2001 през 1974 – Артър Кларк в превод на Български

Arthur Clarke in Bulgarian Translations

Vadim Banev

University of Plovdiv 

Abstract

The text attempts to point out the significance of the two authors – Arthur C. Clarke and Lyuben Dilov to the genre of Science Fiction. The authors are united in a comparison between two of their literary pieces. The Bulgarian translation of “2001: A Space Odyssey” is presented as a crucial point for the state of SciFi in Bulgaria given the differences that can be observed between pieces belonging to the genre and written by western and soviet (or Eastern European) authors. 

Keywords: Science Fiction, Arthur Clarke, Lyuben Dilov, 2001, narrative, comparison

 

За Българската публика Артър Кларк за първи път се появява като автор още през 1964 г. година в списание „Космос“ с превод на разказа „Summertime on Icarus“ - „Лято на Икар“. Между 1964 г. и 1974 г., когато в превод на български език е публикуван романът „Една одисея в Космоса през 2001-та година“, преводи на разкази написани от Кларк се отпечатват в периодични издания като „Космос“, „Наука и техника за младежта“, „Авиация и Космонавтика“, „Орбита“ и др. И въпреки че през 1968 г. се превежда и издава книга на автора, озаглавена „Профили на бъдещето: Изследване границите на възможното“, последната представлява научнопопулярен текст; компилация от есета и размисли върху технологичното развитие на съвременния свят и потенциала, който то предоставя за бъдещето.

„Една одисея през 2001-та година“ (накратко, „2001“) всъщност е първата среща на Българския читател с вече доказания повествователен размах на Кларк. Появил се през 1968 г. като разгърнат вариант на по-ранния разказ „The Sentinel“ (и, разбира се, като публикувания като роман еквивалент на сценария написан от Кларк и Кубрик за грандиозния филмов проект от същата година), романът е еталон за космическия епос в научната фантастика, като в рамките на скромния си обем от около двеста страници успява да събере историята на човешката раса от самото и начало до евентуалния и пик и възвишение към едно по-горно стъпало на еволюционната стълбица. Значението на работата на Кларк и Кубрик по сценария и филмовия вариант (казвам вариант, тъй като адаптация в конкретния случай не е приложим термин) на наратива допринася значително както към естеството на самия жанр, така и към начина, по който той се разглежда като материал за екранизации и „..поставя критерий за всички филми създадени по-късно и се намира сред 10-те най-добри филма на всички времена, познат особено добре с огромни постижения в областта на повествованието.“ (Pfeiffer 2010)

За приносът на самия Кларк е трудно да се говори без да се прибягва към суперлативи. Традиционно той е нареждан до авторите Азимов и Хайнлайн, с които формира групата на „големите трима“ в научната фантастика (Holford). Повече от просто автор на увлекателни истории, приживе Кларк демонстрира рядкосрещан ентусиазъм към науката и още-по нетипичен оптимизъм, що се отнася до бъдещето на човешката цивилизация в своите футуристични истории. В текста на „Ню Йорк Таймс“, упоменаващ смъртта на Кларк, Джералд Джонaс нарича Кларк „писател, при когото преплитането на научната експертиза и поетичното въображение съпровождат космическата ера към съществуване“ (Jonas 2008). Малко автори в жанра изобщо могат да се похвалят с пророческа визия за бъдещето. Още през 1945 г. той предлага концепцията за глобална комуникационна мрежа (Tweney 2011) посредством система от сателити, изнесени в орбита около планетата. (Авторът на този текст скромно иска да напомни на читателите, че първият успешно изнесен изкуствен спътник на планетата е съветският „Спутник“, изстрелян в космоса едва през 1957 г.) Примери от този тип, както „2001“, така и от останалите близо сто тома на Кларк могат да бъдат изреждани ad infinitum. Накратко, трудно е да си представим как би изглеждала топографията на западната научна фантастика без оптимистичното виждане на Кларк за развитието на хората като космическа цивилизация, по същия начин, по който фундаменталната работа на Айзък Азимов върху ролята на роботите в обществото и така наречените „закони на роботиката“ оформят една значителна част от този жанр.

Няма спор, че произведенията, които можем да разглеждаме под шапката на от събирателния термин „фантастика“, написани в Съединените щати през втората половина на ХХ век, и техните паралели сътворени в Съветския съюз (и източна Европа като цяло) обикновено се разглеждат в контрастна рамка на сравнение. Литовско-американският писател-фантаст Алгис Будрис красноречиво описва съветската научна фантастика в списание „Galaxy“: „Ах, другарю, тук, насред чудесата на 2000-та година... сме свободни да обсъждаме диалектически материализъм в пълно спокойствие.“ (Budrys 1968: 188). Въпреки че това охарактеризиране очевидно притежава сатиричен привкус, не е трудно да посочим съветски автори и произведения, които да отговарят на това лаконично описание. В предговора на своя роман „Часът на Бика“ (сериализиран в описвания от Будрис период през 1968-1969 г.), самият Иван Ефремов коментира, че „И двата полюса на представите за бъдещето са единодушни в пренебрегването на марксистко-диалектическото разглеждане на историческите процеси и в липсата на вяра в човека.“ По същото време, от другата страна на този условен западно-източен вододел, в наратива на „2001“, Националната космическа агенция на Щатите организира мисия до планетата Сатурн на базата на подбуда, която трудно може да бъде асоциирана с идеологически заряд. „Ние не знаем дали цивилизацията, която го е поставила, все още съществува. Трябва да приемем, че същества, чийто апарати продължават да функционират дори след три милиона години могат, да изградят едно също толкова дълготрайно общество. И също трябва да приемем, докато не се уврим в обратното, че те може да са настроени враждебно.“ (Кларк 2003: 138)

Ако ползваме гореспоменатото като фон, българската научна фантастика от 60-те и 70-те години на ХХ век се доближава много повече до съветската, отколкото до западната. Това може да бъде отдадено както на активен цензурен апарат, така и на простия факт, че в България съществува по-голямо количество преводна съветска отколкото западна фантастична литература. (Това съотношение не много по-късно ще бъде променено от поредицата „Библиотека Галактика“ на изд. Георги Бакалов). Именно заради това можем да твърдим, че наличието на преводен вариант на творби като „2001“ в България присъединява българския читател към един по-различен и по-всеобхващащ стадий в развитието на жанра.

С уговорката, че не може да се търси директно влияние или вдъхновение от „2001“ що се отнася до „Пътят на Икар“, тъй като, както вече бе споменато, „2001“ излиза на български език в същата 1974 г., в която е публикуван и романът на Любен Дилов, все пак е интересно да разгледаме някои от паралелите между двете произведения в тази любопитна времева точка на конвергенция. Не е спекулативен фактът, обаче, че голяма част от юношеството си авторът прекарва в Германия, където достъпът до западна литература е далеч по-директен. Дилов споделя възгледите на българския критик и писател Цветан Стоянов за готическото начало в генетичната структура на съвременната научна фантастика, което го поставя в един съвсем (западен) актуален към настоящия момент литературен светоглед за жанра. (Дилов 1990: 424)

Да вземем погледа на българските критици относно цялостната повествователна рамка на „Пътят на Икар“. Людмила Стоянова, в своето изследване, озаглавено „Странният жанр“, пише следното за романа: „Става дума за универсален космически епос, в който ярко, свежо и оригинално са интерпретирани почти всички основно научнофантастични митологеми: среща с извънземен разум, дилемата „човек-мислеща машина“, адаптираният (физиологически приспособен за живот в Космоса) човек като резултат от възможен мутационен скок, клонинговото размножаване...“ (Стоянова 95: 39) Това привидно лишено от някаква йерархична организация изреждане на наративни елементи е абсолютно валидно като описание и за сюжета на „2001“.

В статията си в „Пламък“ за „Пътят на Икар“ Людмила Стоянова посочва, че с романът Дилов успява да „каже своята собствена дума както в националната, така и в славянската научнофантастична школа“, поставяйки по този начин „началото на модерната фаза в развоя на българската science fiction“. Неслучайно „Пътят на Икар“ е първото произведение, донесло на български автор признание в престижен международен конкурс като „Еурокон“ през 1976 г. (Стоянова 1991: 84)

Елка Константинова, също изследовател на фантастиката като жанр, в труда си „Фантастика и съвременност“ казва, че „Ценните творби на Американската и западната фантастика разкриват драмите на съвременната интелектуална личност на фона на енигматичния космос. Планетите са населени със самотници, които са загубили способността да контактуват помежду си и като праисторически ихтиозаври вият от ужасяваща самота“ (Константинова 85: 139). Отчуждението и неспособността на комуникация са като цяло присъщи на икарското общество при Дилов, и обостреността на тези характеристики при главния герой Зенон Балов е основната мотивационна силна при неговата арка в романа. Ритъмът на тази арка изглежда нарушен в част втора, когато героят се жени за композитор на име Майола Бени, придобивайки висок социален статус в обществото, и въпреки това избира вместо да се възползва от това си рентабилно положение, да се отправи на опасна изследователска мисия, в която да тества собствената си психика в продължителен период на съществуване в компанията единствено на четири „психоробота“, изучавайки връзката машина-човек. Като читатели, дори бихме могли да потърсим своеобразно чувство за вина относно това отклонение от аутсайдерската природа във вътрешния диалог на героя: „Майола пък липсва само на сетивата ми, в които е легнала като спомен за тежко и размътващо главата опиянение... защото с истинско озлобление си мисля за това, колко време само се топях аз, беличкият и прозрачничкият, като хапче захар в кафето на бразилските ѝ страсти.“ (Дилов 2002: 213)

Любителите на Кларк са свикнали с множеството технологични подробности, в които описва своите общества. Това не е неприсъщо и на Дилов, както пише Константинова: „Любен Дилов е отлично осведомен за най-новите теории и открития на физиката, биологията, радио-астрономията, парапсихологията, астрофизиката, социологията, футурологията: фантастичните му изображения на космоса се базират върху определени съвременни научни теории и хипотези.“ (Константинова 85: 135) „Пътят на Икар“ и „2001“ споделят немалко такива елементи, като например култивирането на водорасли за задоволяване на хранителните нужди на населението, биологичните изменения в мускулно-скелетната структура на първото поколение хора, родено извън гравитационното поле на Земята, приложението на хибернацията в дългосрочните космически полети и множество други.

Но сходствата между двата романа не се изчерпват с футуристичните битовизми. Поразителен е и независимият избор на двамата автори относно външният вид, в който се манифестира чуждата цивилизация при първата си среща с човечеството. Както Балов, така и Боуман са изправени пред симулации, възможно най-подходящи за техните възприятия – в резултат от факта, че човечеството и в двата случая е било наблюдавано дълго време. Но това не е и единствената причина – и при Кларк, и при Дилов, въпросната цивилизация съществува под форма, която е невъзможна за възприемане от човешките сетива. Нещо повече – и в двата случая този извънземен разум е преминал през „машинен стадий“: „Те прехвърлиха в блестящи нови обвивки от метал и пластмаса най-напред мозъците си, а след това отделно и мислите си. В тези обвивки те бродеха сред звездите. Космически кораби вече не строяха, защото самите те бяха космически кораби. Но и епохата на съществата-машини бързо премина.“ (Кларк 2003: 159) „Представях си я като машина, като част от машинния стадий на една велика цивилизация, преминала вече в другия, немашинния стадий на своето развитие.“ (Дилов 2002: 300)

Като крайна сюжетна точка и на двата романа наблюдаваме преминаването към, или по-скоро трансформацията в нещо различно и за двамата главни герои. И в двата случая, за да стигнат до момента на трансформация, героите претърпяват известни загуби. Изгубил екипажът си (частично в следствие на свои собствени дела) командир Боуман преминава през звездната врата и достига тестовата среда на извънземната цивилизация, за да бъде превърнат в Звездното дете (процес, аналогичен на еволюционното побутване при човекоподобните маймуни в началото на романа). В „Пътят на Икар“ също, след като претърпява загуба на част от екипажа, една от чиито мисии е изследването на „черната дупка“, за която се спекулира, че функционира като пространствен проход („звездна врата“?), Зенон Балов се устремява на борда на спасителна капсула към въпросната сингулярност, размишлявайки в последните си записки за възможността собствената му личност да представлява „нищо повече от една нормална или античастица ... един такъв антиомега минус хиперион“, който „преживява някак отредената му милиардна част от секундата, в безконечността на времето, за да се превърне веднага в нещо друго“. (Дилов 2002: 540)

Казаното дотук не се опитва да бъде подробен доклад за паралелите, които биха могли да бъдат направени между двата романа; това само по себе си би било едно начинание със значителен обем. Посочвайки някои допирни точки с оглед на творчеството на двамата автори, в текста съм се опитал да демонстрирам колко плодотворно може да бъде едно съпоставяне между творби, в рамките на даден жанр. Нещо повече, такива съпоставки представляват идеалният инструмент за изследване на вариациите, които могат да се наблюдават в който и да е жанр, на базата на регионалност, принадлежност към даден период, идеология и пр.

 

Библиография 

Дилов, Любен. 1990. Впечатления от една планета: Записки на фантаста. София: Български писател.

Дилов, Любен. 2002. Пътят на Икар. София: Захарий Стоянов.

Кларк, Артър. 2003. Одисея в космоса. София: Бард.

Константинова, Елка. 1985. Фантастика и съвременност. София: Наука и изкуство.

Стоянова, Людмила. 1991. Метаморфозите на фантаста. //Пламък, № 2.
Стоянова, Людмила. 1995. Странният жанр. София: Университетско издателство Св. Климент Охридски. 

Budrys, Algis. 1968. Galaxy Bookshelf.// Galaxy Science Fiction, № 2.

Holford, Neil. The Big Three: Asimov, Clarke and Heinlein. –
https://www.sfandfantasy.co.uk/php/the-big-3.php (видяно на 27 май 2020)

Jonas, Gerald. Arthur C. Clarke, Author Who Saw Science Fiction Become Real, Dies at 90. –
https://www.nytimes.com/2008/03/19/books/19clarke.html (видяно на 27 май 2020)

Pfeiffer, Lee. 2001: A Space Odyssey. -
https://www.britannica.com/topic/2001-A-Space-Odyssey-film-1968 (видяно на 27 май 2020)

Tweney, Dylan. May 25, 1945: Sci-Fi Author Predicts Future by Inventing It. –
https://www.wired.com/2011/05/0525arthur-c-clarke-proposes-geostationary-satellites/ (видяно на 27 май 2020)