Cleo Protokhristova

W. G. Sebald – Transnationalism, Intermediality, and Peripatetism

Abstract

The presentation is focused on W. G. Sebald - a writer whose unusual, dramatic biography predetermines the unique specificity of his work. Object of analysis and rationalization are the specific manifestations of his transnationalism – the persistent commitment to the issues of emigration and holocaust, as well as of the communication collapse in interpersonal relations and the resulting axiological shifts. Special attention is paid to Sebald’s idiosyncratic narrative combining verbal and visual resources and also to the peculiar modifications of peripatetism in his works.

Keywords: W. G. Sebald, transnationalism, emigration, holocaust, peripatetism

Обект на настоящото изследване е писател с нестандартна, изпълнена с драматични обрати биография и странен, удивителен авторски профил. Тъй като нито личността, нито творчеството му са особено популярни в България, въпреки огромния интерес към тях в международен план - както от страна на читателската аудитория, така и на академичната критика, и независимо от наличността на две издания с негови произведения, преведени на български език (Вж. Зебалд 2013, Зебалд 2017), едно кратко начално представяне изглежда уместно и необходимо.

Нека започнем от името - необичаен, макар и не безпрецедентен, е начинът, по който писателят настоява то да бъде изписвано – като В. Г. Зебалд, с аргумента, че не харесва собственото си име Винфрид. Освен че се подписва с инициали, писателят декларира предпочитанието си да бъде наричан Макс.

Роден в малък баварски град през 1944 г., Зебалд завършва специалността „Немска литература“ във Фрибургския университет, след което учи и в Англия. Живее и работи последователно в Германия, Англия и Швейцария, след години на емиграция прави опит да заживее отново в Германия, докато през 1970-а се установява трайно в Англия като университетски преподавател по немска и европейска литература и преводач. През 1987 г. е избран за ръководител на Катедрата по европейска литература, а две години по-късно става директор на основания от него Британски център за литературни преводи.

Писателската му кариера започва относително късно и изглежда като да е поредният опит на Зебалд да избяга от състоянието си на морален и емоционален дискомфорт, за който свидетелства специфичната му дистанцираност спрямо собственото име, но също и колебанията, докато търси място, където да се установи за по-дълго време.
Творчеството на Зебалд не е особено обемно. Между 1988 и 2001 г. той публикува един поетичен сборник - „След природата“ (Nachder Natur. Ein Elementargedicht, 1988, англ. издание 2002) и няколко прозаични книги, съпротивляващи се - всяка по свой си специфичен начин - на каквато и да е точна жанрова квалификация, основните от които са „Вертиго“ (Schwindel. Gefühle, 1990, англ. издание 1999), „Емигрантите. Четири дълги разказа“ (Die Ausgewanderten. Vierl ange Erzählungen, 1992, англ. изд. 1996), „Пръстените на Сатурн“ (Die Ringe des Saturn. Eine englishe Wallfahrt, 1995, англ. изд. 1998), „Престой в една селска къща“ (Logis in einem Landhaus, 1998, англ. изд. 2013), „Относно естествената история на разрушението“ (Luftkrieg und Literatur: Miteinem Essay zu Alfred Andersch, 1999, англ. изд. 2003) и романа „Аустерлиц“ (Austerlitz, 2001, публикуван почти едновременно в Германия и в превод на английски в Ню Йорк).

Първоначалната критическата реакция към публикациите на Зебалд е на снизходителна озадаченост, появяват се дори пародийно карикатурни издявки със необичайния му стил. Въпреки негативизма на началния прием обаче постепенно се налага виждането, че се е появил автор със забележителна творческа индивидуалност. Към средата на 1990-е той бива вече възприеман като един от най-влиятелните писатели от втората половина на ХХ век и внезапната му смърт през 2001 г. е вероятно единствената причина да не бъде удостоен с Нобелова награда. ¹ Показателен за мащаба на полученото признание е възторженият отзив на Сюзан Зонтаг от 2000 г., която открива тъкмо в творчеството на Зебалд едно от оскъдните на брой основания за вярата си, че литературното величие е все още възможно. (Вж. Sontag 2000)

Така представената биография предвидимо предпоставя самосъзнание за транснационална идентичност. Причината Зебалд да напусне Германия, всъщност, е неговата реакция на нетърпимост по отношение непосредственото историческо минало на родината му – от една страна, го ужасяват издевателствата на холокоста, от друга, абсурдно жестоките бомбардировки, на които градовете и цивилното население на Германия са били подложени към края на войната. Кризата на отчуждение спрямо родината той изживява на още почти детска възраст. Първоначално тя е провокирана от потреса, когато в училище са им показани снимки от концентрационните лагери, които, както той ще сподели години по-късно, са му били абсолютно непонятни. Следващ, опустошителен шок предизвиква у него и осъзнаването за принадлежността на баща му към Вермахта по времето на национал-социализма. Колкото до писателската поприще, към него, според собствените му твърдения, го била подтикнала фрустрацията му от необходимостта да борави с академичния критически сленг. Парадоксално, Зебалд ще заеме специфично отчуждено положение и по отношение на избрана от него за професия родна литература, която той изучава основно в Швейцария, след което я преподава в Англия, основно на чужденци, като паралелно с това се ангажира непрекъснато и с преводаческа дейност, стабилизирайки по този начин позицията си на медиатор, необусловена от повелите на чувството за принадлежност.

Както е логично е да се предположи, споменатите биографични факти провокират изграждането на необикновена творческа индивидуалност. Характерна за творбите на Зебалд е безподобната фигура на повествователя – феноменално наблюдателен и проницателен, с изострена чувствителност към детайла и неспокоен, безкрайно озадачаващ се ум, с невъздържана страст към неочаквани отклонения, с неподражаема артикулационна динамика. Характерна особеност на повествователния му маниер е неговият своенравен синтаксис - изреченията му съдържат огромна доза непредвидимост, обичайно е устремяването им в неочаквана посока, набиране на съответния съдържателен потенциал, последвано неизменно от обръщане назад, към изходната точка, където успяват да се завърнат с безупречно кръгово движение. Макар и началното впечатление от разказването му да е за безпристрастност и неусложненост, в него присъства склонност към деликатни, ненатрапващи се форми на ирония и авторефлексия, а значението на написаното остава докрай убегливо, с настояване за последващо доосмисляне.

Следващ ефект от драмата с идентичността на автора е произвеждането на текстове с неизчерпаем потенциал за озадачаване на читателя. Един от аспектите на настойчиво нагнетяващото се недоумение произтича от обстоятелството, че книгите на Зебалд са ситуирани в „неопределената, оспорвана територия на границата между фикция и факт“, според думите на Марк О’Конъл, който в своя статия, публикувана в „Ню Йоркър“ и изразително озаглавена „Защо трябва да се чете В. Г. Зебалд“, категоризира свързаното с тази им особеност формално своеобразие като „жанрова амбивалентност, отразена като в огледало от многоликите, изменчиви движения“ в повествованието, в резултат на които „онова, което е на дадена страница, самото писане, създава впечатлението, че е само слаба, мъждукаща сянка на действителния референт“ (Вж. O’Connell 2011). Тази жанрово неопределима форма, в която се преплитат действителна история, фикция и мит, едновременно наподобяваща роман, мемоари, пътепис или есе и същевременно категорично несъвпадаща с нито един от изброените жанрове, е „запазената марка“ на Зебалд - безпогрешно разпознаваемото му своеобразие, сигурен идентификационен знак за авторския му почерк.

Проблематизиращият жанровата определеност маниер не е просто формален белег. Роден от убеждението на писателя, че за близката история на неговата страна не може да се пише директно, че към нея не може да се подхожда фронтално поради непоносимо огромния мащаб на ужасите и страданията, които парализират способността да се мисли за тях в плана на етиката и разумността, специфичният му стил на писане отразява свойствени епистемологични и аксиологически нагласи, поради което притежава мощен смислогенериращ потенциал. Оттам, според един от най-проницателните интерпретатори на Зебалд - Джеф Дайър, извират безпримерното морално величие на неговите текстове и тяхната, не по-малко странна, „изтощена, меланхолична мъдрост“ (Вж. Dyer 2010), които надхвърлят литературното и постигат пророчески регистри, хипнотично въздействащи върху читателското възприятие. Вероятно това е причината четенето на Зебалд да бъде окачествявано като съноподобно изживяване, при което светът придобива неопределимите контури на възприятие откъм водните дълбини, а призованите и събудени за живот гласове на героите му да звучат в задгробен регистър.

Транснационалният характер на творчеството на В. Г. Зебалд се проявява още и в плана на тематичните избори, където се откроява силният и траен ангажимент към проблемите на емиграцията и холокоста. Човешките съдби, представени в книгите му, са белязани от тези най-зловещи феномени, произтекли от нацизма и войната, и са неизменно трагични. Героят на романа „Аустерлиц“, отведен в Англия едва четиригодишен с един от специализираните транспорти за деца, се оказва лишен от името и езика си. Задълго травмата го саботира, като го кара да избягва всичко, което би му напомнило за миналото, а впоследствие, веднъж провокиран, стремежът му към откриване на изгубената идентичност ще го обрече окончателно на самота и безприютност. Подобни на неговата са личните съдби на героите, представени в „Емигрантите“. Четирите истории, които съставят книгата, озаглавени с имената на хората, чиято история се разказва - Д-р Селуин, Паул Берайтер, Амброс Аделварт и Макс Фербер, показват живота в емиграция десетилетия след войната. Самият повествовател, нескрито съвпадащ с личността на Зебалд, е идентифициран също като емигрант, който се оказва неизбежно свързан с героите си по един или друг начин - д-р Селуин е негов съсед и хазяин, Паул Берайтер е учителят му от началното училище, Амброз Аделварт е негов роднина, емигрирал в Америка, а Макс Фербер е художник, с когото Зебалд се сприятелява по време на собственото си пребиваване в Манчестер, помрачено от гнетящо чувство за самота.

Обединяващ момент в съдбата на отделните герои е състоянието на фундаментална лишеност от екзистенциални ориентири – Паул Берайтер е надписал своя фотография със симптоматичното „отдалечен на около 2000 км по въздушна линия – но откъде?“ (Зебалд 2017: 87), а един от героите в „Амброз Аделварт“, с почти същите думи, изповядва: „имам чувството, че съм някъде много далеч, макар че и аз не знам откъде“ (Зебалд 2017: 135). По-обстоятелствено същата криза на идентичността е формулирана от героя на „Аустерлиц“, който споделя с повествователя, че „се канел да отиде в Париж, за да търси местонахождението на баща си и да се пренесе обратно във времето, когато той самият е живял там, от една страна, освободен от своя лъжовен английски живот, от друга – угнетяван от смътното чувство, че не е част нито от този, още от самото начало чужд за него град, нито от където и да било другаде.“ (Зебалд 2013: 214)

Всяка от историите в „Емигрантите“ е фокусирана около темите за поражението и загубата, състоянието на бездомност и самоволно избраната смърт. Героите им живеят едновременно в настоящето и в миналото. Преживяното от тях някога и това, което се случва в момента, представен в разказите, хората и местата, белязали живота им, всичко това е налично и присъстващо в парадоксална синхрония. Основният въпрос, който разказите изследват и на който търсят отговор, е какво остава от хората след смъртта им, какво става с техния живот, с делата, думите и мислите им. В „Д-р Хенри Селуин“ този отговор е предложен във финалните, сентенциозно фокусирани изречения: „И така, мъртвите, значи, се завръщат. Понякога след повече от седем десетилетия те се измъкват от ледовете и полягат в края на морената, купчинка излъскани кости и чифт подковани обуща.“ (Зебалд 2017: 38). По аналогичен начин в „Паул Берайтерд“, разглеждайки снимките от албума на учителя си, повествователят споделя усещането си, „че мъртвите се завръщат или пък, че ние сме на път всеки момент да се присъединим към тях“ (Зебалд 2017: 72-73).

Особен интерес с оглед на представените дотук своеобразия на творческите нагласи на Зебалд представя идиосинкразният му повествователен маниер, в който настойчиво и системно се съвместяват вербални и визуални послания. Характерна практика на Зебалд е да вставя в текстовете си не особено качествени черно-бели фотографии, като ги оставя неозаглавени и необяснени. По този начин бива окончателно разколебана и без това смътната, съзнателно размивана граница между документалност и фикция, за да се засили внушението за автентичност на разказа.

Макар и привидно невзрачни, и точно поради тяхната неизразителност и предполагаема нефункционалност, на фотографиите е вменена важна и отговорна роля. Със своя значителен мнемоничен капацитет те са своеобразен, ако използваме термина на Ролан Барт. „сертификат за присъствие“ на нещо, което е съществувало и вече го няма (Вж. Harris 2001: 379). Както е добре известно, паметта обичайно се свързва с отношението между вербално и визуално. В този смисъл системно въвежданите в текстовете на Зебалд снимки са натоварени със задачата да провокират тревожна реконструкция на миналото и да функционират като гаранти за неговото съхраняване. Нещо повече, те изискват наративизация на съдържащите се в тях образи и апелират към наблюдателя да ги контекстуализира с разказ.

И още нещо специфично за Зебалд, „процесът на архивиране“ с помощта на снимки и референции към документални източници при него се интензифицира допълнително чрез представяне на институциите, които са призвани да опазват индивидуалната и колективната памет. (вж. Long 2007) Ето защо основни топоси в творчеството му са музеи и библиотеки, чиято ценност обаче е едновременно и утвърждавана, и из основи дискредитирана. Подобна амбивалентност резултира от осъзнаването, че паралелно на значимостта им за конструирането на модерната субективност, тези институции са ефективен агент на дисциплинарен натиск, който подчинява същата тази субективност на мощно усилваща се бюрократизация и така ролята им в процеса на търсещо истината връщане към миналото може да бъде колкото благоприятна, толкова и затормозваща. Същата аксиологическата разколебаност впрочем засяга и включените в текста фотографии – в интервю с Джеймс Уд писателят споделя, че около тридесет процента от снимките в „Емигрантите“ са в напълно фиктивно отношение с предполагаемите си обекти. (Wood 2011)

Вставеният в разказа снимков материал реферира по свой начин към епистемологичната криза, отразена в творчеството на Зебалд – призован да допълни и доуплътни разказа, в същото време, със самото си присъствие той проблематизира надеждността на езика като гарант на паметта и като приносител на смисли при представянето на феномени като зверско насилие над хора или масовото им изтребление, които са извън сферата на умопостижимото. Но проблематизацията на вербалния език е свързана и с друго своеобразие в творчеството на Зебалд - подчертания акцент върху драматичните аксиологически измествания и комуникационния срив в междуличностните отношения, представени като следствие от емиграцията. В този смисъл съвместяването на вербално и визуално се представя като дълбоко промислена авторска стратегия, с помощта на която освен другото се усилват и внушенията за обезсловесяване на индивида, комуто е отнета родината.

Героите на Зебалд по правило се чувстват отчуждени от майчиния си език (Макс Фербер, например, споделя, че от немския език за него е останало единствено „ехото, някакво неразбираемо бръщолевене и шумолене“ (Зебалд 2017: 284) и прави предположението, че именно „поради загубата или изличаването на езика“, спомените от детството му са напълно изгубени, с изключение на тези за организираните от нацистите процесии, шествия и паради). Аустерлиц се връща към изгубеното си минало с помощта на отломъци от забравения майчин чешки език. Характерна е реакцията на емигрантите обичайно да прибягват в разговорите си до обяснения на други езици – най-често английски или френски. По-важно е обаче, че всички те неизменно стигат до неумолим отказ от каквато и да е комуникация, за да се потънат окончателно в изолация и мълчание. Този момент от тематизацията на емигрантството е отново в пряка връзка с личния опит на Зебалд, чийто идеолект критиката определя като „някакъв рядък и приповдигнат, квази-исторически, несъвременен немски“. (Вж. McCrum 2013)

Включването на фотографии в текста е само най-силно изявеният компонент от една цялостно провеждана стратегия на интермедиалност. Зебалд системно инкрустира повествованието си и с документални филми. В „Аустерлиц“ героят му многократно превърта лентата на запис от филм за лагера в Терезин, опитвайки се да открие на него лицето на майка си. Десетилетия по-рано баща му осъзнава истинските мащаби на настъпващия националсоциализъм, гледайки пропаганден филм, отразяващ нацисткия конгрес в Нюрнберг през 1934 г. Макар и неназован, той е представен в романа с помощта на майсторски екфрасис, който позволява идентифицирането му като знаменитата лента „Триумф на волята“ на Лени Рифенщал. Психическата криза на един от героите в „Амброз Аделварт“, която ще го доведе до пълна загуба на разсъдъка, е обяснена с реакцията му към гледан от него филм, чието описание съдържа прозрачна алюзия за „Наследството на доктор Мабузе“ на Фриц Ланг.

Пак като проява на импулса към интермедиалност може да се окачестви настойчивото присъствие на музикални схеми в повествованието на Зебалд, конструирани основно на принципа на системната, довеждана до крайност и хипнотична като въздействие употреба на повторения, с помощта на която се създава ефект на своеобразно вертикално времепротичане, характеризиращо се не толкова с екстензивност, колкото с пределно изразителна кумулативност. ²

Трети фокус, в който се концентрират проявите на идентичностната дислокация на Зебалд, съставляват любопитните модификации на перипатетизма в неговото творчество, където пътуването във всевъзможните му форми е адекватно противодействие на главните негативни последици от емиграцията - обездомяването, травмата и загубата на памет. Както героите, така и повествователят в произведенията му се придвижват непрекъснато, едва ли не обсесивно, от едно място към друго. Те възприемат света най-вече или през прозорците на влакове, или, като алтернатива, съзерцавайки и изучавайки всевъзможни гарови съоръжения, или пък като обхождат пеш огромни пространства, гонени от своя компулсивен нагон да дирят следи от изгубеното си минало. В „Аустерлиц“, например, повествователят среща героя на най-различни места из Европа в продължение на няколко десетилетия. Макар и в еднаква степен представителни на типа homoviator, всеки от двамата обслужва с маркираната си неуседналост различни импулси. За Аустерлиц пътуването е реакция от състоянието на изолация спрямо собственото му минало, което той се опитва да реконструира, събуждайки паметта си за събития и хора, отдавна погребани в най-дълбинните ѝ пластове. За повествователя, изстрадващ собствената си липса на принадлежност, придвижването от гара до гара, от град към град, от една историческа или архитектурна забележителност към друга, е същевременно и възможност да чуе и съпреживее историята на протагониста, възстановявана, къс по къс, от спонтанни, изплуващи от небитието спомени. Така в романа пътуването се явява с удвоена функционалност - и като естетическа политика, която осигурява терен за срещите и разговорите на повествователя с героя, така и повод за размисъл върху неспособността на последния да се справи със съзнанието си на лишеност от минало и памет.

Пътуването, представено в произведенията на Зебалд, е в значителна степен парадоксално. Защото истински значими в него се оказват всъщност състоянията на неподвижност. Така Аустерлиц, тъкмо когато е отдаден на скрупульозен оглед на гарата на Ливърпул стрийт, бива връхлетян от спомена за първото си пристигане в Лондон като дете. Независимо от това колко властен е подтикът към движение, именно статичното положение съдържа в себе си момента на прекосяване, психологическо или метафизично, и така той бива фактически отменен в услуга на забавянето и застоя. Тази закономерност в конкретизациите на перипатетическия модус при Зебалд е в съответствие с доминиращата при героите му меланхолична нагласа.

Изпълнени с пътувания или обхождания, сюжетите в творбите на писателя се стабилизират в някаква поредна чудновата хибридна форма, родена от съдействието между жанровите импулси на биографията и на пътеписа. Рационализирано откъм предполагаемия му терапевтичен ефект, странстването, което съставлява ядрото на тези сюжети, се превръща в доминиращ modusvivendi, изцяло в съгласие с традиционния, утвърден от епохата на Просвещението и последвалото романтично движение култ към перипатетизма.

Пътуванията при Зебалд обаче реформират традицията. Маршрутът им преминава често през въображаеми пейзажи, при което разграничението между реалност и фикция остава окончателно неясна. Странността им се проявява и по още един допълнителен начин – най-ярко внушените природни картини обичайно се оказват изживени единствено в сънищата, или във въображението, или в спомените, или са резултат от вторична репрезентация, така че не представляват описания на действителните места, които повествователят посещава в разказвания момент. Прекосяването на тези съноподобни пространства се препотвърждава като имагинерно, защото най-често при срещата на повествователяо с някакво място, до което странстването го отвежда, пейзажът събужда у него миналото или провокира визуални образи и сънища, които отвеждат към живота на други хора и на други пътешественици. И още нещо, което е от особено значение - перипатетическото дирене, което според традицията обещава спасение и изцеление, при Зебалд отвежда неминуемо към разочарование и окончателна загуба.

Акцентът върху лиминалните преживявания, характеризиращи странстванията в текстовете на Зебалд, както и патологичните състояния на отчуждение и екстериторизация, описани в тях, се явяват в изоморфия със собствената поставеност на писателя, определяща за която е радикалното пресичане на граници – национални (емиграцията от Германия), езикови (пребиваване в непрекъснат преход между немски и английски и активни занимания с превод), творчески (отклонение от научно-изследователски занимания към писане, присъщо на есеистиката и художествената проза). Тази му поставеност го сродява с героите на творбите му. Производна от нея е и необичайната аксиологическа перспектива на писателя – отчужден от принадлежността си към немската историческа традиция, той си обезпечава максимално обективистична позиция, която му позволява както да се изправи пред истините за злодеянията, извършени от неговите сънародници, така и да огласи издевателствата, на които самите те са били изложени в края на войната. ³ В резултат се стабилизира отношение към родната страна, което е докрай амбивалентно, тъй като помирява покрусата от провала на германците да понесат истината за насилието, проявено от тях в непосредственото минало, с непреодолимото усещане за виктимизация, провокирано от разрухата на германските градове в резултат от чудовищните бомбардировки от страна на съюзническите сили. Парадоксално обаче, именно тези пейзажи на унищожението набавят компенсаторно на писателя онзи обект, който да бъде изживян като родина.

Тази сложна аксиологическа перспектива е най-специфичното проявление на транснационалния аспект в творчеството на Зебалд. Като фактор, който неизменно белязва творческите му изяви, тя предпоставя неговия ярко физиономичен, идиосинкразен авторски стил, маркиран от съзнание за разколебана принадлежност, тематични фиксации, интермедиален дискурс и сложно, противоречиво изявяваща се положеност в традицията на перипатетизма.

Библиография

Зебалд 2013: Зебалд, В.Г. Аустерлиц, превод Галина Г. Павлова, Варна: ИК Стено, 2013. [Zebald 2013: Zebald, V.G. Austerlits, prevod Galina G. Pavlova, Varna: IK Steno.]

Зебалд 2017: Зебалд, В.Г. Емигрантите. Четири дълги разказа, превод Стоян Гяуров. ИК „Колибри“, 2017. [Zebald 2017: Zebald, V.G. Emigrantite. Chetiri dalgi razkaza, prevod Stoyan Gyaurov. IK "Kolibri".]

Ben-Horin 2006: Ben-Horin, Michal. Tones of Memory: Music and Time in the Prose of Yoel Hoffmann and W. G. Sebald. In: Time and Memory. Series: The Study of Time, Vol. 12. Eds: Jo Alyson Parker, Paul André Harris, and Michael Crawford. Brill, 2006.

Dyer 2010: Dyer, Geoff. ‘W G Sebald, Bombing and Thomas Bernhard’ Working the Room: Essays (Canongate, 2010), pp. 231-8. 

Harris 2001: Harris, Stefanie. The Return of the Dead: Memory and Photography in W.G. Sebald's Die Ausgewanderten. The German Quarterly, Vol. 74, No. 4, Sites of Memory (Autumn, 2001), pp. 379-391.

Long 2007: Long, Jonathan James. W.G. Sebald: Image, Archive, Modernity. Columbia University Press, 2007.

McCrum 2013: McCrum, Robert. W.G. Sebald's quietly potent legacy. The Guardian, 13 May 2013.
https://www.theguardian.com/books/booksblog/2013/may/13/wg-sebald-legacy

O’Connell 2011: O’Connell, Mark. Why You Should Read W. G. Sebald. The New Yorker, December 14, 2011. http://www.newyorker.com/books/page-turner/why-you-should-read-w-g-sebald

Sontag 2000: Sontag, Susan. “A Mind in Mourning” Times Literary Supplement, February 25, 2000.

Wood 2011: Wood, James. Sent East. Sebald's 'Austerlitz'. London Review of Books, Vol. 33 No. 19 6 October 2011, p. 15-18.