Lyudmil Stoyanov’s “Childe Harold“ and World Literature
Vitana Kostadinova
University of Plovdiv
Abstract
This paper discusses Lyudmil Stoyanov’s short story Childe Harold with reference to the notion of world literature. It relies on translatability and shared context as features of world literature. Stoyanov evokes Byron’s Childe Harold’s Pilgrimage to demonstrate his allegiance towards the poetry of Romanticism and Symbolism in spite of his newly found interest in realistic representation. The act is interpretable as a choice of humanism and cosmopolitanism over the narrow nationalism of war.
Keywords: Byron, Childe Harold, translatability, world literature.
В началото на ХХ век Байроновата популярност отеква в България със заряда на байроническия герой, трансформиран в свръхчовека на Ницше. Това е време на преводи, но и на творчески модификации, а стогодишнината от смъртта на поета е отбелязана подобаващо – списание „Хиперион“ посвещава третата си книжка на юбилея. Войните вече са сложили своя отпечатък върху развитието на българския модернизъм, а на Байрон, оказава се, е отредена ролята на медиатор между българската и световната литература. В юбилейното издание е отпечатан разказът на Людмил Стоянов „Чайлд Харолд“ (1919). Повествованието е първолично, а преживяването е в духа на Дебеляновия стих: „мъртвият не ни е враг“. Томче със стихове на Байрон в джоба на убит английски войник връща героя на Л. Стоянов към романтическите му блянове, към възхищението му от Байроновата поезия и, в крайна сметка, към човешката съпричастност.
Понятието световна литература се радва на разнообразни дефиниции. Това, на което този текст залага, когато го употребява, е концепцията за преводимост. Ако разчитаме на „трафик на идеи между хората“ (цит. по Damrosch 2003: 3), то тези идеи трябва да са преводими между различните култури. А преводимостта се гарантира от общото и споделеното – в този смисъл тук ще стане дума за две доминанти в предложения вариант на световна литература: общочовешкото и споделения контекст. Асоциациите с Гьоте и неговия просвещенски универсализъм са неизбежни, но пък едно от основните действащи лица тук е романтикът Байрон. Отбелязвам това, защото (на езика на крайностите) за просвещенската нагласа всичко може да бъде преведено, докато за романтическия светоглед нищо не може да бъде преведено – Стайнър нарича тези полюси „универсален“ и „монаден“ (Steiner 1976: 77). Комуникацията е превод и е винаги някъде между абсолютните стойности – според Дерида абсолютната преводимост означава, че текстът изчезва (няма нужда от превода, защото не казва нищо ново), докато абсолютната непреводимост означава, че преводът е мъртвороден (Derrida 2004: 82). Когато през 1812 г. Байрон публикува първите две песни на „Странстванията на Чайлд Харолд“, оказва се че майсторски е превел духа на времето на езика на поезията и е заложил създаването на герой, който ще триумфира повече от век в европейската литература.
За целите на своя разказ Л. Стоянов заема два стиха от Байроновата поема и ги превръща в мото за българския „Чайлд Харолд“: „Прощавай, слънце, и на теб,/ Край родни, лека нощ!“ (Стоянов 1924: 123; “Farewell awhile to him and thee,/ My native land – good night!“ Byron 2000: 26). Тези два стиха са част от поетическото сбогуване на байроническия герой с родната страна, вписано като лирическо отклонение между 13 и 14 строфа на Първа песен на оригинала. Изборът на българския писател означава, че и заглавието, и мотото на неговото повествование веднага препращат към Байроновия текст и се окичват с ореола на Байроновия космополитанизъм. Романтическата поема, която превръща английския поет в световна знаменитост, е снабдена със свое мото на френски от “Le Cosmopolite“: това е началото на книгата „Космополитът“ от Фужере де Монброн, според който „вселената е като книга, от която си прочел не повече от страница, ако си видял само своята страна“ (вж. Byron 2000: 19). Байроновото усещане за себе си като гражданин на света, за когото няма значение дали прекарва дните си във Великобритания или в Камчатка (Marchand 1973: 112), е колкото биографично толкова и творческо – то отразява необходимостта на младия човек да се чувства свободен, но е и избор, който белязва и живота, и произведенията му. В този смисъл отпратката на Людмил Стоянов към Байрон е амбивалентна и едно от тълкованията е заложено в подзаглавието на разказа му „Чайлд Харолд: Пророчество за началото на края“ – края на национализма и на военното безумие. Главният герой е по байроновски отчужден от заобикалящия го свят, а с идването на войната действителността го откъсва от индивидуализма и му дава социална роля. С участието му в машината на бойните действия идва езикът на омразата и национализма, а гледната му точка е ограничена до тясно българския интерес.
Действието се развива над река Люмница, на фронтовата линия в Македония, през 1917. Българска ударна група от 30 души, чийто командир е нашият повествовател, атакува английски пост. Повествованието се приплъзва от реалистичното описание на бойните действия към абстрактната екзистенциалност, която си партнира с поетиката на символистите. Символизмът все още доминира на българската поетическа сцена, макар че предметно вещественото започва да си проправя път към авторското въображение и изказ: в художествения разказ английският пост е полуразрушен, а около героите започват „да цъфтят огнените цветя на смъртта“ (Стоянов 1924: 125). След успешно проведената операция първоличният повествовател обръща поглед навътре към себе си и коментира душевното си безпокойство, изразено чрез накъсаните фрагменти на неспокойния му сън – демонстрираният интерес към субективното (към „душата“) е интерес към романтическите натрупвания и в този смисъл завръщането (насън) към родния град е търсене на себе си в поезията на романтизма. В рязък контраст със субективните преживявания е непосредствената реалност – героят бива уведомен за смъртта на пленения при операцията ранен англичанин и получава личните му вещи – сред тях са няколко писма, портретът на красива млада жена (единственото и мимолетно женско присъствие в наратива) и томче с Байроновата поема „Чайлд Харолд“. „Закоравялото въображение“ на героя възприема стиховете като „стройни фаланги“. И все пак, въпреки че не знае езика, те „галят“ душата му. Пробивът е направен и макар че първият му рефлекс е да заровят мъртвия в окопите, както обикновено, промененото светоусещане променя и разпореждането – войниците вече майсторят ковчег и кръст, за да го погребат. Книгата го връща към ученическия му реферат за същата тази Байронова поема, в който отстоява тезата, че байроническият герой е „вечно-неспокойния човешки Дух, шествуващ напред и напред по стръмните стъпала на Стремежа, към пламенното слънце на Съвършенството“ (Стоянов 1924: 127). В контекста на тези спомени нападението от предишната нощ му е далечно и чуждо, а загубата на човешки живот сред врага се явява съвсем безсмислена. Прощаването на Чайлд Харолд с родния бряг придобива символични измерения – един млад офицер рецитира откъса от поемата – и героят на Л. Стоянов, съвместил в себе си претръпналия фронтовак и емоционалния романтик, се поддава на поетическото си алтер его и се заема сам да изпише името на англичанина на кръста, като добавя епитафия от Байроновата творба: „Прощавай, слънце, и на теб,/ Край родни, лека нощ!“ (Стоянов 1924: 128). Кръговатът на живота е възпроизведен в създадената художествена рамка – етитафията повтаря мотото на разказа. Войникът не остава анонимен – идентичността му е реконстуирана с помощта на името, номера и родния му град. С други думи, човекът вече не е „пасивен и неразпознаваем, ... консуматив за ненаситната военна машина“ (Cole 2001: 475). Англичанинът е погребан „близо до разрушената църква в селото... [където] ще стои до края на времената“ (Стоянов 1924: 128) и този акт на зачитане на човешкото достойнство принася националното в жертва на над-националното, т.е. световно-човешкото. Преживяването връща повествователя в „забравеното царство, наречено Блян“ (Стоянов 1924: 129). Ако поетиката се колебае между новонамерения реализъм и неразлюбения символизъм, посланието се раздвоява между констатацията, че това състояние на „разувереност“ парализира инстинктите на боеца и може да му коства живота в последвало сражение, и прозрението на Дебелянов в стихотворението „Един убит“: „мъртвият не ни е враг“ (Дебелянов 1957: 148). По този начин дискурсът се отваря за преводимите гласове на чуждата литература – освен лирическия герой на Дебелянов чуваме и героя на Уилфред Оуен (почитателя на Шели) от стихотворението “Strange Meeting“ („Странна среща“, 1918), който се среща в ада с убития враг, за да ни увери с гласа на другия, че след смъртта няма омраза: “I am the enemy you killed, my friend/ …/ Let us sleep now…“ (Owen 1983) [„Аз съм врагът, когото ти уби, приятелю/ ... / Да спим ...“ (прев. В. К.)]. Оуен скърби за погубените в безнадеждност години – това прави и Людмил Стоянов: повествователният преход от войнствен патриотизъм до всеобемащ хуманизъм и емпатична съпричастност сломява героя и го довежда до прага на лудостта, „Аз бях близък до лудост. ... Кой Бог ще ми върне напразно изгубеното време и коя вода ще ме измие от алените петна на кръвта?“ (Стоянов 1924: 129). В същата 1919 година състоянието на умопомрачение е поетически пресъздадено от Киплинг в стихотворението “The Mother’s Son“ – пост-травматичният шок на лирическия говорител внушава въпроса дали смъртта не е за предпочитане пред този разпад на идентичността:
I have a dream—a dreadful dream—
A dream that is never done,
I watch a man go out of his mind,
And he is My Mother’s Son. (Kipling 1932: 104)
[Сънувам аз кошмарен сън,/ кошмарен сън без край/ пред мен човекът полудява,/ а той е на майка ми сина (прев. В. К.)]
Световните гласове отхвърлят националистическата пропаганда за сметка на хуманизиращото начало и цивилизационните ценности – идеологията се оказва тясна за тяхната широко скроена човешка чувствителност. Така е и за Людмил Стоянов, който със своята версия на байронически герой и с отпратките си към Байроновия текст отрича войната и погубването на живота. Парадоксално е, че общочовешкото излиза на преден план заради конфликта, благодарение на споделения контекст на войната, която води до едни и същи травматични състояния и напомня, че всички са равни пред смъртта. Показателно е, че Байрон служи за посредник – и не само във връзка с тази война. В навечерието на Втората световна война Людмил Стоянов се обръща към „Манфред“ и заедно с Мария Грубешлиева предлагат нов превод на емблематичната за европейската литература поема, вдъхновила Ницше да създаде своя Свръхчовек, а година по-късно излиза преводът им на „Чайлд Харолд“ – преводим повече от век след като е излязъл на световната сцена, байроническият герой е трайно приобщен към литературното наследство, достъпно на български език.
Цитирана литература
Дебелянов 1957: Дебелянов, Димчо. Стихотворения. София:български писател: 1957.
Стоянов 1924: Стоянов, Людмил. Чайлд Харолд. В: Хиперион, год.III, кн.3, 1924, 123-129.
Byron 2000: Byron, Lord. The Major Works. Oxford: Oxford University Press, 2000.
Cole 2001: Cole, Sarah. Modernism, Male Intimacy, and the Great War. ELH, vol. 68, no 2, Summer 2001, 469-500.
Damrosch 2003: Damrosch, David. What Is World Literature? Princeton: Princeton University Press, 2003.
Derrida 2004: Derrida, Jacques. “Living On.“ Trans. J. Hulbert. Deconstruction and Criticism. Harold Bloom, Paul de Man, Jacques Derrida, Geoffrey Hartman, J. Hillis Miller. New York: Continuum, 2004. 62-142.
Kipling 1932: Kipling, Rudyard. The Mother’s Son. In: Limits and Renewals. Kelly Bray: House of Stratus, 2009. 104-105.
Marchand 1973: Marchand, Leslie, ed. Byron’s Letters and Journals. Vol. 1, 1798-1810. Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1973.
Owen 1983: Owen, Wilfred. Strange Meeting. In: The Complete Poems and Fragments of Wilfred Owen. Ed. Jon Stallworthy. Chatto & Windus, 1983. via First World War Poetry Digital Archive. Accessed April 7, 2020.
http://ww1lit.nsms.ox.ac.uk/ww1lit/collections/item/3350.
Steiner 1976: Steiner, George. After Babel: Aspects of Language and Translation. Oxford: Oxford University Press, 1976.
