Превращенията на образа. Към реинтерпретацията на родното и световното пространство в „Свирепо настроение“ на Йордан Радичков
Transfigurations of the image. Towards a reinterpretation of the local and the worldly in Yordan Radichkov’s “Svirepo nastroenie”
Ventzeslav Scholtze
Abstract
The paper aims at reinterpreting Yordan Radichkov’s contemporary classic, the short story collection “Svirepo nastroenie” through the spatial-temporal concepts of the local and the global. The inquiry tries to bring out some of the subversive potential of Radichkov’s texts for deconstructing one of the most frequently reiterated conceptual schemes of Bulgarian literary history.
Когато сборникът „Свирепо настроение“ е обнародван през 1965 г., той се вмества в контекстите на една забележителна и доста странна социокултурна обстановка, като при това самото вместване на свой ред произвежда ефектите на известна забележителност или странност. Рецептивните аномалии и проблемните пунктове при литературнокритическото усвояване на книгата са били многократно отбелязвани и задълбочено анализирани (Георгиев 1968, Пелева 2004, Пенчев 2017). Не по-малко внимание се е отделяло и на обществено-политическата атмосфера, обрамчваща написването, отпечатването и рецепцията на художествена проза с подобна метатекстова, стилистическа и идейно-философска комплексност (Славов 1994, Станков 2010, Дойнов 2012, Дойнов 2015, Вайль, Генис 2013). При все това, струва ми се, би било недостатъчно интерпретирането на културнодискусионните процеси от 60-те и 70-те години да бъде ограничавано изцяло в стеснените времеви рамки на „размразяването“ и/ или „зрелия социализъм“. Разбира се, безсъмнено сборникът на Радичков излиза във време, през което на много места от Източния блок протича предоговарянето на връзките между локалното („котловинното“, казано с идиолекта на Т. Жечев), националното и интернационалното; в българска среда показателно в тази посока е провеждането и публикуването на текстовете от специалната конференция, посветена на въпроса за „националното своеобразие“ на българската литература (Нонев, Султанов 1966). Димитър Аврамов ни е оставил един полезен и нелишен от находчивост обзор на културните дебати (Аврамов 1992). В светлината на тези факти вън от съмнение е, че изследването на даден литературен текст в конкретната социокултурна ситуация на възникването му е незаобиколима необходимост. Този подход обаче би могло и до голяма степен, струва ми се, би трябвало да се пресича и преплита със срещуположната интерпретативна траектория – проследяването на дълговременно-устойчивите итеративни шаблони, чието повторение структурира дискурса и едновременно с това го вписва в мрежа от интертекстуални взаимодействия с предходни дискурсивни следи. Иначе казано, дебатите около националното и универсалното, котловинното и модерното, селското и градското през „зрелия социализъм“ са обвързани с отколешния, „традиционен“ въпрос за съотношението между националната специфичност и общочовешкото съдържание на българската литература, доколкото светът се явява като своеобразна пространствена метафора на последното. Колко назад във времето ще се търсят следите на този културноисторически топос, зависи от насоките конкретното изследване, доколкото става дума за една дълготрайно преповтаряща се културна „дилема“ (Даскалов 1998). Със сигурност полемичната оспоримост на съотношението родно/ световно в българоезичната публичност датира най-малкото от средата на ХІХ век (Аретов 2009), търпи интензивна реактуализация в Краевековието и началото на ХХ век покрай модернистките проекти за „автономизация“ на литературата (Пенчев 2003), впоследствие при конституирането и трансформациите на междувоенния авангард (Пенчев 2003, Георгиев 1999); фразеологията на световното и родното, по всичко личи, продължава да бъде твърде продуктивна и през ХХІ век (Личева 2019). По отношение на творчеството на Й. Радичков темата за световното и локалното е била подхващана със също толкова настойчива многократност от множество бележити изследователи, поради което едва ли настоящият интерпретативен опит би могъл да надскочи режима на повторението. Затова ще се огранича с известен опит за пренареждане и реинтерпретация на част от унаследените интерпретативни достижения през интерпретацията на въпроса за пространството и в частност – на протичащото в пределите на разказите пространствено моделиране на родното и световното, две от ключовите понятийни реалии в културните езици на дебатите от средата на ХХ век, но и на българската литературноисторическа традиция като цяло, и на актуалната в световен мащаб и до днес проблематика на световната литература (в това отношение родният културен развой лесно може да бъде припокрит със световния, срв. полезния преглед в (Thomsen 2008). Всички тези културни дискурси може би не са обаче толкова несъизмерими помежду си, най-вече доколкото донякъде и източноблоковските полемики, и съвременното сравнително литературознание изхождат до немалка степен от споделеното наследство на немската философия на ХІХ век и в частност на т. нар. немски идеализъм. Макар че най-известен в литературоведските кръгове си остава познатият текст на Гьоте, несъмнено той е част от по-обширна идейно-концептуална инфраструктура и в този смисъл, говорейки за свят или световно литература, днешните изследвания без съмнение биха могли да се прочетат във връзка с определени постановки от гносеологията, онтологията или естетиката на философите от поредицата на Кант, Хегел, Дилтай и т. н. Предложеното от мен четене на „Свирепо настроение“ до немалка степен ще бъде посветено именно на претеглянето и преоценката на известна част от това предполагаемо концептуално наследство, което е направило възможно и Томсен, и Тончо Жечев и да оформят литературно- и/ или куртурноисторическите си постановки.1
Може би логиката диктува по-скоро интерпретацията да тръгне от единицата на света, доколкото свят е по-общото от двете понятия, но и доколкото светът, универсално-световното, всеобщото, общочовешкото и пр. образуват една привилегирована редица в множество от най-влиятелните философски системи на споменатия немски идеализъм – привилегирована в противопоставянето си на съседната редица на нагледното, локалното, единичното, обособено-изолираното и пр. Нека започнем следователно с един показателен пасажа от „Патицата“, в който се разгръща известна конфигурация около обобщителното универсалистко понятие човечество: „В един миг само се мярна в съзнанието ѝ човечеството отвъд тлъстите брегове: то седеше там, хремаво в своя голям курник, увито в юргани, и се грижеше за хремавата си човка“ (Радичков 2008: 170)2. Синтактичното комбиниране между абстрактнопянтийната единица (човечеството) и конкретната локализация (там) несъмнено подкопава аксиологическата висота и универсалистката претенция на първата, при което адвербиалните добавки (отвъд тлъстите брегове... хремаво в своя голям курник и т. н.) единствено интензифицират ефекта на снизяването: нагледността (разположение, материално обкръжение, телесно състояние и пр.) се възвръща в артикулацията на идеалните същности, за да проблематизира изчистената им понятийност и обобщителна широкообхватност. Вмествайки се там, в своя голям курник, човечеството губи трансцендентния си статут. Идеалните пространства (или свръхпространствените идеалности, доколкото последните според схемата на Кант не подлежат на същинско онагледяване) се разпадат в множествеността на материалноконкретните пространствени координати.
Най-„очебиещи“ в тази посока на конкретизиране/ локализиране на идеалното/ универсалното сякаш се явяват пародийните реартикулации на междукултурното общение между родното и световното. Присъствието на не-родния друг в „Скандинавците“ например се заземява в низините на материално-телесната квазиеротика или комедиографемите на разминаването, загубването и издирването. Далеч по-любопитна ми се струва обаче реитерацията (която в речника на формалистите вероятно трябва да се нарече пародия) на пътеписния жанр и прилежащия сюжетен механизъм на отпътуването-и-завръщането, който в различните си вариации представлява един от най-продуктивните шаблони за изобразяването на връзките между родното и световното в българската литература. В „Париж има почивен ден“ отново обхватността или едромащабността на пространството бива смачкана до баналнобитовата литота (Париж има почивен ден) или до антропоморфното смаляване (движейки се през Германия, той ѝ каза да внимава... и т. н.), но и до странната диегетична асиметрия между отиването и връщането: пародийността на пътуването се повдига на степен, когато описанието на целия обратен път се изчерпва с изречението върна се в Черказки. Конотациите на далечността, труднопостижимостта, различността и в крайна сметка другосттта биват дестабилизирани, доколкото продължителността на маршрута се оказва омаловажена, редуцируема и подчертано фикционалноусловна. Пътуването от Родината към Света се подкопава като истинна смислотворческа структура и чрез повторителната верига на отпътувания-и-завръщания на Гоца Герасков („Студено“, „Париж има почивен ден“, „До небето и назад“): от Черказки до Петлова чука, от Черказки до Париж, от Черказки до Луната. Произволната вариативноста на траекторията и дължината на пътуването при еднаквата му безрезултатност (Гоца не отсича дърва, Париж „не работи“, Луната е безинтересна) индикира „въображаемостта“ или по-скоро дискурсивната конструираност на мащабите в културно-аксиологическото картографиране на пространството и деленето му между родно и световно, между Нас и Другите. Оттук, в съответствие с игровата подвижност на пространствените различия, например през раздумката на черказците в „Януари“ белезите на чуждоземното, на света вън от родината съмнително много наподобяват очертанията на самата родина (замръзва река, нападат вълци, засяда влак).3 Единствено в един възможен свят, проникнат от подобна радикална трансформируемост на пространствените мащаби, става възможно изказване от типа на финалното изречение в „Студено“ (Пушката се блъсна в кладенеца, изгърмя и застреля село Черказки заедно с всичките му жители), противоречащо на всички „обичайни“ интуиции за пространственото съотношение между предполагаемите лексикални референти. Парадоксалността на това фикционално пространство, струва ми се, постига именно една проблематизация на състоятелността на културните репрезентации на пространството, които масово се имплицират от съпоставителните анализи, от оценките относно синхронността или асинхронността между „българската“ и „европейската“ литература и т. н.
Квазиселективните събитийни списъци, които би трябвало да дават някакъв панорамен обзор на световноисторическите процеси, представляват друг похват, работещ в същата подривна посока. Началото на „Черказката манастирска свинарница“ дори съвсем лесно може да се припознае като сатира на очерково-есеистичните схеми за контекстуализация от типа „по света и у нас“4. Иззад „борхесианските“ изброявания, съреждащи в случайно-контрайерархичен порядък разнородни и разностойностни онтологични планове, сякаш остава невъзможно да бъдат разпознати и еднозначно изведени компилативните принципи на списъка. Световното времепространство, чиято резпрезентация би трябвало да бъдат иронизираните от разказа международни прегледи, се разпада в множество несвързани, взаимно релативизиращи се процеси без единен телеологичен хоризонт. Темата за вместването на локално-родното в универсалносветовната процесуалност (еднакво типологически присъща за литературната история, литературната критика и „разбираческия“ есеизъм, типичен за НРБ) претърпява ироничното деавтоматизиране, доколкото образът на самия свят остава незавършен и фрагментарно-разпръснат, тоест доколкото бива подокопана самата световост на света. Оказва се срутен идеализираният, трансцендентен инвариант, в отношение с който родното би могло да се идентифицира (било като се причислява, или като се оттласква). Липсва величествено-монументалният Световен дух, чиито разнообразни превъплъщения са били нееднократно извиквани от спонтанното и най-често нерефлектиран идеалистки момент на литературноисторическия сюжет „родно – световно“.
Деавтоматизацията на пространствените репрезентации на света и кощунственото в сборника „Свирепо настроение“ се оказват повсеместни. Своеобразното иронично-субверсивно омножествяване или локализиране на световното обаче се съпътства от паралелното учудняване на пространствата на родното. В този аспект веднага изпъква разказът „Бибино лице“, бидейки посветен на изобразяването на отрязък от родното пространство: „Ловецът от своя страна също напсува Бибино лице, като не пропусна да отбележи, че тук и пътят бил такъв, и поляните били такива, и дърветата, пръснати наоколо, че както и да си отваряш очите, все нещо ще те изненада – сякаш верблюди са правили и пътя, и поляните, и дърветата“ (180-181). В светлината на горните „твърдения“ на персонажа (и с оглед на сюжетния слог на текста) следва донякъде да се преформулират изводите на Н. Георгиев относно битийната кръговратообразност на фикционалния свят в разказа. Времепространствените координати очертават по-скоро структурата на един пресечен кръг, прорязан от елемента на непредвидимостта (все нещо ще те изненада). Селяните и природното пространство не си „пасват“, не се свързват уравновесено и хармонично: пространството притеснява, изненадва, отклонява, възпрепятства или заплашва своите обитатели. Родното пространство е абсолютно пластично и радикално изменяемо, непознаваемо до степен на някаква изясненост, уютна сигурност или предсказуемост.5 Определими ли са пределите на самото родно? Свръхспецифичната субетническа топонимия в „Бибино лице“ с пълна основателност би могла да се разбира като маркер на непреводима и поради това – несводима локалност. При все това текстът на разказа сякаш поставя под въпрос самата възможност за пълноценното съвпадане между диалектния код и регионалния териториалния локус. Смисълът на самото название всъщност се колебае между фигуративната си структура и предполагаемата топонимична референция. Очертанията на топонимичния реализъм и метафоричната парадоксика, референтната „действителност“ и текстуалната условност, природното и условно-конструираното се преплитат до степен на неоразличимост. Всичко това единствено преподчертава произволността на обозначенията и нерешимостта на художествения образ (която би могла да се определи и като потенциалност на образа с речника на Д. Тенев (Тенев 2012), комуто настоящите редове са безсъмнено задължени). Регионалният роден локус, в който би трябвало да се вкоренява Радичковата проза, остава неизводим – поне не и от белезите на собствените му разкази. В този смисъл започва да изглежда наистина проблематична състоятелността на стилизирането на Й. Радичков като писател на „Северозапада“, при положение че най-малкото (но не само) „Свирепо настроение“ поставя под въпрос самата проницаемост или разбираемост на художествения текст като знак-на-нещо (било то Северозапада, българското село, родния космос и т. н.) Една радикална детериториализация на текста и смисъла, която съвсем неслучайно е поставяла оперативната критика (а впоследствие и литературната история) пред небезизвестен рецептивен проблем. Коренотърсаческият код, който господства над големи зони от литературнокритическите дискурси (и до ден днешен), се блокира, доколкото родното се оказва твърде странно, прекалено неузнаваемо, твърде тясно споено с нестабилната писмовно-литературна повърхнина, за да бъде неин гарант.
Нерешимата преплетеност между представата и обекта, мисълта и територията биха могли да се разпознаят в „Свирепо настроение“ – единствения разказ, който студията на Н. Георгиев пропуска да интерпретира в дълбочина: „Мъжете виждаха нивите, без да ги гледат. Те гледаха пред себе си, но някъде в тях се търкаляха и тези ниви, защото ги бяха орали; после зад нивите се извиваше реката и те я виждаха в себе си как се провира синкава и ленива, после от другата страна стърчаха горите на Петлова чука, а още по-нататък бе самата чука с бандерата. Всичко това бе скрито във влагата и мъглите, но селяните проникваха в него и то проникваше в тях, защото животът им бе безкрайно кръстосване през него“ (269). Връзката между селяните и земята се очертава в тяхното взаимопроникване: човешките мисли възпроизвеждат в собствения си порядък формите на извъположеното пространство. Това отношение на взаимопроникване обаче не се изчерпва с интериоризиране на територията в субективната съзнателност, нито пък – и това ми се струва значим момент – с мистичното сливане в някаква единосъщност: „То се търкаляше в тях, вътре, много дълбоко, ту студено, ту синкаво, ту облечено в светлина и трептящо от жега, ту обагрено, ту лятнозелено, търкаляше се, въртеше се и неговият кръговрат беше безшумен и мъжете усещаха капките, които се изстискваха от това въртеливо движение и капеха върху сърцето отмерено и спокойно, и при всеки допир сърцето се свиваше, сетне отпускаше мускулите и пак се свиваше, и пак се отпускаше и това разнасяше по жилите същото трептене и ударите бяха като ехо, което никога не може да бъде попито и което никога не умира, тъй като не умира въртенето на колелетата пред тях и въртенето на земята и слънцето“ (269-270). Синтактическата сложност на пасажа оставя множество лексико-семантични връзки в пределите на неопределеността. Поради това и кръговратното движение, въртенето или търкалянето на постоянно изменящите се (ту... ту...) вътрешни образи (в тях, вътре, много дълбоко), оказва се, добиват твърде своеобразни стойности при структурирането на връзката между човека и пространството. Въртеливото движение на образа се успоредява със свиването и отпускането на сърдечния ритъм. Движението на мисления образ направлява животоопределящите движения на човешката сърцевина. Образът следователно се оказва зоната, където селяните и земята, субектът и територията се засрещат. Дали обаче това предполага една метафизика на сливането в Едното, тоест в Родината? Текстът внимателно набелязва опосредстваността на допира между двете страни чрез реторико-езиковата си конструкция: ударите (на сърцето, на капките по сърцето, на образа на капките по сърцето, на образа на капките по образа на сърцето?) са като ехо, техният статут на ехообразно повторение се подчертава като условна предикация във фигуративния режим на сравнението. Характеристиката на самото ехо обаче е твърде странна, въпреки че именно тя носи твърде голям залог за (не)разбирането на този енигматичен пасаж. Ехото от ударите (на сърцето, на капките по сърцето...) никога не умира, по причина че (тъй като) не умира и въртенето (на колелетата и на земята и слънцето – или на образите на колелетата и образите на земята и слънцето?), но едновременно с това не може да бъде попито, заличено, абсорбирано или асимилирано. Ехо-въртенето остава оразличено и несводимо в непрестанното си повторително движение – неумиращо, оставащо и непопиваемо, но не безкрайно или безсмъртно. Ехото отеква в пространството като отглас, отзвук или следа от нещо друго, от някакво другаде. Ехото е повторение на едно неумиращо Друго, което не търпи попивателно снемане. В този смисъл отново трябва по своеобразен начин да бъдат препотвърдени (и може би донякъде раздвижени) наблюденията на Никола Георгиев относно нерешимостта на смисъла в „Свирепо настроение“. В плана на образа на ехо-въртенето, в плана на постоянно въртящия се образ, на образа-като-въртене или на въртенето-като-повторение въпросът за възможността или невъзможността на сливането между субекта и пространството остава като нерешим и постоянно преповтарящ се. Във въртенето (в образа-на-въртенето, във въртящия се образ, в литературния образ-като-въртене) окончателната граница между субекта и пространството остава неустановима, поради което всички диалектики, аксиологии или митологии на сливането и разрива остават винаги вече разколебани.
Употребявайки Радичковия идиолект, тази нерешимост на границите между родина, свят и субект би могла да се нарече верблюдска, доколкото едноименния разказ, струва ми се, отиграва образната единица на верблюда именно като субверсивен елемент, циркулиращ в трансгресивно нарушаващо разграниченията и обозначенията движение, прекосяващ отделните равнища на пространството, прекосяващ границата между вътрешно и външно, границата между родно и световно и границата между знак и обект, език и реалност, иманентност и трансцендентност, или казано с думите на черказкия хронист: „и боговете, и хората са създадени от верблюда!“ (155), „той живее навсякъде!“ (158). Верблюдът набелязва парадоксалната едновременност на нерешимото – макар и с конститутивна функция по отношение на хората и боговете, той остава присъстващ навсякъде и никъде, едновременно реален и нереален, материално-осезаем и знаковоусловен, познат и обезпокоително неузнаваем: „никой не знае каква форма има той, каква е неговата големина, какъв цвят и какъв мирис има“ (156). Движението на верблюда разтваря, ако би било уместно заемането на едно понятие от Дельоз и Гатари, план на консистентност (Дельоз, Гатари 2009), който прекосява и разбърква структурните йерархии, заличава есенцията на произхода, подкопава конструктивните регламенти, ценностните построения или знаковите системи, доколкото верблюдът никога не получава точно определение и закономерна класификационна позиция: „Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци“ (149). Верблюдът – една метонимия или по-скоро един оператор на консистентността, – „руши земята и я превръща в пясък“ (155), доколкото пясъкът индикира несигурността, разклатеността или разпръснатостта на изплъзващото се. Верблюдът функционира като превръщане в пясък, защото разпръсква и подрива съзидателната оформеност на света – вербюлюдът де-конструира установимата структурираност на смисъла. В този смисъл процесът на въртенето от разказа (и сборника) „Свирепо настроение“ е скачена или дори еквивалентна с обезпокоително странната работа на верблюда, откъдето и произтича и остранението (или деконструкцията) на родното пространство, което не предоставя прислоняващата уютност на смисъла и чиято чуждост се маркира като ахуманна студенина: „И все пак, когато прелиствам старите хроники, когато преминавам през платото, върху чиито скали се виждат следи от зъбите на верблюда, или оглеждам венеца от планини, изплетен от гърбиците на верблюди, не мога да не усетя студенина в сърцето си“ (155). В този смисъл циркулиращият белег на верблюда с постоянното му убягване или отместване всъщност отиграва по твърде своеобразен начин дълбинната метафорика на световнолитературните дискурси, както и дълбинните пресупозиции на сравнителнолитературоведските интерпретации: установимостта и пространствената класифицируемост на смисъла, разграничимостта между пространствено обособими смислови сегменти, териториалната идентифицируемост на смисъла. Във верблюдските пясъци на констистентността – или потенциалността – произведенията, културите, изреченията или дори повторенията на една и съща дума парадоксално остават колкото сравними, толкова и несравними.
Литература
Аврамов, Димитър. 1993. Диалог между две изкуства. С.: Български писател.
Аретов, Николай. 2009. Българското възраждане и Европа. С.: Кралица Маб.
Вайль П. Л., А. А Генис. 2013. 60-е. Мир советского человека. М.: Corpus.
Вътова, Мирослава. 2012. Представи за пространство, време и движение в българския език. Велико Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“.
Георгиев, Никола. 1968. Превращенията на Нане Вуте. https://liternet.bg/publish/ngeorgiev/analizacionni/content.htm (последно посетен на 30. 05. 2020 г.)
Георгиев, Никола. 1999. На повратки в село – или към света? Никола Вапцаров и Николай Марангозов по кръстопътищата на бълг. лит. С.: Гражданско дружество „Критика“.
Даскалов, Румен. 1998. Между изтока и запада:български културни дилеми. С.: Лик.
Дельоз, Жил. Феликс Гатари. 2009. Хиляда плоскости. Капитализъм и шизофрения 2. С.: Критика и хуманизъм.
Дойнов, Пламен. 2012. Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ. С.: Сиела.
Дойнов, Пламен. 2015. Литература, размразяване, разлом 1962. С.: Кралица Маб.
Личева, Амелия. 2019. Световен ли е Нобел? С.: Колибри.
Нонев, Богомил. Симеон Султанов (ред.). 1966. Националното своеобразие в литературата. Материали от една теоретична конференция. С.: Български писател.
Пенчев, Бойко. 2003. Българският модернизъм. Моделиране на Аза. С.: УИ Св. Климент Охридски.
Пенчев, Бойко. 2017. Канон и приспособяване. Опаковането на Радичков – В: Надмощие и приспособяване. Том І. С: УИ Св. Климент Охридски.
Пелева, Инна. 2004. Йордан Радичков : Дума, разказ и тъга. С.: Просвета.
Радичков, Йордан. 2008 [1965]. Свирепо настроение. С.: Захарий Стоянов.
Славов, Атанас. 1994. Българска литература на размразяването. С.: Христо Ботев.
Станков, Иван. 2010. Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм. Велико Търново: Фабер
Тенев, Дарин. 2012. Фикция и образ. Модели.
Thomsen, Mads Rosendahl. 2008. Mapping World Literature. International Canonization and Transnational Literatures. New York: Continuum.