Latins and Bulgarians

Raïa Zaimova

Institute of Balkan Studies&Centre of Thracology (BAS)

(Abstract)

The communications between the Catholic missionaries from the West and the Bulgarians are presented, based on Bishop Mladenov’s letters and other texts in French (the second half of the 19th – beginning of the 20th c.). It is studied the mental adjustment of those Bulgarians who accepted the Pope’s union and the changing boundary between the concept of what is national and that of what is foreign.
Key words: Catholic missionaries, Bishop Mladenov’s letters, National identity

Обявената тема „Чуждото“ в „своята“ литература ми даде повод да отворя една специфична страница от неизвестни писмена на българските униати, сред които се откроява фигурата на епископ Лазар Младенов (1853-1918). (фиг. 1) Животът и пътят на този духовник е белязан от всички значими събития в Македония през втората половина на ХІХ век. Неговата биография е известна в общи линии, макар и в историографията да се срещат неточности или противоречия. ¹ Огромното му писмовно наследство, съхранено в архивите на католическия орден на лазаристите в Солун и Париж, го представя на пръв поглед като много активен и верен католик в трудния избор на национална духовна институция. ²

Израстването на Лазар Младенов в средата на католически мисионери от ордена на лазаристите, възпитанието и издигането му в църковната йерархия става през години, белязани от разрастване на униатското движение в Македония през 1880 години. Това е времето когато Българската екзархия, подпомогната от княжество България прави усилия за образоване на българските общности и тяхното дистанциране от гръцката Патриаршия. Македония и Одринска Тракия остават провинции в Османската империя и ситуацията в тези области носи редица специфики, в това число и от етнорелигиозен характер. Тамошните българи се наричат „отомански българи“, различни от тези в България. На ниво вероизповедание и просвета се преплитат интересите на българската Екзархия в Цариград и гръцкото духовенство, както и на католическите мисии от Запада.

 фиг. 1. Епископ Лазар Младенов

Обръщам внимание само на няколко момента от живота и дейността на Лазар Младенов с цел да скицирам връзката „свое“ - „чуждо“, изразена само и единствено във френскоезичната му кореспонденция и в спомените на негови съвременници. Произходът му: син е на православния отец Димитър Арабаджийски от Банско, основател на българско школо. Лазар е шестото дете в семейството. Слаб и немощен той не дава никакви признаци да се занимава с физическа работа. Баща му желае да го образова добре и тъй като бил чул за лазаристката Мисия в Солун, решава да го запише да учи в тяхното учебно заведение, където обучението е в духа на добрите християнски нрави и добродетели. ³ След шестдневно пътуване Арабаджийски стига до Солун заедно с още един баща със сина си. Банският отец подписва документ, с който се задължава да държи детето си при лазаристите в продължение на шест години като пансионер. В противен случай, при взимането му, се задължавал да изплати сумата за отглеждането и обучението му за периода, през който е бил пансионер. Съвсем естествено е, че адаптацията на българчето, попаднало в чужда среда с чужда кухня и религиозни практики, не става изведнъж. За сметка на това, напредъкът му по френски език и набожност стават много скоро явни. Заедно с останалите две пансионерчета Лазар изявява желание да стане духовник. В очите на лазаристите Лазар единствен показва качества на бъдещ духовник, който е способен да поеме евангелизацията на българите, да ги приобщи към католицизма. Целите и намеренията им обаче се сблъскват със скроена интрига от страна на православното духовенство (българи и гърци), не без участието на платежоспособната Русия. Агентурата работи сред родителите на деца, поверени на лазаристите. ⁴ Оплетен в мрежата на „защитниците на вселенската Църква“ бащата на Лазар прави отчаяни опити да прибере сина си. Липсата на средства принуждава отец Арабаджийски да направи опит за отвличане на Лазар. Но нечестният бащин подход и строгото възпитание в семинарията допринасят за изплъзването на младежа от устроена клопка за бягство към Банско. ⁵

Отказът на малолетния Лазар от връщане към родното място, ще рече и към православието, го издига в очите на „чуждите“ мисионери, които със задоволство споделят превъзмогването на тези трудни моменти и интриги в Солун. Възпитанието им се оказва ползотворно в посока защита на католицизма. В следващите години виждаме младия Лазар като ученик в лазаристкия колеж „Св. Бенедикт“ в Цариград, а от 1874 г. в семинарията на същия орден в Париж. (фиг. 2) Образован и начетен по европейски, по дух българин, Младенов е привлечен за преводач от френската делегация по време на Берлинския конгрес (1878). После за кратко време преподава в колежа „Св. Бенедикт“ в Цариград, а на 12 юни 1883 г. е ръкоположен за Саталски епископ. ⁶ В периода 1883-1894 г. той е апостолически викарий за българите в Македония. Отец Бонети налага неговата кандидатура пред тази на одринските успенци. Западните мисионери и Рим смятат, че с българин родом, начело на униатите в Македония, ще има успех и ще бъде добре приет. На него се залага като на истински апостол, способен да евангелизира България и направи мъртвите от тази „бедна нация“ да възкръснат. В негово лице виждат „другия Кирил“, който ще отведе българите изцяло към лоното на римо-католическата Църква.

Фиг. 2. Колежът „Св. Бенедикт“, Истанбул

Насочването на лазаристите към Солун, още в далечната 1783 г. е продиктувано от мисионерското дело на апостол Павел и знаковото място за всички християни. В процеса на евангелизация на македонските българи се прибавят и използват като значими фигурите на братята Кирил и Методий, чийто роден град е символ на българския език, духовност и култура. Още предшественикът на Младенов епископ Нил Изворов декларира в писмата си до македонските българи, че ще работи срещу гръцкото духовно иго, следвайки пътя на двамата братя просветители. ⁷ Изместен от Младенов във викариата на Македония, Изворов се обръща отново към православието и Екзархията. ⁸ В тази сложна обстановка и колебания между източното православие и католицизма се издига фигурата на Младенов като най-подходящият възпитаник на лазаристите, ще рече на „латините“, местен човек, високо образован. Възползването от неговата начетеност и обвързването му с католическите среди в Солун става подходящ повод за образоване на невежите български попове и паство.

Тази позиция на лазаристите се разминава с вижданията на българските униати. В техните очи Младенов е „латинизиран лазарист“, а не „българин“, още по-малко „другият Кирил“ на модерното време, мечтан от определени западни кръгове. Ще припомня, че и до ден днешен католиците и униатите в България се дистанцират от останалите си сънародници и друговерци като ги назовават „българи“. И обратно, още през 19 в. се формира пренебрежителното название „папищаши“ у православните, споделяно и в гръцка среда на Балканите. Напрежението между отделните духовници и общности, които нямат ясно дефинирана граница, е свойствено явление, току-речи постоянен стереотип.

По повод избора на Младенов, консулът на Франция в Солун Огюст Дозон коментира (1883) недоволно, че разпопен лазарист поставен за епископ на българите от източен обряд, е неподходящо решение. Това му приличало на приютяване на вълк под дрехата на овчар! Смята се, че тази позиция съвсем не е случайна. Благодарение на задкулисната намеса на Русия се създава впечатление за неподходящ човек, верен на „чуждите“. ⁹ Православието се издига като единно, защитавано от Северната империя и нейните агенти на Балканите.

Първоначално османските власти не признават Младенов за духовен водач на униатите. Службата му сред това малцинство съвсем не е лека и изпълнена с лишения в македонското му ежедневие: цяла година се храни с хляб, сол, черен пипер и сланина, за да пести за благородната задача, с която се е нагърбил. Използва християнските празници, за да служи и се събира с българи униати по места, като постепенно приобщава екзархисти. Въпреки усилията си Младенов изпитва силни затруднения, в това число материални. Главната причина обаче се състои в незачитания му авторитет от страна на институцията на лазаристите и самите мисионери. В тази посока не веднъж предприема оттегляне от заемания пост. Недоволството му от нежелан съветник, зле настроен към българите и с предпочитания към власите, подтиква епископа да адресира до кардинал Симеони (м. юли 1888 г.) с искане да напусне апостолическия викариат на Македония, като се извинява за създаденото неудобство при назначаването си. Искането му остава без последствия. Огромната му кореспонденция с авторитети на католическата Църква разкрива ерудицията на образован и начетен българин, който търси изход от мрежата интриги, не само балкански. ¹⁰ Недостигът на средства го принуждава да прави големи заеми, например за строеж на българска католическа църква в Солун (Église bulgare catholique à Salonique). ¹¹ Понякога извършва неразумни действия с цел защита на сънародници: за да спаси българска мома от брак с мюсюлманин, той изважда 10 хиляди франка за откуп от Отоманската банка, по сметка на солунските лазаристи. Към тази постъпка се прибавя неговото горчиво разочарование от поведението на самите мисионери – „латини“. В редица конфликтни ситуации се усеща отглас от политиката на папа Лъв XIII в търсена преграда между „латини“ и „българи“. По всяка вероятност Propaganda Fide ¹² не е възлагала големи надежди за бъдещето на униатското движение. Трапезарията в солунската семинария е съзнателно разделена на две отделения, заради „вкусовите“ навици на западняците, различни от тези на българите, а служенията извършвани в два отделни параклиса. Този на българите е по-неугледен и неуреден, а пансионерите живеят и учат в много примитивни условия. В същото време не се установява дипломатическа балансирана връзка между мисионерите от Запада, Рим и униатите от Македония.

Единствените спомени за Семинарията в солунския квартал Зейтинлик, написани на български, от отец Йероним Стамов (1888-1949) отразяват със сълзлив и емоционален тон прекрасна атмосфера и загриженост за образованието от страна на „чуждите“:

...българското униатско средно учебно заведение в Солун „Зейтинлик“ има безспорно своите заслуги за преуспяването на българите в Македония, и в това отношение искрена признателност се дължи на самоотвержената дейност на отците лазаристи...
Хвала на отците лазаристи, които и до днес още не забравят македонските българи и Македония! ¹³ (фиг. 3)

Фиг. 3. Семинарията в Зейтинлика (Солун)

Борбеният униатски свещеник Й. Стамов, посветил живота си на католицизма и Македония отстоява признанието си към солунските възпитатели, които не е забравил и за които си спомня през 1930-те години. Тази лична позиция и стереотип може да се приеме като изживяно минало в младежки години и носталгия по него, по изпуснатия Солун и разделена Македония. От друга страна, в писанията на лазаристкия мисионер Артур Друлез датиращи от същите години, разделението между „латини и българи“ се описва с равен и позитивистичен тон. Дистанцията се стопява когато, току-речи без разрешение от парижката централа, трима от отците се побългаряват и приемат източния обряд с цел приобщаване към българското. Смяната на идентичността води и до приемане, вместване в местните ориенталски традиции и ежедневие. Отец Алоати заявява гордо:

Що се отнася до жертвите, аз мисля, че не съм пощадил нищо за спасението на моите мили българи. Религиозно и материално аз станах българин и наистина станах такъв до ноктите на ръцете и краката. Нашият Господ ми даде благодатта да свикна с всички неудобства, големи и малки, в тоя живот, тъй нов за мене. ¹⁴

Пак Алоати, заедно със сестра си Ефросия, е основателят на Обществото на евхаристинките (Солун, 1889), предназначено само за българки от Македония. Мисионерът Морел пък споделя тайно ракията или мастиката с български семинаристи. Ориенталската среда определено му действа като отмора и приятно изживяване. От своя страна, отец Казо открито декларира: Говоря български, независимо че съм французин. ¹⁵ Въпреки това стопяване на границата между едните и другите, борбите за власт на отделни духовници от Запада, приложени в чужда среда, не допринасят за утвърждаване на авторитета на „нова“ Църква, която да защитава националната идентичност на униатите. Те се оказват донякъде раздвоени в избора си: католици или българи униати? Предпочитанията се отнасят в повечето случаи към католическата общност, тъй като тя образова и възпитава в своите учебни заведения и семинария. Въпреки незгодите и лошите материални условия при тях, българи от македонските села успяват да се научат на четмо и писмо. В същото време обаче се поставя въпроса дали българската национална идентичност може да бъде изразена посредством католицизма?

Две отделни писма на Младенов, написани на френски и преведени на български разкриват личните му аргументи за ориентиране към Екзархията, а няколко месеца по-късно – към Ватикана (декември 1894 и юни 1895 г.). ¹⁶ С повика за „нашата естествена национална Църква“ се обръща към българите униати с цел да се насочат в службата си към Екзархията. Само по този път и в нейното лоно ще спрат конфликтите, гоненията, омразата. В случая българското православие е идентично с националното и солидна основа за обединение на общността. Явно е, че отцепването от него означава бягство от патриотизма и търсене на „чуждото“ за опора. Приемането на Екзархията с не особено желание се изразява и в затвореност, и изолация от сънародници екзархийци в Цариград. Мрачното настроение на епископа се подсилва и от издадената папска була за отлъчването му от Църквата. Завръщането на Младенов при „латините“ е подпомогнато от психологическа атака от страна на католически авторитети, възпитали го от ранна възраст и изградили като техен духовник. Тогава той си изгражда нова позиция: „майка и учителка на всички Църкви“, католическата Църква приема верующи от всички краища като не отдава значение на род и родна земя. С други думи, набляга на нейния универсализъм, различен от тесните рамки на националното като привежда примери от редица европейски нации. Папството и парижката централа на лазаритите го приемат обратно като прощават греховете на своя покаял се син. Но завръщането на Младенов в Македония като апостолически викарий е вече нежелано от тези католически авторитети, които компромисно го приемат в Рим и там завършва остатъка от дните си. Остава само спомен за неговите търсения в голямото поле на националното „чуждо“.

Литература

Добротворното дело на Отец Йосиф Алоати и на Сестра Евросия Алоати, основатели на Обществото на сестрите евхаристинки (по случай 50-годишнината от основаването на Делото), нареди Д-р Хр. Ив. Драгов. София, Търг. Печатница, 1939.
Елдъров, С. Униатството в съдбата на България. София, фонд. Абагар, 1994.
Йероним Стамов, О. д-р. М. Зейтинликът при Солун. - Сб. Солун, изд. на възпитателите и възпитаниците от солунските български гимназии, София, 1934.
Кирил, патриарх български, Принос към униатството в Македония след освободителната война (1879-1895). София: Синодално изд., 1968.

A. Vrignon, Les missions catholiques en Turquie d’Europe (des années 1840 à 1914). Master 2, Université de Nantes, UFR d’histoire, histoire de l’art et archéologie, 2006-2007.
Archives de la Congrégation de la Mission en Macédoine, Saint-Siège, 3B1, 3, 4, 5; Administration, 4B3 carton Mladenoff ; Archives des lazaristes, Paris, Zeytinlik-Séminaire-Mission carton XV Macédoine, Bulgares-Unis.
Histoire de la Mission lazariste de Macédoine (1839-1939) par Arthur Droulez C. M. Texte publié par les soins de Raïa Zaïmova. Istanbul, Les Editions ISIS, 2018. (Cahiers du Bosphore XCVIII).
La France au dehors. Les missions catholiques françaises au XIXe siècle sous la direction du Père J.-B. Piolet, S. J. avec la collaboration de toutes les Sociétés de Missions. t. 1. Introduction par E. Lamy. Missions d’Orient. Paris, Armand Colin, 1900-1903.