Периодични издания в многоезична среда: Случаят „Шутош“ (1873-1874)

 Nikolay Aretov
Institute for literature - BAS

Periodicals in multilingual environments: The case of Shutosh (1873-1874)

Abstract

The paper is focused on a comic newspaper, published in Istanbul in the 1870s. It was the Bulgarian version of a periodical owned by the Greek Teodor Kasap. There were several editors of Shutosh, among them the famous poet Petko Slaveykov, and they were fighting for the position. Almost all publications in the newspaper were anonymous or signed with pen names. A great part of them were translations and their authors were not mentioned. Among them was Voltaire presented by an adaptation of his Zadig ou la Destinée. The paper traces the history of this newspaper and presents some of its publications that have to do with literature.

Keywords: multilingual environments, Teodor Kasap, Shutosh, Petko Slaveykov

 

Раждането и развитието на българския периодичен печат през ХІХ в. определено се случва в многоезична среда, при това в градове, които по-късно не влизат в границите на княжеството и на Източна Румелия, а и не са населени предимно с етнически българи. Много от изданията публикуват текстове и на други езици - френски, гръцки и турски. Всички те следват някакви чужди образци, като някои от тях черпят материали от тях, какъвто е случаят с първото българско списание „Любословие“ (1842, 1844-46), което К. Фотинов издава в Смирна (Измир) и което редовно превежда материали от гръцкото „Апотики“ („Съкровищница на полезни знания“, Αποθήκη των ωφελίμων γνώσεων) и следва неговия модел. (Вж. Данова 1994) Раковски публикува в „Дунавски лебед“ статии на френски (понякога и на гръцки), П. Славейков – на гръцки в „Македония“, някои издания публикуват официални документи и статии на турски език. Списваните в Румъния издания включват текстове на румънски, а „Балкан“ (Balcanul, 1875) на Киряк Цанков излиза изцяло на този език (без последните два броя); той издава и L’Etoil d’Orient.

Появяват се и отделни издания, които имат различни варианти на различни езици. Такъв е случаят с „Шутош“. Редакторството на „Шутош“ е доста оплетен въпрос (Вж. Стоянов Т. 1, 1957, 457, Аретов 1986, Мирчева 2007), по който са изказвани неточни и прибързани твърдения (Славейков Т. 4. 1973: 674). Вестникът е притежание на гъркът Теодорос Касапис и представлява българско издание на неговия хумористичен вестник „Hayal”/”Μώμος”. (Повече за Касапис вж. Strauss 1995; Мирчева 2007). Част от материалите в българския вариант са оригинални, а друга (неустановена) – са превод от гръцката версия. Касапис е притежател и издател и на предишния и по-краткотраен сатиричен вестник на Петко Славейков „Звънчатий Глумчо” (1873), който също е български вариант на издание, излизало още на гръцки – „Κουδυνάτος” и турски – „Çıngıraklı Tatar”, а според някои източници и на арменски и френски език.

„Звънчатий Глумчо” е спрян на 7 юли 1873, а „Шутош“ се появява три-четири месеца по-късно, на 24 октомври 1873. Редакторът не е посочен, но има данни, че това е П. Р. Славейков, който също неведнъж заявява своята ангажираност с изданието. Много бързо обаче, по думите на Иван Найденов в писмо до Светослав Миларов от 12 декември 1873:

Г. Славейков са нещо спречкал с издателите на тойзи сатирический уж лист и сега го редят сътрудникът на Геновича Петко, Манчев и други, под главната редакция на едно подобно тям диване, Стама Даскалова. (НБКМ– БИА, ф. 112, а.е. 97, л. 49–50)

Новите редактори поемат вестника от бр. 6, отново не за дълго. Практически нищо не се знае за Г. Сарафов, малко е известното и за старозагореца Стамат Даскалов (1825 - 1900) - той работи в печатницата на „Цариградски вестник“, след това заедно с Т. Бурмов и Н. Михайловски издава „Съветник“, като превежда материали от гръцки. Сътрудничи на Славейков при издаването на „Гайда“, но влиза в конфликт с него. След участието му в „Шутош“ става словослагател във в. „Зорница“, издаван от американското библейско общество, а в края на живота си урежда евангелистка печатница в Самоков.

През януари 1874, след спирането на вестника му „Право“, Найденов заедно със Славейков се споразумяват с издателя Касапис да поемат редактирането на „Шутош“ и, след известен „пазарлък“, Найденов плаща на предишния редактор борчовете (НБКМ БИА, ф 112, а.е. 97, л. 55). На 2/14 януари 1874 Найденов споделя „Ний сме са съгласили с Славейкова да земем „Шутоша“ (НБКМ-БИА, ф. 112, а. е. 97, л. 55)

С присъщия за изданието хаплив език, предишните редактори представя преговорите като заговор, в който участват „даскал Иванчо“ и Станчо Брадински, и споменават за заплашително писмо от Славейков. (Пакостниците на Шутош. - Шутош, г. 1, бр. 10, 5 ян. 1874; вж. и бр. 7 от 15 дек. 1873 и др.)

В брой 13 собственикът публикува „Известие“, в което съобщава, че е извършил промени в редакцията. В някои изследвания се твърди, че вестникът е поет от П. Р. Славейков, чието име не се посочва изрично. Това не е съвсем точно, новите редактори са всъщност двама – Найденов и Славейков. Найденов дори публикува като отделен лист обръщение „Към спомоществователите на „Право“ (Обявления 1999: 226), с което известява, вече че ще им се изпраща „Шутош“ вместо спрения вестник, и фактически той, заедно с „подобнострастнаго нам г-на П. Р. Славейкова“ се ангажират със сатиричния лист от бр. 13. Славейков обаче заминава за Македония и около месец Найденов е принуден сам списва изданието, (НБКМ-БИА, ф. 112, а. е. 97, л. 49, 55-67) (Мирчева 2007), което допълнително напряга отношенията между двамата, които и преди това са доста сложни. (Вж. Аретов 2018)

Тъй като и Найденов, и Славейков не подписват материалите си, днес е трудно техните публикации да бъдат точно разграничени. Хумористичните текстове и стиховете наистина, както предполагат изследователите, по-вероятно са дело на Славейков, който може и да е оставил на Найденов някакви текстове, преди да замине за Македония, но както посочват и съставителите на съчиненията му (С. Баева, Цв. Унджиева), (поне) бр. 15 и 16 ¹ трябва да са редактирани изцяло от Найденов, на когото вероятно принадлежат и повечето текстове от рубриките „Портрети на знаменити мъже“ и „Уроци по естествената история“ (Славейков Т. 4, 1973: 675) ². Споменатите рубрики са постоянни, излизат и при другите редактори и вероятно са свободни преводи. Кореспонденцията на Найденов също свидетелства и за участието му в „Шутош“. (Вж. и Славейков Т. 2, 1978: 711, бележка на съставителката на тома Цв. Унджиева). По това време тук излиза и неподписаната му статия „Политиката на „Век“ и унията в Македония“ (Шутош, г. І, бр. 19, 9 март 1874) ³, предизвикала реакции сред съвременниците, а по-късно приписвана на Славейков.
Според една бележка във вестника, приписвана на Славейков:

…ний бяхме отчаяни и не искахме никога да се захващаме с такива предприятия, ако не бяха придумванията на подобострастния ни другар днес, който ни насърчи да постоянствуваме и да се помъчим да преодолеем всички тези причини и спънки, така що с време дано можем да основем един чист български сатирически лист, който за сегашно време е не по-малко нужен от политическия (Шутош, бр. 30, 1874, с. 236; Т. 4, 1973: 675)

Найденов не се отказва от желанието си да възстанови политическия си вестник „Право“ и успява да получи разрешение за подновяване на изданието, но с ново заглавие – „Напредък“. Скоро след това „Шутош“ минавана заден план. По думите на К. Мирчева:

За него [Найденов] „Шутош” остава само временно занимание до издействане на разрешение за издаването на нов политически вестник. Това обяснява и преждевременната смърт на „Шутош” (25 юли 1874 г.) – двадесет дни, след като излиза първият брой на в. „Напредък”(5 юли 1874 г.), той прекратява съществуването си. (Мирчева 2007)

* * *

Огромната част от материалите в „Шутош“ не са подписани, или под тях стоят псевдоними (Шутош, Хитър Петър, Св. Тропанчо, Дядо ви Толчо, Аз, който не съм, Сурвакарът и пр.). Изданието все пак има външни сътрудници, някои допускат участието на Св. Миларов, с когото Найденов е близък. Практически единствените имена на автори се появяват под стихове на П[етър] Иванов (Шутош, г. 1, бр. 15 и 18, 9 февр. и 2 март 1874) и Ф[илип] Симидов (Шутош, г. 1 бр. 31, 3 юни 1874).

В един случай е поместено писмо на неназован автор, подписано „Познатия вам“, който пояснява, че неговото стихотворение не визира редактора и меко възразява срещу промени в текста на творбата, публикувана в бр. 24. (Шутош, г. 1 бр. 26, 27 април 1874). В този брой са поместени няколко стихотворения, всички неподписани: „Грохотски химни ІІІ“, „Право си е“, „Кой е той“, по проблематика всичките могат да се свържат с писмото; за цикъла „Грохотски химни“ се предполага, че Славейков или В. Попович е негов автор (вж. Аретов 2000:39, 197). В същия брой редакторът, вероятно Славейков, отговаря: „Малко е било грижа Шутоша за кого ся отнася… защото е свободен и да шути сам и да шутят и други с него...“

Изданието не посочва авторите и при преводните текстове. Вероятно значителна част от тях са взети от гръцкото издание, особено рубриката „Портрети на знаменити мъже“ ⁴, с която се откриват повечето от броевете, а вероятно и за „Уроци по естествената история“. Но непосочените преводачи често се намесват в текста и вмъкват реплики за български лица и събития. Само по изключение тези намеси са явни. Така в статията „Преобразования Шутошеви“ е добавена интересна бележка под линия, дело вероятно на Славейков (Славейков Т. 2 1965: 441). В статията се казва:

Богословското учение може белким да допрощава да уплашавъми человека и доде е еще жив, аки ще би и освещени; но защото философията ни учи „никого же преди скончания ублажати“, затуй ще променя блаженейший на просто благи, т.е добри, за различие от злите.

Бележката възразява:

Това е мнение на гръка Шутош, с което ний, българинът Шутош не сми напълно съгласни, защото гърците като по-зенгин от нас имат няколко блаженейши, между които види ся да има и добри, и зли, и затуй за тях е нуждно различието, от което ний нямами нужда. В такъв случай ний би дали мнение да си остане у нас непокътната титлата блаженейший, ако да бяхме уверени, че няма чрез това да ни заподозрят в злоумишление, че като философ повече отколкото като богослов считаме за мъртво някое блаженство и тъй допущами ублажаванието му приживе. (Шутош, г. 1, бр. 25, 20 април 1874; вж. и Славейков, Т. 2, 1965: 441)

* * *

Литературните текстове в „Шутош“ са практически неизследвани, авторството на огромната част е неясно, не е ясно и кои от тях са преводи, от какви източници и на какви произведения. Не е ясно и кои са преводачите. А тези текстове предлагат интересни казуси. Тук ще бъдат маркирани три от тях (ще бъде споменат и четвърти)– по-обемни прозаични текстове с неясни или смесени жанрови белези, два от тях драматургични. Струва ми се, че те заслужават внимание както сами по себе си, като показателни за епохата, така и от гледна точка на превода, на неясната граница между превод и авторски текст, а и на връзките между преводи и текстове на български автори.
Първият е подлистника „Орисницата“ (Шутош, № 3-12, 10 ноември 1873 - 12 януари 1874). Преди време имах щастието да установя, че това е преработка една от философските новели на Волтер – „Задиг или съдбата“, който приех за първи. (Аретов 1986) След това бе открит и един по-ранен превод от Волтер - „Повест добраго брамина“ (Български книжици, 2, № 10, 1859) ⁵.

Подлистникът на „Шутош“ е печатан редовно два месеца, но остава недовършен. Българският вариант се появява с променено заглавие и без посочване на автора и преводача. Източникът не е ясен, може да се допусне, че е гръцки, вероятно от гръцкия вариант на вестника. Неясно е и авторството на българския превод. Той започва от бр. 3, когато редактор на вестника е Славейков, и продължава при Сарафов и Даскалов, а когато вестникът преминава в ръцете на Найденов и Славейков, подлистникът е спрян. Едно „Уведомление“, обяснява това решение.

Ний искахми да следувами започнатата от начало еще повест на Орисницата, но като видяхми обезобразението, станало в преводът ѝ, испосле и крупните и невежественейши погрешки, искривения и удалечения от смисълът на оригинала, останахми зачудени какво да я правим и оставихми да премислим що може да ся стори за поправение на тъзи тънко-сатирична прикаска, та започенвами засега следующий любопитен и занимателен расказ, при обещанието да не лишим читателите си от следванието и на първата повест, а да доискарами и нея по-после.
Що да са прави, при другите си патими Садък имал и това да истегли, дето да не бъде вярно предадена на български историята му, за което има да благодари на чифутските сарафлъци на г-на Сарафова и на мечкарските способности на Г. Г. Стама Даскалова, явно проповеданнаго редактора на ошуточенаго в ръцете му „Шутоша“. (Шутош, г. 1, бр. 14, 4 февр. 1874)

Имената на предишните редактори не са спестени, нито остротите по техен адрес, а обвиненията за „невежественейши погрешки, искривения и удалечения от смисълът на оригинала“ звучат пресилено, поне докато не се сравни с оригинала, а и на фона на останалите текстове в „Шутош“.

Текстът на „Орисницата“ е променен. Отпадналите по извънлитературни причини последни глави от новелата не само я облекчават от философските ѝ внушения, но и опростяват повествователната ѝ структура, превръщат я в поредица от случки без особена връзка помежду им. Но всъщност истински значителното, това, което и днес не е изгубило стойността си във философските новели на Волтер, едва ли е тяхната философия; по-скоро то се крие в стила и особено в богатата гама от различни нюанси на иронията, която се долавя и в отделните части на цялото. Заслужава си да се спомене, че преводачът запазва присъствието на Митра, „Зороастровата книга“ и други имена и реалии, които изискват от читателя определена предварителна информираност. На места преводачът дискретно разяснява непознатото. Така например френската дума базилик, запазена в днешния превод и пояснена с бележка, в „Шутош“ е предадена с израза „баснословната онази птица“.

Парадоксално е, че именно „Шутош“ все пак без значителни промени представя на българската публика почти цяла новела от Волтер. Този факт като че ли иска да подскаже, че проблемът с йерархията на литературните ценности може да бъде разглеждан и от друг ъгъл, който не съвпада с традиционния. Че наред с приеманата днес почти без уговорки представа за литературата, съдържаща се във възрожденските критически статии, съществува и друга, може би по-масова и по-жизнена. Може би не докрай осъзнато, вестникът доказва, че класиците могат да бъдат възприемани и без ореола им на класици. Просто като текстове, дори безименни, и то от една публика, за която не без основания се твърди, че не е особено ерудирана, а и не очаква „висока“ литература в един „лист за шега и сатира“.

С превода на „Орисницата“ явно са обвързани мнозина - и българи, и гърци. Все някой от тях е трябвало да знае автора и творбата. От друга страна, по това време, началото на 70-те години на ХІХ век, „Задиг“ все още не е христоматийно произведение, вероятно дори и за възпитаниците на френските училища извън Франция, по правило тясно обвързани с църквата. Така че не е изключено неизвестният български преводач да не си е давал сметка какво превежда, да не е знаел автора. Той, едва ли е имал причини да премълчат името на Волтер, поне пред българската публика, в гръцки контекст отношението към Волтер е по-комплицирано. Въпреки доста тенденциозната оценка в уведомлението, той ще да е бил начетен човек за да може да осмисли представянето на източните обичаи, култове и пр. и да не допусне нито една груба грешка от некомпетентност.

Така или иначе, новите редактори не довършват публикуването „Орисницата“, на негово място започва друг подлистник, вероятно също преводен - „Историята на един враб божий“ (Шутош, г. 1, бр. 14, 15, 16, 17, 18, 19, 21, 4 февр. -23 март 1874). По-замисъл, вероятно той трябва да представя някаква алтернативна. Това е интересна алегорична творба, чийто автора за момента остава неясен. При Волтер и „Орисницата“ също има алегоричност, но в новия подлистник, с пренасянето в света на птиците, тя е по-подчертана. „Историята на един враб божий“ остава недовършена, с надпис „ще ся продължи“, като успоредно с него започва да излиза следващият „Зимата на 1874“, а и „Днешната ни търговия“ и др. Според овладения книжовен език и липсата на злободневни реплики може да се допусне, че преводът не е на Славейков, но от това не следва директно, че е на Найденов.

Броят след последната част на „Историята на един враб божий“ започва с „Напредъкът“ (Шутош, г. 1, бр. 22, 30 март 1874), един близък до фейлетона текст, в който се осмиват модите и модерните нрави, като също се въвеждат птици (петел, кокошки, ярки). А след няколко броя „Шутош“ се насочва към сходен жанр в и един друг жанрово неопределен по-кратък текст – „Дневникът на един паяк“ (Шутош, г. 1, бр. 29, 18 май 1874), който е свързан с български събития и реалии и е или оригинален, или напълно побългарен.

Между частите на „Историята на един враб божий“ е вмъкнат друг кратък и не особено интересен драматургичен текст, който е най-пряко свързан с българската действителност, въпреки че съвсем не може да се изключи някакъв друг (гръцки) източник – „Днешната ни търговия. Комедия в едно действие и дванайсет трагикомични сцени“ (Шутош, г. 1, бр. 16, 16 февр. 1874) И тук авторът и/или преводача побългарител е неизвестен. Не може да се изключи нито Славейков (който има подобни кратки драматургични опити), нито Найденов, за когото не се знае да се е изявявал в този жанр, но пък проблематиката му е близка.
Последният по обемен прозаичен текст, който привлича вниманието, е комедия „Зимата на 1874“ (Шутош, г. 1, бр. 20, 23, 24, 25, 26, 28, 30, 31, 32, 33, 34); 16 март, 6, 13, 20, 27 апр., 11, 27 май, 3, 8, 17, 22 юни 1874). Той започва преди завършването на „Историята на един враб божий“ и излиза по-редовно и в повече броеве. Сюжетът се развива в Цариград, а персонажите са гръцки, като би било пресилено тук да се търси някаква проява на характерните за времето антигръцки настроения. Най-вероятно творбата има гръцки източник, който е неизвестен и може би също представлява адаптация на друга творба, не е ясно и кой е авторът на българската версия. Преди време Н. Драгова лансира устно хипотезата, че това е Ив. Найденов.
Дългият подлистник започва с неподписан предговор, който противопоставя текста на съвременната му драматургия, била тя българска или гръцка, ще рече – и на „Зимата на 1874“:

Вместо онуй множество комедии и драми, които са са превели, превеждат са или ще са преведат от странни езици, или пък може би да са съчинът на нашийт, но които всякога са въртят или ще са въртят в злодеяния и в смешни работи и пълни с разврат, много са е мислило дали не е възможно да са описват на сцената естествени привилегировани характери съвременни, лица нравствени и добродетелни, които впрочем да имат и забавителната си част.
(...)
Последната люта зима даде повод „Шутошу“ да са опита за един съвсем нова комедия, в която е приета една съвсем нова метода, като са представят на сцената лица добродетелни, човеколюбиви и добре въспитани, всяко според който ред на обществото принадлежи, и които имат за главна основа нравствеността - любовта към ближнийт.
(..)
Действителността на представлението е заето от гръцкий цариградский живот, от това, разумява са и лицата са гърци, нашите бо български лица и за комедия не годят ся.

Авторът на този предговор като че ли е по-скоро Найденов, отколкото Славейков, на когото не са чужди сюжети със „злодеяния и в смешни работи и пълни с разврат“. Подобни сюжети не са чужди и на „Шутош“, така че тук може да се потърси някаква скрита реплика, ако не непременно от Найденов към Славейков, то между два различни манталитета в редакцията. Творбата е изградена около ексцентричен лекар, който, повикан в дома на заможен търговец, решава да помогне на обедняло семейство и дори да се ожени за хубавата му и благопристойна дъщеря. В духа на класическите комедии (Шекспир, Молиер), една второстепенна сюжетна линия дублира тази история – лекарят успява да ожени и двама от прислужниците в заможното семейство.

* * *

Непретенциозният „лист за шега и сатира“, поне на места, дискретно проявява добрата литературна осведоменост на редакторите си. В цитираната хаплива и тенденциозна оценка на превода на „Орисницата“ се откриват жанрови определения – „тънко-сатирична прикаска“, противопоставена на „любопитен и занимателен расказ“ - които намекват за това, че литературата не е непозната територия за „Шутош“. На друго място неочаквано се появява цитат на френски, последван от български превод.

За това нека свършим думата си с следующите стихове на безсъртнаго Alfred de Musset:

Oh ! la fleur de l’Éden, pourquoi l’as-tu fanée,
Insouciante enfant, belle Ève aux blonds cheveux ?
Tout trahir et tout perdre était ta destinée ;
Tu fis ton Dieu mortel, et tu l’en aimas mieux.
Qu’on te rende le ciel, tu le perdras encore,
Tu sais trop bien qu’ailleurs c’est toi que l’homme adore ;
Avec lui de nouveau tu voudrais t’exiler,
Pour mourir sur son cœur, et pour l’en consoler.

Което значи на български:
„Ах! цветът Едемски защо ти изсуши, безгрижная дъщи, Ево русокоса? Все да предадеш - погубиш са ти назначи; От безсмъртен смъртен направи свойт бог и такъв го предпочете ти. Ако ти са би дал еще веднъш райт, пак ще го погубиш, знаеш от друга страна, че само тебе обожава мъжът. С него би желала пак да та заточат, за да умреш в обятията му и тъй да го утешиш. (Равенството на жената с мъжът, Шутош, г. 1, бр. 17, 23 февр. 1874)

„Шутош“ няма претенциите да бъде литературно издание и може би заради това то смело навлиза в непознати територии. Границите между жанровете, между превод и оригинален текст, между забавно и „високо“, между литература и публицистика са размити. За това спомага и фактът, че то е българска версия на многоезично хумористично/сатирично издание, ще рече – разполага с чужди текстове, възприемани като неканонични, в които може свободно да се намесва, да използва като модел, а и да им се противопоставя. За противопоставянето спомагат и личностните конфликти, противоречията между сменящите се редактори, различните им представи за литература и за периодично издания.

 

Литература

Аретов, Н. Първият български превод на философска новела от Волтер. - Сравнително литературознание, 1986, № 7 с. 79-84.
Аретов, Н. Привлекателният образ на великия скептик. Българската рецепция на Волтер. - Литературна мисъл, № 2-3, 1994, с. 89-113.
Аретов, Н. Васил Попович. Живот и творчество. София: Кралица Маб, 2000.
Аретов, Н. Между конфликтите и сътрудничеството. Иван Найденов и Петко Р. Славейков. – Исторически преглед, г. LXXIV, 2018, кн. 2, с. 35-64.
Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през XIX век. София: БАН, 1994.
Мирчева, К. Един епизод от историята на възрожденския ни печат. Любен Каравелов на страниците на в. „Шутош“ – между съмишленичеството и крайното отрицание. – Исторически преглед, 2007, кн. 3-4, с. 130-141.
Обявления за български възрожденски издания. Съст. Н. Данова, Л. Драголова, М. Лачев и Р. Радкова. София: УИ СВ. Кл. Охридски и акад. изд. Проф. М. Дринов, 1999.
Славейков, П. Р. Съчинения. Пълно събрание. Т. 1-4. София: БАН: 1963-1973. (Т. 2, 1965).
Strauss, J. The Millets and the Ottoman Language: The Contribution of Ottoman Greeks to Ottoman Letters (19th – 20th Centuries). – Die Welt des Islams, New Ser., Vol. 35, Issue 2 (Nov., 1995), 189– 249.