Понятието „литературно поколение“ или „поколение“, отнесено към група творци на литература, стои в една таксономична редица с понятията „школа“, „кръг“, „течение“, „направление“ и др. „Поколение“-то обаче се откроява сред останалите с привнесеността си от друга, нехудожествена, сфера. „Поколение“ е понятие от социологията, което намира прием в литературната история, предизвиквайки разноречиви реакции сред литературни критици и теоретици. Макар „литературни поколения“ да съществуват в различни по националност литератури, за испанската литература понятието е от особена важност, тъй като – наред с други, по-второстепенни – то обозначава две емблематични групи творци: „Поколението на 98 година“ и „Поколението на 27 година“. Тези две групи са едни от първите в историята на литературата, а струва ми се и на обществото, назовани „поколения“.

В светлината на казаното може да се очаква, че именно в испанската критическа мисъл дебатът около понятието ще е най-разгорещен. Фактите потвърждават очакванията. Настоящият доклад ще проследи въвеждането на определението „поколение“ като термин в испанската литературна критика, ще регистрира и анализира различните значения, които му придават водещи изследователи, и ще предложи мнение относно адекватността му. Тъй като Поколението на 98 година е първо по време, то се оказва естественият фокус на разразилите се дискусии. Към него ще бъде насочена и нашето внимание.

Както вече беше отбелязано, понятието „поколение“ е част от инструментариума на социологията. Макар поколението във всекидневен, биологичен или социален смисъл – като деца спрямо своите родители или като група връстници – да съществува откакто съществува човечеството, научният интерес към него датира едва от средата на XIX в., ражда се едновременно с раждането на социологията ¹. Обстоятелството не е изненадващо, тъй като идеята за поколение съответства на господстващата по онова време позитивистка нагласа, според която историческият момент, в който живее даден индивид, е един от определящите фактори за характера и творчеството му.

Трябва да се имат предвид обаче и две други предпоставки за излизането на поколението на сцената. Първата е свързана с модерния фокус върху младостта. Клео Протохристова отбелязва, че тъй като „модерният свят легитимира появата си с необходимостта да се отхвърли миналото, окачествено като „старост”, [той] се самоидентифицира с младостта, превръщайки я в своя емблема и като резултат от това – в основен идеологически проблем” (Протохристова 2003: 114). Ключовата за модерността опозиция младост-старост разделя човешкия живот, обществото и историята на две, изтъквайки разликите между двете части, мислени като възрастови. А от възрастовите разлики до идеята за поколение крачката е само една.

Втората предпоставка не е без връзка с първата и се свежда до установяването на представителната демокрация като форма на държавно управление. Историкът Пиер Нора се позовава на основополагащи документи на Първата френска република, за да изложи тезата си, че коренът на явлението „поколение“ е във Френската революция не само защото революцията ражда ново поколение, а и защото прокарва пътя на егалитарния свят, в който възниква „поколенческото съзнание“ (Nora 1996: 503). Конституцията от 1791 г. премахва някои наследствени права, а в Декларацията за правата на човека и гражданина от 1793 г. е записано, че „едно поколение няма правото да подчинява друго бъдещо поколение на законите си“ ². Прекъсва се приемствеността в хода на времето, настъпва разрив и ново начало. Щом настоящето, грубо казано, вече не се определя от миналото, а се самоопределя, все по-голямо значение придобива собствената му специфика. А тази специфика често се мисли в режима на поколенията.

Посочените дотук рождени белези на поколението като социологическо понятие – определящата роля на историческия момент, положеността му в символно натоварената опозиция младост-старост, автономният му спрямо предходни поколения статут – ще го съпътстват неотменно и в нататъшния му живот. И все пак тези белези не представляват сами по себе си дефиниция.

Многобройни са опитите за определение на понятието, което ни занимава. Като общоприета се е утвърдила формулировката на Карл Манхайм, който в класическата си статия от 1923 г. „Проблемът за поколенията“ казва: „социалният феномен „поколение“ не представлява нищо друго освен особен вид еднакво положение [Lagerung], което обхваща близки „възрастови групи“, включени в социално-исторически процес“ (Mannheim 1952: 292). И допълва: „поколенческото положение се определя от начина, по който някои житейски и мисловни парадигми имат склонност да възникват поради естествения факт на прехода от едно поколение към друго“ (ibidem). Новото в цитираната дефиниция е предпоставената деятелност на членовете на поколението: те не стоят настрани от социалните отношения и хода на историята, а участват в тях.

* * *
След това необходимо социологическо въведение е време да отправим поглед към литературното поколение и неговата съдба в Испания.

През 1898 г. след война със Съединените щати Испания губи последните си задморски колонии Куба, Пуерто Рико и Филипините. Събитието се възприема като национална катастрофа. Държавата, обвинявана в апатия и пасивност ³, не успява да предложи изход от кризисната ситуация. Реакция обаче идва от страна на редица млади интелектуалци и писатели, някои от които по-късно ще бъдат наречени „Поколението на 98 година“.

Северноамериканският учен Е. Инман Фокс отбелязва, че още през 1899 г. в испанското медийно пространство се носи идеята за ново „поколение“, родено от краевековната криза в Испания и „характеризиращо се чрез протеста си срещу статуквото, стремежа към опознаване на новото и желание за обновление в политически и културен смисъл“ (Inman Fox 1990: 23). През 1908 г. историкът и политик Габриел Маура в статия във всекидневника Faro говори за „поколението, което сега идва; поколение, родено в интелектуален смисъл след катастрофата“ (цит. по Shaw 1977: 16). Две години по-късно писателят Рамиро де Маесту изнася прочутата си лекция „Революцията и интелектуалците“ (Maeztu 1911), в която говори за „идеална линия, разделяща хората, предходни на 1898 г., от онези, които дойдохме след нея“ (Maeztu 1911: 34), последните са по-силно и дисциплинирано поколение, свалили са „всички измамни превръзки от очите си: преса, политика, олигархия, касикизъм, литература, наука, исторически геройства“ (Maeztu 1911: 33) и са призвани да поведат нацията към реформи. Лекцията, интересна сама по себе си, е епизод от дълга полемика между Маесту и двайсет и девет годишният по онова време Ортега и Гасет. Младият философ, от своя страна, отстоява скептичната позиция, че новото поколение – изрично назовано от него Поколение на 98 година – е илюзорно, то все още нищо не е свършило, може само да се стреми да поправи злините, пропагандирайки европеизация (Ortega y Gasset 1998).

Тези ранни употреби на понятието „Поколение на 98 година“ са очевидно в политически и идеологически план. Литературата, ако изобщо се споменава, е само част от всички онези житейски сфери, които трябва да се реформират.

И все пак, макар и встрани от центъра на общественото внимание, в първите години на XX век литературата също започва да се мисли поколенчески. През 1904 г. Емилия Пардо Басан публикува статия със заглавие „Новото поколение романисти и разказвачи в Испания“ в сп. Helios. Според нея това ново поколение скъсва с миналото и отразява „онова състояние на душата на толкова испански интелектуалци в зората на XX век, след срама и болката от нашите катастрофи, в несигурността на нашето бъдеще“ (цит. по Inman Fox 1990: 25-26). Пардо Басан нарича това ново поколение модернисти, с което, без да си дава сметка, поставя началото на дебата за отношенията между Поколението на 98 година и модернизма. През 1908 г. в своята „История на романа в Испания“ Гонсалес Бланко употребява израза „Поколението на катастрофата“ (цит. по Shaw 1977: 16), за да обозначи романистите, станали известни между 1894 и 1900 г.

Онзи обаче, който популяризира словосъчетанието „Поколение на 98 година“ като наименование най-вече на група литературни творци, е писателят Хосе Мартинес Руис, известен под псевдонима си Асорин. В серия статии, писани между 1910 и 1914 г., той говори за собственото си поколение, в което освен себе си включва Рамон дел Валие-Инклан, Пио Бароха, Мигел де Унамуно, Рамиро де Маесту, Хасинто Бенавенте и Рубен Дарио; към този списък след време добавя Мануел Буено и Силверио Ланса. Съпоставката с утвърдилия се по-късно състав на Поколението показва, че в списъка на Асорин липсва Антонио Мачадо, присъствието на никарагуанския поет Дарио е най-малкото проблематично, а двамата последно добавени автори впоследствие безславно отпадат.

Асорин определя Поколението на 98 година като протест срещу „старото“, а „старото“ е „онова, което никога не е било състоятелно в действителност, или което ако е било, е престанало да бъде, за да се скапе и разяде“ (Azorín 1913a). „Старото“, продължава критикът, „са и порочните практики в нашата политика, корумпираната администрация, некомпетентността, далавераджийството, непотизмът“ (ibidem) и т.н. Срещу всичко това протестира Поколението на 98 година, но неговият протест не е самороден; той не само е бил подготвен и направен неизбежен от предишното поколение (ibidem) ⁴, а и се вписва във вековната традиция на „социална критика“ в Испания (Azorín 1913b, Azorín 1913c). За Асорин поколението представлява „възраждане“, а възраждането на свой ред е „оплождането на националната мисъл от чуждестранната мисъл“ (Azorín 1913d: 5), като най-влиятелните чуждестранни оплодители на испанската национална мисъл са Ницше, Готие и Верлен. Критикът довършва така очертания портрет, допълвайки го със следните разнопосочни щрихи: Поколението на 98 година „обича старите села и пейзажа“, подклажда страстта по Ел Греко, реабилитира Гонгора, възхищава се на Лара, заявява се като романтично и „полага усилия да се приближи до действителността и да разчлени езика, да го изостри, да вмъква в него стари думи, пластични думи, за да улови здраво и точно действителността“ (Azorín 1913d: 6).

Макар Асорин да включва в „Поколението на 98 година“ само писатели, поети и драматурзи, естетическите елементи в концепцията му не са водещи и не могат да бъдат отделени от политическите. Прави впечатление също така, че опозицията младост-старост е почти изцяло лишена от хронологическото си значение: старо е не онова, което е отминало, а онова, което е порочно и несъстоятелно. Това виждане е в синхрон с по-мащабния проект на Асорин за пренаписване на историята на испанската литература, в което основната роля ще е поверена на испанския национален дух, а той, естествено, се нуждае от традиция; подобно пренаписване, смята писателят, ще допринесе за реконструирането на Испания.

В рамките на този идеологически проект все пак могат да се откроят следните естетически характеристики на Поколението на 98 година: то протестира срещу „старото“ в литературата, т.е. срещу онова, което (вече) не е адекватно на действителността, и намира решение в обновлението на езика. Тук няма как да не се натрапи близостта с постановките на европейския модернизъм. Асорин не коментира въпроса, но проблемът за отношението между Поколението на 98 година и модернизма е ключов и няма да бъде подминаван от следващи изследователи.

Нееднократно е било отбелязвано, че с изключение на протестния дух и чуждестранното влияние виждането на Асорин не се споделя от всички останали т. нар. членове на Поколението на 98 година и не намира потвърждение в произведенията им (Inman Fox 1990: 27-28). Пио Бароха например отрича съществуването на литературно поколение на 98 година, тъй като през споменатата година според него не е настъпила естетическа промяна (Inman Fox 1990: 31). Тези несъответствия обаче не възпрепятстват популяризирането на понятието.

Следващите значими приноси към разбирането за литературно поколение в Испания се случват 20 години по-късно. През 1933 г. Ортега-и-Гасет чете лекционен курс в Мадридския централен университет под наслов „По повод на Галилей“. В него той излага идеите си за поколението като метод на историческо изследване. За Ортега поколението е единство във времето и единство в пространството (Ортега и Гасет 2004: 41), т.е. единен модус на съществуване (Ортега и Гасет 2004: 42). Във всеки исторически момент, отбелязва той, съжителстват няколко поколения, като историческата реалност се определя от хората между трийсет и шестдесет години; по-младите – между 30 и 45 години – са в период на съзидание; а по-възрастните – между 45 и 60 – в период на превъзходство и власт (Ортега и Гасет 2004: 53-54). Поколенията живеят в спор помежду си, като този спор не е обезателно с отрицателен знак, а може да се проявява като взаимодействие и продължение (Ортега и Гасет 2004: 48-49). Методът на поколенията в историята представлява изследване на този спор в исторически план.

Концепцията на Ортега-и-Гасет не е насочена специално към литературните поколения, но доколкото литературата е част от живота на индивидите, обхваща и тях. В такъв случай приносът му към проблематиката на литературното поколение ще е методологически: методът на поколенията може да се приложи в историята на литературата и тогава той ще означава изследване на спора между поколенията по литературни въпроси.

През следващата, 1934 година, друг университетски преподавател, Педро Салинас изнася курс в Мадридския университет, озаглавен „Понятието „литературно поколение“, приложено към Поколението на 98 година“, а немският испанист Ханс Йешке издава книгата си „Поколението на 98 година в Испания“. Двамата използват нашумялата по онова време теория на германиста Петерсен за литературните поколения, според която дадено литературно поколение има следните седем характеристики: 1) близост на рождените дати, 2) сходно образование, 3) лични връзки между членовете на поколението, 4) сродни житейски обстоятелства, поколенческо събитие или опит, 5) водач, 6) застой на предишното поколение и 7) поколенчески език (цит. по Inman Fox 1990: 31). Двамата критици с готовност прилагат теорията на Петерсен към Поколението на 98 година, разбирано така, както го е очертал Асорин. Биографичните и историческите обстоятелства са в тяхна полза – поколенческото събитие, разбира се, е катастрофата от 1898 г., а там, където срещат известни трудности, бързо намират изход. По въпроса за водача например Салинас казва: „забелязва се желание за водач, [забелязва се] че фюрерът присъства именно чрез отсъствието си“ (цит. по Soufas 2011: 214), а Йешке посочва за водачи двама предшественици на Поколението, Коста и Менендес и Пелайо (Inman Fox 1990: 33).

Това лесно надяване на модела на Петерсен върху литературноисторическите факти е показателно за самия модел. На практика близката възраст на творците, личните контакти помежду им и специфичният им език са характеристики на всяка литературна школа; поколенческото събитие и водачът са достатъчно разтегливи понятия, за да им се намерят винаги съответствия, а застоят на предишно явление е предпоставка за изява на ново. Така моделът на Петерсен се разкрива като безполезен, а теорията му като несъстоятелна.

Прилагането на модела на Петерсен върху Поколението на 98 година разкрива и друго интересно обстоятелство. Както Салинас, така и Йешке, са на мнение, че езикът на Поколението е модернизмът. По-късно Салинас се отказва от идеята за допирни точки между Поколението на 98 година и модернизма и ги противопоставя. И двете се раждат, твърди той, от недоволство от състоянието на литературата, но модернизмът търси красотата, а Поколението се стреми да трогне националното съзнание и търси истина, а не красота (Salinas 1980: 54) ⁵. Модернизмът е космополитен, повърхностен и синтетичен, а Поколението е патриотично, вглъбено и аналитично (Salinas 1980).

Очевидно е, че тази опозиция е редукционистка спрямо и двата си члена. Тя обаче е и лесно обяснима – словосъчетанието „Поколение на 98 година“ е заредено с голям политически и идеологически заряд, който изтласква естетиката на заден план. От друга страна, модернизмът в Испания по онова време се възприема като чуждо движение, латиноамериканско, свързано най-вече с никарагуанския поет Дарио, поради което не е изненадващ поривът то да бъде омаловажено и подчинено.
Дебатът за отношенията между Поколението на 98 година и модернизма хвърля светлина и върху значението на понятието „поколение“ като обозначение на група творци на литература. Обвързаността на „поколение“-то с извънлитературни обстоятелства влиза в ролята на своеобразен филтър по отношение на творчеството на авторите – в центъра на изследователското внимание ще бъдат онези произведения, които са пряко ангажирани с дадените извънлитературни обстоятелства (в случая катастрофата от 98 година), останалите ще минат на заден план; в рамките на самите произведения – художествените им качества, връзките им с други произведения, мястото им в историята на литературата също ще бъдат пренебрегвани. Употребата на термина „Поколение на 98 година“ например изолира творчеството на определяните от него автори от oбщото течение на европейския модернизъм; затова и един от малкото му критици, Рикардо Гульон, ще го нарече агресивна проява на испанския уклон към провинциалност (Gullón 1980: 42). И все пак филтрирането, наложено от понятието „литературно поколение“, би било донякъде простимо, ако беше възмездено. Определящият времеви контекст, който внася понятието, обаче не е негова изключителна привилегия, а е предпоставен от самото естество на историята на литературата. Така понятието „поколение“ се разкрива като непродуктивно, а въвеждането и употребите му се дължат не толкова на необходимост, колкото на – ако си позволим шега с един от любимите изрази на позитивистите – духа на времето.

Цитирана литература

Ортега и Гасет 2004: Ортега и Гасет, Хосе. По повод на Галилей (Схема на кризите). Превод от испански Анна Златкова. София: Рива, 2004.
Протохристова 2003: Протохристова, Клео. Образователният роман – жанрови контури и съдържателни тенденции. – В: Протохристова, Клео. Западноевропейска литература: съпоставителни наблюдения, тезиси, идеи. Пловдив: Летера, 2003, с. 113-142.

Azorín 1913a: Azorín. La generación del 98 I. – In: ABC, 10.02.1913, p. 8.
Azorín 1913b: Azorín. La generación del 98 II. – In: ABC, 13.02.1913, p. 7-8.
Azorín 1913c: Azorín. La generación del 98 III. – In: ABC, 15.02.1913, p. 5-6.
Azorín 1913d: Azorín. La generación del 98 IV. – In: ABC, 18.02.1913, p. 5-6.
Celma 1995: Celma, María Pilar. ¿Generación del 96, del 98 o Modernismo? – Castilla: Estudios de Literatura, №20, 1995, p. 47-54.
Díaz-Plaja 1980: Díaz-Plaja, Guillermo. Modernismo frente a 98: la lengua – In: Historia y crítica de la literatura española al cuidado de Francisco Rico. VI José Carlos Mainer, Modernismo y 98. Barcelona: Crítica, 1980, p. 57-61.
Inman Fox 1990: Inman Fox, E. “La generación de 1898” como concepto historiográfico. – In: Divergencias y unidad, perspectivas sobre la generación del '98 y Antonio Machado. Edición a cargo de John P. Gabriele. Madrid: Orígenes, 1990, p. 23-38.
Gullón 1980: Gullón, Ricardo. La invención del 98. – In: Historia y crítica de la literatura española al cuidado de Francisco Rico. VI José Carlos Mainer, Modernismo y 98. Barcelona: Crítica, 1980, p. 41-44.
Maeztu 1911: Maeztu, Ramiro de. La revolución y los intelectuales [microform]: conferencia leida en el Atenéo de Madrid el 7 de diciembre de 1910, published 1911, p. 5-37. – < https://archive.org/details/larevolucinylosi00maez>
Mannheim 1952: Mannheim, Karl. The Problem of Generations. – In: Mannheim, Karl. Essays. P. Kecskemeti (ed.). Routledge, 1952, p. 276-322.
Marías 1949: Marías, Julián. El método histórico de las generaciones, Madrid: Revista de Occidente, 1949.
Nora 1996: Nora, Pierre. Generation. –In: Realms of Memory: Rethinking the French Past, Vol. 1 – Conflicts and Divisions. Edited by Pierre Nora and Lawrence D. Kritzman. Translated by Arthur Goldhammer. CUP, 1996, p. 499-612.
Ortega y Gasset 1998: Ortega y Gasset, José. Competencia. – In: ABC, 20.03.1998, p. 22-23.
Salinas 1980: Salinas, Pedro. 98 frente a Modernismo. – In: Historia y crítica de la literatura española al cuidado de Francisco Rico. VI José Carlos Mainer, Modernismo y 98. Barcelona: Crítica, 1980, p. 53-56.
Shaw 1977: Shaw, Donald. La generación del 98. Madrid: Cátedra, 1977.
Soufas 2011: Soufas, C. Christopher. Origins and legacy of the Spanish literary generation. – In: Anales de la literatura española contemporánea. Vol. 36, №1 (2011), p. 209-223.