Идеологическият дискурс в българската белетристика след Освобождението – граници и посоки

 

Ideological discourses in Bulgarian fiction prose between the Liberation and the First World War - directions and boundaries 

Margarita Staneva

Sofia University “St. Kliment Ohridski”

 

Abstract

The main focus of this text is on world ideologies and their reflection impact on Bulgarian literature in the period after the Liberation from the Ottoman Empire rule and before the First World War. For this purpose, some representative fiction works of fiction from the period are examined: those, in which an ideological construction has its presence, more or less. The ideological analysis of this these literary works includes а comparison with the ideological discourse of the literature of other countries. 

Keywords: ideology, discourse, literature, fiction, directions, boundaries

 

В периода след Освобождението до Първата световна война могат да се откроят три основни идеологии, чието влияние достига до пределите на България и създава, повече или по-малко трайни тенденции в мисленето на българина. Те са представени в литературата, като тя е не просто отражение на тези идеологически модели на мислене, а е в основата на тяхното формиране, или поне на формирането на техния български вид. Присъствието им в българската литература е специфично, някои автори и произведения се придържат стриктно към дадена идеологическа линия, но повечето съвместяват различни идеологически представи в един художествен свят. „Реалността“ е винаги идеологически конструирана и това важи и за литературната „реалност“, но идеологията рядко е в чист вид, тя бива съвместена, както с други идеологии, така и с някакви проблясъци на извън-идеологическото.

Непосредствено след Освобождението, българският национализъм, чийто възход започва през Възраждането, продължава своето развитие, нещо повече, той придобива по-различен вид чрез издигането на нови герои на нацията и събития, изграждащи националното самосъзнание. В основата на това митологизиране голяма роля играят мемоарните произведения от периода, които няма да бъдат предмет на настоящото изследване. Те обаче имат своята връзка с част от белетристиката от същия период. По думите на Николай Аретов: „събраното и записаното от мемоаристите ляга в основата на историческото познание не само като източник, но и като конкретни текстове, а и като замисъл. От друга страна, то влиза и в литературата, при това и тук връзката е по-пряка от обичайното ползване на публикувани или архивни източници. Както е известно, устните разкази на Заимов, слушани от Вазов, лягат в основата на „Под игото“. (Аретов 2003)

Вазов безспорно е основната фигура на българската националистическа литература. Най-новата митология на национализма е конструирана почти изцяло чрез Вазовото творчество. Думата митология в случая е употребена според дефиницията, която ѝ дава Аретов в своята книга „Национална митология и национална литература“. Там той уточнява, че понятието митология се употребява като „важен комплекс от разкази, които носят същностно познание и затова биват повтаряни при определени пространствено, времево и ритуално регламентирани условия“ (Аретов 2006: 22). За да е ясна връзката между понятията митология и идеология, спрямо начина, по който ще бъдат употребявани в това изследване, ще приведем още един цитат, който е от въведението на сборник с изследвания върху литературата на национализма в Източна Европа: „Национализмът е едновременно идеология и митология, тъй като в съзнанието на модерния националист, самата нация е мит, в смисъл, че създава разказ, който обяснява усещането да си по-близък с някого от същото културно общество, отколкото с някой от друго такова; след като това общество е някаква цялост, то трябва да бъде независимо от другите общества…“ (Pynsent 1996: 4).

Важно е да отбележим, че времето след Освобождението, като своеобразно продължение на Възрожденския период, е време, в което се още се доизгражда българският национализъм, създава се всичко онова, на което той ще се „обляга“ през цялото му съществуване и до днес. Съществен фактор в изграждането на националното самосъзнание е литературата. Тази теза изразява и Сара Корс, в своето изследване върху националната литература на САЩ и тази на Канада, в което тя ги съпоставя, от гледна точка на това какъв национален образ изграждат. Според нея, обратно на популярното възприятие, че националната литература отразява идентичността на членовете на съответната нация, именно литературата е в основата на изграждането на тази идентичност. Тя достига до този извод, като прави съпоставка между каноничните творби и популярните, от което проличава, че каноничната, изучавана в училищата и университетите литература съвсем ясно изгражда представата за това какво е американецът и какво е канадецът, не без помощта на „правилното“ тълкуване, което бива предложено от същите институции, поддържащи националистическата идея, през която се възприемат произведенията, докато популярната литература, чиято цел не е да формира национално съзнание, а да служи предимно за развлечение, съдържа сякаш по-универсални теми и проблеми.

Ако трябва да се вгледаме по сходен начин и в българската литература, за да потърсим образът на българина, формиран от нея, може да се окажем доста объркани. Не е лесно да се обединят в една конкретна представа за българското всички автори, независимо дали само канонично представените или и по-маргиналните и независимо дали само тези, които можем да приемаме за изцяло принадлежащи към българският национализъм или и онези, които са имали интерес към друг тип световъзприятие. Можем да откроим някои черти на българина, но дори и те не са напълно устойчиви при всеки наш автор. Българинът е най-често земеделец, свързан е със земята, той не е интелектуалец (освен когато е учител), обича природата и тя го обича. Българският национализъм е колективистичен. Той свързва човека с неговата общност и го противопоставя на друга, враждебна, застрашаваща някаква негова ценност. (Аретов, 2006)

Това уточнение може да се приеме за важно, въпреки че национализмът поначало се разбира като колективистична идеология, тъй като в споменатото по-горе изследване, основната откроена разлика между литературната идентичност на канадците и на американците и именно в това, че американецът е по правило индивидуалист, в американската канонична литература е силно застъпена темата за самостоятелността, справянето на човека сам с трудностите, а дори понякога антагонизирането на обществото.

При канадската литература, от друга страна, основен акцент е необходимостта от колектива, враждебността на природата и нуждата на обществото да се предпази от нея. За българският национализъм природата е от особено значение. Тя не е враждебна, напротив тя е красива, тя помага, приютява героите. Макар нито поезията, нито възрожденската литература да са предмет на настоящото изследване, няма как да не се сетим за Ботевият „Хаджи Димитър“. Природата е предмет на идеализация в българската литература и е един от стълбовете на българският национализъм. В какво друго се състои той, поне през литературният му образ, който се опитваме да обобщим?

Когато говорим за идеология, има немалка опасност да разбираме различни неща, тъй като дефинициите на това понятие не са никак малко и понякога могат да си противоречат. Според Тери Игълтън най-разпространеното схващане на понятието идеология е това на Дж. Б. Томсън, което свързва идеологията с въпросите за властта и, според което да изучаваш идеологията е да изучаваш как значението служи, за да поддържа връзките на доминацията. (Eagleton 1991: 5)

Национализмът безспорно има връзка с властта, той винаги е свързан със създаването или съхраняването на националната държавност. Според Ърнест Гелнър национализмът е особено чувствителен към нарушаването на националистическия принцип и това е, ако дадено национално общество е подчинено на власт, която е от друга националност. (Gellner 1983: 1) Разбира се важно е да се отбележи, че самата концепции за нация е модерно явление, както става ясно от най-съвременните изследвания в тази посока, а това, което предхожда националните разграничения са етническите, религиозните и езиковите, които впоследствие стават основата на националното самоопределяне.

Разграничаването на българите от Османската империя, изтъкването, че властта е не просто лоша, управляваща зле и т.н., а е „чужда“, е много важен момент от формирането на българският национализъм и основният антагонизъм, около който се гради той дори и след освобождаването от тази власт, чрез припомнянето на борбите за Освобождението и чрез героизирането на онези, които са го проповядвали и са действали в посока на неговото случване. Тук можем да търсим и причината за постепенното идеологическо изместване в литературата, от национализма към по-социално насочени идеологии, тъй като този антагонизъм постепенно губи актуалност, управляващите вече са „свои“, но справедливостта сякаш все още не е възтържествувала напълно. Ако до момента на Освобождението класовото разделение, разделението на бедни и богати е изместено от етническите различия (твърде често в националистическата литература, преди и непосредствено след Освобождението, чорбаджиите са лоши най-вече когато са на страната на турците, както е и в „Под игото“) в новата българска държава социалната несправедливост започва да се избистря и да става все повече фокус на литературния интерес. Българските писатели започват да търсят нови идеологически тенденции, с които да ориентират своята литературна мисъл, за да могат да отговорят на новата действителност, която, макар и вече българска се оказва също, по някакъв начин, несправедлива. 90-те години на XIX век са белязани донякъде от по-леви идеологически влияния, най-вече народничеството и социализма.

Докато основната идеологическа тенденция за българското литературно творчество е национализмът обаче, сериозно значение има разграничението българи - турци. Това не означава, че още от самото начало българският национализъм се гради на тази основа. Мария Тодорова разглежда развитието на българската национална идея през няколко етапа, като първият е този на научния интерес: „Приблизително от средата на 18. век и през 20-те години на 19. век (с някои проявления още през първата половина на 18. век) се появяват няколко истории на българския народ, сред които най-известна и оказала най-голямо влияние е историята на Отец Паисий.“ (Тодорова 2010) Ако приемем Паисий като „създател“ на българският национализъм, основният фокус при него не са „турците“. Национализмът се гради най-вече въз основа на някакво обединяващо минало, той включва „някакво специално разбиране на връзката между настоящето и миналото“ и трябва да „разпознае“, че „тези, които са живели „в други времена“ и чиито обичаи и политика изглеждат чужди, са били през цялото време част от същото общество, че „те“ са всъщност „ние“ (Шуайзер 2004: 2) Това е и причината при Паисий акцентът да е върху миналото на българите и враговете да са враговете на нашите предци (основно Византия).

С времето обаче антагонизмът се измества. Вазов може да бъде назован като един от създателите на „новия национализъм“. От неговото творчество се образуват голяма част от представите на национализма, особено за по-близкото минало. Представата за българина, която можем да си извлечем от романа „Под игото“, романът „Библия“ на новия национализъм, е най-вече свързана с два образа: чорбаджи Марко и Бойчо Огнянов. Първият е еманация на патриархалния български свят, в него се съдържат чертите, които изграждат съвършената представа за българското: той е достоен, строг, но справедлив, религиозен. Той е едновременно неук, но уважава учението. Тази подробност е особено важна, понеже с нея се подчертава интуитивната му, вродена, „природна“ мъдрост. Същевременно, достойният човек не може да не подкрепя „учението“- то е на равнището на религията. В една подобна идеологическа действителност вярата и науката са важни сами по себе си, те имат свещен ореол, без да е необходимо тяхната важност да бъде обяснена или доказана по някакъв начин.

От друга страна, Бойчо Огнянов, представлява идеализираният образ на борбата за Свободата на Отечеството. Той притежава „рицарска природа“, за която е казано в романа, че „премеждията са стихията, с която се калят силите им“, че „съпротивлението ги укрепва“. Той е „идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до самопожертвуване“. Цялото описание задава параметрите на героизма, но превръща и борбата в идеал, изгражда идеологически „филтър“ на премеждията и трудностите, които борещият се за Свободата е изложен, като ги обвързва с каляването, „възмъжаването“ и „облагородаването“. (Вазов 2015: 87-88)

Ясно заявен, още в началото на романа, е образът на „врагът“. Интересното е, че той е въведен чрез децата. Техният поглед е чист и невинен, възприятията за тях са донякъде първични. Те биват плашени с „турците“, трябва да познават врага. В своята невинна вяра в бъдещето те заявяват, че ще изколят всички турци. (Вазов 2015: 12) Важно определяне на „другостта“ има и при появата на Краличът (Бойчо Огнянов). Веднага трябва да бъде установено дали той принадлежи към „своето“ или към „другостта“. Това определяне става с думите „ваш човек съм!“ (Вазов 2015: 14) Той се оказва не просто българин, но и от съвсем близък кръг на чорбаджи Марко, който заявява: „Баща ти от мене нема по-добър приятел.“ Тази близост, контрастира с мястото, от където идва Краличът. На въпроса „отдека идеш?“, той отговаря: „от много далече“, а едва впоследствие конкретизира, че това „далеч“ е Диарбекир. Той е едновременно носител и на „нашето“ и на „чуждото“, защото идва да разруши настоящият ред и да създаде нов, но новият ще е всъщност „наш“.

Важно идеологическо противоречие в романа е това между старото у новото. Въпреки привидно революционния дух на разказаната в него история, той носи чертите на консерватизма и това ясно си проличава в някои описания, например това на Манастира. Подчертана е несъвместимостта на „новото“, „старото“ е открито назовано като по-добро, по-красиво: 

Преди няколко години тая стара ограда се гордееше с исполински бор, който със своята рунтава шапка, дето пееха хиляди птичи гнезда, заслоняваше старовремската черкова. Но бурята катури бора, а игуменът - черковата и съгради нова. Сега тя, със своя висок, по новото зодчество издигнат купол, странно противоречи с осталите стари постройки, паметници на миналото, и даже грози като къс нова хартия, залепена на стар пергамент. (Вазов 2015: 28)

 В някои от разказите на Вазов идеологията функционира по подобен начин. Интересен е случаят с тези разкази, които са посветени на Васил Левски, и които са също знакови за изграждането на българските националистически представи. Той е обрисуван като превъзхождащ всички, включително и останалите революционери. Те всички имат своите недостатъци, само Левски е „идеален“. Той не пие, не пуши, не е „усвоил нищо чуждо“, което го прави не просто „светец“, а „национален светец“ („Чистият път“).

Интересен случай са и разкази като „Дядо Нистор“, където обект на коментар е действителността след Освобождението и консерватизмът излиза на преден план и дори се прокрадва някакъв сантимент към предишното време: „При турците беше лошо наистина, но като паднеш на аман, като пуснеш нещо под седжедето, намираш милост и прошка — ако ще би и човек да си утрепал. Не, не, имаше човещина у турците. Биеха, ама и милуваха… Милостив народ бяха. Ние сме зверове, боже, прости!“(Вазов 1976).

Що се отнася до мотива „от турско по-лошо“ в българската следосвобожденска литература Милена Кирова прави интересен анализ на това явление. (Кирова 2016) Националистическият дискурс срещаме и при други автори на белетристични произведения. Цани Гинчев е един от продължителите на Възрожденският национализъм (Аретов 2006: 222-223). В неговите произведения е силно застъпено подробното описание на народния бит. Антагонизмът българи - турци е налице, често той е в основата на сюжетите му. Те, както и при Вазов, въпреки, че са най-често олицетворение на врага, не са винаги негативно представени. Това обаче някак не пречи на цялото противопоставяне между двата етноса.

Българското има и своите саркастични измерения в литературата, но това не изключва националистическото от тези произведения, освен „Чичовците“ на Вазов, които са противоположен образ на митологизирания и идеологизиран героизъм в произведенията на автора, един много популярен образ на българина е „Бай Ганьо“. Паулина Стойчева поставя по интересен начин въпроса за концепцията за нация в текстовете на Алеко Константинов. Според нейното изследване, въпреки очевидния сарказъм в образа на Бай Ганьо, той не е отхвърляне на българското, а е застъпването зад един друг начин на разбиране на „националното“, назован като „гражданско-териториален модел“, който доминира в западните демокрации от английски и френски тип и, който е противопоставен на „етническият или романтически национален модел“ (Стойчева 2010: 227-228). Според нея посоката на мислене и схващане, която Алеко възприема за правилна, се различава от наложилия се „източен“ или „етнически“ тип. Тя свързва Алековата представа за националното с просвещенския начин на мислене: 

Еманципирането от миналото, от привичното, от митологизираното родно би могло да се разчете и като опит за освобождение от напластените представи, превърнали се в трудно преодолими матрици на саморефлексия, в името на едно „по-цивилизовано“, живеене такова, каквото го вижда Просвещението, или в името на един по-модерен мит. (пак там: 226).

 Търсенето на нови схващания за родното можем да приемем за съвсем естествен процес след Освобождението, тъй като се гради младата българска държава, появяват се нови политически и социални проблеми, с които обществото трябва да се справи, включително и идеологически, и литературата има активно участие в тези процеси. Младите български писатели пътуват, учат в чужбина и се срещат с различни възгледи за света. „Идеологическият спектър на влияния върху българската литература от края на XIX в. е силно и специфично белязан от две големи течения: народничеството и социализма“ (Кирова 2016: 173) Народничеството и социализма имат своите сходства и според Кирова, те са толкова успешни в този момент от българската литературна история, заради възможността си да работят заедно и идеите им да „преливат“ една в друга. Те обаче се и различават в своето виждане за бъдещото общество.

Народничеството се заражда през 60-те години на XIX век и е господстващото идеологическо течение в Русия през 60-те и 70-те. От там се смята и, че идва в България, най-вероятно чрез студентите българи, които се „заразяват“ с него по време на своето следване. По начало то е движение на студентите, на радикалната руска интелигенция. Противопоставя се на бързо развиващия се капитализъм и индустриализацията, заради негативите, които носят те за „обикновения човек“. Народничеството е ориентирано по-скоро към забавяне на темповете на развитие на индустрията и обществото и завръщане към селското, патриархалното съществуване на „народа“ и това е може би основната му разлика със социализма. То гради една утопична представа за патриархалния свят, макар че просветеността също е важна в идеологията на народничеството.

Тази картина съвсем ясно си проличава в творбите на редица български автори. Визията за бъдещето, в което обществото се връща назад към една по-идилична, преддържавна форма на съществуване, се синхронизира някак естествено с социално-критичната нагласа на писателите от края на XIX век. Най-безспорните народници са Тодор Влайков и Христо Максимов-Мирчо, но още немалко други български писатели са попаднали под влиянието на това идеологическо движение. Милена Кирова назовава следните имена: Антон Страшимиров, Михалаки Георгиев, Цанко Церковски, Цани Гинчев, Петко Тодоров и Елин Пелин. (Кирова 2016: 177) Характерни за творчеството на тези писатели, които, повече или по-малко, са свързани с народничеството, са описанията на селския живот, състрадателното отношение към селската действителност, особено към онеправданите, по-„малките“ хора на селото и фигурата на учителя, като един вид спасител, просветител, „помагач“ на селянина. Тези два образа съвместяват основните идеи на народничеството, за които стана дума: завръщане към идиличния селски свят и просветителството.

Показателна за това как функционират народническите възгледи в българската литература е повестта на Тодор Влайков „Учител Миленков“. В началото на повестта ставаме „свидетели“ на разговор между двама учители, които са родом от един и същи град и единият преподава именно там, а другият е отишъл да работи в село. От думите, с които си спомня за миналото, отишлият на село Миленков, долавяме сантимента, към някакво предходно по-добро време: „Помня, едно време, когато бях тук ученик, какъв живот и каква светлина даваше на града това читалище. Тогава нямаше новото училище, учехме се в старото…“ (Влайков 1978: 297-298)

Новото време сякаш носи някаква разруха, липса на порив за знание. В учителя Миленков се съвместяват чертите на народническия идеал. Той е изпълнен с желание да се труди в името на просветителството, отишъл е на село, за да помага на селяните, да излязат от мрака на невежеството, съвестен и състрадателен е:

Какви убеждения? И какви особени идеи се искат, за да работи човек туй, което ние сме работиле? Когато видиш един беден гол и гладен човек, че протяга ръка за помощ и теб джебът ти е пълен с пари, какви особени идеи и убеждения трябва да имаш , за да извадиш из джеба си няколко монети и да му дадеш? Никакви. Трябва са да не си егоист и да имаш сърце и чувство. (пак там: 300)

 Тук си проличава ясно социалният характер на народническата идеология, вярата във взаимопомощта. В друг цитат пък се заявява и нуждата от просвета: „Гледаш наоколо си простотията и невежеството, които спъват и ума и ръцете, и волята на човеците и ги притискат и морално, и материално“ (пак там: 300) Негативният образ на бюрокрацията бива обобщен от събеседника на Миленков: „Ама знаеш ли какви са тукашните чиновници? Едничката им грижа, едничкото им старание е да си запазят своето топло място“ (пак там: 301) Този обществен модел „заразява“ дори и учителите и те предават собственото си „свято дело“ и вместо да са отдадени на просветителството, те гледат само да запазят мястото си и се „подмилкват“ на големците.

Народничеството изглежда съвместява идеята за социализъм, за някакъв вид прогрес и обществен напредък чрез знанието, като основен необходим инструмент, но е съчетан с консерватизъм, сантимент към миналото, към селския живот и простите човешки отношения и това в голяма степен преобладава при нашите писатели: един въобразен свят, където родовите връзки са централни в човешките отношения, а не държавната бюрокрация. Сюжетът на „Учител Миленков“ представя сблъсъка на желаещия да работи за народа „интелектуалец“, да го просвети, с бюрократщината, с невежеството, с контрола, който оказват „големците“. В други негови творби тази тема също заема централно място („В село“).

Другата голяма тема за творчеството на Влайков, както и за други писатели от споменатите, например Михалаки Георгиев, е темата за „малкия човек“. Тя ще присъства задълго в българската литература, но тук все още фокусът е почти изцяло върху селският човек. В повестта „Ратай“ ставаме съпричастни на съдбата на точно един такъв „малък“ човек, който е ратай от невръстно момче, „подмятан“ от една господарска къща в друга, той е покорен и няма особени умствени качества. (Влайков 1978) В него постепенно се появяват разни мечти, особено след като създава семейство. Неговата жена започва да мечтае да си купят собствена къща и той самият също „прегръща“ тази идея, а най-голямата му надежда е да си има волове, за да не му се налага да бъде повече ратай. В хода на развитието на сюжета, постепенно читателят преживява заедно с ратая Панчо и жена му угасването на мечтите им и принудата на този „малък човек“ да живее цял живот с несгоди, навикван от тези за които работи, да намира утеха единствено в пиенето, което пък носи още по-големи беди за неговата жена.

Социалната несправедливост, съпричастността със съдбата не бедните, малките, онеправданите е, което тласка писателите и към социалистическите влияния. Както изтъква Милена Кирова, техният списък е почти същия като този на повлияните от народничеството, с изключение на Тодор Влайков, който остава верен на народничеството. Идеите на двете течения донякъде се сливат в творчеството на въпросните автори. Може би в ранните разкази на Петко Тодоров, от времето преди да се е отдал на модернизма, можем да видим в най-чист вид социалистически идеи. Там отново централна е темата за дребния, онеправдания човек, за този, който стои в най-ниските слоеве на обществото. В неговите ранни разкази се срещат герои социалисти, изцяло положителни и противопоставени на негативните образи, олицетворяващи властта, богатите, несправедливата държава.

Ако вземем за пример разказа „Райкиня“ ще срещнем сходни мотиви с коментираните творби на Влайков, но тук героят е социалистът, а не учителят. Ратайкинята е младо момиче, което поради сиромашията и тежката семейна съдба е принудено в съвсем крехка възраст да отиде да работи като слугиня в чужд дом, далече от нейния собствен. Там тя попада в семейство с двама сина. Единият, по-големият, обича да ходи по балове, обича светския живот, егоист е, докато по-малкият син е „добър, буен, с високо летящи устреми, мечтател, идеалист“. Той, освен че проявява голям интерес към книжнината, иска да помогне и на онези, които нямат същия привилегирован достъп до учение. Той помага на слугините в къщата да се научат да четат, дава им книжки, опитва се да отвори и за тях „прозорецът на знанието“. Главната героиня, макар в началото да е заинтересована от книгите и знанията, които младият социалист ѝ предлага, бива излъгана от по-големият му брат и зачева от него. С това започва нейната трагедия, от който и братът социалист не успява да я избави. След като ражда я изпъждат от къщата, където слугува, никой не иска да я вземе на работа, накрая в отчаянието си ратайкинята Радка убива собственото си дете и не след дълго попада в затвора.

Тази трагична съдба на бедното момиче, изобличава социалната несправедливост. Радка е принудена да отиде далеч от дома си, заради бедността на семейството си, там тя е сама, без ничия закрила и лесно попада под влиянието на младия мъж, който се възползва от нея, отнема ѝ невинността, но не иска да я вземе за жена, защото е ратайкиня, родителите му я изпъждат, след като вече не е годна да работи и не искат да повярват, че детето е на сина им, защото не искат да го женят за слугиня. Братът социалист е сякаш част от сюжета, за да се получи своеобразен контраст спрямо човека на идеалите, на науката, на социалната солидарност и останалите, които са потопени в това несправедливо социално устройство и се възползват от него колкото могат, без да се замислят за болката и страданието на попадналите в по-несправедливата позиция. Трагедията, липсата на съпричастност и справедливост, социалният антагонизъм преобладават в разказите от ранния период на Петко Тодоров.

В творчеството на Елин Пелин тези теми също се появяват нерядко и при него може често да се усетят социалистическите влияния. При него, макар да е добре познат като обрисуващ предимно селската неволя, срещаме дори и работникът („Безрадостни“). Неговите герои често са жертва на чорбаджии, държавни служители, лихвари. В разказа „Орисия“ например, присъства мотива за човека и неговият труд, и как плодовете на този труд го облагородяват, дават му удовлетворение и сила, за да се труди още, но лихварите и бирниците притискат слабия, отнемат му радостта от живота, от младостта, от любовта и накрая му взимат дори плода на неговият труд, за да го продадат за пари, които ще се пръснат насам и натам, ще се изядат и изпият и накрая даже ще се похарчат за „кьорфишек“.

Социализмът в българската белетристика до Първата световна война не поражда множество и големи произведения, но има своя отпечатък. Социалното неравенство, антагонизмът между бедни и богати, обръщането на поглед към представителите на най-ниските класове в българското общество са все проявления на тази идеологическа тенденция. В своите ранни прояви, световната социалистическа литература също е фокусирана именно върху това да изобличава социалната несправедливост, а едва по-късно се появяват утопичните картини за бъдещето. По обясними причини в българската белетристика от този период не присъства пролетарският герой, работникът във фабриката, чиито труд бива ограбен, на негово място е селянинът, жертва на властта и на богатите „чорбаджии“, учителят или въобще просветеният, който се бори да просвети и останалите, именно за това разграничението между народническата и социалистическата белетристика не е съвсем лесно, тъй като темите и мотивите се повтарят. Разликата е единствено в представата за бъдещето, но тя рядко се проявява отчетливо в произведенията, тъй като основният им фокус е върху несправедливото настояще.

В своята книга, изследваща връзката между социалистическата мисъл и художествената литература, Стивън Ингъл разграничава три подхода на критикуване на социалната действителност, които писателите предприемат (неговият фокус е основно върху британската литература). Първият тип писатели, според него, се опитват да спечелят симпатиите на своите читатели чрез описания на живота на бедните. Вторият тип наблягат на моралните последствия от социалните различия в живота на бедните и богатите, а третите критикуват формата на управление, вярвайки, че по-добро, по-способно управление ще подобри животът на всички. Ако трябва да поставим някъде в тези категории родните ни писатели, увлечени донякъде от социалистическите идеи, то може би най-удачно ще е да бъдат поставени между първите две категории. В българската белетристика не се откроява ясно очертано пристрастие към някое конкретно социалистическо движение. Българската интелигенция има своите представители на три социалистически разновидности: „сиромахомислтво“, „широк социализъм“ и „организиран марксизъм“, чиито основни поддръжници са съответно Спиро Гилабчев, Янко Сакъзов и Димитър Благоев, но както твърди Милена Кирова, тези течения оказват по-скоро съвместно, общо, „дифузно и аморфно“ влияние върху литературата (Кирова 2016: 178).

Присъствието на различни идеологически тенденции в българската литература от този период като цяло се характеризира със смесване на идеи и възгледи, идеологическите граници на литературната мисъл далеч не са ясни и категорични, те са свързани и с бързо променящото се политическо и социално положение на държавата. Най-общата идеологическа картина на периода не може да ни даде достатъчно задълбочен поглед над това как функционират идеологическите дискурси в отделните произведения, но все пак разглеждането на някои примерни творби дава известна конкретика в този по-общ преглед на темата. Взаимодействието между идеологията и литературата е интересен процес, който ни разкрива много за това как се конструира литературната реалност. Чрез нея пък се създават средства за идентификация на читателите, за позиционирането им в заобикалящата ги действителност, за разграничаването им от „другите“.

 

Библиография

Азманова, Елена. Отражение на руското народничество в българската литература, Езиков свят - Orbis Linguarum, 2:293-300.
Аретов, Николай 2006. Национална митология и национална литература, София: Кралица Маб.
Аретов, Николай. Диалектика на традиционното и модерното в българската национална митология - https://liternet.bg/publish8/naretov/dialektika.htm (видяно на 3 апр. 2020)
Вазов, Иван 2015. Под игото, София: Захарий Стоянов.
Вазов, Иван 1976. Събрани съчинения. Дядо Нистор - https://chitanka.info/text/5007-djado-nistor (видяно на 3 апр. 2020)
Влайков, Тодор 1978. Дядовата Славчова унука. Избрани творби, София: Издателство на БЗНС.
Кирова, Милена 2016. Българска литература от Освобождението до Първата световна война, София: Колибри.
Стойчева, Паулина 201 0, Нацията – копнежи и употреби, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
Тодоров, Петко 1979, Събрани съчинения. Т.1, София: Български писател.
Тодорова, Мария. Курсът и дискурсите на българския национализъм - http://www.librev.com/discussion-bulgaria-publisher/1940-2013-02-04-11-13-35 (видяно на 5 май 2020)
Пелин, Елин 1972, Съчинения. Т.1, София: Български писател.

Billington, James 1958, Mikhailovsky and Russian populism, Oxford, 1958.
Corse, Sarah 1997, Nationalism and literature. The politics of culture in Canada and the United States, Cambridge, 1997.
Eagleton, Terry 1991, Ideology. An introduction, London, 1991.
Gellner, Ernest 1983, Nations and nationalism, Ithaca, New York, 1983.
Ingle, Stephen 1979, Socialist thought and imaginative literature, London and Basingstoke, 1979.
Pynsent, Robert 1996, The Literature of Nationalism. Essays on East European Identity, London, 1996.
Shwyzer, Philip 2004, Literature, Nationalism, and Memory in Early Modern England and Wales, Cambridge, 2004.