• АКСЛИТ - Академичен кръг по сравнително литературознание

Академичен кръг по сравнително литературознание

За изследователите на епохата на формирането на националните идентичности съществуването на противоречиви или взаимноизключващи се наративи за някои личности, събития или символни места, свързани с конкуриращите се национализми, не буди особена изненада. Познаваме паралелните наративи за миналото и населението на Пловдив, съставени на Георгиос Цукалас (Данова 2016: 396-410), от една страна, и от Константин Фотинов (Данова 1994: 260) и Константин Моравенов (Моравенов 1984), от друга, вкарвани в употреба от българи и гърци с цел доказване на собственото „историческо право” над града. Разполагаме и със забавните опити за присвояване от страна на българите на Ахил, на Константин Велики, на император Юстиниан, както и на неговия военачалник Велизарий (Данова 2012) – все случаи, които не се нуждаят от особено много обяснения.

Деветнадесети век обаче ни предлага и един друг пример за паралелни наративи, които позволяват да се проследи една опосредствана употреба на образа на дадена личност, представител на трети „други”, разбира се, отново пак с цел обслужването на „националната кауза“. Примерът ни е свързан с видинския сепаратист Осман Пазвантоглу, управлявал Видин и Видинско от 1796 г. до смъртта си през 1807 г. В научната литература се е утвърдило мнението, че той е роден през 1758 година, а родителите му са наскоро приели исляма бошняци от Тузла. Твърди се още, че семейството на Пазвантоглу е поддържало връзки със свои тузленски роднини християни. Счита се, че семейството се е установило във Видин отдавна и поради това разполага със значителни имоти в региона и множеството роднински и делови връзки с представители на местния елит. Бащата на Осман, Омер Пазвантоглу е виден видински еничар. От края на 1787 г. датират сведения за размирица във Видин, предизвикана от видинските еничари, ръководени от Омер и Осман Пазвантоглу, в резултат на което Омер е осъден и екзекутиран.

Осман Пазвантоглу открито взима властта във Видин през 1794 година. Още в началото на своето управление във Видин той поставя началото на активно сътрудничество с кърджалиите, действащи в останалите части на империята. Самият Пазвантоглу изглежда получава дял от плячката им, който става основа на пословичното му богатство – със свои средства той спокойно издържа десетхилядна армия и финансира обществени строежи в града. Същевременно не допуска грабежи на кърджалиите в своите владения и поддържа по-ниски данъци над християните в подвластните му територии. Армията на Пазвантоглу е съставена от еничари от Видин и Източна Сърбия, но най-вече от кърджалии. Сред тях има и много християни, като Корчо войвода и Кондо войвода, българи от Македония, Велко войвода и Гяур имам. Прави опит за известна интеграция между различните народности и вери, успява да получи най-висшето звание паша с три конски опашки и официално назначение за управител на Видинския пашалък. През 1800 г. подчинени и съюзници на Пазвантоглу завземат Търново и част от Поморавието, обсаждат Плевен, Шумен и Никопол и заплашват Ниш. Пазвантоглу организира нападения по отсрещния бряг на Дунав и кърджалийски поход към Тракия. Намесва се в европейската дипломация, поддържа връзки с Франция през време на Директорията и Наполеон, преговаря с руски политици. Довежда Софроний Врачански като епископ в столицата на владението си – Видин и го държи 3 години, за да се легитимира пред християните. Османското правителство прави няколкократни опити да сломи мощта на Пазвантоглу, но той излиза победител от тежките въоръжени сблъсъци, които имат опустошителни последици за християните. Видинският сепаратист умира от туберкулоза през 1807.

По времето на Осман Пазвантоглу във Видин са построени Кръстатата казарма на еничарите и джамията на Осман Пазвантоглу с прилежащата библиотека (Теофилова 1932; Ванков 1947; Мутафчиева 1977; Gradeva 2006: 115-162; Gradeva 2007: 73-94; Gradeva 2008: 11-73; Иванова 2016: 439-477).

Започвам своята анкета с гръцките извори, тъй като в тях се откроява най-ранният по-отчетлив образ на Пазвантоглу. Първите данни, въз основа на които можем да реконструираме гръцкия образ на Пазвантоглу, са свързани с личността на Ригас Велестинлис (1757-1798) – ярък представител на Гръцкото просвещение и гръцки революционен деец. В периода между 1796 и 1797 г. Ригас съставя своя прочут „Боен марш”, в който той се обръща съc следните думи към Пазвантоглу:

Пазвантоглу, що чакаш, изпълнен със екстаз;
Качи се на Балкана, да чуем твоя глас;
Не с бухали и врани приятелство търси,
с народа, със раята сега се съюзи.
Силистра и Браила, Килия, Измаил,
Бендер, Хотин отдавна не щат Тирана гнил
войските си прати им и ще се подчинят,
защото вече робство не искат да търпят.
(Велестинлис 1998:119)

Този пасаж от марша на Ригас, в който Пазвантоглу е представен като потенциален съюзник, отпада от вариантите му, които са се пеели по време на Гръцката революция от 1821-1827 г. (Gradeva 2008: 52)

Следващите ни данни са свързани с контактите на видинския сепаратист с френските политици с цел установяване на единодействие срещу Високата порта. Стъпките в тази насока се осъществяват чрез търговеца бератлия, т.е. радващ се на привилегирован статут в империята, Димитриос Турнавитис. Друг грък, който участва в тези контакти, е образования грък Полизоис Кондос (Gradeva 2008: 35-46). Тези данни позволяват да твърдим, че споменатите гърци са виждали в лицето на Пазвантоглу противник на общия враг - султанската власт, с когото може да се сътрудничи.

От особен интерес за нас е издадената в Пеща през 1800 г. от установилия се в Унгария Константинос Куцикос биография на Пазвантоглу, представляваща превод от немски (Κουτζίκος 1800). В тази книжка от 16 страници видинският сепаратист е обрисуван като неустрашим воин и ловък дипломат. Авторът очевидно възприема бунта на Пазвантоглу като част от общата борба срещу султана. Виждайки в лицето на Пазвантоглу потенциален съюзник на гърците, Куцикос говори с нескрита симпатия за него и го поставя наравно с личности като Наполеон, Карл XIV Шведски, адмирал Нелсън, Уилям Пит, Суворов, ген Мак и др. (Тодоров 1990: 86) Ето и портретът на Пазвантоглу, нарисуван от Куцикос:

А иначе Пазвантоглу е човеколюбив, милостив, приветлив, но обича справедливостта и наказва и най-малките престъпления с голяма строгост. Той направи вече много дарения за бедни вдовици и сираци и по някои пътища построи за бедните пътници страноприемници (ханове), в които те трябва да се издържат безплатно два цели дни с всичките им нужди. (Тодоров 1990: 90)

Десет години по-късно, през 1810 г. секретарят на Влашкия княз Григориос Гикас - Константинос Карадзас - разказва за сблъсъците между султанската армия и Пазвантоглу в земите на север от Дунава, като Карадзас рисува един силен и опасен за централната власт противник (Данова 2016: 139).

От особен интерес за нашата тема представлява издадената през 1818 – 1819 г. книга на Дионисиос Фотинос (1777-1821) „История на някогашна Дакия, днешните Трансилвания, Влахия и Молдавия“. Фотинос заема висок пост в Дунавските княжества и разполага с многостранна информация за описаните от него събития и личности. Започвайки разказа си с думите „Дядото на този Осман Пазвантоглу произхождал от Босна”, Фотинос дава подробни сведения за възхода на видинския сепаратист и за безплодните опити на централната власт да се справи с него. Разказът му завършва със следния образ на Пазвантоглу, който бил

с много дух и голям ум, както и с рядка смелост, показал още от детинството си признаците на бунтовничество... обявил се за закрилник и защитник на правата на еничарите срещу царската воля... И така споменатият Пазвантоглу станал за своето време първият водач на бунт, болката на османското царство и истинското нещастие за Влахия, в която предизвикал много бедствия. Той бил мъж със среден ръст, мургав със суров поглед, с тъмноруса брада, избухлив и кръвожаден по природа, долен в преценките си, смел и дързък по сърце, усърден в делата си, бърз в поривите и движенията си, Одисей в хитрините, прозорлив по отношение на бъдещето, склонен към войни и убийства, честолюбив до крайност, с отворена и щедра ръка, ненаситен в славолюбието си, въздържан плътски, величествен във всичко и всички споменати неща, имал голям ум и много висок дух, нещо рядко за османския род. (Данова 2016: 278-280)

През 1824 г. Константинос Николопулос публикува първата биография на Ригас Велестинлис, в която твърди, че Пазвантоглу бил член на създадената от Ригас Велестинлис революционна организация (Nicolopoulo 1998: 275-280). Всъщност това е първото споменаване за връзки между Ригас Велестинлис и Осман Пазвантоглу. Съвременните изследователите на делото на Ригас Велестинлис не изключват възможността Ригас наистина да е разчитал на Пазвантоглу (Βρανούσης 1963: 24; Κορδάτος 1945: 109-110).

През 1826 г. образованият представител на фанариотската прослойка Георгиос Манос издава в Париж на френски език обемиста книга под заглавието „Кратко географско изложение за Гърция и Европейска Турция”. В описанието на Видин се казва, че „Пазван Оглу Осман паша, ловък боец, направил този град прочут чрез славната съпротива, която оказа на Селим III”. (Данова 2016: 371)

През 1834 г. излиза от печат книгата на Йоанис Филимон, посветена на гръцката революционна организация „Филики етерия”. Авторът се връща към предисторията на организацията и подчертава, че идеята да нейното съзнаване принадлежи на Ригас Велестинлис. Филимон казва, че „Именно на инициативата на Ригас се отдава и надигането срещу султана на Пазвантоглу във Видин, който бил отхвърлил Корана и бил покровител на раята” (Φιλήμων 1834: 91). Филимон пояснява, че Пазвантоглу бил благодарен на Ригас, тъй като той го бил спасил от смърт преди това. Поради това и Пазвантоглу следвал много точно всички напътствия на Ригас. Филимон настоява също, че военния план на Ригас е включвал въстание на Пазвантоглу с цел отвличане на вниманието на централната власт, както и надигане на Сърбия и България (Φιλήμων 1834: 92). Както е известно, Ригас Велестинлис е заловен от австрийските власти и предаден на Високата порта. Според Филимон, Пазвантоглу искал да го спаси и бил завардил проходите, през които Ригас трябвало да бъде откаран в Истанбул. Поради това Ригас и неговите арестувани другари били екзекутирани в Белградската крепост (Φιλήμων 1834: 94).

През 1860 г. Христофорос Перевос, единственият от съратниците на Ригас Велестинлис, който доживява създаването на свободната гръцка държава, издава биография на Ригас. Според нея Пазвантоглу бил спасен в миналото от Ригас, докато заемал висш поста при влашките князе Бранковяно и Мавригенис и поради това се ползвал с влияние в княжеския двор. Според Перевос гръцкият революционер разчитал на подкрепата на Пазвантоглу в борбата срещу султанската власт имено заради оказаната преди това помощ. В наратива на Перевос са вмъкнати дълги цитати, представляващи, според автора, думи на Ригас, адресирани до Пазвантоглу, „след като видял, че Пазвантоглу е благодарен, надарен с талант, благоразумие и чувства, различни от тези на останалите османци, решил да го откъсне от султанската власт и да го привлече към себе си, тъй като му бил много нужен за неговата цел” (Περραιβός 1860: 6). И тук присъства разказът, че след залавянето на Ригас от австрийските власти Пазвантоглу организирал неговото освобождаване (Περραιβός 1860: 5-12, 28).

Ако се обърнем към съвременните на Пазвантоглу български извори, констатираме, че видинският сепаратист е представен в тях единствено като размирник и причинител на беди за християните. В никоя от запазените приписки или летописни бележки не са отразени привилегиите – относителна сигурност и по-малките данъци - на които се е радвало населението от земите под властта на Пазвантоглу. В летописна бележка от Видинско от 1787 г. е описан метежът, ръководен от Омер и Осман Пазвантоглу. Летописецът съобщава: „Но ако и да направиха междуособна бран, за християните беше голямо притеснение. И в града, и в селата изядоха много овце и брашно. Със своя добитък така също голяма поразия направиха, ечемик и сено не остана.” (Писахме 1984: 115) Приписка от ръкописен писмовник на гръцки език, съхраняван във Враца, съобщава през 1797 г., че султанът е мобилизирал армията си срещу Пазвантоглу (Писахме 1894: 120). Пак в летописни бележки са описани нападенията на свързаните с Пазвантоглу кърджалии (Писахме 1984: 111). През 1800 г. приписка в Четвероевангелие от Елена се казва, че се правят опити от страна на властта за смазване на Пазвантоглу (Писахме 1984: 122). Летописна бележка на Хаджи Велико от Шумен от 1803 г. отразява кървавите сражения между армията на Пазвантоглу – „Пазвантов аскер” и правителствените сили, както и притесненията, резултат от недостига на продукти. (Писахме 1984: 303)
Разполагаме със сведението, че прочутият врачански чорбаджия Димитраки Хаджитошев бил приятел с Осман Пазвантоглу. Това сведение се лансира от историка на град Враца Йордан Попгеоргиев (Попгеоргиев 1904), а то се потвърждава и от подаръците от Пазвантоглу, направени на Димитраки и съхранени в сбирката на сина му Тодораки Димитракиев (Семеен архив 2002: 450). Тук виждаме Пазвантоглу като мъж, достоен да бъде приятел на врачанския първенец.

В съставеното през 1805 г. Житие на Софроний Врачански името на Пазвантоглу се споменава многократно. Софроний разказва как „Пазванджиоглу имал крамола” с други аяни. Разказва за дейността на „Позванджиа” и за насилията извършени във Врачанско от „Пазвановая войска” (Софроний 1966: 31). В разказа присъстват и „Пазвантовите хайдуци” и „Пазванските человеци”, които през 1797 г. са изпълнили всичките „касаби и села” на неговата епархия (Софроний 1966: 35). Софроний дава информация как управителят на Румелия е потеглил с 40 хилядна армия срещу „Пазванските человеци, които се смесили с кърджалиите“, или как през 1798 г. се е „повдигнала войска царская верху Пазвантоулу” и още как „Пазвантоулу е разсипал и развалил царската урдиа” (Софроний 1966: 35-36). В разказа на Софроний присъстват зулумите на „Пазванский хайдути” в Плевен, които пияни „чинят зло”. Софроний съобщава, че през 1800 г. „Паздванджия” крои планове да стане везир (Софроний 1966: 46). Разказва и за намеса на „Пазванджията” при избора на архиереи (Софроний 1966: 49). Така видинският отцепник е обрисуван индиректно като всемогъщ воин и като човек, който постига целите си, но и тук отново образът му е на първо място на причинител на беди за християните. От разказа на Софроний отсъства фактът, че тригодишният му престой във Видин се е оказал благоприятен за книжовни занимания и че тогава именно той съставя свои важни трудове, ползвайки богатата библиотека на Пазвантоглу (Аретов 2017: 24-25).

В архива на Атонския манастир Хилендар се съхранява частичен превод на споменатата книга на Йоанис Филимон за „Филики етерия”, съставен след 1846 г. (Богданович 1978: 265, № 783). В моя публикация изложих съображенията си, поради които считам, че този ръкопис може да бъде атрибуиран на Неофит Бозвели (Данова 1993: 36; Данова 1998). Превеждайки текста на Филимон, Бозвели изнася цитираната информация за връзките на Ригас Велестинлис с Пазвантоглу. Стигайки обаче до изречението на Филимон, че Пазвантоглу „бил покровител на раята”, Бозвели се противопоставя с думите: „Как да Пазвантоглу бил добр за раята, като от 1769 до 1797 негови кържали растресли беснотом вся Видинска каза”. Разказва за деянията на разбунтувалите се срещу централната власт османски първенци, сред които се споменава Пазвантоглу във Видинско и се подчертава, че „не се бояха от никого, гореха села, съблачапха и деряха народа... правеха как щеха”. Разказва, че през 1806 г. „Пазвантоглу дотолкоз възгорди, пощя му ся да ся на стола Селимов покачи” (№ 783, л 3а-4)

Последният ми пример е свързан с името на Георги Раковски. Очевидно бойната слава на видинския сепаратист е въздействала силно на въображението на Раковски и той не се поколебава да го обяви за българин. Ето какво казва той: „велика и славна цел, коя бе влязла в глава храбраго Пазвантоолу, родом болгарин, кой се труди да ги съсредоточи в едно и да основе държава си във Видин” (Раковски 1988: 223). В историческите си трудове Раковски описва Пазвантоглу така:

Вторий беше страшний отстъпник Пазвантооглу във Видин, кой разби многобройна султанова войска и установивши владение си във Видин, направи и пенязи, пазванчета названи (сфанци в немски кузници изковани. Негово войнство, а най-паче конница му, било е съставено от българи шумковци (ускоци).“ (Раковски 1984: 228).

В труда си, посветен на кърджалиите, Раковски говори многократно за бунта на Пазвантоглу срещу централата власт и за победите му над султанските войски (Раковски 1984: 369). Разказвайки за смутните времена от края на XVIII век, Раковски подчертава:

Пазвантоолу е бил най-опасен отстъпник за Турското царство, защото негова цел е отхождала твърде далеч и он е действал бързо и юнашки. Никой друг отстъпник не е разбил тъй страшно султанските войски, кои са били предвождани от двайсе и четири паши! ... По нашите открития Пазвантоглу е бил родом българин и той е имал связ с българските горски юнаци хайдути, а най-паче със знаменитаго бъгарина юнака Хайдут Велка, кому сърбите много са длъжни за освобождението си. .... Около Пазвонтоолу имало двама българи, коим имената не са ни познати, кои му внушили мислите да съсредоточи сичките хайдушки чети и да предприеме едно общо въстание против султанская власт, тия му внушили и убеждението, че неговото родопоколение се теглило уж от българските царие и че той може да бъде един български цар в старий престолни град Видин (Раковски 1984: 371-372).

Раковски посочва, че тази информация е получил от Житието на Софроний (Раковски 1984: 375).

А през 1861 – в статията си „Обзор на Възток” описвайки картината на бедствия и насилия, Раковски казва „Остава сега да се яви някой си Пазвантоглу И да съсредоточи всички тези разбойнически чети в едно и да се провъзгласи независим от султан!” (Раковски 1983: 359) Тук сякаш се появява известно разслиение в образа на Пазвантоглу, който се свърза по-скоро с идеята за анархия, кулминираща в разпад на империята.

Опитвайки се да си обясним този специален интерес към видинския отцепник, породил разнопосочните образи в гръцките и българските текстове, бихме могли да изкажем няколко предположения. На първо място, трябва да припомним, че националният наратив обикновено настоява за независимо развитие на нацията като хомогенна общност без контакт с „националния друг”, но в случая Осман Пазвантоглу би могъл да бъде възприет в ролята на „Престижния друг”, от когото може да се очаква помощ (Смит 2000; Аретов 2001: 25). Още повече, че в наратива присъства възможността „ние” да оказваме влияние върху „другия”.

Пазвантоглу е бил подходящ да намери място в гръцкия национален наратив с това, че е имал куража да се опълчи на султанската власт по време, когато самите те вече започват да кроят планове за нейното събаряне. Но преди това е нужно да се наблегне на факта, че той е потомък на наскоро приели исляма християни и освен това се говори за него като за отклоняващ се от ортодоксалния ислям, т.е. омекотява се неговата „другост”, той е по-малко „друг”. Непотвърдените от изворите данни за негови връзки с националния герой Ригас го окичва с ореола на потенциален съюзник. Нещо повече – прави се опит блясъкът на безстрашния султанов враг Пазвантоглу да се прибави към славата на Ригас, като се припише на Ригас инициативата за бунта на Пазвантоглу.

За българите преобладава образът на Пазвантоглу като виновник за смутовете, донесли беди на християните. Едва Раковски, който трескаво търси навсякъде потвърждение за неугасващия дух на съпротива у българите, се сеща да добави видинския отцепник към националния пантеон с цел да подхрани самочувствието на своите сънародници. Създава се омекотяващият „другостта” на Пазвантоглу мит за любимата българка, станала причина на джамията му с да се постави обърнато наопаки сърце, както и за неговия нетрадиционен ислям. Странно, но социалният момент – освобождаването от някои данъци и относителната сигурност за населението на района под властта на Пазвантоглу - не играе каквато и да била образотворческа роля. Смея да гадая, че и за гърците и за българите, които по някакъв начин придърпват Пазвантоглу към собствената митология, фактът, че Пазвантоглу с произхода си и с нетрадиционния си ислям заема някакво междинно положение, го прави подходящ да бъде вкаран в употреба в зависимост от потребностите на всяка една от двете култури в конкретния исторически момент.

Цитирана литература

Аретов 2001: Аретов, Н. Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха век. – В: Балкански идентичности, С.: Институт за изследване на интеграцията, 2001, с. 5-53.
Аретов 2017: Аретов, Н. Софроний Врачански. Живот и дело. С.: Издателство „Кралица Маб“, 2017.
Богданович 1978: Богданович, Д. Каталог ћирилских рукописа манастира Хилендара. Београд: 1978.
Ванков 1947: Ванков, С. Осман Пазвантоглу видински паша. Страници от историята на Източния въпрос. – Военноисторически сборник 62, С.: 1947.
Велестинлис 1998: Велестинлис, Ригас. Революционно. Ревлюционен проглас, Правата на човека, Конституция, Бойна песен. Превод Надя Данова и Васил Станилов. С.: Издателска къща „Иван Вазов”, 1998.
Данова 1993: Данова, Н. Неофит Бозвели и Гръцкото просвещение. – В: Неофит Бозвели и българската литература. С.: Издателство на Българската академия на науките. 1993, с. 24-44.
Данова 1994: Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през XIX век. С.: Издателство на Българската академия на науките, 1994.
Данова 1998: Данова, Н. Малко познат ръкопис на Неофит Бозвели? – Във: Възрожденският ръкопис, прочити на литературата и културата на Българското възраждане. В чест на 70-годишнинатана проф. Дочо Леков. С.: 1998, с. 301-308.
Данова 2012: Данова, Н. Към историята на българските исторически митове. – Балкани 1/2012.
Данова 2016: Данова, Н. България и българите в гръцката книжнина XVII – средата на XIX век. С.: Издателство „Парадигма”, 2016.
Иванова 2016: 439-477: Иванова, С. За библиотеката към текето Саляхеддин баба, Построено от Осман Пазвантоглу във Видин (исторически реалии) - В: Из живота на европейските провинции на Османската империя през XV-XIX век. Сборник изследвания в памет на проф. д. и. н. Елена Грозданова. София, Съставителство и редакция Стефка Първева, Олга Тодорова. С.: Издателска къща „Гутенберг”, 2016, с. 439-477.
Моравенов 1984: Моравенов, К. Паметник на пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание. Разчитане, съставителство, превод, бележки и коментар Виктория Тилева, Здравка Нонева. Пловдив: Издателство „Христо Г. Данов”, 1984.
Мутафчиева 1977: Мутафчиева, В. Кърджалийско време. С.: Издателство „Наука и изкуство”, 1977.
Писахме да се знае. Приписки и летописи. Съставителство, коментар и бележки Венцеслав Тачев и Никола Ферменджиев. С.: Издателство на Отечествения фронт, 1984.
Попгеоргиев 1904: Попгеоргиев, Й. Град Вратца (Принос към историята му). – СбНУНК, кн. ХХ, 1904
Раковски 1983, 1984, 1988: Раковски, Г. С. Съчинения, Т. 2. Подбор и редакция Веселин Трайков, С.: Издателство „Български писател”, 1983; Т. 3, Подбор и редакция Веселин Трайков, С.: 1984; Т. 4, Подбор и редакция Светла Гюрова, С.: писател, 1988.
Семеен архив 2002: Семеен архив на Хаджитошеви. Т. 2, 1827-1878. Съставители Валерия Тарашоева, Кета Мирчева, Васил Харизанов, Николай Дойнов. Враца, 2002.
Смит 2000: Смит, А. Националната идентичност. С.: Издателство „Кралица Маб“, 2000.
Софроний 1966: Софроний Врачански. Житие и страдание. С.: Издателство „Български писател”, 1966.
Теофилова 1932: Теофилова, М. Бунтът на Пазвантоглу и неговото значение за българското освободително движение в 19 век. Принос към предисторията на българското освободително движение. С.: Издателство „Хемус”, 1932.
Тодоров 1990: Тодоров, В. Малко известно издание за Осман Пазвантоглу. – Исторически преглед, 1990, XLVI, кн. 3, с. 84-91.
Gradeva 2006: Gradeva, Rossitsa, Osman Pazvantoglu of Vidin: Between Old and New. – In: F. Anscomb (ed.) The Ottoman Balkans, 1750-1830, Princeton: Markus Wieners Publishers, 2006, р. 115-162.
Gradeva 2007: Gradeva, R. Secession and Revolution in the Ottoman Empire: Osman Pazvantoglu and Rigas Velestinlis. - In: A. Anastasopoulos and E. Kolovos (eds). Ottoman Rule and the Balkans, 1760-1850. Conflict, Transformation, Adaptation, Proceedings of an international conference held in Rethymno, Greece 13-14 December 2003, Rethymno, University of Crete, Department of History and Archaeology, 2007, р. 73-94,
Gradeva 2008: Gradeva, R. War and Peace in Rumeli. 15th to the beginning of 19th Century. Istanbul: The ISIS Press, 2008, р. 11-73.
Nicolopoulo, 1998: Nicolopoulo, C. Notice sur Rhigas (Notice sur la vie et les écrits de Rhigas, l’un des auteurs principaux de la révolution qui a pour but l’indépendance de la Grèce) - Revue encyclopédique, Paris, 21, janvier 1824) (reprint : Delphy 1998)
Κορδάτος 1945 Κορδάτος, Γ. Ρήγας Φεραίος και η Βαλκανική Ομοσποσπονδία. Αθήνα: 1945.
Κουτζίκος 1800 Βιογραφία του Πασβάντογλου... από το γερμανικόν Κωνσταντίνος Γεωργιάδης Κουτζίκος... Εν Πέστη: Τύποις Φραγκίσκου Πάτζκου, 1800.
Περραιβός 1860 Περραιβός, Χρ. Σύντομος βιογραφία του αοιδίμου Ρήγα Φεραιού του Θετταλού. Αθήνα, 1860.
Βρανούσης 1963 Βρανούσης, Λ. Ρήγας Βελεστινλής, 1757-1798. Αθήναι, 1963.
Φιλήμων 1834: Φιλήμων, Ι. Δοκίμιον ιστορικόν περί της Φιλικής Εταιρίας. Εν Ναυπλία: Εκ της Τυπογραφίας Θ. Κονταξη και Ν. Λουλάκη, 1834.

Надя Данова
Надя Данова
nadiadnv@yahoo.com
Института за балканистика

Научни интереси: Балкани, Българска литература, Гръцка литература, Културна история