Вина и отговорност

Полско-еврейските отношения в есетата на Хенрик Гринберг, Ян Блонски и Йежи Йедлицки

 

Guilt and Responsibility
(The Polish-Jewish Relationship in the Essays of Henryk Grynberg, Jan Błoński and Jerzy Jedlicki)

Abstract

Kristiyan Yanev
(Sofia University “St. Kliment Ohridski”)

The article examines three highly debated and polemic Polish essays, written in the 1980s by Henryk Grynberg, Jan Błoński and Jerzy Jedlicki. The aim of the paper is to present the different view of their authors about the traumatic recent Polish-Jewish past and to analyze how these essays deal with the notions of historical guilt and responsibility.
Key words: guilt, responsibility, Second World War, Polish-Jewish relationships

Днес, в петдесетата годишнина от мартенските събития от 1968 г. ¹ полският опит с травматичната памет за драматичните събития на ХХ в. не е обект единствено на научни изследвания, а продължава да поражда оживени дискусии и да присъства активно в публичното пространство. Доказателство за това са множеството спорове и дебати от последните няколко десетилетия, посветени на полско-еврейските отношения и Холокоста. От средата на 80-те години ² до днес се наблюдава значително преобръщане на обществената парадигма, засягаща тези проблематични за полското съзнание въпроси относно наследството от Втората световна война. Целта на настоящата статия е да проследи как тази проблематика намира своето отражение в няколко широко дискурирани и важни есета от този период. Публикивани в последните години на социализма в страната и по времето на немския „Спор на историците“ ³, тези три текста – „Хора подготвиха тази съдба за евреите“ на Хенрик Гринберг (1984), „Бедните поляци гледат гетото“ на Ян Блонски (1987) и „Наследство и колективна отговорност“ на Йежи Йедлицки (1987) – са показателни за мащабните промени и новото обръщане към близкото минало, които характеризират европейската култура в края на миналия век. 

Въпреки различния биографичен и професионален път на тримата автори, както и различния им подход и нагласа, в есетата си те са насочват към една и съща проблематика, опитвайки се да отговорят на въпроса за вината и (съ)отговорността на полския народ спрямо евреите по време на Втората световна война. Преди да разгледа как есетата представят полско-еврейските отношения от близкото минало обаче, статията ще се опита да дефинира понятията вина и отговорност и тяхната приложимост към общностите или колективите в сблъсъка им с исторически травми от мащаба на Холокоста. За да подчертае различията между двете понятия, текстът ще използва разграниченията, предложени от Карл Ясперс в неговия лекционен цикъл „Въпросът за немската вина“ (Jaspers 2000) и от Хана Аренд в есето ѝ „Колективна отговорност“ (Arendt 1987).

Изнесени през 1945 г. в Университета в Хайделберг, лекциите на немския философ изразяват „неговите собствени противоречиви чувства“ към непосредственото минало на страната му и „артикулират матрица от разграничения между видовете вина и съответстващите им степени на отговорност“ ⁴ (Koterski 2000: VIII). Въпреки че Ясперс подчертава във въведението към своите лекции, че „никой не е без вина“ (Jaspers 2000: 16), все пак заявява необходимостта от морално себеизследване и прецизиране на измеренията на вината, защото „дискусиите по въпроса за вината често страдат от объркване на концепциите и гледните точки“ (Jaspers 2000: 22). Такова неразграничаване между морална и наказателна отговорност, както и между различните степени на виновност би могло да доведе до своеобразно изравняване между отделните личности, състоящо се според Хана Аренд в „оправдаването в значителна степен на онези, които наистина са виновни“, защото „където всички са виновни, никой не е“ (Arendt 1987: 43). Макар че и двамата интелектуалци се доближават в разбирането за необходимостта за по-адекватно дефиниране на понятията, те предлагат две различни разграничения. Карл Ясперс последователно и системно дава своите примери, произтичащи от немския опит по времето на Третия райх, и отделя четири вида вина (криминална, политическа, морална ⁵ и метафизична ⁶), приложими към отделния индивид или колектива, докато Аренд извежда своето разграничаване от античната и юдеохристиянската морална и философска система, противопоставяйки индивидуалната вина на личността на колективната отговорност на общността или групата ⁷. Също така авторката на „Произход на тоталитаризма“ настоява за „по-остра разграничителна линия между политическата (колективна) отговорност, от една страна, и моралната и/или правна (лична) вина, от друга“ (Arendt 1987: 46), докато Ясперс подчертава, че не винаги подобни схематизации са неоспорими и че между отделните явления има връзки, защото „всяка концепция за вина демонстрира (или манифестира) действителности, чиито последици се проявяват в сферите на другите разбирания за вина“ (Jaspers 2000: 27).

В контекста на тези разбирания за вина и (съ)отговорност, които засягат груповата и индивидуалната идентичност, силният интерес към Холокоста и полско-еврейските отношения в Полша през 80-те години на миналия век изглежда изключително симптоматичен за новите обществено-политически условия в страната и за императива за ревизия на представите за близкото минало. Както посочва Пшемислав Чаплински, „неочакваната вълна на памет, носеща текстове за еврейския свят, за еврейската култура и за Холокоста, произтича преди всичко от кризата на полската колективна идентичност“ (Czapliński 2015: 40). Този процес на преосмисляне на дотогавашните представи се оказва толкова проблематичен и болезнен за обществото, защото изважда на показ множество пренебрегвани факти и поставя под съмнение „най-важния аспект на полската колективна идентичност“, а именно „статута на жертвата“ ⁸ (Czapliński 2015: 41). Началото на тези тенденции може да се търси в редица публикации и изявления на полски интелектуалци в страната и в емиграция от 80-те години, но като най-значими и събудили най-оживени дебати се открояват две събития – прожекцията на филма „Shoah“ на Клод Ланцман и публикуването на есето „Бедните християни гледат гетото“ на литературния критик Ян Блонски. Дебатите, последвали тяхното представяне в Полша, „започват процеса на деконструкция на народния автостереотип“ и нарушават „националните теми табу, свързани с позицията на полското общество към евреите, а преди всичко към Холокоста“ (Forecki 2010: 132). За обект на анализ е избрано есето на Блонски, защото то представя не външната обвинителна позиция, а моралната и самоанализираща се гледна точка към родното общество, като към последвалите дискусии по темата може да се добави и есето „Наследство и колективна отговорност“ на историка Йежи Йедлицки, публикувано в същата година като това на Ян Блонски.

И двата текста се занимават с въпроса за моралната отговорност и колективната вина, към която полското общество трябва да се обърне. Причината за катастрофата, сполетяла полските евреи, те виждат в антисемитизма, традиционно присъстващ в родината им – Блонски заявява в края на своя текст, че „особено през ХХ в. той е станал изключително непоносим и остър“ (Błoński 1994: 23), а Йедлицки допълва в есето си, че „полската интелигенция […] от години изглежда органично неспособна да се справи с проблема на масовия антисемитизъм през XIX и XX в.“ (Jedlicki 1993: 112). И двамата автори признават притеснението на своите сънародници да се „изправят пред тези въпроси за съотговорността“ (Błoński 1994: 19), поради „страха от осъждане“ (Błoński 1994: 17) и поради това, че – по думите на Йедлицки – „сме особено чувствителни към това, което болезнено наранява нашето морално съзнание“ (Jedlicki 1993: 112). Блонски и Йедлицки призовават към нов поглед към близкото минало, защото това би позволило травмите да бъдат изговорени и по този начин да започне евентуалният процес на тяхното преодоляване, който би могъл да възстанови прекъснатите връзки между полската и еврейската култура, между поляци и евреи. Само така може да се пречисти родната земя, която е „обременена, окървавена и обезчестена“ (Błoński 1994: 10), и благодарение на символичния акт на признание да се постигне катарзис, който да „предотврати просъществуването на ненавист и да угаси правото на ответ“ (Jedlicki 1993: 125), като „най-удачната форма на символично отплащане е разкриването и преподаването на възможно най-пълната и всеобхватна […] истина“ (Jedlicki 1993: 125). А за да се постигне това, на първо място трябва да се признаят и миналите вини и да се поеме отговорността за извършеното.

Двамата автори обаче се различават в описанието на тази историческа вина – есето на литературния критик е силно емоционално и започва своите разсъждения от анализа на две стихотворения на Чеслав Милош ⁹, емблематични за полската литература, свързана с Холокоста, докато Йежи Йедлицки разполага въпроса за наследствената вина и отговорност в по-широк културен контекст. Авторът дава редица примери, че „тази отговорност е вкоренена в нашата цивилизация“, тя е в „основата на юдеохристиянския мит и на доктрината за първородния грях“, както и на „много митове и трагедии“ от античната и европейската литература като историите на Орест или Хамлет (Jedlicki 1993: 108–109). Историкът вижда в извършеното от предходниците престъпление нарушение на моралния ред на света, което трябва да бъде изкупено чрез символичен акт на признаване на вината, като с това може да възвърне нарушения порядък, защото „наследството ни е дадено, а от нас зависи само какво ще направим с него“ (Jedlicki 1993: 125). От своя страна, Ян Блонски признава съотговорността за катастрофата, сполетяла еврейската общност в родината му, тъй като „християните са били твърде малко християни“ и често са пренебрегвали „задължението за братство и милосърдие“ (Błoński 1994: 20). В този смисъл той се доближава до разбирането на Карл Ясперс за моралната и метафизичната вина, като в същото време авторът остро се противопоставя на идеята за съучастие в изтреблението на полските евреи, защото „съучастие и съвместна вина не са едно и също нещо. Може да носиш тази съвместна вина и без да си взел участие в престъплението“ (Błoński 1994: 22). Литературният критик всъщност вижда именно в християнските добродетели фактора, който е възпрял съучастието в Холокоста: „ако не сме взели участие в това престъпление, то е поради това, че все още сме били малко християни… Но това не ни освобождава от съвместната вина“ (Błoński 1994: 23).

От друга страна, в своето есе „Хора подготвиха тази съдба за евреите“ ¹⁰ Хенрик Гринберг проблематизира именно подобна позиция, като вижда една от причините за подобна „ненавист, която е довела до това престъпление“ именно в „християнския антисемитизъм“, който „е направил от евреите наистина избран за унищожение народ“ (Grynberg 2002a: 105). Според автора от еврейски произход Холокостът „е причинен от християнския антисемитизъм, направен възможен благодарение на техниката и бюрокрацията на ХХ в., докато расизмът, тоталитаризмът и фашизмът – просто са го извършили“ ¹¹ (Grynberg 2002a: 106).

Гринберг, който е оцелял като дете от Холокоста и е един от водещите гласове в публичните дискусии за полско-еврейското минало, превръща травмата от Втората световна война и преживяванията на евреите през ХХ в. в „обсесивна тема“ на своето творчество, като за да се разбере по-добре позицията му, е показателно изказването му, споделено в друго есе:

Станах писател на умрелите, защото живите имаха достатъчно свои писатели. Станах пазач на огромно гробище. На гробове, които ги няма извън нашата памет. Пазя да не бъдат обезчестени и не мога да се оплача от липса на работа. Струва ми се, че затова живея, а понякога, че това е причината да живея. И че заради това не съм се самоубил досега от отвращение към света, в който ми се е паднало да живея (Grynberg 2002b: 200).

Именно поради своето разбиране за призванието да съхрани паметта на жертвите и да бъде морален съдник и свидетел за своето време, Гринберг остро се противопоставя на опита Холокостът да бъде представен като общочовешка трагедия и травма за цялото човечество „след Аушвиц“ ¹². Писателят вижда в тенденцията съдбата на евреите по време на Втората световна война да се превърне в „метафора за катастрофата на човечеството“ (Zaleski 2000: 89) една проблематична универсализация, която отнема Холокоста от неговите истински жертви и го „лишава от неговата уникалност и еврейския му характер“ (Zaleski 2000: 91). Още със заглавието на есето си той препраща към едно от класическите произведения на полската литература за Холокоста, като отрича мотото от „Медальони“ на Зофия Налковска, че „хора подготвиха тази съдба на хората“ (Zaleski 2000: 89). Писателят заявява, че е неправилно Холокостът да се определя като „престъпление срещу човечеството“, защото той представлява „коронното престъпление на човечеството срещу евреите“ (Grynberg 2002a: 138). Затова и толкова полемично се противопоставя на „защитния механизъм под формата на банализация и универсализация: всички са страдали, не само евреите“ (Grynberg 2002a: 107). Според него не чрез споделянето на Холокоста може да се премахне границата, разделяла евреите от останалата част от европейските общества, нито може по този начин да се пречисти съвестта им. Както отбелязва Пшемислав Чаплински, подобно на Блонски и Йедлицки в този си полемичен текст Гринберг се съгласява, че „потомците наследяват вините на предците като задължение за морално отплащане“, но между мненията им има съществена разлика – „според Блонски признанието на греховете може да доведе до пречистване на полската съвест и на полско-еврейските отношения; докато според Гринберг признанието на греха трябва да доведе само до едно – до връщането на Холокоста на евреите“ (Czapliński 2015: 49). В този дух звучи и финалът на есето му, че Аушвиц е „символ и свято място. Повече от Йерусалим. И по-важно. Както за Бог, така и за хората. За всички хора. Но е притежание на евреите. За съжаление“ (Grynberg 2002a: 138).

Въпреки че се различават значително в модуса на своето изказване, в полемичния си заряд и в своята аргументация, и трите разгледани есета засягат изключително болезнената и травматична близка история и опитват да отговорят на въпроса как съвременниците и бъдещите поколения ще могат да се справят с паметта за драматичния ХХ в. и наследената колективна вина, която бележи света след извършените престъпления срещу Другия и Различния. А както посочва Доминик ЛаКапра, „ключов въпрос относно травматичните исторически събития е дали опитите да преодолеем проблемите, включително ритуалите на скърбене, могат действително да се справят с (без напълно да излекуват или преодолеят) разделящите наследства, отворените рани и неизговоримите загуби от трагичното минало“ (LaCapra 1999: 697–698). И може би именно изкуството е способно не само да събуди необходимата дискусия, но и да даде отговорите на този въпрос.

 

Цитирана литература

Arendt 1987: Arendt, H. Collective Responsibility. – In: Amor Mundi. Explorations in the Faith and Thought of Hannah Arendt, ed. J. W. Bernauer. Boston: Martinus Nijhoff Publishers, 1987, pp. 43–50.
Błoński 1994: Błoński, J. Biedni Polacy patrzą na getto. Kraków: Wydawnictwo Literackie, 1994, pp. 10–23.
Czapliński 2010: Czapliński, P. Zagłada. Niedokończona narracja polskiej nowoczesności. – In: Ślady obecności, ed. Sławomir Buryła, Alina Molisak. Kraków: Universitas, pp. 337–381.
Czapliński 2015: Czapliński, P. Katastrofa wsteczna. – Poznańskie Studia Polonistyczne. Seria Literacka 25 (45), 2015, pp. 37–66.
Forecki 2010: Forecki, P. Od Shoah do Strachu. Poznań: Wydawnictwo Poznańskie, 2000, pp. 13–165.
Grynberg 2002a: Grynberg, H. Ludzie Żydom zgotowali ten los. – In: Prawda nieartystyczna. Wołowiec: Wydawnictwo Czarne, 2002, pp. 101–140.
Grynberg 2002b: Grynberg, H. Obsesyjny temat. – In: Prawda nieartystyczna. Wołowiec: Wydawnictwo Czarne, 2002, pp. 200–220.
Jaspers 2000: Jaspers, K. The Question of German Guilt. New York: Fordham University Press, 2000, pp. 1–117.
Jedlicki 1993: Jedlicki, J. Źle urodzeni czyli o doświadczeniu historycznym. London – Warszawa: Polityka, pp. 108–145.
Koterski 2000: Koterski, J. Introduction to the 2000 Edition. – In: The Question of German Guilt. New York: Fordham University Press, 2000, pp. VII–XXII.
Krupa 2013: Krupa, B. Opowiedzieć Zagładę. Kraków: Universitas, 2013, p. 12.
LaCapra 1999: LaCapra, D. Trauma, Absence, Loss. – Critical Inquiry, Vol. 25/No. 4, 1999, pp. 696–727.
Rabinbach 1988: Rabinbach, A. Editor’s Introduction. – New German Critique, No. 44, 1988, p. 3.
Steinlauf 2001: Steinlauf, M. C. Pamięć nieprzyswojona. Polska pamięć Zagłady. Warszawa: Wydawnictwo Cyklady, 2001, pp. 59–142.
Zaleski 2000: Zaleski, M: „Ludzie ludziom“...? „Ludzie Żydom“...? Świadectwo literatury? – In: Literatura polska wobec Zagłady. Ed. Alina Brodzka-Walid, et. al. Warszawa: Żydowski Instytut Historyczny, 2000, pp. 89–103.