С оглед на повестта „Жълтата роза” от Мор Йокаи
The cultural parameters of translation
(The Yellow Rose of Mor Yokai)
Summary
Yonka Naydenova
The paper treats the problem on the cultural parameters of translation, perceived in the context of the reception of the short novel The Yellow Rose of the Hungarian writer Mor Yokai in Bulgaria. It also comments on the issue of the Other, its aspects and the expression of the foreign ambiance, as well as on the assumptions of the categories “personal” and “other”. The observations are developed on the comparative reading of the original text and the translated version. They point towards the expression of the realities of the Hungarian historical and cultural world, mainly the empty and having no equivalence lexicology, which is a characteristic national symbol.
Както вече съм изтъквала в свои изследвания (Найденова 2012), културологичното битие на превода е особено важно с оглед на специфичните характеристики на дадена езикова общност, на конкретната култура и онзи дълбинен код на предаване на информацията, който е в състояние да преодолява езиковите и духовните бариери, да подпомага осмислянето на чуждите духовно-познавателни практики, на тяхното пресаждане в новата среда на културата-цел. Така и в този процес на обмен на информация, на самото общуване, се преодоляват междукултурните бариери, усвояват се чуждите познания и опит, обогатява се родната културна традиция. За да се заговори (през 90-те години) за превода вече и като за културно явление, с акцент върху ролята на преводача с неговата „двукултурна” компетентност, биографичен и културологичен опит, предвид и осъществените преводачески подходи. Но така и в литературната рецепция особена важност придобива не само проникването (чрез превода) на определена литература, автор и творба, дори не и само движението от език до език, от среда до среда, от култура до култура, но и самото четене, възприемане на чуждия текст и то в коренно променени условия. Именно тогава се активизира рецепционната настройка, която подпомага приближаването на „чуждото” към „своето” и неговото усвояване. Както и функцията на Другия, на Другостта (като белег на „различното” и по-общо понятие от чуждото), с оглед на проникналите идеи на превежданото произведение, на авторовия замисъл и внушение.
От подобни позиции особено интересно е изследването на унгарската национално обагрена лексика, на реалиите: онези културно маркирани и поначало труднопреводими думи, които липсват в чуждата култура и език, символизират изконно унгарското, явяват се средство за възсъздаване на национален колорит, насочващ към знаците на Другостта. Което не означава да пренебрегваме думите с добавъчно, конотативно значение, които могат да имат различно съдържание в отделните култури, да навеждат на различни асоциации, но също да набелязват културни разлики (по-подробно у Найденова: 2012).
Характерен пример в качеството ѝ на културна реалия, при това със свое непривично звучене, със своя „екзотика”, е определено националната дума пуста, олицетворение на унгарския живот, символ на географското и духовното пространство, на историята и културата на Унгария. Неслучайно тя привлича вниманието и на българските преводачи, присъства неизменно (като образност, ключова дума или заглавие) в художествените преводи на писателите Шандор Петьофи, Мор Йокаи, Жигмонд Мориц, Дюла Ийеш, Ендре Ади, Атила Йожеф, Миклош Месьой и др., с оглед и на дадено направление, поетична програма или жанр. Това повдига въпроса за нейното (и на принадлежащите ѝ елементи) изразяване на български, за възможностите за разчитането ѝ и въобще за усвояването на феномена пуста като обобщен образ на народа и културата на Унгария. Още повече, че пустата не е само носител на чуждото, на екзотиката (на езиково ниво), тя принадлежи към устоите на унгарската мисловност, на унгарщината въобще: явява се своеобразен културно-исторически топос и това проличава предимно в художествените текстове.
Що се отнася до „непреводимостта” на пустата като безеквивалентна лексика и от гледна точка на теорията на реалиите, ще подчертая, че днес тя е със засилена честотност в българския език. Това я прави позната, общоупотребяема, по-безпрепятствено преводима. Но в по-старите преводи понятието се обозначава и като степ, целина, равнина, низина, шир, равна земя и дори пустиня (което не означава, че преводачът непременно трябва да се придържа към непривичното звучене на унгарската дума). Определена трудност (това проличава и в най-ново време) създава още семантичната двузначност на лексемата, доколкото пуста означава пространство, равнина, но и вид стопанство, с принадлежащи към него постройки и население. Така на географско-културната карта, в литературата също, унгарската реалия пуста разширява своите граници (Алфьолд, но и Дунантул; равнина, но и чифлик, стопанство), а осмислянето на нейния свят, включително като по-стеснено понятие за родина, ѝ придава емоционална оценъчност.
Пустата е ключово понятие в повестта „Жълтата роза” на писателя Мор Йокаи (1825-1904), който е най-близко по значение и времепроникване до Шандор Петьофи в общия рецепционен процес на унгарската литература в България и също като него има сходно романтично светоусещане, език и стил, с елементи на народностен реализъм (вж. Найденова 2015: 71-162). Макар да стои встрани от големите, от програмните му романи, в които писателят съхранява дворянските илюзии и набляга върху високите национални интереси, повестта може да се определи като новаторска, що се отнася до селската романтика, идиличното настроение, характерните фигури на простолюдието и езика. Обогатява и жанровото развитие на унгарската проза. Написана в края на живота на Мор Йокаи, през 1893 г., повестта му „Жълтата роза” излиза на български през 1978 г. в представителната библиотека „Панорама” на издателство „Народна култура” в превод от унгарски на Борис Ников, с кратък предговор от унгариста критик Чавдар Добрев (той е и редакторът) и във внушителен тираж (40125 екземпляра). Освен едноименната творба, в тази неголяма книга са поместени разказите „Двете върби в Наденед”, „Кое от деветте”, „Секлерското момиче от Ищенхед” (първият от тях има и друг превод в сборника „Птици в простора” от 1964 г.).
По такъв начин представата за унгарския пейзаж в българското издание обхваща – освен Алфьолд (Голямата унгарска равнина) – и Ердей (Трансилвания), и още по-точно: Хортобад, същинската пуста (в повестта „Жълтата роза”) и Секейско (в разказите). Визираната в заглавието роза в края на повествованието – след поредица от случки и последвалия дуел с геги между двама съперника, които се борят за сърцето на кръчмарското момиче и нейната жълта роза, – придобива символна натовареност, откроявайки морално-етичните норми на общността, която живее в своя затворен свят, съобразно установени от памтивека обичаи и привички. От значение е и, че действието се развива през 50-те години на XIX век, след изгубената революция и краха на националните надежди, когато у народа живее вярата, че Петьофи е жив, а Кошут ще се върне от емиграция: това внушава, освен елегичното настроение на любовната история, и „историческа меланхолия” (Szörényi 1989: 163).
Че автор и преводач знаят как да грабнат читателското внимание, показват още първите редове с първоначалното описание на пустата:
През онези времена железницата не пресичаше Хортобаги, дори и в Алфьолд нямаше железопътна линия. А и мочурищата на Хортобаги не бяха пресушени: воденицата с двете колелета си тракаше весело на малката рекичка, видрите си живееха спокойно в тръстиката. В ранни зори един млад мъж яздеше в тръс през пустата Зам, която се простира „отвъд” мочурищата на Хортобаги. (Сигурно смяташе Дебрецен за център на света.) Откъде идваше той? Накъде отиваше? Това не можеше да се разбере, в пустата няма пътеки, следите от колелата и подковите се покриват веднага с трева. Докъдето поглед стига, се вижда само трева. Нито едно дърво, нито една кобилица на геран, нито една колиба не смущава царството на величествената зелена пустиня.
Това кратко описание в хода на изложението ще се разшири и обогати с нови елементи, за да погледнем – с очите на чужденеца (виенски художник) – на тази „безкрайна пуста”, на „небето и морето от трева”, като на картина, която омайва с „величественото единство”, внушава „настроение”, „едноцветие” и е истинска „хармония на контрастите”.
Преводачът Борис Ников откроява терминологичното изражение на пустата в унисон с колорита и атмосферата на изходния текст, набелязвайки съществени белези: Алфьолд, Дебрецен, Хортобаги, засолена равнина, хан, рогати питомци, акациева горичка, краварник, табун, мираж, гъста тръстика, река, воденица, прочут панаир на животни, и т.н.
От пейзажните елементи привличат описанията на природните явления – изгрева на слънцето и миража, които, макар и езиково познати на българина, носят специфично съдържание и атмосфера. Първото природно явление прелива от хармонизиращи се цветове и множество устойчиви епитети (пурпурен ореол, тъмносиня земя, виолетова мъгла, розов цвят, петоъгълно мустакато слънце) и изреждания на сравнения (прилича на горяща пирамида, като нажежено желязо, като легнало яйце, прилича на гъба, на римска урна…). Второто визира т.нар. фата моргана, разтълкувано от преводача в коментар като „зрителна измама в пустиня”, съотнесено към латинския, и за разлика от унгарското наименование délibáb(а), букв. ‘южна фея’ (срв. Ipolyi: 1854).
Успоредно с природните особености на пустата изпъкват етнографските забележителности, съзнателно подчертани в структурата на повестта, на места и с разширяването на гледната точка (въвеждането на говедаря „екскурзовод”). Така, освен характерните обичаи и начин на живот на хората от пустата – говедарите и конярите, ще срещнем още: заслона срещу вятъра, заградените говежди гробища, и особено – хортобагския каменен мост с деветте дупки – „този монументален шедьовър на истинското унгарско строителство”.
Другостта като белег на „различното” навлиза в българското културно пространство чрез цял набор от реалии от унгарския бит и духовен свят. За да пресъздаде неповторимата атмосфера на пустата, преводачът е трябвало да притежава необходимите фонови знания за изобразената местност, начина на живот на нейните жители и техния бит и съзнание. А доколкото реалиите са културно свързани езикови елементи със свой колорит, възниква и въпросът за четенето, за тълкуването на чуждата култура посредством присъствието на специфични думи и изрази в художествения текст. От друга страна, преводачът е следвало да бъде наясно доколко характерните думи, реалиите, допринасят за възпроизвеждането на дадената епоха и култура, и доколко се явяват част от авторовия стил. В това отношение, с оглед на контекста и изградената преводаческа стратегия, може да помогне онова систематизиране на реалиите, което, без да е непременно точна статистика, внася яснота в тяхната класификация и възпроизвеждане в превода. Така и познатата схема на нашите известни изследователи Сергей Влахов и Сидер Флорин (Влахов/Флорин: 1990), върху която се опират всички сетнешни проучвания, може да бъде разширена с нови рубрики, предвид и антропонимите, поздравите и обръщенията, цветовата символика, историко-духовните движения и събития, цитатите, пословиците и поговорки, заглавията и пр. и пр., които също изразяват светоглед, набелязват знаци на Другостта.
По-долу представям възможна класификация на по-важните реалии в творбата на Йокаи, изградена върху сравнителния прочит на превод и оригинал (с извеждане на отделни примери) и със следния приблизителен вид:
1. Географски реалии:
а) топоними – Хортобаги, пуста, Алфьолд (=Голямата унгарска равнина), пустата Зам/Замската пуста, пустата Мата, пустата Охата ханът в Хортобаги/Хортобагски хан, градове: Дебрецен, Мишколц, Буда, Тисафюред; селища: Уйварош, Мезьохегеш, Балмазуйварош, Нагудвар, Нагиван; чужди пространства: Азия, Виена, Моравия, Хелвеция; реки: Тиса,Шайо, Хернад, Хортобаги;
б) ендемити (типични видове животни и растения): алфьолдска порода говеда; чарда, „голямата чарда” (=хиляда и петстотин крави с бици); шарения табун; овчарско куче, букв. комондор, куче - букв. кувас; (хортобадски) чучулиги, щъркел; диви патици, гмурци и водни гарвани; воден бик, тръстиково врабче, жаби, прелетни гъски, жерави; акациева горичка/гора, пшеница; жълта роза, жълти цветя.
2. Етнографски реалии:
а) всекидневен бит – ястия: гулаш, гулаш с (със сушено) месо, токан, каша, карас, супа от риба, букв. халпаприкаш; рибена чорба пиперлия, букв. халасле, сланина с пипер, дебреценски гевреци; напитки: мискетово вино, медена бира, „унгарско кафе” (=кипнало червено вино с нерафинирана захар, канела и карамфил); облекло: ямурлук, букв. сюр; шуба, избродирана с лалета; синя жилетка с черни гайтани, венгерка, доломан/куртка гайтанлия, синя риза и гащи от ангина, риза с широк ръкав, туринска шапка с висока периферия с перо от жерав, ботуши, букв. чизми; жилища и покъщнина: хана в Хортобаги, букв. чарда, чифлик, букв. таня, благороден град, краварник (=защитен заслон срещу вятъра и бурята), бутилка (за вино), сандъци, украсени с лалета, „унгарска каса” (телешка кожа за тютюн, пипер и документи), котел, окачен на дървен лост, каменен мост върху девет устоя със сводове, веранда с колони; транспорт: двуколка, каруци, теглени от по четири коня, талига; поздрави, обръщения: Добър ден, приятелю!, Дал ти бог добро, друже, За бога, боже помози, гълъбче, душо моя, гълъбице, уважаеми/почитаеми господине, негово благородие, ваше достойнство, перчо, обеснико; Цоки, кучето ми!, мое конче Видам (108); харамийо, куме; Бог да те благослови!; Жълта розо!, Сладка Кларика; други: геран;трите кобилици на герана/тройна кобилица на кладенец за чарда; хортобагската воденица, осиротял торф (=изсъхнал говежди тор, използван за топливо), пазар на говеда;
б) трудова дейност: занимания, занаяти – говедар/…. (главен, помощник), търговец на говеда, коняр/чикош, овчар/юхас, свинар/канас, кондаш; ханджия, кръчмарка, пъдар, талигар, салджии, ботушар, букв. чизмар, кожар, сладкар, букв. производител на медени фигурки, сапунарка/сапунджийка, харамия, букв. бетяр, хусар; организация на труда - стъкми набързо кухнята, букв. походна кухня „Лаци”; предмети на труда: дълъг шарен камшик с къса дръжка, гега с оловна топка и др.
3. Пари, мерки: форинт, крайцер/крайцар, талейр, три кучешки езика (=книжни 10 крайцера), животното пасе трета трева (=кара третата година).
4. Изкуство и култура:
а) танци и музикални инструменти – чардаш, кавал,, тарогато; обои, валдхорни и тромбони,
б) песни, ноти - песен букв. нота, „Де да беше далеч това ханче”,”Дорожмаската воденица”, „Аз съм петринския говедар”; игри - Паднах в кладенеца. Кой ще ме издърпа?; празници, календар – Петдесетница, коледни пости, букв. адвент, Димитровден, Уйварошки събор, панаира в Онод; обичаи, ритуали - закуска с вино и сланина, пече риба на любимия си, леем олово на Бъдни вечер (=гадаене в бъдещето), момата затъква гребен в косата си (=има годеник), пие с него брудершафт, пастирите водят сметка за възрастта на животните по „тревата”, всеки унгарец носи бъклица (с вино) и торба с храна, когато тръгне на път ; литература: вестници: „Варшанапи Уйшаг”и Политикаи уйдоншаг” (103), прев. бел. „Неделен вестник” и „Политически новости”, календари: календар на Мартон Какаш; книги: книгата на Фламарион; фразеологизми - Кожухът си е кожух, Подскачаше като двумесечно яре на харман, Проклета да е рибата в трета вода, След бирата вино – винаги; след виното бира – никога.
5. Етноними: кацски невести, циганка, дебреценец.
6. Унгарски собствени имена: мъжки: Шандор Дечи, Шани, Ферко Лаца, Михай Кадар, Пища; женски: Клари(ка), Анча, младата госпожа Пундор, букв. Пундорне;прозвища: Жълтата роза; имена на кучета: Бодри, Цоки; имена на коне: Сивчо, Видам, Лишко; названия на хотели/кръчми: „Белият кон”, „Бика”.
Възможностите за предаване на реалиите в превода са различни, като определящата част на национално обагрената лексика е транслитерирана, на места и контекстуално обяснена, съхранявайки колорита. По този начин тя се доближава сравнително максимално до езика на превода и в културен аспект, откроявайки съзвучни съответствия. Има и неблагополучия, отнасящи се най-вече до остарялата транскрипция (Хортобаги, талейр) и до някои смислови несъответствия (пържено пиле вместо панирано). Отделни понятия се срещат с различни варианти (трите кобилици и тройна кобилица; кладенец и геран; ханджия и кръчмар), другаде в едни и същи случаи не се спазва възприетият преводачески подход (срв. куртка и доломан, названията Белият кон и буквално възпроизведеното Бика вм. „Бик”). Несъвсем ясно за чуждия възприемател остава дефинирането на същинската пуста Хортобад – „местност в Голямата унгарска равнина, отвъд р. Тиса, близо до град Дебрецен”, както гласи преводаческата бележка под линия, в сравнение с населените пусти(стопанства) Зам, Мата, Охата, упоменати в повестта. Същото може да се каже и за цитираните дословно пословици, например Проклета да е рибата в трета вода. Определено неразчетени за българския читател остават облеклото – сините гащи, ризите с широки ръкави и елека на конярите в сравнение с бялото облекло от платно на говедарите; отделните групи пастири – коняри, говедари, овчари и свинари; символиката на шапките (срв. Kapocsy: 1987); някои битови реалии – специалния плющящ камшик на конярите; талигата, с която пастирите пренасят своята храна и си почиват по дългия път, прикачвайки я към каруцата; окачения върху дървен лост котел, в който се приготвят характерните хортобадски ястия, и въобще готвенето на открито; тумбестите бутилки за наливно вино и др.
В същото време, противно на езиковедските теории и на някои увлечения по „чуждото” звучене, ще срещнем реалии, които остават незабележими като национална багра, но затова пък са разбираеми в общата контекстова ситуация. Така например унгарската порода кучета комондор и кувас в българския текст е предадена като овчарско куче в първия случай, и само като куче във втория. Танята, която поначало е сложна за изразяване, тук фигурира като чифлик. Хортобадският хан също звучи приемливо, още повече че буквалното му възпроизвеждане чарда би предизвикало объркване с чардата/чердата рогати говеда – тази характерна алфьолдска порода. Удачно е и намереното българско съответствие за романтичната фигура на бетяра, този благороден разбойник – харамия и неговия начин на живот: харамийски. Същото може да се каже за категорията ямурлук (букв. сюр): срв. пусна (го) в ръкава на ямурлука си. Друг път на помощ идва контекстуалното авторово обяснение: три кучешки езика (за паричните единици); животното пасе трета трева (за измерването на възрастта му); момата затъква гребен в косата си (за това, че има годеник). Някои характерни думи – торнац (в оригинала ámbitus – от лат.) са застъпени описателно (верандата с колоните), в превод (ботуши, а не чизми) или – в случая със старинния инструмент тарогато – в преводаческа бележка под линия. Не съвсем точна е употребата на думата нота (nóta), а не народна песен, но това не прави превода по-малко въздействен, не отдалечава от унгарския познавателен хоризонт.
Показателна е употребата на специфичните собствени имена – освен личните (Шандор, Ференц, Клари), са визирани още умалителните (Ферко, Кларика, Анча), както и имената на кучета (Бодри, Цоки) и коне (Сивчо, Видам, Лишко), при това имената Сивчо и Лишко са умело формулирани от преводач и редактор съобразно етимологията им – сив (szürke) и лис (hóka) кон. По-проницателният читател може да забележи цветовата символика в част от народните песни, където любимата се отъждествява с цвете, както и много обичайните до днес обръщения: гълъбице, душо моя, сладка. Открояват се още обичаи и привички, свързани с „психологическите” черти на народа от пустата, също и описанието на външния вид на героите – двамата пастири, носители на характерологичните черти на нацията. Най-важни обаче за разбирането и тълкуването на пустата (с разбиране за двете употреби на понятието) и Другостта въобще си остават принадлежащите пейзажни елементи (на първо място миража), множеството битови реалии, характерните персонажи с техния начин на живот. От значение е още наличието на известни познания у българския читател за съдържанието на унгарските реалии, на „чуждото”, в резултат на одомашняването на някои думи (гулаш, чардаш), с оглед и на тяхната обвързаност в превода.
И пак върху съпоставката между оригинал и превод може да заключим: преводаческите решения се обуславят повече от културологичните аспекти на явлението, с ударение върху комплексното описание на реалията, както и върху начина на възприемане на действителността, на националния характер и пр. Но за предаването и взимането на преводачески решения допринасят и особеностите на езика и авторовият стил, които също начертават измеренията на Другостта, допринасят за изграждането ѝ в превода – терминологично: на ниво реалии, но и с оглед на художествения контекст и замисъла, също предвид натрупания рецепционен опит.
Към подобни изводи насочва и описанието на шарения табун (съответно опозицията cirfa–nemes ménes) като основен маркер на пустата и представено в цялото му великолепие. Тук специфична роля изпълнява асоциацията с произхода на древните маджари – нацията ездачи, нацията-конник (lovasnemzet). За унгареца последното понятие уплътнява съдържанието, притежава смислово-стилистична натовареност, придавайки романтичен ореол на Голямата унгарска равнина, на Алфьолд, и като характеризира националния характер. Едва ли обаче този образ на унгареца, свързан с пустата, може да направлява читателския прочит в българската чуждоземна среда, в конкретния случай – с оглед на повестта „Жълтата роза”. И пак други преводни текстове (поемата „Витязът Янош” от Петьофи) навеждат именно на тази му специфика: „ала съм унгарец и за кон създаден, / коня и седлото бог на нас ни даде!” (прев. Н. Стефанова).
Унгарското, унгарщината – тази тема е определяща за писателите романтици Шандор Петьофи и Мор Йокаи, но и за тези от първата половина на ХХ век: нюгатистите (по името на литературното движение „Нюгат”) Ендре Ади, Михай Бабич, Жигмонд Мориц; „народните писатели” Ласло Немет и Дюла Ийеш; трансилванските поети Йеньо Джида, Лайош Априли и мн. др.
В този аспект интерес за българина представляват и други творби на Йокаи, които допълват общата картина, например романа „Синовете на човека с каменното сърце”, връхна точка в рецепцията на Мор Йокаи в България (Найденова 2015: 166-184). Селската романтика в повестта „Жълтата роза” обаче насочва повече към онзи образ на Унгария – триадата гулаш–чикош (коняр)–пуста, който дълго време фигурира в собствените очи („отвътре”), но и извън границите на страната, главно на Запад (срв. Контлер 2009: 7).
В България, както споменах, Йокаи се налага най-вече като романтик и с големите си романи, посветени на националноосвободителната борба и унгарската епоха на реформите. Но той е и художник, който умее да разказва увлекателно, с жив художнически рефлекс и най-обикновената случка, да извайва достоверно герои със самобитна същност. Този неподправен начин на писане не остава незабелязан за българския читател критик, който се възхищава от „легендарното начало”, „приказния мотив”, „народностно-фоклорното мислене и естетика”, характеризиращи, освен повестта „Жълтата роза”, и включените в изданието разкази: „Дивите” разкази за „дивите времена” са доказателство как близостта на писателя до народа и неговия живот, отиването при духовното му богатство – бит и фолклор, идилия на праисторията, ражда респектиращи резултати” (Добрев 2006: 115).
И макар че, както ще прочетем и в увода към българското издание, тази „перла в творчеството на Йокаи” днес може да звучи невинаги разбираемо и даже старомодно за чужденеца, за българина, повестта „Жълтата роза” въздейства художествено силно, съдържа определен тип познание за живота в пустата, придава – благодарение и на преводаческите усилия – дълбочина на понятието. Заедно с това се откроява описанието на Другостта, което изкристализира на широка основа и в съзвучие с романтично-народностния реализъм на унгарската литература и поетичното откритие на равнината в нея. Така и пустата като категория в българския превод на „Жълтата роза” получава своите пространствени, предметни и донякъде времеви измерения, покорява с пейзажните си и етнографски забележителности, оказва се онзи национален пейзаж на Унгария, който изгражда образа на страната вътре, но и извън нея.
Литература
Добрев, Ч. Унгарски светове. София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2006.
Влахов, С., С. Флорин. Непреводимото в превода. София: Наука и изкуство, 1990.
Йокаи, М. Жълтата роза. Прев. от унг. (и състав.) Борис Ников; Ред. (с предг.) Чавдар Добрев. София: Народна култура, 1978.
Контлер, Л. История на Унгария: Хиляда години в Централна Европа. София: Рива, 2009.
Найденова, Й. Преводът като рецепция: Унгарската литература в България (краят на XIX-XX в.). София: Изток-Запад, 2015.
Найденова, Й. Унгарските реалии в контекста на културния трансфер. София: Изток-Запад, 2012.
Ipolyi Arnold. Magyar mythologia. Pest, Heckenast Gusztav, 1854.
Jókai Mór. Sárga rózsa. Budapest, Szépitrodalmi Könyvkiadó, 1987.
Кapocsy György. A magyar puszta: Kiskunság, Hortobágy. Budapest, Corvina, 1987.
Szörényi László. „Múltaddal valamit kezdeni”. Budapest, Magvető, 1989.
