The image of the religious aliens in the short chronicles from the 15th-17th c.

Denitsa Petrova

(Summary)

In the Bulgarian, Serbian and Byzantine short chronicles of the 15th-17th c. there is information about Muslims, Catholics, and Jews. A peculiarity of the genre is the open tradition - the bookmen add facts from the time when they live. This permits to follow the development of the attitude towards the religious aliens over a prolonged period of time. Christians accept themselves as part of the Ottoman Empire, as subjects of the Sultan like the Muslims. The centuries-old opposition between Catholics and Orthodox cannot disappear suddenly, but it is no longer the leading in the attitude towards the Latins. In the period 15th-17th c. is formed a specific image of the religious aliens, linked to the earlier ideas but also influenced by the changing political environment.

В българските, сръбските и византийските кратки хроники от ХV-ХVІІ в. са подробно описани процесът на османската експанзия и периодът непосредствено след нея. В летописните бележки се преплита историята на балканските народи, на завоевателите, на поданиците на Хабсбургската и Руската империя. В лаконичните известия срещаме сведения за мюсюлмани, католици и – по-рядко – за евреи. Особеност на жанра на кратките хроники е отворената традиция на текста. Често книжовниците, които преписват съчинението, добавят в хронологичните бележки важни факти от времето, в което живеят. Това позволява на базата на няколко съчинения да се проследи развитието на отношението към друговерците в продължителен период от време.

Обект на анализ в настоящата разработка са запазените български по произход кратки хроники ¹, съпоставени със съчинения от същия жанр от сръбски и византийски произход. Целта е да се установи как се променя образът на религиозно чуждите общности в периода ХV-ХVІІ в.

1. Отношение към католиците

Интересна бележка се съдържа в Габаревския летопис - през 1044 г. латините се отклонили от православието и се насочили към „азимитчество”. Католиците били наричани „азимити”, т. е. „безквасници” (от сгарогръцкото „άζυμα” - „безквасен”) (Майендорф 1995: 126). Спорът за използването на безквасен хляб за тайнството евхаристия е една от причините за Великата схизма през 1054 г. Сведението се среща в Габаревския летопис, както и в Хилендарския, в който се говори не за „латини”, а за Рим, и не се споменава определението “азимитство”. Информацията откриваме също в Сенечкия и Хилендарския сръбски летопис (Стоjановиħ 1927) и в Кратка византийска хроника № 104(Schreiner1977: 663), но в нея схизмата е коректно датирана, а католиците са наречени „латини”.

Етнонимът „латини” се появява в българската книжнина още през Ранното средновековие. То се среща и във византийски текстове като название на народи, които изповядват католицизма. Постепенно, под влияние на кръстоносните походи и създаването на Латинската империя с център Константинопол названието придобива отрицателна натовареност. Причина за това най-вероятно е противопоставянето между Римската и Цариградската църква (Ангелов 2013: 222-224). Векове наред католиците и православните са били разделяни от схизми. През ХІV-ХV в. Римската църква активизира опитите си да приобщи живеещите на Балканите „еретици и схизматици” (Гюзлев 1992: 108-110;  Гюзелев 1995: 41-42). Натрупването на тези фактори предопределя отрицателната нагласа към католиците. Доказателство за негативното отношение на българите към тях е разпространението на съчинения с антилатинска насоченост (Николов 2011; Николов 2016).

Особено показателна за отношението към католиците е една от летописните бележки в Сарандапорския летопис, която не се среща в други текстове. В нея се казва, че през 1497 г. Гюрг Църноевич бяга при „Дуджу цар”. Остава при него една година, но после се връща при султан Баязид (1481-1512) заради „скверната вяра” на царя. Под името „Гюрг” лесно можем да разпознаем Джурадж Църноевич (1490-1496), син и наследник на черногорския владетел Иван Църноевич (1465-1490). Султанът подозира, че Джурадж Църноевич има връзка с антиосманската дейност в Албания. През 1496 г. той му поставя ултиматум – или да се яви в столицата, или да напусне владенията си. Джурадж избира второто и заминава за Венеция. Може да се предположи, че зад името „Дужду цар” се крие управляващият по същото време дож Агостино Барбариго (1486-1501). Вероятно книжовникът е възприел като име неговата титла. Това, което впечатлява в хронологичното известие, е изразът „скверна вяра”. За скриптора католицизмът е по-неприемлив от мюсюлманската религия.

В по-късните известия в летописите понятието „латини” се използва рядко. По-често се срещат термини, които показват етническа принадлежност, като „френци”, „унгари”, „немци” и др. Както термина, изразяващ религиозна принадлежност, тези етноними също са обобщаващи. С тях се означават поданиците на Хабсбургската империя. Използваните названия не носят негативна натовареност. В по-късните кратки хроники от ХVІІ в. отношението към католиците не е враждебно. Под влияние на политическата обстановка те вече не са възприемани като врагове. Особено показателен в това отношение е сръбският по произход Магарашевичев летопис, днес с неизвестно местонахождение, в който са описани военните конфликти между османците и Хабсбургите, включително битката при Мохач от 1687 г.

2. Отношение към евреите

В началните дялове на кратките хроники, посветени на библейските събития, се съдържат кратки сведения за миналото на юдеите. Проследяването на историята по царства не предполага разделяне на народите на „свои” и „чужди” и в хронологичните известия не проличава отношение към друговерците.

През Средновековието евреите живеят в обособени квартали като затворени групи. Може би това е причината за липса на данни за тях в кратките хроники. С изключение на сведенията, свързани с библейската история, в кратките хроники има само едно споменаване на евреин. Във Висарионовия летопис, към известието за смъртта на султан Мехмед ІІ (1451-1481) е добавен кратък разказ, възхваляващ мъдростта на владетеля. Описано е как неназован по име евреин обещава на презвитер да дари голяма сума жълтици. После се отмята и му дава камък. Презвитерът се обръща за помощ към царя (тоест към султан Мехмед ІІ). Владетелят подкрепя презвитера, взема златото от евреина и му го дава. Накрая презвитерът благодари на Бог и на премъдрия цар, които са го избавили от напаст. Сходно е отношението към Мехмед ІІ и в преписа на Разказа за падането на Цариград в Кефизовския дамаскин. В него османският владетел порицава византийците, защото са „душмани на своето отечество”. Тяхното сребролюбие, което единствено султанът е прозрял, е и обяснението за сполетялото ги Божие наказание. В случая отношението към османския владетел не се определя от неговата религиозна принадлежност.

Явно текстът, който Висарион Дебърски е добавил в летописа, е взет от друго, различно по жанр съчинение. Интересното в случая е отношението на автора. Отрицателният герой в краткия разказ е евреинът, а на султана мюсюлманин е отредена ролята на мъдър защитник на християните. Тоест, юдеинът е по-лош от завоевателя. Причината за отношението на книжовника вероятно се крие в утвърдения още през Ранното средновековие стереотип за евреите като предатели на Иисус и носители на различни пороци и грехове, като сребролюбие и двуличие (Ангелов 2006: 3-42).

3. Отношение към мюсюлманите

Разглежданите съчинения са писани през ХV-ХVІІІ в. – времето на османската власт на Балканите. Ето защо е напълно обясним фактът, че най-често в тях се споменават завоевателите. В запазените извори, датиращи от ХІV-ХV в., се срещат и неетнически наименования, отразяващи негативното отношение на християните към завоевателите.

В анализираните текстове най-широка употреба има етнонимът „турци”. Той се използва в българските, сръбските и византийските кратките хроники. Названието „сарацини” не се среща. Наречени са „агаряни” само в три бележки на Беляковския летопис. Особено интересна е тази, посветена на битката при Косово поле – „В годината 6897 (=1389) направи княз Лазар бой на Косово с нечестивите агаряни на 15 юни и уби Мурат. И сам той от тях прие божествен край. Тогава беше плач и голямо ридание”. Единствено в Беляковския летопис се среща и етнонимът „измаилтяни”. Той се споменава в бележката за битката при Плочник, а като причина за загубата на християните са посочени греховете им. Названията „агаряни” и „измаилтяни” показват отрицателното отношение на пишещите към мюсюлманите. В съзнанието на средновековния християнин те се свързват с представата за зло (Спасова 1992: 468).

Във византийските кратки хроники също се срещат двете названия, но тяхната употреба е по-скоро изключение. Любопитен пример в това отношение е Хроника № 59, според която „Бог допусна заради нашите грехове да бъде завзет от измаилтяните”. В сръбските текстове единственият употребен етноним е „турци”. Той се среща предимно в хронологични бележки, писани след втората половина на ХVІ в.

Освен османците, в кратките хроники се споменават и други мюсюлмани – араби, татари и къзълбаши. Книжовниците, както българските, така и сръбските и византийските, не показват пристрастност в отношението си към тях. Логично изниква въпросът дали негативното отношение към османците се дължи на факта, че са друговерци, или на това, че са завоеватели. Още преди завоеванието османците не са непознати за християните. Доказателство за това е датираният към края на ХІІІ - началото на ХІV в. Разумник-указ. В него на въпроса „какви са знаците на народите” е отговорено, като всеки народ е сравнен с едно животно. Сред изброените фигурира и „турчинът – змия”. Българите сравняват османците с твар, описана негативно в Стария завет. Разумникът е написан в периода преди завладяването на българските земи. Следователно сравнението се дължи на неприязън към друговерците. Във Византия змията е символ на мюсюлманите - първо араби, а после османци. Следователно, в основата на враждебността на писачите стои именно религиозното различие, върху което се наслагва отношението към османците като към нашественици. Постепенно в съзнанието на балканските народи понятието „турци” става равнозначно на „мюсюлмани”.

Отношението към различните религиозни групи през ХV-ХVІІ в. се формира въз основа на по-ранни стереотипи, характерни за цялата византийска общност. Сръбските кратки хроники представят по-безпристрастно образа на друговерците, докато в българските и византийските негативното отношение личи по-ясно. В по-ранните хронологични известия католиците и мюсюлманите са представени в лоша светлина, на тях се гледа като на врагове. В по-късните летописни бележки недоверието към „чуждите” остава, но отношението към тях се променя. Християните осмислят себе си като част от Османската империя, като поданици на султана, каквито са и мюсюлманите. След продължителното съжителство религиозните различия не изчезват, но ежедневните трудности, описвани в късните бележки, са еднакви и за „своите”, и за „чуждите”. Политическите отношения между Османската и Хабсбургската империи позволяват на българите да опознаят западните народи. Вековното противопоставяне между католици и православни не може да изчезне изведнъж, но вече не то е водещото в отношението към „латините”. В периода ХV-ХVІІ в. се изгражда един нов, но двойствен образ на религиозно чуждите – обвързан със старите устойчиви представи и повлиян от променящата се политическа обстановка.    

Цитирана литература

Ангелов 2006: Ангелов, П. Представата за евреите в Средновековна България. – Исторически преглед, No 5-6, 2006, с. 3-42.
Ангелов 2013: Ангелов, П. Названията на западноевропейците в старобългарската литература. – В: Quot Deus vult! Сборник в чест на проф. дин Красимира Гагова. С., 2013, с. 214-223  
Гюзелев 1992: Гюзлев, В. Православната и Католическата църква в историята на българския народ през ХІІІ-началото на ХV в. – Македонски преглед, No 1, 1992, с. 96-115.
Гюзелев 1995: Гюзелев, В. България в папската политика на Балканите през 1352-1396 г. – Годишник за Софийския университет, Център за славяно-византийски проучвания, No 5, 1995, с. 41-49.
Захариев 1866: Захариев, Ст. Стари памятници. – сп. Гайда, No 3, 1866, с. 203-206.
Майендорф 1999: Майендорф, Й. Византийско богословие. Исторически насоки и догматически теми. С.: ГАЛ-ИКО, 1999.
Николов 2011: Николов, А. Повест полезна за латините. Паметник на средновековната славянска полемика срещу католицизма. С.: ПАМ пъблишънг къмпани, 2011.
Николов 2016: Николов, А. Между Рим и Константинопол. С.: Фондация „Българско историческо наследство”, 2016.
Спасова 1992: Спасова, М. Османската експанзия, отразена в книжовните паметници от ХІV-ХV век. – В: Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от ХІV-ХVІІІ век. Международна научна конференция, Велико Търново: ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, 20-22 май 1987 година. Велико Търново, 1992, 467-472.
Стоjановиħ 1927: Стоjановиħ, Љ. Стари српски родослови и летописи. Сремски Карловци: Српска краљевска академија, 1927.
Schreiner 1977: Schreiner, P. Die byzantinischen kleinchroniken. Vol. 2, Wien: WTIB, 1977.