• АКСЛИТ - Академичен кръг по сравнително литературознание

Академичен кръг по сравнително литературознание

На Сава Василев

Настоящият текст, без каквито и да било претенции за изчерпателност, ще се опита да осмисли чудото – успешно или неуспешно, възжелано или нетърсено, но превърнало се във фундамент при изграждането на два разножанрови и провокативни спрямо нормите на ортодокса текста – слабо познатият и непревеждан у нас роман „Време на чудеса” на сръбския писател Борислав Пекич и разказът (апокриф) „Лазар и Исус” на Емилиян Станев. 1 И за двата текста е характерно противопоставянето или своеобразното дописване на прототекста, на техния предшественик, а именно библейският текст. И двете произведения проблематизират вкоренените християнски представи за спасителните деяния на Христос и за столетното низвергване на Юда, интерпретират по нов начин образите на Спасителя, Предателя, Възкресения и на чудото. И Пекич, и Станев, всеки по свой начин, преодолява догмите и доктрините на идеологията, отричаща всяко усъмняване в себе си, атакуват матриците ѝ отвътре, представяйки всеки канон – религиозен или политически – не като мерило за правда и истина, а като ненужна патерица на човешката душа, която, вгледана в спасението, може да се превърне в жертва на своите постигнати очаквания.

В библейския текст съществуват различни лексеми, назоваващи чудото, но всички те имат семантика, отвеждаща към различност, могъщество, всесилие, значимост (Библейски речник 2007: 1559). Чудото е знак за силата на бога, защото „и трите проявления на божествената дейност: чудо, всемогъщество, значимост – присъстват не само в отделните дела, но и в цялото творение” (пак там). Невидимата същност на трансцендента се изявява чрез сътвореното от него, а чудесата са доказателства за неизчерпаемата му мощ (Римл. 1:20). Новият завет разказва за ученията и делата на Христос, като отделя значимо място на извършените от него чудеса, а изцеленията, възкресенията, умножаването на храната, ходенето по вода и др., доказват божествената му природа, фактът, че той е въплътен Син Божи. Именно тези чудеса, сред тях и възкресението на Лазар, са обект на художествено преосмисляне от страна на Б. Пекич и Ем. Станев, които преобръщат познати и преексплоатирани истории, усъмнявайки се в чудото, представено като непоискано и ненужно добро... И двамата противопоставят онова, което наистина се е случило, или поне е вероятно, с библейския наратив за събитията. В романа на Б. Пекич чудесата са седем на брой, а в разказа на Станев – само едно, но и при двамата възкресението на Лазар, за което свидетелства евангелист Йоан, показва посоката на авторовото мислене. Пекич детронира, демитологизира, демистифицира митове, срива идеологиите (сред тях и тази на комунизма), усъмнява се в познатото и провокира към размисъл и проверка на всички истини. В книгата му Христос избягва кръстната си смърт, а Юда се превръща в жертва на своята идеологическа и канонична преданост – тази към словото-догма. При Емилиян Станев, след чудото, Лазар става обикновен, връща се в руслото на нормалността, която не притежава защитните механизми на лудостта и/или слабоумието, и е длъжен да понесе отговорност за своите мисли и действия. Излекуван и (по презумпция) просветен, той вече е снабден с разум, но без добросърдечие. Чудото е сработило, но в грешна посока. Лазар не иска чудото да му се случи, не иска и да му се е случило. Предпочита да е сънувал смъртта, макар че тогава възкресението би било пробуждане, а след възкресението, героят на Ем. Станев се превръща в по-страшен предател и от Юда. И Станев, и Пекич си служат в максимална степен със символно-алегоричните послания на митологичната библейска структура, подлагайки я на ново и различно тълкуване. Казано с думите на М. Пантич, „интуицията на модерния писател често го довежда до подножието на Библията /.../. Митът е привидна забрава на смъртта, по-точно притча, която говори за несъществуването на смъртта и затова модерните романисти разказват своите нови притчи, служейки си с древността, с трайно проверените същности” (Пантић 1996:236). Без да се боят от реалността на смъртта, и Станев, и Пекич създават своите апокрифни, провокативни спрямо канона текстове, извършвайки сходни операции – представят позната история, осмислят я по нов начин и създават неин, до голяма степен, ироничен паралел.

Време на чудеса” – проблематизиране на смисъла

Колко глупци пренебрегват земните блага,
мислейки си, че на небето ги очаква повече;
не живеят по-добре тук, надявайки се,
че на небето ще има повече време и по-добри възможности;
не живеят като истински хора, уверени,
че ще станат такива едва, когато умрат, и не умират
като истински хора, защото си въобразяват,
че със смъртта започва нещо,което в действителност приключва с нея.

Борислав Пекич, заедно с Растко Петрович, Милош Църнянски, Данило Киш и др., попада в парадигмата на сръбските писатели изгнаници от ХХ-то столетие. Той създава повече от тридесет драми и комедии, сценарии за филми, полемични книги, а сред най-известните му текстове са „Време на чудеса” (1965), „Поклонението на Арсен Негован” (1970), „Възходът и падението на Икар Губелкиян” (1975), фантасмагорията в седем тома „Златното руно”, трилъра „Бяс” (1983) и др. Във всичките си белетристични книги Пекич съчетава несъчетаемото – обективност и халюциниране, история и мит, хроника и фантастика, подлагайки на изпитание представите за жанра роман и за неговите възможности. Критиката го определя като предтеча на сръбския постмодернизъм и като писател, който „се храни с литература”, т.е. който има съзнанието за правене на литература, за умишлено търсена и постигната литературност на текста (Лазић 2013: 3). Той изследва отношението човек - история, вълнува се от въпросите за морала и идеологията; интересуват го тоталитарните режими, онтологията и екзистенцията на личността. За Пекич казват, че „консумира история”, че разсъждава върху „вътрешния ѝ, тъмен образ” (Михайло Пантич). Водеща роля при конструиране на композицията и образите в неговите текстове има и библейското слово-притча със закодираните в него послания. Като дисидент на Титовия режим с нелека затворническа съдба, Пекич бяга от ограниченията на тъмничното битие именно чрез четене на библейския текст. В романите му свещеното писание служи като инструмент за проверка на модерното съзнание по отношение на историята и на личността. В оттласкването си от догмата, в неприемането на канона авторът и неговите читатели търсят своето място в противоречивата действителност. Изхождайки от водещия принцип на „радикалното съмнение” и определяйки романовия му опус като лабиринт, литературният критик Милентие Джорджевич е категоричен, че в текстовете на Пекич „божествената воля, божествената пакостливост или божествената случайност разрушават в еднаква степен житейския порядък на голяма част от героите. /.../ Често в романите на Пекич се преплитат съмнение и ирония. И съмнението, и иронията са прицелени към всички програми – верски, идеалистични, днешни и предишни. Въпросът дали грешниците са светци или светците грешници, дали водачите наистина са водачи или окаяни страхливци и еретици, е вечен въпрос за този автор” (Ђорђевић 2005: 350, 352)

„Време на чудеса” (1965) е първият роман на Пекич и веднага привлича критическия и читателски интерес. Първоначалната му рецепция е на атеистичен текст, въпреки съпротивите на писателя, който определя себе си като гностик, а не като атеист. „Пекич твърди, че използва християнството като пример за затворена идеологическа система, близка до тоталитарната лява доктрина, а не е против самата му същност” (Д. Матић). Скоро след излизането му, през 1970 г., част от романа, озаглавена „Чудото в Кана”, е преведена на английски език, през 1973 е публикуван в Ню Йорк, през 1986 г. – в Полша, а през 1996 г. е издаден в Париж. Най-общо казано, това е притчов роман, основан на новозаветните чудеса, но в него стореното от Христос не прави хората по-щастливи... След време писателят ще се разкае за написаното в книгата и ще се саморазкритикува с думите, че „от всички диктатори, които ни причинява историята, той, несправедливо и неоснователно, е избрал точно Богочовека”.

Време на чудеса” е жанрово дефиниран от своя автор като „повест” т.е. като граничен жанр, разположен между разказа и романа, освободен от задължението да притежава взаимосвързани сюжетни линии или да даде панорамна картина на епохата, изобразявайки героите с техните биографии и пълнота на характерите. Обемът на текста обаче, заедно с мащабите на авторовия замисъл (Пекич е предвиждал написването на още две части „Време на думите” и „Време на възкресение”), отреждат място на произведението сред модерните романови наративи в сръбската литература от втората половина на ХХ век. Романът се състои от две части: „Време на чудеса”, където са описани и дописани седем библейски истории, свързани с чудесата на Исус, и „Време на смърт”, в която са включени общо четири истории, а акцентът е поставен върху образа на Юда. Така композиран, със своята фрагментарна структура, романът се оказва провокативен спрямо традиционните умонагласи, тъй като обикновено първо идва смъртта, а после чудото и възкресението. В ролята на епиграф, на вход към текста на романа, Пекич за пореден път поставя библейски цитат – от Еклесиаста: „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш; /.../ Каквото е било, то е и сега, и каквото ще бъде, то е вече било и няма нищо ново под слънцето.” Соломоновите думи, които утвърждават вечната повторителност, неизменния кръговрат на живота, е привлечен в качеството си на свещено старозаветно слово – слово, вдъхновено от Бога, което нараторът ще подлага на съмнение и иронизиране в целия текст на романа. Прологът, или т.нар „блага вест”, започва от историята за сътворението на света, минава през библейския разказ за грехопадението, Кайн и Авел, историята на народа на Израил, старозаветните пророчества, представени в синтезиран вид, за да достигне до времената на очаквания Месия: „И вижте, написаното се сбъдна. По време на царуването на Октавиан Август Той дойде. Това е разказ за Него, за Неговото учение и учениците Му, за Неговите чудеса и Неговите страдания. Това е повест за раждането на Неговото ново царство над царствата. И стана вечер, и стана утро. И стана Йошуа бен Йосиф, Исус от Назарет, Спасителят на света. Ден някой си, ден всеки”. Първата част започва с предсмъртната равносметка на апостол Петър, а във втората доминира гледната точка на Юда – „онзи, който знае”, онзи, които иска да предизвика Христос, да го принуди да изпълни своята мисия.

Първият дял – „Време на чудеса”, съдържа разкази за чудесата на Христос в Кана, в Ябнел, Йерусалим, Силоам, Гадар, Магдал и Витания, където Исус превръща водата във вино, изцерява слепи, прогонва бесове и накрая възкресява Лазар. Всяка от библейските истории е с неочакван край, преосмислена и дръзко преобърната, сдобита с нов, различен от познатия, смисъл. Всички, сполетени от чудото, са недоволни от това, че то им се е случило – то е натиск върху тях, то ги връхлита, а не възнаграждава. Всяко чудо има неприятни последици, които доказват, че нежеланата и насилствена промяна е краткотрайна. Затова Мария Магдалена – блудницата, която Христос превръща отново в девица, скоро поема обратно по пътя на греха. Прокажената жена оздравява, но си остава в изолация; Вартимей слепецът проглежда, но онова, което вижда около себе си, го принуждава доброволно да спре да гледа („Той отвори очите ми, Господарю, но понеже не намерих нищо, което да видя с тях, аз сам ги затворих”); немият Месезевеил проговаря, но изричайки съкровените си мисли, бива разпънат на кръст; безумците Ананий и Легион, на които Христос връща разсъдъка, не могат да понесат ненормалността на заобикалящия ги свят и се избиват един друг. Всяко от чудесата илюстрира как от най-голямото добро се ражда злото („Дали съществува лекарство, което унищожава злото и неговите кълнове? И кой може да знае кога то ще покълне отново, за да ни съсипе?”) Дописвайки новозаветния разказ, Пекич умишлено представя чудото като самоцел – вместо да служи на човека, подобно на всеки идеолог, Христос си служи с човека, доказвайки за негова сметка собствената си мощ. Фанатизмът и поставянето на догмата над индивида са явления, повтарящи се във времето, познати както в годините на ранното християнство, така и в авторовата съвременност. Според Марко Антич „Месианизмът, за който разказва романа „Време на чудеса”, е лъжлив месианизъм, спасителният план е само воал, който скрива стремежа към власт” (Антић 457). Пекич дисектира чудесата на Христос, преиначава библейския образец, подлагайки го на етична преоценка. В Евангелие от Матей, 8 глава, е разказана историята на прокажения, когото Христос изцерява само с дума. В белетристичния текст, Христос изцерява Егла, която среща на пътя за Ерусалим, но макар и излекувана от проказата, тя си остава нещастна, дори повече от преди, защото новият и съпруг отказва да я приеме в общността на „нечистите”, а старият вече не иска да я прибере при себе си и при „чистите”. Прогонена с камъни, тя остава сама, по средата между две села, между двата свята. Колкото и да искат да са различни едни от други, „и чистите, и нечистите използват едни и същи камъни” („Чистите и нечистите нямат помежду си нищо общо, освен греха, който подобно на тесен мост с едно платно и посока, Бог издига между тях”). В трактовката на Пекич, за Христос Егла е само средство да покаже своята сила. И чудото във Витания е представено в нова перспектива, различна от споделената в Новия завет (Евангелие от Йоан, 11 глава). Версията на писателя представя Лазар като жертва на садукеите, които го арестуват, защото подкрепя новата ерес, прибирайки в дома си Исус Христос. Освободен от Пилат Понтийски, Лазар е убит с камъни от разгневената тълпа, а Христос, следван от учениците си, го възкресява от мъртвите, за да докаже, че садукеите грешат в неприемането на новото учение, в отричането на възкресението. Лазар постепенно губи своята автентичност: неколкократната смърт и всяко следващо възкресение правят неговото завръщане от мъртвите да изглежда като „смешна случка в селските гробища”. Героят се оказва неволен заложник между две борещите се за надмощие религиозни доктрини – садукеи и християни: „Беше ясно, че садукеите няма да го оставят жив, а християните няма да му позволят да умре. Той (Лазар – бел.м. – М. Вл.) се превърна в странно бойно поле в битката за спасяването на света. Неговото бедно, старческо, разпадащо се тяло усети в равна мяра страданията на смъртта и болките на новото раждане.” Лазар и неговата измъчена плът са жертва не на спасение, а на ожесточена борба между две идеологии, в еднаква степен незаинтересовани и безразлични към желанията на човека.

Във втората част на романа – „Време на смърт”, централно място заема смъртта на Голгота. И тази история, както всички, започва с библейски цитат, който в хода на разказа ще се окаже художествено трансформиран, а писателят ще подложи на усъмняване свидетелството на евангелистите. В трактовката на Пекич не Христос е разпънат, а Симон Киринееца, когото войниците натоварват с Исусовия кръст. Голгота е най-голямата измама, защото е мястото на Христовото бягство. Тя се оказва топосът, провокирал „най-голямото недоразумение между небето и земята” („Не е ли писано, че светът ще бъде спасен? А за да бъде спасен, е необходимо чрез мъченическа смърт на кръста неговите грехове да бъдат изкупени от Йошуа Бен Йосиф, а не от Симон, син Елиазаров, не от Киринееца, а от Назарянина. Всичко, значи, се оказва измама: чудесата, пророците, проповедите, жертвите, лишенията. Светът не е спасен, първородният грях не е изличен.”) Лъжливата смърт на Христос означава, че цялата християнска философия, религия и църква са построени върху измама, а истинската жертва всъщност се оказва Юда, загубилият живота си в долината Хином. Юда в романа на Пекич, убедено и фанатизирано вярва, че думите на старозаветните пророци трябва да се сбъднат на всяка цена („Единственото, което ме интересува, е че писаното трябва да се изпълни дословно. Ако и една дума не се сбъдне, значи нищо не се е случило”). У него живее „мрачната красота на непознати и опасни сили”, което го превръща в сложно съчетание от скептицизъм и вяра, от един революционен в същността си плам и жертвоготовност. Героят е едновременно стратег, идеолог и ковчежник, комуто са втръснали думите на Христос. Юда иска да сложи край на говоренето и да постави началото на действието. Различен от всички апостоли, той трудно им се доверява. Оказва се прав, защото Петър е този, който тласка Юда към смъртта, която е отдавна предсказана: „Ако Неговото пророчество не се случи и ти не се самоубиеш, никой няма да повярва в силата и в истината на онзи, чиито последовател си.” Разтерзан от съмнения, но и приел да участва в спасителния план за света, Юда намира смъртта си, но не от собствената си ръка, а от тези на Христовите апостоли, изведнъж загрижени за изпълнението на пророчествата. Убивайки го обаче, те нарушават писанията и така кръгът се затваря, а в самия му жертвен център стои безпомощният, мъченически страдащ в името на другите... Юда. Макар че повествователната структура на романа наподобява библейската, Пекич създава апокрифен текст, а апокрифното, по думите на Милан Влайчич, идва от „от различното поведение на Юда и Христос, спрямо това, което Библията ни представя, и е по-различно от всички по-късно познати апокрифни тълкувания. Тук отношението на личността към догмата е трагично-фарсово” (Влајчић 1997: 87). Ако Христос е объркан и несигурен, то Юда осъзнава всичко, което Назарянина трябва да стори и се превръща в двигател, в диригент на историята, ангажиран с легендаризирането на образа на Спасителя.В крайна сметка, в романа „Време на чудеса” всички се оказват жертви на плана за спасение: Христос, несигурен в автентичната си природа, Юда, който е насилствено убит, Лазар, комуто не позволяват да си отиде, изцерените, прогледналите, преживелите непоисканото чудо... Критичен спрямо традиционните истини, Пекич предизвиква усъмняване във всички религиозни или идеологически клишета. Навярно това послание на романа е добре осмислено и от сценаристите на едноименния филм, създаден през 1989 г. В него действието се развива през септември 1945 година, а акцентът е поставен върху сблъсъка на две идеологии – комунизъм и християнство. Комунистите разрушават стенописите на църквата, но те като по чудо се възстановяват сами... Чудото – необходимо, случило се, пожелано или нетърсено, все пак е реалност, защото „от чудесата не се изисква да помагат, а да променят. От най-великите сред тях не се изисква да променят настоящето, а да подготвят чрез него бъдещето.”

Лазар и Исус” – страхът от възкресението

Щом чу, че Исус ще бъде разпънат,
Лазар повдигна ръцете си към небето и диво извика:
- Нека, за да не повярва никой в неговото царство небесно,
защото то не е нито за живите,
нито за мъртвите и мъчи човека!

За разказа-апокриф 2 на Емилян Станев съществуват няколко скрупульозно написани критически текста, изчерпателно обхванали проблематиката, персонажната и жанровата му природа: на Сава Василев (своеобразният диптих Евангелие от Лазар (Лазар и Исус и Лазар и Юда), на Радка Пенчева (Емилиян Станев за възкресението на Лазар), на Сава Сивириев (Метаморфозата на Лазар), на Цветана Георгиева („Лазар и Исус”: семантика на оптичното и „Лазар и Исус” от 70-те (холизъм или прагматизъм) и др. След тях е трудно да бъде направено евристично откритие, касаещо Емилиян-Станевия разказ. Друга е и нашата цел, а именно типологичната съпоставка между произведенията на българския и на сръбския автор. Ако „Време на чудеса” е първото романово повествование на Пекич, очертало посоката на авторовите търсения в областта на поетиката и на историософията, то „Лазар и Исус”, публикуван през 1977 г., е разположен в края на творческия и житейски път на българския писател, във време на екзистенциални равносметки и философски утаявания. Ако Пекич заявява в самото начало на романа, че той е текст, посветен на чудесата на Исус, на неговото учение и страдания, то в разказа на Станев, на самия финал, четем: „Това е историята на възкресения Лазар, за която евангелието мълчи”. При Пекич акцентът е поставен върху фигурата на Исус, в качеството му на чудодеец; при Станев фокусът попада върху образа на Лазар, видян в неговата особена онтологична разполовеност – преди и след възкресението. В първата част на разказа Лазар е представен като „безобиден човек”, с „очи, напомнящи очите на епилептик”, с „бисерна студенина”, „мъж-дете, човек безпомощен, завеян и без бъдеще, храненик на сестрите си”, но също и интроверт („живее дълбоко в себе си и не се променя”), спохождан от откровения; едновременно „неповинен и предопределен” по думите на С. Василев. След завръщането от смъртта, представено като „насилствено пробуждане”, Лазар се променя и визуално, и душевно: „предишната му усмивка беше се заменила с недоволна гримаса, устните бяха свити и веждите свъсени”, новото му лице придобива „недоволен и суров израз”. Възкръсналият Лазар е „суров и озлобен”, „мълчалив и строг”, с плашеща физиономия, изпразнена от предишната доверчивост и наивна доброта. Трансформирайки и дописвайки евангелския разказ, Ем. Станев му придава качествено нов смисъл. За разлика от героите на Пекич, Станевият Лазар предчувства чудото. И безкрайно се бои от него, сякаш усеща, че то ще го извади от състоянието на безметежие или на трескав унес, когато, завладян от радост, осъществява общение с невидимата сила („Но не само вечер, макар че най-често вечер ставаше това, Лазар влизаше във връзка с тая благодатна сила, след което, ободрен и благоразположен, бе готов да се смее, дори да играе из нечистите улици на Витания. /.../ - О, то, то е от друго! От него съм радостен - неопределено отговаряше Лазар. /.../ - То е голямо, весело, много весело. Аз го зная, но не мога да го изкажа.”). Вслушан в недоловимия за останалите глас на Абсолюта, Лазар живее, за да прави добро, да помага по обичая си. В една подобна нощ на откровения, героят за пръв път ще срещне своя спасител: „Той иде - тихо изрече, като че говореше на себе си, - иде и край него се тълпи много народ... Но аз не го искам, не го искам!...” Видението на Исусовото пристигане във Витания отнема покоя на Лазар, нарушава естествената обичайност на делника му. Разчетен от С. Василев като Предчувстващ, като Вестител на пристигането на Спасителя, Лазар се държи смущаващо - „Вестителят (Предвестникът) се страхува да извести, да посочи. Страхува се от Онзи, който идва, и в името на когото самият той е. /.../ Дали защото вестителят ясновидец Лазар предчувства собственото си трагично преображение, нещастието, което ще споходи сестрите му, след това и целия витански народ? Понеже много ще му се даде, но и много ще му се отнеме?...” (Василев 2008: 247-248). Образът на Исус в разказа на Станев излъчва светлина и сила. Но те не могат да успокоят уплашения Лазар, който се бои от неизречимото, предизвикващо промяната. Лазар знае, че след Исус нищо вече не може да бъде същото, че надзъртането в пространствата отвъд смъртта натоварва с обременяващо познание, което, и да не искаш, ще трябва да споделиш. И тук Пекичевият Лазар и Лазар на Станев се срещат – и двамата изтърпяват върху си силата на чудото, което трябва да ги превърне в свидетели на Христос без да го желаят. Заложници на месианистичната идея, те трябва да съществуват като живо доказателство за мощта на един спасителен план, в който не искат да участват. Няма как да не се съгласим с извода на Сава Василев, че „в тази си част (до смъртта и възкресяването на Лазар) разказът на Ем. Станев залага на идеята за отчуждеността и страха на Лазар от Иисус и учението му. Лазар е предчувстващият бездната, неготовият да преживее великото тайнство, прегръщайки Вярата. Той не е същински ученик и последовател. /.../ Няма и не може да има възкресение, ако онзи, в името на когото е всичко, е останал непознат” (Василев 2008: 251-252). В тази посока са и размишленията на Р. Йовева, която вижда в поведението на Лазар „страха на малкия човек от голямото и непонятното” (Йовева 1981: 194). Според нея, трагичен е и образът на Христос – „символ на безсилието”, който „възкресява Лазар, за да повярват хората в бога – т.е. извършва чудото, подвига в името на голямата идея. Той се интересува не толкова от случая, от факта, неговата цел е универсализирането на вярата /.../.” (пак там, с.195). Оказва се, че във време на чудеса, каквото е времето на Лазар и Исус, Христос си служи с човека не в името на идеята за добро, а в името на религиозната идея; човекът не е крайната цел на спасението, а само средство, обслужващо доктрината и доказващо слабосилието на бога. 3 Демонстрирайки мощта си чрез знамението с възкресението на Лазар – генерална репетиция на собственото му възкресение, Христос не е способен да предвиди последиците от същото това сторено чудо. Нито на Пекичевия, нито на Станевия Лазар е дадено правото да избират. 4 Извикани от смъртта, те се превръщат в нещастни („Време на чудеса) или откровено зли („Лазар и Исус”) хора. Застанал пред гроба на мъртвия от три дни Лазар, Христос се моли на небесния отец с думите: „Отче, нека и това стане заради народа, да повярва във възкресението на духа, и човекът да се подкрепи с надежда за нов живот”. Лазар трябва да бъде върнат от света на мъртвите, за да разкаже на всеослушание за примамливия блясък на отвъдността – цел, смисъл и оправдание на всички тегоби и страдания в настоящето. След повелята „Лазаре, излез!”, след сакраменталния миг на чудото, героят на Станев вече няма нищо общо със себе си от преди. Напълнялото му и натежало тяло, неговата вкопченост в материалните и търговски дела, пресметливият му ум и недружелюбен характер стават причината неговите сестри да са единодушни в едно: „Нима слабоумието му е било по-добро от разсъдъка, който Учителя възвърна? Брат ни беше сърдечен и мил, сега е суров и озлобен”. Възкресеният Лазар трябва да живее с едно „ново същество, което се появява в него” – същество, което и да знае истината, трябва да отрича, да се откаже от царството божие, което отнема свободата, веселието и радостта. Смъртта си Лазар представя като сън, а възкресението като събуждане; божието царство е лъжа, а Христос е неспособен на чудо. С отрицанието си героят застава до Юда – изкусителят-скептик, който не вярва в чудесата, „защото тоя човек бе недоверчив, със силен разсъдък за земните дела, хитър и пресметлив, и нему бе възложено да се грижи за общата каса”. Заради един дюкян край синагогата и заради тридесет сребърника, Лазар и Юда предават Спасителя. Но ако за Юда оправданието е, че е сторил това от съжаление, то за Лазар няма оправдание... И във „Време на чудеса” и в „Лазар и Исус” в Божието царство се влиза с мъки, кръв и страдание. Обещаното спасение изисква отказ от земното добруване в името на отвъдната награда („Продавате къщите си и покъщнината, дано получите благодат от небето, както аз, когато бях слабоумен, си въобразявах, че оттам ме осеня благодат”). А ако царството Божие принадлежи на живите, а не на мъртвите, коя сила може да защити греховния човек от неговия собствен грях? След възкресението на Лазар в разказа на Станев, Христос споделя „Царството небесно е у всекиго, но не всеки го вижда в себе си, защото то е като имане, закопано в нива, която стопанинът ѝ оре. Но човешкият разсъдък е наклонен да го отрича, понеже го гнети и ограничава свободата му. То е в живите, а не в мъртвите. И който се върне от смъртта, може да го изгуби, понеже не ще го намери там.” В текста на Пекич са лансирани подобни, почти еретични в същността си, съждения: „Ако няма задгробен живот с всичките му систематизирани санкции и награди, няма и никаква цел, освен идеалната, да бъдем добри и да се подчиняваме на законите, а тъй като в смъртта всички ще бъдем равни, злото би имало смисъл, тъй като носи незабавна полза”. Оказва се, че чудото вместо да провокира свидетелство от първо лице, отключва една специфична оптика на съмнението, на откровеното не(до)верие, която превръща всеки възкресен Лазар в раздиращ се от противоречия нов Юда, който преди да се обеси в нивата на собственото терзание, има нужда от нови и нови чудеса, подхранващи изтерзания му ум с вече поразклатената идея за лично и световно спасение. Без истинската и стопроцентова вяра, дефинирана в посланието на Ап. Павел към евреите („А вяра е даване твърда увереност на ония неща, за които се надяваме; убеждение за неща, които не се виждат” Евр. 11:1), всяко възкресение винаги ще предизвиква усъмняване в целесъобразността си и в своята сполучливост, а всяко чудо вместо знамение, ще бъде наказание....

Интерпретаторската съпоставка на двете произведения „Време на чудеса” и „Лазар и Исус” може да бъде доразвита и с включването на трети текст – „Юда Искариот” на Леонид Андреев, публикуван през далечната 1907 г. И руският писател се интересува от философията на предателството, пита се възможно ли е без него да има кръстна смърт, мъченик ли е Юда, герой, предател или обикновен скъперник.

При Емилиян Станев Юда е хитър и пресметлив ковчежник, с „лукаво лице”, „с остри сиви очи”. Замъчен от изкушенията на царството Божие, той съжалява Христос, в когото вижда „нещастник”, самоизмамил се и заблудил останалите. Христос наранява душата му и смущава здравия му разсъдък. Срещата между Лазар и Юда е среща между две форми на предателство спрямо идеята на/за Месията. 5 След разговора между тях, преследван от чувство за вина и от неумението да намери истината, Юда ще се обеси в нивата на самарянина, а скоро след това и Лазар ще бъде стъпкан от разгневената тълпа. След разговора им идва ред на наситеното със значения мълчание, на смъртта на думите след времето на чудесата...

Борислав Пекич представя Юда като предан до смърт на догмата, като самопожертвователен идеолог и стратег на новото учение, който препоръчва и понася смъртта като единствен път към спасението.

При Леонид Андреев Юда е „лъстив и хитър”, с едно живо и с едно мъртво око лицето му внушава усещането, че „в такъв череп не може да има тишина и спокойствие, от такъв череп винаги ечи шумът на кървави и безпощадни битки”. Юда е синоним на борбеност и на безпокойство, но и на „метежни сънища, чудовищни блянове и безумни видения”. В повестта на Андреев Христос се бои от Юда, защото предпочита „глупците, предателите и лъжците”. Юда е директен, откровен и праволинеен, отчужден от учениците Христови, той се чувства неразривно свързан с Учителя, защото е негов съучастник в божествената стратегия за избавление от греха и смъртта. Юда на Леонид Андреев е носител на откровението, безпощаден пророк и съдник на човешките слабости. Ето как са представени миговете след разпятието в диалога между Юда и Йоан:

- Млъкни – изкрещя Йоан и се надикна. – Той сам пожела да се пожертва. И жертвата му е прекрасна.
- Нима има прекрасна жертва, за каквато ти говориш, любими ученико? Където има жертва, там има и палач, има и предатели. Жертвата – това е страдание за един и позор за всички останали. /.../ Любими ученико, нима не започва от теб родът на предателите, породата на малодушните и на лъжците. Слепци, какво сторихте вие на тази земя? Вие поискахте да я погубите и скоро ще целувате кръста, на който разпънахте Исус. Точно така – ще целувате кръста, Юда ви го обещава!

Не са ли всъщност червенокосият Христос на Пекич, рижият Лазар на Станев и Юда с червената брада от повестта на Л. Андреев трите ипостаси на едно разтревожено и объркано лице, което и в библейските времена, и след тях, се спотайва в прегръдките на дявола, търсейки благодатния поглед на бога? В романа на Борислав Пекич, в разказа на Емилиян Станев и в повестта на Леонид Андреев става дума за чудеса, за смърт и възкресения, за човешки пропадания и небесни пожелавания, за заклеймяване на предателството и възлюбване на истината, за загубване на вярата и за спечелване на доверие. Завинаги сизигийно сдвоени, Христос и Юда, Лазар и Исус се превръщат в обемни символи на изконната жажда да се надигне булото на смъртта, да се провиди безкрайното, да се докосне смъртния човек до безсмъртието на Абсолюта. Времето на чудеса е времето на Лазар и Исус, но и това на Юда Искариот – едно митологично и неповторимо, и същевременно преповтарящо се в идеологическите (си) прочити, време, в което непожеланото добро се превръща в своята другост. В него Предателят ще подкрепи Възкресения, защото трябва да Свидетелства за Месията, дошъл и недошъл в нашия свят, който се бои от чудесата толкова, колкото и от чистия и безутешен разум... И само вгледани в Божието царство, отнемащо свободата, за да предпази душите от злото, което всяка свобода носи, персонажите на Станев, Андреев и Пекич могат да понесат натиска на чудото, защото „какво е любовта в един грешен до изопачаване свят, какво е славата до унижението, честта до безчестието, добродетелта до порока, смелостта в престъплението, милосърдното съучастие в нечие пропадане? В другия, по-чист свят, и Юда ще бъде различен” („Време на чудеса”). Дали?

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Андреев 1907: Андреев, Леонид. Иуда Искариот. < http://az.lib.ru/ > (31.03.2015)
Антић: Антић, Марко. Пекић у савременом филозофском контексту. <http://maticasrpska.org.rs/letopis/letopis_491_4/temat-marko-antic.pdf> (30.03.2015)
Библейски речник 2007: Нов библейски речник. Изд. Нов човек., С. 2007 г.
Василев 2008: Василев, Сава. Евангелие от Лазар. Разказът „Лазар и Исус” от Емилиян Станев. – В: Емилиян Станев и безкрайните ловни полета на литературата. Юбилеен сборник по повод 100 години от рождението на писателя. В. Търново, 2008.
Василев 2011: Василев, Сава. Лазар и Юда. – Във: Варвело (Литературният фронт. Евангелие от Лазар). В. Търново, 2011
Влајчић 1997: Влајчић, Милан. Апокрифност и ироничност једног романа (Б. Пекић „Ходочашће Арсенија Његована“). – В: Зборник радова наставника и студената филолошки факултет у Београду. Одсек за општу књижевност и теорију књнижевности, Београд, 1997.
Джевьецка 2008: Джевьецка, Евелина “Интертекстуалност в разказа на Емилиян Станев „Лазар и Исус“ и в романа на Борислав Пекич „Време на чудеса“. - Научни трудове 2008, Т. 46, кн. 1, сб. Б. Филология, Пловдив, c. 369-382.
Ђорђевић 2005: Ђорђевић, Милентије. Димензије и значења Пекићевог романсијерског чуда. – В: Нишки есејисти и критичари. Антологија. Приредила Снежана Милосављевић-Милић. Ниш, 2005.
Живковић 2012: Живковић, Ана. Пекићево писмо: Време чуда. - Липар / Часопис за књижевност, језик, уметност и културу. Година XIII / број 47 / 2012. Каргујевац, 2012 г.< http://www.kg.ac.rs/aktuelnosti/lipar/Lipar_47.pdf >
Йовева 1981: Йовева, Румяна. Философско-историческите романи на Емилиян Станев. С., 1981.
Лазић 2013: Лазић, Небојша. Антиутопијска трилогија Борислава Пекића. Поетика романа Беснило, 1999, Атлантида. Лепосавић, 2013.
Пантић 1996: Пантић, Михајло. Мит, поново испричан - В: Књижевност и историја. Књ.2. Зборник радова са другог научног скупа (Центар за научна истраживања САНУ и Универзитета у Нишу и студијска група за српски језик и књижевност Филозофског факултета). Ниш, 1996.
Пенчева: Пенчева, Радка. Емилиян Станев за възкресението на Лазар < http://e-lit.info/lit-teory/433-emiliyan-stanev-za-vazkresenieto-na-lazar.html > (30.03.2015)
Сивриев 2013: Сивриев, Сава. Метаморфозата на Лазар (За „Лазар и Исус” на Емилиян Станев). – В: НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013. < http://liternet.bg/publish/ssivriev/lazar.htm >

Matič: Matič, Dragan. Biografije Borislav Pekić. < http://www.tvorac-grada.com/hczin/Broj92/literapekic.html>
Pekić 2012: Pekić, Borislav. Dela Borslava Pekića u 13 knjiga. Knjiga 1. Vreme čuda. 2012 g. Laguna

Бележки

1 Пръв съпоставителен прочит на двата текста осъществява Евелина Джевьецка (Джевьецка 2008), но в нейната статия акцентът е поставен най-вече върху напреженията, които протичат между библейския разказ и художествената интерпретация.

2 По отношение на жанровата природа на текста, дефиниран от своя автор като „апокриф”, интересно е обобщението на Сава Василев, според когото този жест от страна Станев задейства „вторично функционираща система, която разширява семантичния обем на творбата. В полза на по-високата художествена многозначност и за динамизиране на повествователния стереотип работят съзнателно нагнетяваните напрежения между събитията в разказа и тези в архетипа; между дискурсивните практики, излъчвани от култовия сюжет в контекста на екзегетическите прочити и разбягващите се езици на апокрифните разночетения; между претенциозно самовъзпроизвеждащата се доктрина на естетическото и алтернативно самопостигащата доктрина на еретическото /.../.” (Василев 2008: 224).

3 Във връзка с идеята за слабостта и безпомощността на Христос при реализирането на спасителния план за човечеството, Ана Живкович прави следните наблюдения: „Пекич включва християнския мит в романа, за да докаже неговото несъвършенство и непълноценност, неспособността му да осигури благополучие в света. /.../ В романа преобладава цикличното време – безкрайно и рационално неразбираемо /.../, независимо от Христовото раждане” (Живковић 2012: 120, 123). Раждането на Христос, което поставя началото на новото летоброене, е ирелевантно в романа на Пекич, който възприема кръговата повторителност на всичко случващо се в историята като невъзможност за изход от нея. При Пекич митологичното надвремие обезсилва постъпателните тласъци на историческото движение. В тази връзка са и изводите на Небойша Лазич: „Когато задълбочим разсъжденията си за начина, по който Пекич оглежда миналото, веднага забелязваме, че писателят слабо и почти никак не се осланя на проверени исторически извори, а разказва събитията от гледна точка на митологичното минало, което не се интересува особено за достоверността на информацията. Митът и основаното върху основата на мита мислене е важна характеристика на авторовата картина за света” (Лазић 2013: 5).

4 Интересна концепция, овъзможностяваща съполагането на Пекичевия и Станевия текст и по линия на отказа от доктриналното, от идеологическото мислене, обвързано с дискурса на властта, предлага критическата статия на С. Сивриев „Метаморфозата на Лазар”. Според изследователя, Станев отлично познава господстващата в съвременността му идеология, както и поведението на човека, съществуващ в нейните рамки. Избирайки притчово писане, чрез поведението на Лазар, Станев разказва защо той не иска срещата с Исус и не иска да го приема в себе си: „Не иска ново раждане, по дух. Той не иска Бога, не иска промяна. Той не му е нужен. Но Той не е нужен не само на Лазар, но и на първосвещениците и другите от властта, защото всяка нова вяра е опасна за тях, а който е повярвал в Христа, не се бои от смъртта. "А когато изчезне тоя страх, изчезва и страхът от властта..." (Сивриев 2013) Царството небесно ограничава и стигматизира, поставя условия и налага правила и така „гнети и ограничава човешката свобода”, а човекът винаги ще въстава срещу опита да бъде тя да бъде обуздана и лимитирана.... Анализирайки редакциите на историята за Лазар и Исус, Радка Пенчева стига до извод, който подкрепя по-горната теза за прочит на разказа през призмата на властовия дискурс, повлиял авторовата съвременност, за антиинституционалната умонагласа на Станев, а именно: „Запазени са четири различни редакции от разказа, както и различни бележки на Емилиян Станев при подготовката му, което говори за вещо познание на библейските и евангелските текстове. И все пак още в тях се забелязват и особеностите на религиозното чувство у писателя, което се раздвоява между каноничните текстове и апокрифната литература, по-близка до неговото светоусещане с любовта си към природата, с отричането на институализирането на християнството, с гностическите идеи и т.н.” (Пенчева).

5 Сава Василев е категоричен: „Не Юда, а Лазар предлага да свидетелства срещу Исус. Юда предателства за друго – той първо целува, след това предава Учителя, за да се изпълни предсказаното. Но и приема доброволно възмездието на смъртта. Юда е съдия и палач на себе си. Според каноничните текстове делото му остава непростимо-ниско, пъклено, вопие през бездната на времето с гласа на един ужасен символ. А излиза, че може да има и по-страшно падение. Поне според българския писател Емилиян Станев. Неговият Лазар свидетелства срещу тайнствения акт на възкресението, развенчава вярата в чудото, следователно минира пътя към Надеждата. Единият предава, другият унищожава” (Василев 2011).

Марина Владева
Марина Владева
m_vladeva@mail.bg
Университет Ас. Златаров - Бургас

Научни интереси: Българска литература, Славянски литератури