Когато получих поканата за конференцията бях обхваната от надеждата, че в корпуса от гръцки текстове, с които работя в момента, ще мога да намеря материали, за да мога да направя съобщение в духа на великолепното есе на Стефан Цвайг „Incipit Hitler”, т.е. да мога да говоря за диалога, за сътрудничеството между словото и музиката, имайки предвид сътрудничеството между Цвайг и Рихард Щраус (Цвайг, 1989, 5, 330-338). За съжаление нашите бакански реалности не ми позволиха да открия подобни материали и всъщност попаднах на едно чисто етнизиране на нашата тема.

През 1946 г. видният гръцки етнограф Георгиос Мегас публикува книга под заглавие Имат ли българите национален епос? (Μέγας, 1946) Отговорът на Мегас е отрицателен и на него се базира заключението на автора за варварството на нравите на българите и за пълното отсъствие на духовен живот у тях. Книгата е емблематична за фазата, в която се намират по това време българо-гръцките отношения след кървавата баня на Втората световна война, след българската окупация над Егейска Тракия и Македония и след присъединяването на двете държави към два враждуващи политически блока. Петдесет години по-рано големият гръцки етнограф Николаос Политис (Πολίτης, 1885) опирайки се на публикуваните от Дозон (Dozon, 1875) български хайдушки песни, развива тезата си, че българският фолклор свидетелства за отсъствието на национално съзнание у българите и за грубостта на тяхните нрави. Годината е 1885 г. – отново година бележеща друга точка на вледеняване в българо-гръцките отношения, свързана този път с присъединяването на Източна Румелия към България, считано от нас за национално обединение, а от гърците наричано „преврат” или „узурпация на изконно гръцки земи”. И в двата случая народното творчество се използва, за да се разкрие национаният характер на северните съседи на Гърция, следвайки познатата теза на Хердер, възприета от романтиците, за народното творчество като огледало за националния дух и характер.

Но да се опитаме да видим каква е традицията на това поле. През 1683 г. фанариотският принц Александрос Маврокордатос „ο εξ απορρήτων” прекосява България и описва пътуването си в дневник, озаглавен Ιστορίαι (Μαυροκορδάτος, 1909: 3-24). Маврокордатос е роден в Константинопол през 1641 г. и учи медицина и философия в Рим, Падуа и Болоня. Преподава в Патриаршеската академия в Константинопол и в същото време съставя множество трудове в областта на медицината и философията (Δημαράς, 1975:99). Спада към християнския елит в Константинопол и достига до поста на Велик драгоман на Високата порта. Маврокордатос съпровожда османската армия, която обсажда през 1683 г. Виена и прекосява България с един кортеж от камили и коли. През месеците март и април 1682 г. кортежът преминава пътя Мустафа паша Кюпрюсю [дн. Свиленград], Харманли, Папазкьой [Попово], Филипопол [Пловдив], Пазарджик, Саранбей, София, Шаркьой. Маврокордатос дава подробна информация върху метереолигичните условия и се оплаква от непрестанните дъждове. Описва снабдяването с хляб, месо и вода, като ругае непрекъснато инфраструктурата в районите, прекосени от неговия кортеж, и преди всичко теснотата на мостовете. Маврокордатос описва една Великденска литургия в София, изнесена в църквата Света Неделя - една информация, изключително полезна за датировката на превръщането на църквата в джамия. Прелиствайки дневника обаче констатираме, че в него няма нито една дума за местното население.

През 1720-1726 г. Йерусалимския патриарх Хрисантос Нотарас прекосява България с цел събиране на средства за Светите места и оставя дневник, озаглавен Οδοιπορικό (Στάθη, 1984). Хрисантос учи във Франция и Падуа и е автор на множество съчинения в областта на географията, историята и християнската догматика. Дневникът му съдържа преди всичко информация за сумите, дадени от вярващите от Пазарджик, Белово, Пещера, Брацигово, Куклен, Филипопол [Пловдив], Силимнос [Сливен] (Στάθη, 1984:157-197, 200, 205-207). В него са вписани сумите, платени за различни църковни служби, както и множество дарения за църквата. Той е богат на информация за социалната структура на градовете, за техните църкви и за градските квартали. В него откриваме най-ранните и пълни данни за производствените корпорации - еснафите в Пазарджик и Пловдив, както и за прочутия за времето си панаир в Сливен. Това, което отсъства от дневника, е местното население, с изключение на няколко персонажи, свързани с църквата. Хрисантос изброява един дълъг списък от източноправославни имена, една голяма част от които говорят за българския произход на техните носители като Вълчо, Димчо, Светльо, Иван, Йовчо, но за Хрисантос всички те са единствено членове на неговото паство, без значение на тяхната народностна приндлежност. Заслужава да се подчертае, че в текста на Хрисантос Нотарас, както и в този на Александрос Маврокордатос, изобщо не се усеща моментът, в който пътуващият прекосява етническите граници. За авторите и на двата текста имат значение единствено границите на Османската империя. Очевидно през вековете, които последват османската нашествие на Балканите до модерната епоха, това е именно религиозният принцип, който доминира като определящ при идентификацията на населението в тази част на Европа. Общата за гърци, българи, сърби и румънци източноправославна религия изтласква етничести признак на втори план. Първенството на религиозния принцип се подсилва и от обстоятелство, че в Османската империя господстваща религия е ислямът и покорените християни са под върховенстото на Цариградския патриарх.

Текстовете на гръцки пътешественици, прекосили България, показват, че едва към средата на ХVІІІ век другостта на местното населени започва да привлича вниманието на пътуващите. Именно към това време се отнася първото споменаване на българи в гръцките пътеписи. Става дума за пътеписа на Маркос Антониос Кацаитис (1717-1787). Авторът е грък, роден на остров Корфу, който по това време е във владение на Венеция. Получава солидно за времето си образование на юрист и заема различни висши постове във венецианската администрация на Корфу. Автор е на една География, издадена на италиански език през 1738 г. във Венеция. През 1742 г. прекосява България на път от Цариград до Дунавските княжества, като си води дневник (Φάλμπος, 1979).

Съставен от образован представител на балканските народи, дневникът на Кацаитис има особена стойност за нас, тъй като именно този род свидетелства продължават да бъдат значително по-малобройни в сравнение с пътеписите, имащи за автори представители на западноевропейски страни. Авторът му е едновременно и „свой” и „чужд”, като в неговия случай сме свидетели на едно интересно наслагване на различни идентичности. Той е със силно развито чувство за принадлежност към гръцката нация и е източноправославен. Същевременно неговата образованост е на първо място на италиански език и той идва от земи, които никога не са влизали в пределите на османската държава. Черкува се в източноправославни черкви, но когато среща някакви пречки, посещава и католически такива. Същевременно е с „франкско” облекло и обноски, с перука и дантелени костюми. Майчини езици са му гръцкият и италианският. Кацаитис, както сам той разказва, влиза в България на 22 септември 1742 г. Той фактически следва обичайния за пътешествениците път от Цариград на север през Източна България. Преминава през Факия, Карабунар, Бейлер, Айтос, Кюпрюкьой, Султанер, Калнидереси, прекосява Добруджа и минава отвъд Дунав при Галац.
Текстът на Кацаити показва, че неговият автор има ясното съзнание за момента, в който е пресечена етническа граница: „На 22 [септември], ден четвъртък, минахме границите на Тракия, влязахме в България и отидохме да обядваме в Канарес”. Кацаитис отбелязва веднага и различията в облеклото на местното население, като описва подробно носиите на българките.
А ето и разказа на Кацаитис за пеещите българки:

След обяда, след тричасово пътуване, стигнахме един час преди да се мръкне във Факия, голямо село с многобройно население, слабо населено от гърци, след като през целия ден бяхме пропътували осем часа път. Тук се подслонихме в различни къщи, всички обаче в близост една до друга, и онези добри хора ни посрещнаха с радост, с готовност и ни услужиха с всичко, каквото имаха на свое разполжение. След вечерята отидох в къщата, която ми бяха определили за спане. Малко по-късно чух да пеят много девойки сладко и изразително с провиквания, които се разнасяха из цялата махала. Аз бях още облечен и само трябваше да се надигна от леглото си, за да видя какво става. Взех си лулата, излязох навън и видях в близкия двор голям огън и насядали жени с ръкоделието си и онези девойки от махалата, които имат хубав глас, да запяват песента, ту едната, ту другата. Въпреки че не разбирах езика, направих сравнение с гласовете в Италия и доволен от спомените си и от песента, се приближих и аз там близо и те ми направиха любезно място да седна близо до тях, и останах почти до полунощ, пушейки и слушайки онези девойки да пеят (Φάλμπος, 1979: 91-92).

Половин век по-късно, в 1791 г., през България преминава фанариотският секретар Панайотис Кодрикас, който ни предлага текст, съдържащ малко по-различна картина на българското женско пеене. Кодрикас е роден в Атина, в средата на XVIII век, учи в Дунавските княжества в реномирани гръцки учебни заведения, а по-късно в Цариград (Δημαράς 1962: 67-88). През месеците март-август 1791 г. Кодрикас прекосява България на път от Цариград за Яш, съпровождайки кортеж начело с молдовския княз Михаил Суцос. Той потегля от Цариград на 24 март и прекосява Дунав при Тутракан на 18 август, след като поради заболяване престоява четири месеца в Шумен. Пътят, следван от Кодрикас, е следният: Цариград - Буюк Чекмедже - Силиврия - Чорлу - Люлебургас - Сарандаеклисиес [Лозенград, Кърклери в Турция] - Коджа Тарла [Азаращ] - Канара - Факия - Боюк Дервент [Голям Дервент] - Сеймтикяьой [с. Сигмен, Бургаски окръг] - Карнобат - Добралъ [Прилеп, Бургаско] през Камчуксую [Камчия] - Чалъкавак [с. Риш, Шуменско] - Драгой [с. Драгоево, Шуменско] - Ченгелкьой [Дивдядово, квартал на Шумен] - Тачикьой [Ташчи, с. Каменар] - Тилорман [Делиорман, Лудогориe] - Тотрококани [Тутракан]. До Шумен княжеската свита следва неотклонно традиционния път през Източна България на север, обаче пресича Дунав не при Русе или Силистра като останалите пътешественици, а при Тутракан.

По време на пътуването си Кодрикас води дневник на гръцки език (Κοδρικάς, 1963), в който отбелязва сведения за климатичните условия, географския терен и случките в княжеския лагер. На 1 август 1791 г. той записва в дневника си: „Писах наблюдения върху съвременния български народ” (Κοδρικάς, 1963: 59). Тези наблюдения са съставени на френски език и техният ръкпис се съхранява днес в архива на Института за новогръцки изследвания в Париж (Данова, 1977). Според описанието на Кодрикас съвременните българи приличат на древните скити, от които произхождат. Техният примитивизъм проличава в храната им, като „те обичат изключително много всички сухи неща, преди всичко сухо и осолено месо, от което те приготовляват деликатесите на своята трапеза”. Те са по-скоро пастири отколкото земеделци, въпреки че земята им е много плодородна. За да се открои по-ясно образът на българската жена, ще приведа един откъс от написаното на Кодрикас, имащо задачата да изтъкне антитезата „цивилизован грък” и „варварин българин”:

Единият е благ, остроумен, чист и любезен, а другият - див, глупав, нечист и тъп. Гъркът през време на своето ядене се забавлява, пее, става влюбчив, весел и игрив. Българинът се напива, без да се забавлява: той крещи, без да пее, вдига голяма врява и неговите игри правят единствено впечатлението на едно войнствено и грубо пиянство. Каква разлика между любовта на единия и тази на другите! Гъркът със своята любов става поет, той възпява своите удоволствия, плете стихове, за да изрази своята страст, и чрез хиляди милувки се старае да спечели доверието на онези, които са около обекта на неговата любов. Той работи с много повече усърдие, за да спечели средства и да бъде добре облечен на празниците и по този начин се хареса на тази, която обожава. Българинът, напротив, от момента, в който завързва една любовна връзка, той става по-див, непокорен, мързелив, не иска да работи повече, предава се изцяло на пиянство и чрез хиляди екстравагантности се старае да сплаши родителите на своята възлюбена, за да не посмеят да му я откажат.

Българската жена е обрисувана като „не зле сложена”:

Нежният пол в България изглежда добре. Има дори жени, които биха могли да бъдат назовани красавици. Като цяло те са високи на ръст, със здраво телосложение, с бял и румен цвят на лицето и почти всичките руси. Но тяхното образование, техните нрави и прекалено грубата работа ги правят глупави, диви и студени. Техният глас е мил, обаче техните начини на изразяване и действия най-ужасни.

Кодрикас има следните впечатления от забавленията на младите българки:

Обичайните изкуства още не са се появили у тях. Липсват много необходимите средства. Аз видях многобройни събрания на хора, които имаше млади момичета и момчета, които танцуваха, но никога не чух каквато и да било песен в рима. Все пак те имат няколко пасторални песни по свой маниер, които пеят всички едновременно, надавайки еднакви викове. Един надут мях, който е единственият инструмент на тяхната отвратителна музика, произвеждаше ужасен шум и очароваше цялата компания, свирайки същата мелодия на един и също тон. Девойките, като чуят за пристигането на някой надежден пътник, се събират в неговата къща и нареждайки се в кръг, пеят пасторални песни, за да го накарат да им даде пари. Ето един мотив, който е тяхната най-хубава песен:

Я улибит Стоян три-моми, три-либовници,
и трити де попски-дещере
идната ут Видинграде, фтората ут Офчиполе,
третата ут Цариграда.
Дету йе ут Видинграда хабер пу хабер пруажда:
„Да доди Стоян, да доди,
Чи му са й вину рудилу, ут всакой луза пу ведро”.
Дето йе ут Офчиполи хабер пу хабер пруажда:
„Да доди Стоян, да доди,
Чи му са й стаду рудилу всакой уфца пу двечки”.
Дето йе ут Цариграда хабер пу хабер пруажда:
„Да доди Стоян, да доди,
Чи му са й рожба дубила, момиченци,
Злато пирченци
Да доди Стоян, да доди”.

По това човек може напълно да разбере духа на нацията: вижда се също кои са развлеченията, които им харесват, и техните героични подвизи, които са възпети. Все пак, въпреки че девойките имат този навик да отиват и да забавляват гостите си, за да им измъкнат пари, те нямат навика да пеят в къщи, когато работят, както правят гъркините. През всичкото време на моя престой в тази страна аз почти нито веднъж не чух някоя девойка да пее в къщи.

Считам, че цитираните примери позволяват да се заключи, че до средата на ХVІІІ век българите отсъстват за гръцките пътешественици като отделен народ в масата от султанови поданици или сред православните. От средата на ХVІІІ в. картината се променя и гръцките пътешественици показват, че имат пълното съзнание на етническата диференциация на местното население. Би могло да се твърди, че очертаните тенденции в гръцките пътеписни текстове отговарят напълно на начините на възприемане на „другите”, определени от съществуващите идеологии в гръцкото общество. Така Маврокордатос и Хрисантос Нотарас следват в своите текстове средновековната традиция да не отдават каквото и да било значение да „другия”. За разлика от тях облъхнатият от духа на Италианския ренесанс Кацаитис е готов да представи добронамерено пещите българки. Същевременно съзнанието ни, че като цяло пътеписната литература е до голяма степен поглед към действителността през очите на традицията и транскрибиране на тази традиция, ни кара да се позамиснлим върху познавателната стойност на нарисуваните от Кацаитис и Кодрикас образи на пеещи български девойки. Още повече че и в двата случая става дума за високообразовани представители на своето време.

Ако се обърнем към традицията в гръцката книжнина от предидущите столетия погледът ни се спира върху един текст на Никифорос Григорас. Византийския историк, който преминава през 1326 г. населени с българи територии, разказва, че там се пеели „тъжни песни в прослава на стари герои” (Йонов, 1980: 65). Григорас описва танцуващи мъже, юноши и момичета, пеещи песни, които макар и да изглеждали полуварварски, звучели мелодично и напомняли песните на пастирите, извеждащи стадата си в горите и планините. За поколението на Кацаитис Григорас е бил достъпен чрез осъществените в началото на века два корпуса с византийски автори. За своеобразен римейк си мислим при четенето на текста на Кацаитис и в описанията му на Стара планина, която е толкова висока, че от върха й се виждат Черно и Адриатическо море, отвеждащо ни към Херодот. За вариация върху традицинна тема говори и описанието на устието на Дунав, където той положително не отразява собствени наблюдения... И все пак, много ми се иска да вярвам, че Кацаитис наистина реално се е наслаждавал на песента на младите българки.

Текстът на Кодрикас е предназначен за френския филелин търговец и пътешественик Пиер Августен Гис, който е бил с подчертани интереси към етнографията и фолклора (Αναστασιάδου, 1986: 177-208). Това личи от думите, с които Кодрикас завършва текста си:

Ето господине, всичко, което можах да отбележа за съвременните българи. Благоволете да го приемете и ако в него има нещо полезно, прибавете го към своите философски наблюдения, за да служи за просвещаването на поколенията, за които Вие сте работили толкова много.

Пиер Ги се е нагърбил със задачата да защити гърците от нападките на немския учен Корнелиус де Паув, който през 1788 г. в свое обемисто съчинения развива тезата, че днешните гърци са недостойни да бъдат считани за потомци на древните елини поради своето невежество и фанатизъм. В своето изложение П. Кодрикас полага максимални усилия да покаже предимствата на гърците в интелектуално и морално отношение в сравнение с останалите народи на Балканите. Освен това тук трябва се подчертае, че Кодрикас не пристъпва към българите непредубедено, а с очевидното намерение да намери потвърждение на възприетите от него философски системи. Опознаването на българите не е директно доближаване до непознатия досега народ, а търсене на аргументи в подкрепа на собствена схема. Кодрикас е силно повлиян от вижданията на френските философи от XVII и XVIII век, които участват във формирането на неговите възгледи и оценките му за заобикалящия го свят и срещаните народи. Той се стреми да намери потвърждение на философската система на почитания и превеждан от него Фонтенел и Наблюденията му върху българите представляват опит да бъде доказана валидността на идеите на френския философ за неизменната природа на един народ, за неговия вечен живот, за запазването на нравите и обичаите на предците в непроменен вид. Кодрикас е силно повлиян и от идеите на Монтескьо за решаващата роля на климатичните условия при формирането на характера на народите. Направеният още преди векове опит от Аристотел да докаже превъзходството на гърците над „варварите” се доразвива от Кодрикас с изложението за предимствата на гърците пред грубите и недодялани българи. Описанието на Кодрикас на българите и техните жени са едно приложение на идеите на Монтескьо за силата на варварските народи, за процъфтяването на човешката природа върху по-неплодородната земя, за пагубността на робството за човешката природа. Считайки погрешно българите за скити, Кодрикас плаща дан на модното за времето увлечение да се говори и пише за примитивните народи, за „наивната природа”, като на образа на „варварина” българин е противопоставен благородният и цивилизован грък, който според Кодрикас е запазил всички добродетели на античните гърци. Независимо от тези слабости на описанието на Кодрикас, то несъмнено е интересен извор за начина, по който п о това време българите са били възприемани от своите съседи. Освен това трябва да подчертаем, че записаната от Кодрикас с латински букви песен за Стоян, пята от българските моми, представлява най-ранната регистрация на българска народна песен.

Впрочем и ако се обърнем към пътеписите на англичани (Английски, 1987: 639), французи (Френски, 1975: 377, 151-152), и италианци (Йонов, 1980: 106), констатираме, че и у тях рядко присъства образът на пееща българка. И в тези редки случаи, от една страна, се очертава образът на прелестни млади момичета, които пеят общо взето монотонно, като си подават една-друга или това са млади жени, пеенето на които е грубо и варварско, с подвикване накрая. Видяхме по-горе, че според благоразположения Кацаитис българските девойки пеят „сладко и изразително с провиквания”, т.е. подвикването не е варварско, а изразително. Така малкото случаи, които можем да регистрираме, показват оценки доближаващи се до тези на гърците, без обаче да се правят опити за генерализиране по отношение на националния характер на българите.

Когато „за Гърция удря часът на Джанатиста Вико”, както образно представя Константинос Димарас (Δημαράς,1982:428-441) настъпването на епохата на романтизма и национализма за гърците, на преден план излиза националната фиксация върху фолклора като източник на доказателства за континуитета в гръцката история. А с навлизането в периода на подялбата на наследството на „Болния човек” на Балканите и сблъсъка на несъвместимите национални платформи на българи и гърци, в гръцките текстове постепенно добива превес негативният образ на северния съсед, за да се стигне до отказа да се признае на този съсед способността за художествено творчество, какъвто ще намерим у Политис и Мегас.

Цитирана литература

Английски, 1987: Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ-30-те год. на ХІХ в.). Съст. Мария Тодорова. С.: Издателство Наука и изкуство.
Данова, 1977: Данова, Надя. Българите от края на ХVІІІ век през погледа на един грък. – Векове, 4, 30-37.
Йонов, 1980: Йонов, Михаил. Европа отново открива българите ХV-ХVІІІ в. С.: Народна просвета.
Френски, 1975: Френски пътеписи за Балканите ХV-ХVІІІ в. Съст. Бистра Цветкова. С.: Издателство Наука и изкуство.
Цвайг, 1989: Цвайг, Стефан. Избрани творби в пет тома, т. 5, Превод от немски Анна Лилова. С.: Народна култура.
Dozon, 1875: Dozon, Auguste. Chansons populaires bulgares inédits. Paris.
Αναστασιάδου, 1986: Αναστασιάδου, Ιφ. Ανέκδοτα γράμματα του Π. Κοδρικά στον Πέτρο Αυγουστίνο Γκύς. - Τεύχη του Ε. Λ. Ι. Α., τ. 1,177-208.
Δημαράς, 1962: Δημαράς, Κωνσταντίνος Θ. Προτομή του Κοδρικά. - Στο: Δημαράς, Κ. Θ. Φροντίσματα, τ. Α, Αθήνα, 67-88.
Δημαράς, 1975: Δημαράς, Κωνσταντίνος Θ. Ιστορία της νεοελληνικής λογοτεχνίας. Από τις πρώτες ρίζες ως την εποχή μας. Ἐκτη έκδοση, ΙΚΑΡΟΣ.
Δημαράς, 1982: Δημαράς, Κωνσταντίνος Θ. Ελληνικός Ρωμαντισμός, Αθήνα, Ερμής.
Κοδρικάς, 1963: Κοδρικάς, Π. Εφημερίδες, έκδ. Α. Αγγέλου. Αθήνα.
Μαυροκορδάτος, 1909: Μαυροκορδάτος, Αλέξανδρος. Ιστορίαι. – Ιn: Documente privitoare la Istoria Românilor culese de Eudoxiu de Hurmuzaki. Publicate sub auspiciile Ministerului Cultelor şi Instrucţiei Publici şi ale Academiei Romậne. Volumul XIII. Texte greceşti privitoare la istoria romậneascǎ, culese şi publicate cu introducere şi indicele numelor de A. Papadopulos-Kerameus. Bucureşti, 3-24.
Μέγας,1946: Μέγας, Γεώργιοςл Έχουν οι βούλγαροι εθνικόν έπος; Αθήναι, Σύλλογος προς διάδοσιν των Ελληνικών Γραμμάτων.
Πολίτης, 1885: Πολίτης, Νικόλαος Βούλγαροι κλέφταις κατά τα δημώδη βουλγαρικά άσματα. – Εστία, τ. Κ, σ. 755-758.
Στάθη, 1984 Στάθη, Πηνελόπη Το ανέκδοτο οδοιπορικό του Χρυσάνθου Νοταρά. - Μεσαιωνικά και Νέα ελληνικά, τόμος πρώτος, Αθήνα, 127-280.
Φάλμπος, 1979: Φάλμπος, Φίλιππος. Μάρκου Αντωνίου Κατζαίτη. ΙΙΙ. Ταξίδι στη Μολδοβλαχία το έτος 1742, Εισαγωγή. Κείμενο. Μετάφραση-Σχόλια. Πίνακες. Αθήναι.