Аспирациите на цар Симеон към византийския престол: библейски модели и исторически аргументи
The Aspirations of the Bulgarian ruler Simeon (893-927) to the Byzantine Throne: Biblical Patterns and Historical Arguments
Abstract
Nina Gagova
In his correspondence with the Bulgarian ruler Simeon (893-927), the Byzantine patriarch Nikolaos Mysticos (901-907 and 912-925) repeatedly rejected his claims to the Byzantine throne, inter alia, arguing that the Emperor of the Romans could be only a Roman, while Simeon belongs to a Scythian tribe of barbarians and aliens. What exactly was the answer of the Bulgarian ruler we do not know since almost nothing is preserved from his letters - but we can assume that he did not accept the last claim of the Byzantine patriarch because he continued to consider himself a legitimate contender for the Byzantine throne until his own death. This text attempts to reconstruct Simeon's arguments on the basis of a chronograph compilation made at his own request exactly at the time when his claims were clearly pronounced and supported by active military campaigns against Byzantium. The full version of the compilation is partly preserved in two West Russian copies from the end of 15th and from 16th centuries, known as Archivski Chronographicon and Chronographicon of Vilnius, and consists of biblical books (in full text, excerpts and adaptations), apocrypha and historical works, among which the Chronicle of John Malalas and the Judaic War of Joseph Flavius are most important.
In this compilation, Bulgarians are mentioned twice in world history - in the tale about the Trojan War (Chapter 5 of the Malalas Chronicle), where they are identified with the Achilles' Mirmidones, and in the Judaic War of Joseph, where they are identified with the Dacians living under Roman rule north of the Danube River. The two identifications have been known and commented from a long time; a new interpretation of them has been proposed in this article - as elements of a common narrative that has its corresponded story in the Scriptures. This is the story of Settlement as a Return to the Promised Land, and its Old Testament pattern is the Biblical Exodus. Traces of the same myth are pointed out by the researchers in the List of the Old Bulgarian Khans and in the cycle of Old Bulgarian historical-apocalyptic texts from the 11th century - mostly in the so-called Tale of the Isaiah the Prophet / Bulgarian Apocryphal Chronicle. Here an even clearer example is presented, found in the Bulgarian additions to the 14-th century translation of the Manasses Chronicle - in particular, in addition No 10, where the settlement of the Bulgarians in the Balkans is named Exodus directly.
The political meaning of the myth of the Bulgarian Exodus is very clear - it presents the Bulgarians as a autochthonous Balkan population of ancient Hellenic origin and successfully explains why they were mistakenly considered by the Byzantines as Scythians - barbarians and aliens. Underlining his belonging to this god-chosen and indigenous people who inhabited the Balkans even before the Romans, Simeon did not only confirmed the legitimacy of his claims to the Byzantine throne but disputed the legitimacy of Romanos Lacapenos (920-944), pointing out the Armenian ancestry of the emperor - from a Romanos letter to the Bulgarian ruler we know, that he was called by the Simeon a stranger and a foreigner.
За аспирациите на българския владетел Симеон (893-927) към византийския престол имаме достатъчно надеждни източници, които са отдавна анализирани в литературата; те се отнасят както до негови декларации, така и до негови действия, включително военни 1. Трябва обаче да се подчертае, че Симеон не се стреми да завладее Константинопол ("Край Босфора шум се вдига"), а да седне на Константинополския престол като легитимен император, доброволно и официално признат за такъв от патриарха и Константинополския елит (Николов 2015: 166-174; 176-177; 181; 182-183). За Симеон военните действия са само средство за натиск, който да осигури "чуваемост" на неговите аргументи. Основното "бойно поле" за него е дипломатическото, в което централно място заема кореспонденцията му с византийския патриарх Николай Мистик (901—907 и 912—925 г. ). 2. Именно в тази кореспонденция Симеон твърди, че той трябва да заеме византийския престол, понеже такава е Божията воля 3; пак тук е отговорил и на забележките на патриарха, че император на ромеите може да бъде единствено ромей 4. За съжаление, аргументите, с които Симеон е легитимирал своите аспирации, не са известни, тъй като от писмата му не е запазено почти нищо (4 писма срещу 28 на неговите кореспонденти). Те могат да бъдат единствено отгатвани (доколкото е възможно) въз основа на отговорите на неговите кореспонденти, а някои от тях - да бъдат издирвани на терена на старобългарския книжовен репертоар, личното участие на Симеон във формирането на който не подлежи на съмнение (История 2008: 83-88). Логично е да се предполага, че аргументите, засягащи произхода на Симеон - на неговия народ и род, са оставили някаква следа в средновековната историографска книжнина, която е била част от този репертоар.
Разполагаме с една хронографска компилация, за която има достатъчно индикации, че е била съставена по поръчка на Симеон, и то именно в периода, когато въпросните претенции са били ясно артикулирани - както в неговото поведение, така и в споменатата по-горе кореспонденция. Това е т.н. Архивски/Юдейски или Български хронограф 5. За съжаление, тази хронографска компилация е запазена в ограничен брой късни западноруски преписи, от ХV-ХVІ в. 6, за които е ясно, че съдържат един компрометиран - но не се знае точно колко - текст. Въпреки това тя ни представя една уникална възможност да проучим въпроса. Тук ще засегна само родово-племенния аспект на аргументирането на Симеоновата легитимност, въз основа на фрагментите, в които се споменава името "българи".
Преди да се обърнем конкретно към тази хронографска компилация, трябва да кажем няколко думи за средновековната историография и логиката на нейното конструиране. За християнското Средновековие историята е преди всичко поредица от деяния, а това означава, от събития, които имат значение за Свещената история - разказът за реализацията на Божия план за човека. Свещената история е разказана в Библията и съпътстващата книжнина - нейното начало, повратни точки и времетраене, както и нейният край са добре известни на всеки християнин - а което не е описано като вече случило се, е предсказано и прообразено пак там 7. Същата гледна точка християнското Средновековие прилага и при инкорпорирането на (християнизираната) антична историография към Свещената история - тя се разглежда не само като хранилище на описания на миналото, но и като източник на модели за настоящето и бъдещето. Резултат от това разбиране за историята е основният историографски жанр - Хронографите - обемисти компилации от библейски книги или/и техни парафрази, антични и византийски историографски и географски съчинения, библейски и апокрифни пророчества и други текстове, които разказват историята на света от неговото Сътворение до последния византийски император (съвременен на съставителя), представяйки събитията - или поне по-важните от тях - като част от Свещената история.
"Вписването" в Свещената история на всеки новопокръстен християнски народ и на неговите владетели може да стане единствено чрез жанра на Хронографа - това "вписване" ограничава до минимум историческата информация (която бихме очаквали да видим от съвременна гледна точка), интегрира я задължително в някакви авторитетни (най-вече старозаветни) модели и я адаптира към актуалните политически реалности и нужди. С други думи, анализът на средновековните хронографски компилации е надежден източник по отношение на вложените в него историософски и политически концепти, но не и по отношение на коректното предаване на историческите реалности: последните могат да бъдат верни, отчасти верни или напълно измислени - важното е да съответстват на избраните авторитетни модели, чрез които е легитимиран политическия концепт.
Как на практика се осъществява това "вписване"? По два начина: чрез идентификация с народ/и, вече присъстващи в достатъчно популярни и авторитетни хронографски източници, или/и чрез интерполация на името на съответния народ на подходящо място в такъв източник. Ефектът се мултиплицира в случаите, когато редакторската намеса е извършена в частта, където в хронографа е поместена библейската история, или събитията от историята на съответния народ са датирани спрямо библейски събития и личности. Може да се каже, че самото присъствие на новия народ в текставече е вписване - особено ако е съотнесено със събития от Свещената история, функциониращи като хронографски маркери (сътворението, потопа, завета на Авраам, Изхода, управлението на цар Давид и т.п.). Ако обаче се цели вписване по определен начин, с определен историософски или политически смисъл - това е много по-сложна задача, която изисква висока историографска, библейска и екзегетична компетентност.
Симеоновият хронограф, по-известен като Архивски или Юдейски хронограф 8, е обемиста компилация (почти 1000 стр. в сегашния си вид), обединяваща библейски книги (в пълен текст, извадки и преразкази), апокрифи и исторически съчинения, сред които главно място заемат Хрониката на Йоан Малала и Юдейската война на Йосиф Флавий. Всички отделни съчинения са били предварително преведени на старобългарски като пълен текст, а след това въз основа на този корпус е съставена компилацията (История 2007: 292-294; Пеев 2008: 105). Името "българи" се открива на 3 места в хронографа (срв. Пеев 2005; Пеев 2008: 105-106, с по-старата лит.).
Първото от тях е прочутата приписка на Григорий, в която авторът информира за това, че е превел "книгите от Стария Завет" по заповед на княз Симеон, като акцентира върху обстоятелството, че в тях се съдържат прообразите на онези събития след Въплъщението, които са истинни, т.е. неизбежно ще се случат 9. Приписката е поместена след превода на Осмокнижието и точно преди кн. 5 на Малала, но изглежда се е отнасяла към превода на старозаветните книги Царства І-ІV, интерполирани с извадки от пророческите книги на Исая, Даниил и Йезекия, които се намират непосредствено след фрагмента от хрониката на Малала 10. Вмъкването на кн. V от Малала точно на това място и оформянето на приписката като заглавие очевидно не е случайно - по този начин е въведен и маркиран текстът, в който българите за първи път се появяват на историческата сцена (Пеев 2008: 104-107; Славова 2010: 27-28).
Този текст е Разказът за Троянската война от хрониката на Малала (гл. 5), където българите са идентифицирани с Ахиловите мирмидонци 11. Разказът за Троянската война има ключово значение в Свещената история, защото с него започва историята на последното, 4-то вселенско царство - Римското/Християнското. Тук той е допълнително маркиран с двукратно подчертаване (в неговото начало и край), че войната се е състояла "по времето на цар Давид" - първият цар и символ на царя - Божи избраник. По този начин се оказва, че историята на българите е проектирана едновременно върху библейския разказ за избрания народ и неговите царства, от първото царство нататък, и същевременно, върху историята на последното царство, отново от самото му начало.
Изследователите са установили, че, обратно на очакванията, идентификацията българи-мирмидонци присъства в гръцкия текст на Хрониката на Малала (макар и не във всички версии) - в който очевидно е заета от съвсем не малобройните антични съчинения, исторически и географски, които я съдържат - добавено е единствено "унну" (хуни), но и тази връзка не е оригинална (Николов 2004:451; Пеев 2005:488). Идентификацията изглежда се основава на съвпадението между сведенията за последното местоположение на прабългарските племена преди тяхното придвижване към Балканите 12 и легендарните версии за местоположението на един от Островите на блажените - Левки/ Люки, където след смъртта си най-прочутият герой от Троянската война бил отнесен от майка си, богинята Тетида, за да живее "вечен живот" (Пеев 2005:488). Античните географи от IV в пр. Хр. до ок. ІІ в. сл.Хр., локализират остров Левки в Черно море, около устието на Днепър или в района на Меотида (Азовско море) - вероятно поради силното присъствие на култа към Ахил в този район на северното причерноморие, което се обяснява с микенската колонизация по тези земи (Пеев 2005:488). Тази локализация изглежда е в основата на легендата за скитския произход на Ахил у някои антични и византийски историци (след смъртта си героят се завръща в земята, откъдето е дошъл), а оттам и за неговата връзка с (или принадлежност към) българите, които също са определяни във византийската историография като скити (Николов 2000: 234-239; Николов 2004: 451) 13. Трябва да се отбележи обаче, че в разказа за Троянската война от Симеоновия хронограф (гл. 5 от хрониката на Малала), следи от тази легенда не се откриват - напротив, всички участници от групата, воюваща срещу Троя, включително и Ахил, последователно са назовавани "аргейци" (= гърци). Пеев обръща внимание и върху обстоятелството, че в античната традиция съществува още една идентификация на Ахиловия Остров на блажените, която го ситуира в устието на р. Дунав (Пеев 2005: 488-489). Версията е по-късна от посочената по-горе (от II в.) и най-вероятно почива върху погрешно отъждествяване на Левки/Люки с действителен остров с подобно име – Певки/Пюки, който се намира там. Този остров също се оказва свързан с българите: според известието на арменския географ Мовсес Хоренаци, на о-в Πεύκη е намерил убежище от хазарите Аспарух, синът на Кубрат. Според Пеев, Златарски не без основание идентифицира мястото с първото поселение на Аспаруховите българи на Балканите – Онгъла (Пеев 2005: 489).
Третото споменаване на българите е в текста на Юдейската война на Йосиф, в речта на Ирод ІІ Агрипа пред разбунтувалите се срещу римляните евреи в Йерусалим: тук те са идентифицирани с даките, които тогава (по времето на римските императори Веспасиан и Тит) живеят на устието на Дунав "под управлението на римляните" 14. По този начин историята на българите отново се свързва с историята на последното царство (Римското/Християнското) в ключов момент от неговата история - те са споменати отново в самото начало на разпространението на християнството в Римската империя, скоро след Възкресението. Допълнителна симетрия на двете споменавания на българите - по времето на Давид и по времето на Христос, се създава на символно равнище, тъй като Давид е един от прообразите на Христос. Според изследователите, идентификацията най-вероятно произхожда от името на римската провинция Дакия (даки са всички, живеещи в Дакия); не може обаче да не направи впечатление съвпадението с втората от посочените от Пеев идентификации на Ахиловия остров (о-в Пюки в делтата на Дунав/Онгъла). Идентификация даки - българи липсва в гръцкия текст на Юдейската война и не е открита от изследователите в друг византийски извор. Засега изглежда по-вероятно тя да е била добавена в текста от българския преводач/компилатор, но не бива да се пренебрегва възможността да е присъствала в някоя от редакциите на Юдейската война (срв. Пеев 2005: 490).
На тази идентификация не е придавано особено значение - тя обаче е твърде важна, тъй като дава потенциалната възможност на българския компилатор да обясни представянето на българите в античната и византийска историография като скити/ варвари - поради погрешното възприемане на скитските племена като принадлежащи към един (варварски) народ, а не като племена, обитаващи една и съща територия - причерноморските степи отвъд Дунава. Че даките са определяни в антични и византийски исторически и географски съчинения като скити въз основа на своето местоживеене, е било добре известно на българския компилатор, най-малкото поради факта, че те са представени като скитско племе в един друг старобългарски хронограф - този на Псевдо-Синкел/ Африкан (Тотоманова 2008), който е послужил като идейна и хронологическа матрица за Симеоновия Хронограф (Трендафилов 2010: 435-436; Тотоманова 2015: 319) 15. Идентификацията българи - даки/скити успешно отговаря на въпроса как българите от аргейци са се превърнали в скити във византийската историография (разбира се, напълно неоснователно), или какво се е случило с българите-мирмидонци след Троянската война, но преди римските императори Веспасиан и Тит. Явно те са минали Дунава в северна посока, а после са "дошли от север" заедно със скитски племена, създавайки погрешното впечатление, че са скити. Дали българите-мирмидонци са стигнали до Меотида (Азовско море), следвайки духа на Ахил, или само до Дакия, кога и как точно "се завръщат" на юг от Дунав, не става ясно от запазения вариант на Симеоновия хронограф - вероятно поради съкращения в руската традиция на текста, за която българският идентификационен разказ не е важен. Това обаче е без значение за този разказ, понеже и в единия, и в другия случай българите биха преминали Дунава двукратно - веднъж в северна и втори път в южна посока. Влиянието на втората версия за местонахождението на Ахиловия остров на блажените изглежда по-правдоподобно, тъй като българската историческа памет през Средновековието със сигурност пази спомена за установяването на българите в устието на Дунав преди създаването на българската държава. По-ранните не-конструирани спомени са под въпрос.
Ако горните две идентификации не са проста "регистрация на присъствие" в Свещената история (и на Балканите) 16, а наистина образуват общ разказ 17, то този разказ би бил не само част от историята на българите, каквато е представена в Симеоновия хронограф, но и част от неговата идейна концепция. Тази възможност не е разглеждана от изследователите, но е от специален интерес за нас, тъй като разказът за двукратното преминаване на граничната/свещената река има библейско съответствие, а оттам - историософски и политически смисъл.
Какъв е този разказ? Най-общо казано, това е разказът за Заселването като Завръщане; неговият библейски прообраз е ясен - това е завръщането на евреите в Обетованата земя, описано в Изход. Според този разказ, българите, познати като мирмидонци, са коренно балканско население с древен елински произход, известно от времето на цар Давид. Подобно на Авраам и Яков, те стават пришълци в чужда земя от другата страна на реката (Йордан/Дунав) - в Скития, и роби на друг народ (според Николай Мистик, на аварите), но Бог ги извежда оттам и ги връща в Обетованата земя. Скоро след Христовото Възкресение, те се споменават "под римляните" като даки, които живеят (от другата страна) "на Дунава"; очевидно в някакъв следващ момент минават "от тази страна" на реката, с което техният Изход е завършен. Политическият и сакралният смисъл на този идентификационен разказ са ясни: българите не са нито варвари, нито пришълци върху византийската територия - те са избран, Божи народ със специално място/мисия в Свещената история.
Запазен ли е някакъв исторически спомен от подобна представа за заселването на българите на Балканския полуостров в средновековната ни литература?
Иван Билярски анализира интерпретацията на Заселването като Завръщане в Обетованата земя, което има за образец библейския Изход, в цикъла историко-апокалиптични съчинения от ХІ в. (Билярски 2009; Билярски 2011) - най-вече в т.н. Сказание Исая пророка/ Български апокрифен летопис, като обръща внимание и върху следите от нея в Именника; пак той посочва и западноевропейски паралели - напр., заселването на лангобардите в Европа.
Още по-ясен пример откриваме в българските добавки към превода на Манасиевата хроника - по точно, в добавка № 10, където заселването на българите на Балканите директно е наречено Изход 18. Както е известно, преводът на тази хроника е осъществен през ХІV в. по личната поръка на цар Иван Александър (1331-1371), а един от нейните преписи - прочутият илюстриран препис от Ватиканската библиотека (Vat.Sl. 2), най-вероятно е предназначен за самия български владетел. Добавка № 10 гласи: "При цар Анастасий започнаха българите да завладяват тази земя. Преминаха (Дунава) при Бдин и най-напред започнаха да завладяват долната земя Охридска, а след това цялата тази земя. От Изхода на българите до сега (има) 870 г." 19 Какво се има предвид под "сега" може да се определи само приблизително, тъй като нито добавките, нито самият превод могат да бъдат точно датирани при актуалното състояние на изворите. Ясно е обаче, че става дума за един период от 40 години между 1331 и 1371 г., който обхваща управлението на цар Иван Александър. Съответно, Изходът на българите може да се постави между 461 и 501 г., по-точно, между 491 и 501 г., ако се вземат предвид и годините на управление на византийския император Анастасий (491-511 г. ). Интересно е да се отбележи, че датирането между 491 и 501 г. от Хр., ако го погледнем откъм обичайната за средновековието датировка от сътворението на света, разполага Изходът на българите ок. 6000 г. - т.е. в самото начало на седмото, последно хилядолетие между сътворението на света и неговия край 20.
Може да се очаква, че в оригинала на цар Симеоновата хронографска компилация преминаването на Дунава "от тази страна" (в началото на седмото хилядолетие от Сътворението на света!) е било специално отбелязано - като съответстващо на преминаването на река Йордан при завръщането на евреите в Обетованата земя, но изглежда този фрагмент е отпаднал от хронографа на руска почва. В пълния гръцки текст на Малала, версия на който несъмнено е била преведена преди съставянето на компилацията, се съобщава, че по времето на император Анастасий разбунтувалият се срещу него Виталиан Тракиеца "превзел Тракия, Скития и Мизия до Одесос и Анхиало, като водел със себе си множество хуни и българи" (ГИБИ ІІ, с. 209). Няма причини да се съмняваме, че този текст е присъствал и в пълния превод на Малала и изглежда е бил тълкуван в средновековна България като най-ранно (и достоверно) сведение за българското заселване на Балканите.
Що се отнася до политическия смисъл на историческия "спомен" за Завръщането в ХІV в., то той е съвсем ясен и актуалността му в контекста на българо-византийските съперничества е перманентна (срв. бел. 16). Между българските добавки към хрониката липсва такава, която да идентифицира Ахил като българин (самата Троянска притча не е глосирана) - което обаче не означава непременно, че споменът за тази идентификация е вече заличен. Може би не е случайно, че в споменатия по-горе Ватикански (царски) препис на Манасиевата хроника е добавена т.н. Троянска притча, макар самата хроника да съдържа разказ за Троянската война 21. Интересно е да се отбележи, че представата за българския/ славянския произход на Ахил се възражда в епохата на формиране на българската национална идентичност - напр. у Юрий Венелин и Константин Фотинов (Данова 2012).
Заключение: В едно от писмата си до българския владетел Симеон патриарх Николай Мистик, убеждавайки за пореден път своя адресат да прекрати военните си действия в околностите на Константинопол, използва язвителна вметка, която нарушава добрия тон: "...и ...аварските племена, от които, нека думите ми никак да не те обиждат, сте издънка, и бяхте техни роби и бежанци (к.м., Н.Г.), извършваха нападения до стените на този велик град..., но те погинаха и не съществуват даже и следи от тяхното племе..." 22. Не знаем какво му е отговорил Симеон, но можем да подозираме, че е използвал своята историографска ерудиция - за която го хвали самият Николай Мистик (Ангелов 2015: 334 и бел. 7) - за да отхвърли категорично подобни квалификации. Изглежда напълно вероятно той да е използвал разказа за Заселването на българите на Балканския полуостров като Завръщане в Обетованата земя, вложен в поръчания от него Хронограф, за да аргументира автохтонността (и елинския произход!) на своя народ и съответно, легитимността на своите претенции към византийския престол. Едно от писмата на византийския император Роман Лакапин до Симеон (отговор на Симеоново писмо, което не е запазено) сочи, че Симеон е отишъл и по-далеч - изглежда той е използвал арменския произход и скромно потекло на Роман, за да изтъкне неговата нелегитимност като василеопатор с аргумента, че не друг, а Роман е "пришелец и чужденец". Във всеки случай, в своя отговор василеопаторът прави доста несръчен опит да отхвърли подобни обвинения, аргументирайки своята легитимност с личното решение на малолетния император: "Поради това, като негов верен страж и отмъстител, той (малолетният Константин VІІ, б.м., Н.Г.) ме избра за свой баща и направи царството общо... Заради това не бих могъл да бъда считан от здравомислещите нито за пришелец, нито за чужденец" 23.
Така излиза, че основният въпрос, на който трябва да отговаря идентификационно-легитимиращият разказ на претендентите за властта е не толкова Кой се вписва в подходящ библейски модел, а Кой (не) е варварин и пришелец (чужденец, бежанец)...
Цитирана литература
Ангелов 2015: Ангелов, П. Образът на цар Симеон в ъв византийската книжнина. - В: Българският златен век 2015, с. 334.
Архивски препис на цар Симеоновия хронограф (текст): <http://histdict.uni-sofia.bg/textcorpus/list>.
Билярски 2009: Билярски, Ив. Избраният народ и Обетованата земя. (Географски черти на религиозната идентичност.). - Старобългарска литература, № 40-41, 2009, с. 121-132.
Билярски 2011: Билярски, Ив. Сказание на Исая пророка и формирането на политическата идеология на ранносредновековна България. С., ПАН, 2011.
Българският Златен век 2015: Българският Златен век. Сборник в чест на цар Симеон Велики (893-927). Съставители В. Гюзелев, И. Илиев, К. Ненов. Пловдив, Фондация Българско историческо наследство, 2015, с. 388-461, 408, 436, 437, 467.
Велинова 2013: Велинова, В. Една хипотеза за хронологията на двата най-стари преписа на среднобългарския превод на Манасиевата летопис. - В: Велинова, В. Среднобългарският превод на Хрониката на Константин Манасий и неговият литературен контекст. С., ПАН, 2013, с. 255-257.
ГИБИ ІІ: Гръцки извори за българската история. Т. ІІ. С., 1958, с. 137, 206, 209.
ГИБИ ІV: Гръцки извори за българската история. Т. ІV. С., 1961, с. 185-297; 258-259.
Горина 2005: Горина, Л. Болгарский хронограф и его судьба на Руси. София, 2005.
Данова 2012: Данова, Н. Към историята на българските исторически митове. - Балкани, № 1, 2012, с. 46-61.
Дуйчев, Салмина 1988: Среднеболгарский перевод Хроники Константина Манассии в славянских литературах. С., 1988, с. 228.
История 2008: История на българската средновековна литература. Съставител А.Милтенова. София, Изток-Запад, 2008, с. 83-88, 93-103, 292-294.
Каймакамова 1983: Каймакамова, М. Българската кратка хроника в среднобългарския превод на Манасиевата хроника. І. Текст. Превод. Коментар. - Годишник на СУ, Исторически факултет, № 76, с. 123-178.
Каймакамова 2015: Каймакамова, М. Световната история в пропагандната политика на цар Симеон Велики и развитието на българската хронография. - В: Българският Златен век 2015, с. 301-330.
Маринов 2016: Маринов, К. Византийската имперска идея и претенциите на цар Симеон според словото "За мира с българите". - Кирило-Методиевски студии, т. 25, 2016, 342–352.
Николов 2000: Николов, А. Из византийската историческа топика: "българи-скити", "славяни-скити". - В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т. 7. Велико Търново, 2000, с. 234-239.
Николов 2004: Николов, А. История, традиция и легитимност: политически измерения на интереса към миналото в старобългарската литература от края на ІХ – началото на Х в. – В: Civitas divino-humana. В чест на професор Георги Бакалов. София, 2004, с. 451.
Николов 2015: Николов, А. "Великият между царете". Изграждане и утвърждаване на българската царска институция през управлението на Симеон І. - В: Българският Златен век 2015, с. 166-174; 176-177; 181; 182-183.
Пеев 2005: Пеев, Д. Глоса за българите в славянския текст на Юдейската война от Йосиф Флавий. – Старобългарска литература, № 33–34, 2005, с. 488, 489, 490 (485–493).
Пеев 2008: Пеев, Д. Архивският хронограф и Летописец елински и римски, I редакция. – Старобългарска литература, № 39–40, 2008, с. 104–105, 105, 108, 109, 117.
Пеев 2016: Пеев Д. Славянската версия на Юдейската война на Йосиф Флавий в контекста на Архивския хронограф. Дисертация за присъждане на образователната и научна степен „доктор“. С., 228 с. (неиздадена).
Славова, Т. 1994. Архивският хронограф и Тълковната палея. – Palaeobulgarica, ХVІІІ, № 4, с. 48–64.
Славова 1998: Славова, Т. Славянските преводи на някои византийски хроники. - В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 162-170.
Славова, Т. 2010. Библейското Осмокнижие в Архивния хронограф. – Palaeobulgarica, ХХХІV, № 3, 26-48 (с. 27-28).
Славова, Т. 2010а. Библейската книга Съдии в Архивния хронограф. – Ricerche slavistiche, № 8 (54), 2010, с. 169–191.
Славова, Т. 2011. Първа и Втора книга Книга Царства в състава на Архивния хронограф (предварителни наблюдения). – Palaeobulgarica, ХХХV, № 1, 2011, 3–16 (с. 4).
Славова, Т. 2013. Трета книга Царства в състава на Архивния хронограф (предварителни наблюдения). – В: ΤΡΙΑΝΤΑΦΥΛΛΟ. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. д.фил.н. Христо Трендафилов. Шумен, 2013, с. 151–163.
Славова, Т. 2013а. Още веднъж за бележката с името на презвитер Григорий в Архивния хронограф. – Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, т. 98 (17), 2013, с. 279–289.
Славова, Т. 2015. Историческата палея и славянската хронографска традиция. – В: ΠΟΛΥΙΣΤΟΡ. Scripta slavica Mario Capaldo dicata. Москва, 2015, с. 256–265.
Тотоманова 2008: Тотоманова, А.–М. 2008. Славянската версия на хрониката на Георги Синкел. София, 2008, с. 465в27, 468а4, 470а3, 469в23-24; 554.
Тотоманова 2015: Тотоманова, А.–М. Сведенията за гръко-римския свят в славянския ексцерпт от хрониката на Юлий Африкан. Проблеми на рецепцията. – В: ΠΟΛΥΙΣΤΟΡ. Scripta slavica Mario Capaldo dicata. Москва, 2015, с. 319.
Трендафилов 2010: Трендафилов, Хр. Принос към историята на славяно-византийските хроники. - Slavia, № 79, 2010, с. 432-436.