Сведения за учредяването на Българската и Сръбската патриаршии в славянската книжнина
Information about the founding of the Bulgarian and the Serbian Patriarchates in the Slavonic literature
Founding the patriarchate of the Bulgarian and the Serbian churches is reflected in various literary works. In the Bulgarian literature, there is the Story from the restoring of the Bulgarian Patriarchate and the Patriarch Joachim’s hagiography. Elevation to the rank of the Serbian Patriarchate is represented in the Life of the Serbian kings and archbishops, but there is not information in the Serbian historical writings. Less known is the Russian Story from the founding of the Bulgarian and the Serbian churches, created around 1460-1461 with reference to the making of autocephaly Russian church. Each of the enumerated works presents the historical events from different manner in dependence of the reflected political purposes. While the Bulgarian and Serbian texts emphasize on the facts, in the Russian Story the real data interweave with legends. Probably the Story from the Patriarchates is a compilation, based on some unsaved Bulgarian and Serbian texts. In it, there are more inaccuracies, but it is still an important source for the Russian history.
В центъра на настоящата разработка е един слабо популярен в българската наука исторически текст - Разказът за учредяването на Българската и Сръбската патриаршии. Той е по-известен със заглавието Сказание за българските и сръбските патриарси, дадено му от Я. Н. Щапов. В повечето ръкописи текстът няма заглавие.
Разказът е съставен на руска почва, най-вероятно в Москва (Корогодина 2016: 92-99; Корогодина 2015: 35), около 1460-1461 г., откогато датират най-ранните му преписи (Белякова 2000: 141-142; Белякова 2010: 42-43). Появата му се свързва с идеята за учредяване на автокефална руска църква. Познат е само по руски преписи – включен е като уводна статия в т. нар. Софийска редакция на юридическия сборник Кръмчая в 70 глави, съставена около средата на ХV в. (Щапов 1978: 135-139; Корогодина 2010: 23). До момента са познати около 30 ръкописни преписа на съчинението (Белякова 2011: 103-113). През 1653 г. излиза печатното издание на Кръмчаята, в което е поместен съкратен и преработен вариант на Разказа (Белякова 2006: 134; Белякова 2008: 111). Освен в Софийската редакция на юридическия сборник текстът е включен като заключителна статия в Кръмчаята на Васиан Патрикеев и като уводна в Никифоровската Кръмчая (Корогодина 2015: 286-300). Двете авторски редакции са от ХVІ в. и най-вероятно имат общ първоизточник. В тях съчинението е озаглавено Поставяне на сръбския митрополит (Корогодина 2015: 115). Известни са и два преписа на Разказа, които се намират в антилатински сборници – конволют от края на ХV - началото на ХVІ в. РНБ Соф. 1465 (Новикова 2010: 6-29) и сборник от ХVІ в. ГИМ Син. 561 (Горский, Невоструев 1896: 648-649). Тяхна особеност е, че съдържат само втората половина на съчинението.
Текстът на летописния разказможе да бъде тематично разделен на четири части. Първата проследява ранната история на християнството, на Римската и Константинополската църкви. Втората част е посветена на Българската патриаршия, третата е за Сръбската, а четвъртата – за Иверската. Повествованието за Българската и за Сръбската църкви е структурирано по сходен начин: разказва се за приемането на християнството от народа, за отношенията с гръцките (византийски) духовници и за създаването на автокефални църкви.
Въздигането на Българската църква в патриаршески ранг през 1235 г. е намерило място и в старобългарската книжнина. Добре проучен е Разказът за възстановяването на Българската патриаршия, познат по няколко преписа (Ангелов 1971: 121-125; Петканова 1992: 385; Божилов, Тотоманова, Билярски 2010; Николов 2016: 138-139, 282-284), най-известен от които е този в Бориловия Синодик НБКМ 289 (Цонев 1910: 187-198; Дуйчев 1944: 44-46; Гюзелев 1985: 220). Той е оригинално съчинение, заемащо важно място в Търновския летописен цикъл (Кожухаров 1987: 33). В Разказа за Българската патриаршия се дава подробна информация за преговорите между цар Иван Асен ІІ и никейския владетел Йоан ІІІ Дука Ватаци, за свикването на събора, за участниците в него, за ръкополагането на Йоаким І за патриарх. Съчинението показва ясно политическата тенденция за приемственост на старата държава традиция и за възстановяване на независимостта на Българската държава (Каймакамова 1990: 114-116; Милтенова 2008: 460-461). Сходна информация за същите събития се съдържа в житието на патриарх Йоаким І (Снегаров 1953-1954: 162–168, 173–175; Кодов 1969: 44-48; Николова 1980: 122-131). Подобно на повечето създадени в Търново агиографски творби от същия период то е от типа проложни жития, в които биографичните сведения са сбити и се набляга на заслугите на героя (Милтенова 2008: 457). Двете български съчинения са от различни жанрове и са създадени с различна цел, ето защо в едното се акцентира върху ролята на царя, а в другото – върху благочестието на патриарха.
В текста на Разказа за Българската и Сръбската патриаршии голяма част от сведенията в българските текстове липсват, но е включена информация за по-късни събития. В руското съчинение са преплетени създаването на независима Българска църква през 870 г. и въздигането й в патриаршески ранг през 1235 г. Повествованието започва с времето, в което българските митрополити са изпращани от Константинопол. Не се споменава името на българския владетел, но той е титулуван като цар, а като столица е посочен град Търново. В текста се подчертава, че Българската църква е въздигната от Цариградския патриарх. След завладяването на византийската столица от латините в Константинопол е поставен латински патриарх, а византийският, който е легитимен глава на Източноправославната църква, търси убежище в Никея (Острогорски 1998: 558-559). Уточнява се, че в Търново са поставени много патриарси и техните мощи са „цели и нерушими”, но в изброяването на имената им има неточности. Споменава се Евтимий, но като търновски патриарси са посочени още Теофилакт – явно архиепископ Теофилакт Охридски, и Йоан – вероятно св. Иван Рилски. Интересно е, че се говори за Охридската архиепископия като наследница на Българската патриаршия.
Историкът Н. Проданов изказва твърдение, че съществува все още непроучена връзка между разглежданото съчинение и Разказа за възстановяването на Българската патриаршия (Проданов 2006: 67). Сходство между тях се забелязва дотолкова, доколкото те описват едно и също събитие, но между двата текста няма пряка зависимост. По-скоро трябва да се допусне, че между тях стои недостигнало до нас съчинение, разказващо за историята на Българската патриаршия.
В третата част на Разказа, посветена на Сръбската църква, повествованието е по сходна схема. Разказът започва с информация за създаването на автокефална Сръбска архиепископия при Стефан Неманя. Ето защо в текста е отделено голямо внимание на отношенията между сръбския владетел и неговия син Растко (св. Сава). Както в частта, посветена на българите, и тук се подчертава, че първоначално архиепископите са поставяни от Константинопол. Това продължава до времето на управление на крал Стефан (Душан), който разбира, че в Българското царство има патриарх. В разказа накратко е описано издигането на Сръбската църква в патриаршия на църковно-държавен събор в Скопие през 1346 г. (Матанов 2002: 360). Разказва се и за последвалото коронясване на крал Стефан Душан за цар. М. Корогодина предполага, че авторът на разказа е имал намерение да завърши частта за Сръбската патриаршия както тази за Българската – с изброяване на патриарсите, но по неизвестна причина имената им не са дописани и абзацът остава смислово недовършен (Корогодина 2015: 206).
За разлика от българската средновековна книжнина, в сръбската липсва летописно съчинение, посветено на въздигането на Сръбската църква в патриаршески ранг. Вероятно причината се крие във факта, че Сръбската патриаршия не е призната за канонична. Издигането на църквата в ранг има по-скоро политическо, отколкото религиозно значение – то е необходимо, за да може крал Стефан Душан да получи царска титла (Слиjепчевић 1962: 172; Пириватић 2007: 381-409). Единствено в съчинението на архиепископ Данило ІІ Животът на сръбските крале и архиепископи има глава За поставянето на първия патриарх на сърбите Йоаникий (Данило 1866: 378-379), добавена от т. нар. Втори Данилов наследник (продължител), но в текста се подчертава, че даването на патриаршески ранг на църквата не е канонично (Данило 1866: 380).
В сръбските родослови и летописи е отбелязано единствено коронясването на Стефан Душан. Те съдържат информация за Стефан Неманя и св. Сава, но тя съществено се различава от тази в Разказа за патриаршиите. Единствено в руския текст е описано как Сава отказва да се срещне с баща си, защото той не е християнин. Този епизод е изцяло легендарен. Той не се среща нито в сръбските исторически съчинения, нито в Житието на св. Сава (Даничић 1860; Даничић 1865; Станкова 2007: 134-142, 170-180).
Според А. Турилов в Разказа сведенията за живота на св. Сава са заимствани не от литературен източник, а от устни предания (Турилов 2003: 46-49). Интерес представляват наблюденията на А. Николов. Според него с голяма степен на предпазливост може да се допусне, че Разказът за патриаршиите е повлиян от Разказа за Българската патриаршия, който може да е бил включен в български Номоканон, недостигнал до днес, но познат на руските книжовници (Николов 2016: 137-138).
От казаното дотук може да се направи изводът, че Разказът за учредяването на Българската и Сръбската патриаршии е компилативно съчинение, създадено въз основа на недостигнали до нас исторически текстове. Дистанцията на времето и стремежът на руския книжовник (книжовници) да пригоди текстовете към конкретна политическа цел биха могли да обяснят фактологичните неточности. В руското съчинение фактите са сведени до минимум, реалните събития са преплетени с легенди, набляга се единствено на информацията, че архиепископите са изпращани от Византия (според текста – от гърците), а патриарсите са ръкополагани в своите държави. Вероятно скрипторът е разполагал с по-богата информация, но е използвал само тази, която му е била нужна. Разказът за учредяването на Българската и Сръбската патриаршии е пример за преплитането на българската, сръбската и руската историко-летописни традиции. В него има твърде много фактологични неточности, следователно не би могъл да служи като извор за българската и сръбската история, но е важен източник за миналото на Руската църква.
Цитирана литература:
Ангелов 1971: Ангелов, Б. Ст. Неизвестен препис на Разказа за възстановяване на Българската патриаршия. – Литературна мисъл, No 3, 1971, с.121-125.
Белякова 2000: Белякова, Е. В. Обоснование автокефалии в русских кормчих. – В: Церковь в истории России. Москва: ИРИ РАН, 2000, с. 139-161.
Белякова 2006: Белякова, Е. В. К вопросом о первом издании Кормчей книги. - Вестник церковной истории, 2006, No 1, с. 131-150.
Белякова 2008: Белякова, Е. В. Источники печатной Кормчей. – Вестник церковной истории, 2008, No 3, с. 99-115.
Белякова 2010: Белякова, Е. В.О происхождении Ярославского списка Кормчей книги. – В: Ярославский список Правды Русской. Законодательскво Ярослава Мудраго. Ярославль-Рыбинск: Рыбинский Дом печати, 2010, с. 40-50.
Белякова 2011: Белякова, Е. В. Издание Кормчей книги и переломный этап русской культуры. - Российская история, 2011, No 4, с. 103-113.
Божилов, Тотоманова, Билярски 2010: Божилов, Ив., А.-М. Тотоманова, Ив. Билярски. Борилов синодик. Издание и превод. С.: ПАМ пъблишънг къмпани, 2010.
Горский, Невоструев 1896: Горский, А., К. Невоструев. Описание славянских рукописей Московской синодальной библиотеки. отд. ІІ. кн. 3. Москва: Синодальная типография, 1896.
Гюзелев 1985: Гюзелев, В. Училища, скриптории, библиотеки и знания в България (ХІІІ-ХІV в.). С.: Народна просвета, 1985.
Данило 1866: Архиепископ Данило. Животи краљева и архиепископа српских. Загреб: Штампарија Светозара Галица и ком., 1866.
Даничић 1860: Даничић, Ћ. Живот светога Саве. Написао Доментjан (=Теодосиjе). Београд: Друштво србске словесности, 1860.
Даничић 1865: Даничић, Ћ. Живот светога Симеуна и светога Саве. Написао Доментjан. Београд: Књажеско српска књигопечатња, 1865.
Дуйчев 1944: Дуйчев, Ив. Стара българска книжнина. Т. 2. Книжовни и исторически паметници на Второто българско царство. С.: Хемус, 1944.
Каймакамова 1990: Каймакамова, М. Българска средновековна историопис. С.: Наука и изкуство, 1990.
Кодов 1969: Кодов Х. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките. С.: Издателство на БАН, 1969.
Кожухаров 1987: Кожухаров, Ст. Българската литература през ХІІІ в.- В: Българската литература и книжнина през ХІІІ в. С.: Български писател, 1987, с. 33-34.
Корогодина 2010: Корогодина, М. В. О редакции Кормчей книги из Кирилло-Белозерского монастыря. – В: Каптеревские чтения. Сборник статий. Т. 8. Москва: ИВИ РАН, 2010, с. 23-34.
Корогодина 2011: Корогодина, М. В. Чин избрания и поставления епископов и канонические книги. - Древняя Русь: Вопросы медиевистики. 2011, No 2, с. 113-117.
Корогодина 2012: Корогодина, М. В. „Сказание о болгарской и сербской патриархиях” и происхождение Софийской редакции Кормчей книги. – Очерки феодальной России. No 15, 2012, с. 26-44.
Корогодина 2015: Корогодина, М. В. Кормчие книги XIV - первой половины XVII вв. как исторический источник. Диссертация на соискание ученой степени доктора исторических наук. Санкт-Петербург, 2015, с. 286-300.
Корогодина 2016: Корогодина, М. В. „Сказание о болгарской и сербской патриархиях” - Афон или Москва?. – В: Афон в истории и културе Християнского Востока и России. Капретервские чтения. Т. 14. Москва: ИВИ РАН, 2016, с. 92-99.
Матанов 2002: Матанов, Хр. Средновековните Балкани. Исторически очерци. С.: Парадигма, 2002.
Милтенова 2008: История на българската средновековна литература. Съст. Ан. Милтенова. С.: Изток-Запад, 2008.
Николов 2016: Николов, А. Между Рим и Константинопол. Из антикатолическата литература в България и славянския православен свят (ХІ-ХVІІ в.). С.: Фондация „Българско историческо наследство”, 2016.
Николова 1980: Николова, Б. Житието на патриарх Йоаким І като исторически извор. – Исторически преглед, 1980, No 6, с. 122–131.
Новикова 2010: Новикова, О. Формирование и рукописная традиция „Флорентинского цикла” во второй половине ХV-первой половине ХVІІ в. – Очерки феодальной России. 2010, No 14, с. 6-29.
Острогорски 1998: Острогорски, Г. История на Византийската държава. С.: Прозорец, 1998.
Петканова 1992: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Съст. Д. Петканова. С.: Петър Берон, 1992.
Пириватић 2007: Пириватић, С. Улазак Стефана Душана у царство. – Зборник радова Византолошког института, Београд: САНУ, 2007, No XLIV, с. 381-409.
Проданов 2006: Проданов, Н. Проблеми на историографската текстология. Велико Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2006.
Слиjепчевић 1962: Слиjепчевић, Ћ. Историjа Српске православне цркве. Т. 1. Минхен: Искра, 1962.
Снегаров 1953-1954: Снегаров, И. Неиздадени старобългарски жития. – Годишник на Духовната академия, Т. 3, 1953–1954, с. 151-175.
Станкова 2007: Станкова, Р. Сръбската книжнина през ХІІІ в. (контекст и текст). С.: АИ „Марин Дринов”, 2007.
Турилов 2003: Турилов, А. Святогорец Растимир: Святой Савва Сербский и Русь. - Родина: Российский исторический иллюстрированный журнал. 2003, No 10, с. 46-49.
Цонев 1910: Цонев, Б. Опис на ръкописите и старопечатните книги в Народната библиотека в София. Т. 1. С.: Нар. библ. Св. св. Кирил и Методий, 1910.
Щапов 1978: Щапов, Я. Н. Византийское и южнославянское правовое наследие на Руси в ХІ-ХІІІ вв. Москва: Наука, 1978.