Григор Пърличев и билингвизмът и диглосията на Балканите

 

Raymond Detrez
Universiteit Gent

Grigor Părličev and Balkan bilingualism and diglossia

Abstract

This contribution deals with Grigor Părličev, a bilingual Bulgarian author whose mother tongue was the dialect of his native town of Ohrid in Macedonia, but who wrote (in the early 1860s) his most famous poems in Greek. His work can be interpreted in the context of Greek diglossia –“high code” katharevusa vs. “demotic Greek” – but also in that of a particular pre-national “Orthodox Christian diglossia”, characterized by the use of literary Greek in “high code” functions, in combination with various vernaculars (including demotic Greek) as “low codes”. In the early 1870s, when he attempted to translate the Iliad into Bulgarian, Părličev had to cope with a situation which was not properly “diglossic” (since the relationship between standard language and dialect as a rule is not considered as properly diglossic), but in which he anyhow turned out to be not sufficiently “bilingual”. Having no satisfactory command of literary Bulgarian, which must have appeared to him as a “foreign language”, he resorted to translating the Iliad into a self-devised “common Slavic” – a still-born mixture of words and grammatical forms borrowed from Church Slavonic, Bulgarian, Russian and the Ohrid dialect. Părličev thus attempted to introduce into the Bulgarian language practice a kind of diglossia which – given the multinational community his “common Slavic” was meant for – displayed some similarities with the above-mentioned “Orthodox Christian diglossia”, based, however, not on religious but on pan-Slavic ethnic identity. 

Keywords: Grigor Părličev, bilingualism, diglossia, Bulgaria, Greece

В тази статия споделям няколко наблюдения върху гръцко-българския билингвизъм на Пърличев и функционирането на съчиненията му в разни обществени контексти, които бихме могли да окачествим като диглосийни.

Единственото задълбочено изследване на билингвизма на Пърличев дължим на немската изследователка Доротея Кадах. (Kadach 1973: 208-218). Позовавайки се на студиите на Браун (Braun 1937: 115) и известния езиковед Вайнрайх (Weinreich 1964: стр. 75, 78-9), тя посочва три решаващи фактора, под чието въздействие в двуезична ситуация един от езиците започва да доминира:

а) Когато в двуезична ситуация се чете и пише само един от езиците, визуалната дупликация на този език го извежда в доминантна позиция спрямо езика, упражняван само устно.
б) В определен социален контекст един от езиците може да се окаже важен не само като комуникативно средство, но и като средство за социален просперитет. (…) Ползата от даден език за социалния просперитет същевременно придава особена важност на безпогрешното владеене на въпросния език.
в) Един от езиците доминира под въздействие на интелектуалното и естетическо обаяние, което има за двуезичния литературата, създадена на този език.

Според Кадах, в случая на Пърличев трите фактора в пълна сила се отнасят до гръцкия език, а по-точно до книжовния гръцки език, тъй наречената катаревуса. Българският майчин език на Пърличев, охридският диалект, е изключително устен език. В редките случаи, когато този език се пише, се употребяват гръцки букви. Така прави и самият Пърличев, когато пише речите, които държи пред охридчаните към края на 1860-те години. Кирилицата в Охрид е забравена; тя, според думите на Пърличев, се наричала „сръбска азбука“. (Пърличев 1984: 371; Скопаков, 1911: 425) Тъй като гръцкият е единственият език, който бива четен и писан, само той е с ефекта на споменатата по-горе „визуална дупликация“.

Освен това, както е добре известно, в Охрид, както навсякъде на Балканите, гръцкият език е фактор на социален просперитет. Гръцкият е език на висшето духовенство и на търговската буржоазия и, сиреч на висшето социално и интелектуално съсловие. И това обстоятелство допринася за разпространението на гръцкия език и за гърчеенето. Учениците се стараят да научат колкото може по-добре гръцки, ако не по собствено желание, то по настояване на родителите. Дядото на Пърличев, който го учи да чете, използва гръцки буквар. (Пърличев 1984: 346) В охридския Варош, в централната част на града, до края на 1860-те години няма български училища. Българските училища, които се отварят по крайните квартали от преселници, скоро се затварят, защото не се посещават. (Снегаров 1927: 67-68; Снегаров 1928: 69-71; Шапкарев 1895а: 284-286)
Третият фактор, който споменава Кадах, интелектуалното и естетическо обаяние на литературата, чийто носител е гръцкият език, е по-скоро от индивидуално естество. Поради ентусиазма си от гръцката литература и особено от Омир, Пърличев е бил по- предразположен към гърчеенето отколкото съгражданите си, лишени от литературни интереси. Пърличев до такава степен успява да научи книжовния гръцки, че е в състояние и да твори художествена литература на този език.

Трябва обаче да имаме предвид и друго обстоятелство. За да се обясни относително масовото погърчване на българското население често се посочва елинизаторската политика на Цариградската патриаршия. Натискът на Патриаршията, обаче, не е бил толкова голям. Когато в Охрид през 1860 г. в махалата Кочища българските зидари отварят ново българско училище, митрополит Мелетий освещава сградата и подарява на училището 150-200 сръбски буквара. (Снегаров 1928: 73-74) Обяснението може да е, освен професионалните и други перспективи, които предлага владеенето на гръцкия език, отсъствието на моралните препятствия, които налага превърналото се в политически фактор етническото съзнание. Ценностната система на хората в преднационалната ера се определя нe от етническата, камо ли национална, а от религиозната им принадлежност, така че против употребата на чужд език, дори на приемането на друга етническа идентичност не съществуват тези морални възражения, характерни за ерата на национализма. (Вж. Детрез 2013)

Възниква въпросът дали балканското общество като цяло по време на Пърличев е било диглосийно. Под диглосия разбираме езиковата ситуация, в която в едно общество се употребяват два коренно различни варианта на един и същ език или два различни езика, единият като писмен език, предназначен за официални, ритуални, научни и други „високи“ функции, а другият като говорим език, предназначен за битови, „ниски“ функции, което не изключва и употребата му и в писмена форма (какъвто е случаят с дамаскините). За връзката между билингвизъм и диглосия за пръв път писще Джоушуа Фишман. (Fishman 1967) Той различава четири възможни ситуации. В първия случай в обществото функционират два варианта на един език или два различни езика, с диференцирани функции, и членовете на обществото владеят двата, тоест са двуезични. Във втория случай, хората знаят двата варианта на същия език или двата езика, но функциите им не са диференцирани, двата изпълняват всички функции. В третия случай в обществото се употребяват два варианта на същия език или два езика с диференцирани функции, но не всички членове на обществото владеят двата. А накрая, в четвъртия случай, в обществото се говори и пише само един език, който изпълнява всички функции.

Струва ми се, че към края на 18-и и в началото на 19-и век, православната общност в Османската империя е била до голяма степен диглосийна. Разбира се, боравим с би- и дори полилингвизъм без диглосия ако имаме предвид употребата на тъй наречените „простонародни“, говорими езици. Български, гръцки, влашки, турски, албански и тъй нататък се говорят „наравно“, без да има между тях диглосийни, тоест йерархични отношения. Диглосия с билингвизъм обаче е общо явление сред православния светски и духовен културен елит. На книжовния гръцки, изпълняващ „високите“ функции, отговарят споменатите говорими езици, включително говоримия гръцки, изпълняващи „ниските“ функции. Някои православни етнически общности като албанците и власите, употребявайки гръцкия за „високите“ функции, почти не са писали на своя майчин език. Други, като българите и караманлиите (към които можем да причислим и гагаузите) са ползвали майчиния си език в писмена форма почти изключително за религиозно-поучителна литература. Сред българите (не е така сред сърбите) функциите на „високия“ църковнославянски са се ограничили до литургическите, а другите „високи“ функции е изпълнявал книжовният гръцки. Немският езиковед Густав Гутшмит (1973: 100) смята, че „[г]ръцкият език е изпълнявал в първите десетилетия на ХІХ в. поне отчасти функция на книжовен език: в елино-българските училища, в науката и в кореспонденцията” - мнение, с което се съгласяват и българските езиковеди. (Георгиева и др. 1989: 18-19) Гръцкият език не се смята за „чужд“, а се приема като общ език за духовно и интелектуално общуване от всички православни християни в Османската империя. Български интелектуалци помежду си кореспондират на гръцки. (Danova 2002–2004: 200–201) Разбира се, по-късно „простонародният“ език постепенно започва да изпълнява и „високи“ функции и се развива в нов книжовен език. Този процес обаче не става навсякъде едновременно. В Охрид диглосийната ситуация явно се е запазила най-малко до средата на 19-и век и така е и на много други места.

Така стигаме до въпроса как в тази езикова обстановка функционира гръцката поема О Арматолос (Сердарят), с която Пърличев успешно участва в Атинския поетичен конкурс през 1860 г. (Поемата Скендербеис, с която участва през 1862 г., не се награждава и остава неизвестна докато се публикува за първи път през 1967 г.)

Трябва да се запитаме към коя читателска публика той се обръща. Това на първо място е журито на поетическия конкурс, на което поемата трябва да се харесва. През 1860 г., в журито членуват ректорът на университета, юристът В. Икономидис, К. Папаригопулос, известният историк и идеолог на елино-християнизма, и Александрос Рангавис, археолог, писател и убеден привърженик на неокласицизма и на архаичния гръцки език. Пърличев, пишейки своята поема, не може да не се е съобразявал с техните идеологически и художествени предпочитания, още повече, че те са представлявали доминантния тогава сред гръцката интелигенция литературен вкус. Така в О Арматолос използва типичния за гръцката народна песен петнайсетсричков стихос политикос, който се редува с осемсричков стих. Скендербеис се състои от почти 4000 изцяло петнайсерсричкови стихове. Езикът на двете поеми е така нареченият австира катаревуса, „строга катаревуса“ със подчертано архаичен характер. Срещат се множество типично Омировски думи, както и неологизми, съставени по модела на Омировските компоненти. Може би поради същата целесъобразност и героите на О Арматолос, както и на Скендербеис, са албанци. Точно по това време в Атина някои автори, между които и албанци, разкриват общите корени на гръцкия и албанския и лансират тезата, че албанците са всъщност гърци. (Вж. Детрез 2012 и по-подробно Μαραγκός 2018: 97 и сл.) И самият Пърличев в бележките си към печатното издание на О Арматолос твърди, че албанци са „ουδέν άλλο ή έλληνες“ (нищо друго, освен гърци). (Σταυρίδης 1860: [38]). Рангавис в доклада си (публикуван в сп. Пандора, бр. 242 от 15-и април и бр. 243 от 1 май 1860) подчертава като особена заслуга на поемата, че напомня „че и другаде, и далеч от нас живеят наши сънародници с гръцки сърца, гръцки нрави и гръцки героизъм.“

Бихме могли да допуснем, че Пърличев като по-широка публика си е представил гърците в Кралство Гърция. Както показва самото участие на Пърличев в Атинския поетичен конкурс. Този конкурс не е само неангажиращо литературно начинание, но се оказва политическо събитие, което всяка година разпалваше най-агресивните националистически и иредентистки страсти. Панайотис Муллас окачествява тогавашното гръцко общество като „hypersensible, explosive, d'une susceptibilité extrême et d'un patriotisme farouche“, а функцията на конкурса, смята той, е „de donner libre cours à l'agressivité hypertrophiée d'une société bloquée où le besoin du succès devenait d'autant plus impératif que les obstacles semblaient insurmontables“. (Moullas 1989: 26, 159) Пърличев не може да не е знаел, че всеки победител на конкурсите ставал нещо като гръцки национален герой – а именно това е искал да стане. За пълното отъждествяване на Пърличев с гръцката нация има редица индикации. Да споменем само второто от двете прословути стихотворения, които Пърличев публикува във вестниците Атина и Авги на 29 ноември 1858 и на 10 януари 1859 респективно. (Поленаковиќ 1953; Kadach 1971) Пърличев реагира на нападките на анонимен автор във вестник Авги с недвусмислено панелинистки идеи:

Без Руснака, казваш, щял съм да бъда турчин;
четири века ние, гърците, робите,
съхранявахме вярата като зеницата на окото си.
Кога тогава, както казваш, Русия ни била спасила?

От употребата на личните и притежателни местоимения, както и от глаголните форми в първо лице множествено число проличава, че Пърличев действително се причислява към гърците. Накрая той опровергава твърдението, че Гърция дължала свободата си на Русия, а не я е извоювала сама. Той атакува и руската външна политика, която имала за цел „да раздроби Гърция на две-три парчета земя, за да я унизи“. Пърличев защитава иредентистките интереси на Гърция, дори когато те се сблъскват с националните интереси на балканските славяни. И Кадах не се съмнява относно гръцкото национално съзнание на Пърличев през този период: „Вземем ли под внимание съдържанието на двете стихотворения, ясно проличава, че по това време Пърличев се чувства грък и смята историята и борбите на Гърция като своите.“ (Kadach 1971: 115)

Използвайки гръцкия език, Пърличев може да е имал предвид още една категория читатели, а именно тези православни християни, които са смятали гръцкия като „свой“ език, в смисъл на езика на интелектуалното общуване в православната общност. Това би значило, че Пърличев, въпреки гръцкото му национално съзнание или поне въпреки желанието му да бъде смятан за „грък“ все пак в много отношения още принадлежи към преднационалната ера, когато религиозна идентичност е по-важна от етническата. Именно с тази читателска публика предвид, Пърличев моли известен търговец от Битоля Никола Лалас (Лалев) да отнесе за продажба в Истанбул 400 екземпляра на поемата, а с посредничеството на фирмата на Евгениос Димитриу от Солун 600 екземпляра намират разпространение в цяла Македония. (Тилева & Коджаев 1976: 392-394) Това обяснение се подкрепя от факта, че в двете поеми на Пърличев, конфликтите не са етнически, а религиозни – между християни и мюсюлмани. Че всичките герои са албанци може би е резултат на конюнктурни съображения, но може и тяхната етническа принадлежност да е било за Пърличев от второстепенно значение. Още по-малко значение, като че ли, има за него собствената му етническа принадлежност: в О Арматолос българската идентичност на главните герои е крайно съмнителна (вж. пак Детрез 2012); в Скендербеис има само един славянски герой, но той е черногорец. Тъй като за тогавашните гърци православието все още е един от основните компоненти на гръцката национална идентичност и те с охота смятат всички православни – албанци, власи, гагаузи, караманлиди и дори славяни – за гърци, няма всъщност непреодолимо противоречие между Гърция национализъм и многоетническата православна общност. Докато в Кралство Гърция гръцкият език функционира като национален език, който сплотява „сънародниците“, хомогенизирайки ги етнически и който едновременно онагледява нацията като „байрак“, в тази част на Балканите, останала под османска власт, той за известно време продължава да служи като общ език на православния социален и културен елит – една двойстеност, впрочем, която сигурно е способствало за превръщането на някои „гъркомани“ в „истински“ гърци.

* * *

Пърличев за втори път се „блъска“ с проблемите на билингвизма, и диглoсията в началото на 1870-те години, когато Марко Балабанов и другите членове на редакцията на новото списание Читалище в Цариград предлагат на Пърличев да преведе Илиадата на Омир на български. Под „български“ те естествено разбират оформящ се още по това време въз основа на източните диалекти българския книжовен език. Пърличев не е запознат с този език. Той е написал своите речи пред охридчаните през 1860-те години на охридския диалект (с гръцки букви); кореспонденцията си, дори с българи, води на гръцки. Научава се „на българско чтение и язик“ чак след завръщането си от Атина през 1862 г. в дюкяна на Ангел Групчев, който функционира като читалище. (Пърличев 1984: 371) Там получава и първите си познания по кирилица. (Пърличев 1984: 371) През май 1868 г., по негова молба, кюркчийският еснаф го изпраща да се обучи на „славянски език“, тоест на църковнославянски, в Цариград. Учи при архимандрит Григорий (Григори Немцов), бъдещия русенски владика, и при журналиста и издател Иван Найденов. За престоя му в Цариград повече подробности не са известни. Връща се в Охрид през ноември. (Пърличев 1984: 373)

Колко е успял да научи български и църковнославянски можем само да гадаем. Едно обаче е ясно: Пърличев трудно разбира „български“, а камо ли може да го говори и пише. Това личи например от следния „инцидент“, случил се при визитата на Пърличев при министъра на образованието, Марин Дринов, през 1879 г.:

След първите вежливости, г. Дринов почнал да разпитва поета Пърличева за едно, за друго; и първо, попитал го, казват, кога ли е допаднал из Македония, отдавна ли или наскоро? А венценосеца Пърличев отговорил му надуто: „Пред неколко даана“. Г-н Дринов, изненадан от тия сръбски думи, произнесени от един Охридски Българин (1), който има претенции на дълбока ученност, поискал му обяснение, като повторително го попитал: „Така ли говорите у вас, господине?“ Тога Пърличев, докачен, види се, в честолюбието си от тоя повторителен въпрос, и като си помислил че Министърът нема доверие на думите му, като с шилец боднат, припнал внезапно от местото, дето седел, грабнал си шапката, като извикал: „Аз немам работа с Шопйе“. (Шапкарев 1895б: 33-34)

 

Шапкарев добавя бележката:

В Македония, а особено в Охрид, никога не казват: „даана“, ни „дана“, нито пък „дена“, а всекога думата „ден“ в мн. чис. прави „дни“ = старобълг. „дніе“.

В едно писмо от 5 ноември 1879 година до Константин Иречек, тогава секретар на министъра на образованието, Пърличев моли да бъде освободен от длъжността учител в Габровската гимназия, между другото защото не можел „да усвоя местното наречие“. (Пърличев 1980: 389) И Иван Кайничанец свидетелства, че Пърличев „не можа да се владее българ. език и повече говорише и пишеше на борячкото наречие“ (Крайничанец 1942: 15)

Пърличев не е единственият българин от Македония, който изпитва трудности с разбирането на българския книжовен език. Още през 1840-те години учители в Македония протестират срещу употребата на учебници, написани на източнобългарския диалект в македонските училища. Към края на 50-те години някои македонски учители започват да пишат свои учебници. Партений Зографски публикува през 1857 г. Кратка свещена история, а през 1858 г. Началное учение на децата на койне от македонските диалекти. През 1867 г. Димитър Македонски издава също на македонско наречие своите Буквар за употребление в македонските училища и Кратка священна история за училищата по Македония. Други подобни учебници пишат Венямин Мачуковски и Георги Пулевски. От Кузман Шапкарев излиза през 1868 г. Български буквар част А или взаимоучителни таблици на наречие по-вразумително за македонските българи. Парентий Зографски и Кузман Шапкарев изрично подчертават, че се смятат за българи и че единствено от педагогически съображения ползуват македонското наречие. В увода към своя Български буквар Шапкарев пише, че издава книгата „(…) немаещи намерение да се отдалеча съвсем от Восточно-Българското и да мисля за особенно Македонско наречие, както некои от нашите Восточни братя съвсем напразно се боят, защото таково нещо би било гибелно за нашият язик“. (Дуриданов 1983: 225) И Георги Пулевски пише за своя триезичен (македенско-албански-турски) речник, че го написал „на македонском jезику“ „[п]очем у овом краjу неразбира се jeзик бугарски, но овай jезик има своjе наречиjе миjачки, коjе значи чист разговор (...)“ (Пулевски 1975: 3) Въпреки че Пулевски смята, че македонците са отделен народ и че българският език в Македония не се разбира, той все пак е на мнение, че славянският език, който се говори в Македония, е български диалект.

Нормално отношенията между книжовен език и диалект не се определят като отношенията между „висок код“ и „нисък код“, защото в такъв случай всички езици биха били диглосийни и понятието би изгубило своя смисъл. Както и да възприемаме езиковата ситуация, в която се намира Пърличев – диглосия, диалект срещу книжовен език или двуезичие – ясно е, че, както сам споменава на няколко места в автобиографията си, не е способен да пише на книжовен български език. Оплаква се, че не притежавал български книги, което проличава и от заглавията в бибилиотеката му, описана от сина му Кирил. (Пърличев, К. 1928: 102-103) За превода си на Илиада признава: „Превождах на Българский не както щех, но както можех.“ (Пърличев 1984: 399-400) За да крие неумението си, Пърличев прибягва към друго решение: „Ден из ден духът на Русский език ставаше ми по знаком и тъй като на можех писа по Българский, записах по старобългарский.“ (Пърличев 1984: 399) За да му улесни работата, редакцията на Читалище била снабдила Пърличев със старогръцки-руски речник и с превода на Илиадата от Николай Гнедич, в който се ползват староруски и църковнославянски думи. Пърличев е учил и „старобългарский“, по-точно църковнославянски при Иван Найденов в Цариград, но и този език впрочем не владее съвсем.

Има и други фактори освен близостта на руския език с църковнославянсия, които са карали Пърличев да превежда на „старобългарски“. Възпитан с гръцката диглосия и владеейки крайно архаичната форма на гръцкия „висок код“ с разни думи, които се срещат само веднъж при Омир и на знаенето на които се гледа като на най-висша форма на филологическа образованост, Пърличев смята, че Илиада трябва да се преведе на славянски „висок код“, а такъв за него е бил старобългарският или църковнославянският. В резултат на близостта между руския и старобългарския език Пърличев очаква, оцветеният от руския образец превод от само себе си да придобие архаично и „старобългарско“ звучене. (Пърличев 1984: 399-401) Критикът Нешо Бончев посочва особения език на Пърличев, заедно с многобройните съкращения на текста, които той си позволява, като главните причини на пълния провал на превода.

В превода му срещаме слова: уважайте, отдадим, девет дана, правление, наврати, тихне, съньо, слепие, бредливе, да отдада, во нищо по-худа, тегни, требв’ … - които са чужди на езика ни. Не можем да разберем още такива речи: недей разсърдиме; пламнено, сребролячни; погребихми (вм. погребохме). (Бончев 1983: 108-109)

Може би като бивш привърженик на гръцката култура, Пърличев е бил по-чувствителен към йерархичните отношения между високия и низкия код или пък е изпитвал по-голяма потребност да противопоставя на престижния архаичен гръцки език един – вероятно и в очите на гърците – по-престижен от говоримия български стар славянски език. По време на пребиваването си в Атина Пърличев отблизо следи дискусията за и против катаревуса и демотичния (простонароден, говорим) гръцки, и като поет е ревностен привърженик на екстремно пуристката и архаична форма на катаревуса.

Има и други общи моменти между архаичната езикова употреба в рамките на гръцката диглосия и Пърличевите критерии за езикова употреба. Когато пише поезия на български, Пърличев предпочита архаичния език, който в негови очи е по-изискан и по-възвишен, а съгласно естетическите му критерии е и по-адекватен за поезията. Ориентацията на Пърличев по гръцката диглосия проличава и от обстоятелството, че той, както споменава в статията си Критик и преводчик, резервира архаичния си език, който по-късно ще нарича „общославянско наречие“, „за учените“. (Пърличев 1980: 226) Така и в Гърция се изисква катаревуса не само за поезията, но и за всички текстове от литературен и академичен характер. Пише ли проза, например Автобиографията, Пърличев полага усилия да пише на „книжовен“ български. А поезията му за деца, която вероятно смята за най-низка в йерархията на литературните жанрове, пише на език, близък до охридския диалект. (Тодоровски 1966: 458-493)

Пърличев впрочем не е бил единственият на мнението, че старобългарският представлява по-висок вариант на езика. И други смятат, че „днешният език“ трябва да бъде насочен към старобългарския. Един от тях е споменатият вече Кузман Шапкарев, който пише:

(…) желаех още и до Старо-Българското, колку ке ми йе допущено, да се приближа, коещо требит всекога да го имаме за стежер и стредоточие, и кън него да се отправяме за да си обработаме полека-лека денешнийт ни язик. (Дуриданов 1983: 225)

Това е почти дословно което цели и Адамандиос Кораис с катаревуса. Но Пърличев отива още по-далеч, опитвайки се да сътвори едно „общославянско наречие“. В Критик и преводчик съобщава, че пише граматиката на този език и пледира за употребата на падежни, причастни и други граматични форми. Упоритостта, с която защитава мъртвороденото си езиково творение е изумителна. „Идеята за обще наречие ти е втълпена неизгладимо в мозъкът,“ казва критикът в Критик и преводчик. „Да. Както на балонистите идеятя, че ще дойде време да пътувами по въздуха.“ (Пърличев 1980: 228) На своето „общославянско наречие“ той превежда не само Илиада, но още Одисея и Бесният Орландо от Ариосто, както и своите творби О Арматолос (втори превод) и Скендербей, наред с още няколко текстове, които са изгубени. На „общославянско наречие“ Пърличев освен това написва няколко стихотворения, епитафия за един непознат патриот от Битоля и приветствената песен за посрещането на митрополит Натанаил в Охрид. Съдейки по тези текстове Пърличевото „общославянско наречие“ представлява един хибриден език и - в сравнение с езика на превода на Илиада – е изтъкан от още по-радикални словесни и формални архаизми, почерпени от старобългарския и руския език.

Пърличев не е единственият, който през XIX век мечтае за „общославянски език“. Павел Орешков съзира в тези налудничави идеи влиянието на панславизма:

В тази изтекла вече историческа действителност Пърличев, подобно на Жинзифова, е под пълно влияние, през седемдесетте години главно на миналия век, на тогавашната славофилска идея, само че от Пърличева тя е схващана едностранчиво. Като че ли дълбокото познание на елинизма е хвърляло българските писатели от Македония направо в обятията на крайното славофилство, идещо да отрече мълком отделните славянски езици и нации. (Орешков 1928: viii)

Може да е така, но по-съществено ми се струва, че Пърличев, в разрез с доминиращите по негово време тенденции в развитието на българския книжовен език, така упорито се придържа към идеята за диглосия, за необходимостта от „висок“ и „нисък“ код със съответните функции. Тъй като „общославянското наречие“ е намислено от Пърличев да бъде „високия код“ на всички славянски народи, той всъщност повече напомня книжовния гръцки като споделен език за интелектуално общуване на преднационалния православен културен елит, отколкото гръцкия като национален книжовен език на гръцката нация.

 

Библиография

Бончев, Н. 1983. Съчинения. София: Български писател.
[Bonchev, N. 1983. Sachineniya. Sofia: Balgarski pisatel.]

Гутшмит, К. 1973. Към въпроса за връзката между развоя на културата и книжовния език в епохата на българското национално възраждане. Езиковедска българистика в ГДР. София: БАН. [Gutshmit, K. 1973. Kam vaprosa za vrazkata mezhdu razvoya na kulturata i knizhovniya ezik v epohata na balgarskoto natsionalno vazrazhdane. Ezikovedska balgaristika v GDR. Sofia: BAN.]

Георгиева, Е. и др. (ред.) 1989. История на новобългарския книжовен език. София: БАН. [Georgieva, E. i dr. (red.) 1989. Istoriya na novobalgarskiya knizhoven ezik. Sofia: BAN.]

Детрез, Р. 2012. „Албанската връзка“ на Григор Пърличев. Литературна мисъл 55, бр. 1-2, с. 25-35. [Detrez, R. 2012. "Albanskata vrazka" na Grigor Parlichev. Literaturna misal 55, br. 1-2, s. 25-35.]

Детрез, Р. 2013. Преднационални идентичности на Балканите. - В: Р. Даскалов и Чавдар Маринов (ред.), Преплетените истории на Балканите. София: Нов български университет, с. 21-75. [Detrez, R. 2013. Prednatsionalni identichnosti na Balkanite. - V: R. Daskalov i Chavdar Marinov (red.), Prepletenite istorii na Balkanite. Sofia: Nov balgarski universitet, s. 21-75.]

Дуриданов, И. (ред.) 1983. Български възрожденски книжовници от Македония. София: БАН. [Duridanov, I. (red.) 1983. Balgarski vazrozhdenski knizhovnitsi ot Makedonia. Sofia: BAN.]

Крайничанец, И. 1942. Спомени от изминалия път в живота ми, кн. 1, Скопие: Издателство Крайничанец. [Kraynichanets, I. 1942. Spomeni ot izminaliya pat v zhivota mi, kn. 1, Skopie: Izdatelstvo Kraynichanets.]

Орешков, П. 1928. Автобиографията на Григор С. Пърличев, София: Държавна печатница. [Oreshkov, P. 1928. Avtobiografiyata na Grigor S. Parlichev, Sofia: Darzhavna pechatnitsa.]

Поленаковиќ, Х. 1953. Еден инцидент во животот на Григор С. Прличев за коjшто не се зборува во неговата „Автобиография“. Современост, 3, бр. 1-2, с. 40-48. [Polenakoviќ, H. 1953. Eden intsident vo zhivotot na Grigor S. Prlichev za kojshto ne se zboruva vo negovata „Avtobiografiya“. Sovremenost, 3, br. 1-2, s. 40-48.]

Пулевски, Ђ. 1875. Речник од три езика. Београд: Државна штампариjа. [Pulevski, Ђ. 1875. Rechnik od tri ezika. Beograd: Drzhavna shtamparija.]

Пърличев, Г., 1894. Автобиографията. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 11, с. 346-347. [Parlichev, G., 1894. Avtobiografiyata. Sbornik za narodni umotvoreniya, nauka i knizhnina, 11, s. 346-347.]

Пърличев, Г. 1980. Събрани съчинения, София: Български писател. [Parlichev, G. 1980. Sabrani sachineniya, Sofia: Balgarski pisatel.]

Пърличев, К. 1928. Към характеристиката на Григор Пърличев. Македонски преглед 4, бр. 2, с. 99-140. [Parlichev, K. 1928. Kam harakteristikata na Grigor Parlichev. Makedonski pregled 4, br. 2, s. 99-140.]

Скопаков, К., 1911. Гр. С. Пърличев. Известия на Семинара по славянска филология в София 3, с. 425. [Skopakov, K., 1911. Gr. S. Parlichev. Izvestiya na Seminara po slavyanska filologiya v Sofia 3, s. 425.]

Снегаров, И., 1927. Принос към историята на просветното дело в Македония. Една биография на Кузман Шапкарев от 1864 (част 1). Македонски преглед 3, бр. 1, с. 33-70. [Snegarov, I., 1927. Prinos kam istoriyata na prosvetnoto delo v Makedonia. Edna biografiya na Kuzman Shapkarev ot 1864 (chast 1). Makedonski pregled 3, br. 1, s. 33-70.]

Снегаров, И. 1928. Град Охрид. Исторически очерк (част 2). Македонски преглед 4, бр. 2, с. 65-98. [Snegarov, I. 1928. Grad Ohrid. Istoricheski ocherk (chast 2). Makedonski pregled 4, br. 2, s. 65-98.]

Тилева, В. & A. Коджаев 1976. Непубликувани писма на Григор С. Пърличев. Известия на Народната библиотека “Кирил и Методи”, 14 (20), с. 377-495. [Tileva, V. & A. Kodzhaev 1976. Nepublikuvani pisma na Grigor S. Parlichev. Izvestiya na Narodnata biblioteka “Kiril i Metodi”, 14 (20), s. 377-495.]

Тодоровски, Г. 1966. Прличев како детски поет. Разгледи 8, бр. 5, с. 458-93. [Todorovski, G. 1966. Prlichev kako detski poet. Razgledi 8, br. 5, s. 458-93.]

Шапкарев, К. 1895а Няколко критически бележки върху обнародваните до сега материяли по историята на възраждането на българщината в Македония (част 3). Български преглед 2, бр. 9-10, с. 269-96. [Shapkarev, K. 1895a Nyakolko kriticheski belezhki varhu obnarodvanite do sega materiyali po istoriyata na vazrazhdaneto na balgarshtinata v Makedonia (chast 3). Balgarski pregled 2, br. 9-10, s. 269-96.]

Шапкарев, К. 1895б Критика от К. А. Шапкарев върху ‘Автобиографията’ на пок. Гр. С. Пърличев, Самоков (ръкопис в Научния архив на БАН, бр. НА, 1. 15 К, а. е. 52). [Shapkarev, K. 1895b Kritika ot K. A. Shapkarev varhu ‘Avtobiografiyata’ na pok. Gr. S. ]Parlichev, Samokov (rakopis v Nauchniya arhiv na BAN, br. NA, 1. 15 K, a. e. 52).

Braun, M. 1937. Beobachtungen zur Frage der Mehrsprachigkeit. Göttingische Gelehrte Anzeigen, 199, Nr. 4, р. 115.

Danova, N. 2002-2004. La modernisation de la société bulgare aux XVIIIe- XIXe siècles : la communication et le rôle de la langue grecque. Bulletin de l’Association Internationale d’Etudes du Sud-Est Européen 32–34, p. 197-213.

Fishman, J. 1967. Bilingualism with and without diglossia; diglossia with and without bilingualism. JournalofSocialIssues 23, No. 2, р. 29–38.

Kadach, D. 1971. Zwei griechische Gedichte von Grigor S. Prlicev (Γρ. Σταυρίδης). Ελληνικα, 24, р. 107-115.

Kadach, D. 1973. Zum Bilinguismus von Grigor S. Prličev. Slawistischen Studien zum VII. Internationalen Slawistenkongress in Warschau 1973. München: Trofenik 1973, p. 208-218.

Moullas, P. 1989. Les concours poétiques de l’Université d’Athènes, 1851-1877. Athènes: Archives historiques de la jeunesse grecque,.

Weinreich, U. 1968. Languages in Contact. Findings and Problems. The Hague, Paris: Mouton.

Μαραγκός, Β. Γ. 2018. Μόνον επί τούτω καυχώμαι: ότι την πατρίδα αγάπησα (Ρομαντική φιλοπατρία και μεταμορφώσεις της „πατρίδας“ στον Γκριγκόρ Παρλίτσεφ (1830-1893). Αθήνα: Ηρόδοτος.

Σταυρίδης, Γ. 1860. Ο Αρματωλός. Αθήναι: Τυπογραφείον της Αθήνας.