Приложения на реликвата

Summary: The text explores some aspects of the narrative and visual life of the subject "the skull of Nicephorus".
Keywords: skull, relic, narration, memory

Един от начините за оставане в историята и то не просто като някакво споменаване, а като запомнен и припомнян (възпроизвеждан) сюжет е наличието на реликва. Според първото значение на думата - РЕЛЍКВА ж. 1. Много, силно почитан предмет, който се пази като скъп спомен за миналото: нещо, останало и станало ценно, натоварено с особен смисъл, притежаващо особен статус. Но не е задължително реликвата да е предметно/вещно налична, ако е изгубена или унищожена, тя може да се сдобива с плътност чрез повествувание, чрез думи за нея, да бъде опазвана посредством разказ.

При създаването на образ на българското минало една такава реликва, която обаче не е лишена от проблематичност, е чашата, която българският владетел хан Крум нарежда да изработят от черепа на победения във Върбишкия проход (26 юли 811) византийски император Никифор I Геник. Около събитията, предхождащи и съпътстващи тази битка, се е оформил набор от крилати фрази, които са се отложили в колективната памет: от думите на Крум за мира и секирата, през съдбовната безизходност в думите на Никифор за невъзможността за бягство и спасение (дори да сме птици), до наздравицата.

От друга страна, битието на черепа-чаша е несъмнено проблематично, което се вижда в начините на разказване за него, в разполагането в силни позиции на един или друг сегмент от неговата история, но и в неговото премълчаване, пропускане, подминаване.

В своето изложение използвам подбор от текстове от времето на Възраждането, както и някои от XX век, а ще си позволя и да се вгледам в отделни визуалните представяния на черепа-чаша, които често маркират проблематичност, видима в изобразяването на реликвата.

Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. София: Наука и изкуство. 1983.

 

Фигурата на черепът-чаша е свита в едно изречение на Павел Дякон: „Защото като отсякъл главата на Никифор, Крум я държал известно време побита на една вила за зрелище и знак на победа и за смут на всички гърци; после отсякъл шийната кост и като извадил гръкляна, направил от черепа чаша, обкована със злато, наливал вътре вино и пиел от нея заедно със своите боляри и други славянски князе.“ Владетелят-победител е описан като превръщащ лично черепа в чаша: от операциите по очистването му до наливането на вино - след профанното зрелище идва сакралното овладяване и постигане на нов смисъл.

История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г.

Паисий Хилендарски. История славянобългарска.
Критическо издание с превод и коментар. Света Гора Атон. Славянобългарска зографска света обител. 2012, л. 20а

Там българите убили цар Никифор. По заповед на Крун за зрелище натъкнали Никифоровата глава на вила, та всеки да помни как [Крун] удържал победа над гърците. По-късно заповядал да я обковат със злато и да направят чаша от нея. Когато Крун устройвал голямо веселие, пиел от нея вино с българските велможи.

История во кратце о болгарском народе славенском, сочини и списася в лето 1792 Спиридоном Йеросхимонахом София. 1900

 

 

История вкратце о болгарословенском народе препис от 1785. Й. Иванов. Български старини из Македония

 

Й. Раич. История на всички славянски народи. София: Наука и изкуство. 1993.

Както и при Мавро Орбини и в текста на Раич на черепа-чаша е отделено едно изречение:
„Подир това Крум повелил да набият на прът главата на Никифор и да я показват на всички, а после отделил челната част на главата, обковал я със сребро и повелил на славенските велможи да пият от нея, и с това да се подиграват с ненаситния и непримирителен Никифор.“ И тук става дума за цитат, но в него повествуването не представя владетеля-победител като преработващ черепа в чаша – той само отрежда какво и как да се случи – инструмент на властта му е неговата дума, той прави нещата с повеляване.
И още един детайл, който не се среща често в повествуванията, но тук е подчертан – подигравката, гаврата (не толкова с победения враг, колкото с императора, станал жертва на собствената си алчност и високомерие), която се отлива и в несъмнено появилия се по-късно, призоваващия на пир възглас: „Наздраве, дружина, с никифорова кратуна!“, манифестиращ трапезно юначество и мощ.

Д. Войников. Кратка българска история. Виена: Зомер. 1861.

Николай Павлович: картина и разяснения към нея

 

 

 

Никола Никитов. Хан Крум. София: Издателство „Ново училище“. 1937.

В тази книжка от „Библиотека БЪЛГАРСКИ ЦАРЕ“ черепът-чаша отсъства – акцент е поставен най-вече върху градивното начало в живота на владетеля, което се изявява най-ярко в законотворчеството. Ханът и другите герои се отличават с чувство за собствено и национално достойнство, владетелят винаги се грижи за народа си, а пълководецът не само демонстрира тактически усет, но и стратегически поглед. На картината на В. Антонов от 1910 г. е изобразен победителят.

Д. Мантов. Хан Крум. София: Издателство на Отечествения фронт. 1973.

Книгата на Димитър Мантов е представителна за националноидеологическа насока, която обикновено изобразява предхристиянското време на българите като пронизано от дълбока – идваща от отминалите векове, природна – обясняваща и подреждаща ясно света, мъдрост, която има своите носители и пазители в лицето на хана-жрец.
Разсъжденията на владетеля са един вид антропологически обяснения на практики по придобиване и овладяване на чуждата сила. Маркирана е и възможността това да бъде схванато и като почит, оценка на качествата на победения. А размишленията на вгледания в небето-безкрай-Тангра хан са насочени към времевата безкрайност (не случайно и думата време е дадена в разредка), към потомците, до които трябва да достигне „разказът за този череп, за тази победа“. А разказът е разговор „в безкрая на вселената“. Дори тази „необикновена чаша“ да изчезне, тя остава в паметта, оставя паметта за нея.

Дъга. Разкази в картинки. Поредица за деца и юноши. София: ДИ „Септември“. 1981, кн. 4.
Хан Крум отмъщава, сценарий Георги Гетов, художник А. Златаров

Детска енциклопедия БЪЛГАРИЯ. Властта на хановете. София: ИК Златното пате. 1995

 

Царете на България. Разкази в картинки за славното ни минало. Хан Крум. София: ИЕКК и Стандарт Нюз. 2008

Из въвеждащите думи „Кан Крум“ на главния консултант на поредицата проф. Божидар Димитров

 

Отклонение: Външен поглед към историята около черепа-чаша. Джон Харис Валда (1874-1942) предлага два кадъра, които вероятно са илюстрации към някакво издание – 1. засадата във Върбишкия проход

 

и
2. поднасянето на главата на победения император на българския владетел.

 

Ще огранича дотук приведените откъси от различни по жанрова принадлежност и формат произведения, за да се опитам да обобщя начините на използване и особеностите на живота на този сюжет.

На първо място следва да се посочи, че в повествýванията за българския владетел невинаги присъства този епизод. Изпускането му може да има различни основания, но определено те са свързани с възрастовата група, потребител на разказваното. Така черепът-чаша може въобще да не бъде споменат; може да има пропускане в наративния текст и поява във визуалния и обратно; може да е налице и заобикаляне, недоизказване на сюжета, което евентуално да предизвика въпрос, отправен към възрастен човек от непосредственото обкръжение на четящото дете.

Всички тези начини на дистанциране имат свои задкадрови основания и сигнализират проблем, имащ пряко отношение към идентификационните импулси идващи от историческия разказ. Иначе казано просветва въпросът – точно с това ли да се гордеем?

На второ място идват повествýвания, в които епизодът има своето място и тежест. Историографските текстове, особено по-старите, са и по-обстоятелствени когато става дума за очистването на черепа (главата) от плът като първа стъпка към превръщането му в чаша. Невинаги се отбелязва, че първо победителят нарежда отсечената глава да бъде набучена на вила, копие, кол, прът …, за да напомня на гърците, да видят българите и т.н. Публичното излагане, което по обективни причини е кратко, понякога сведено до три дни, обхваща широк спектър от цели освен споменатите - включително гавра с победения: зрелище, показ и подигравка, - който дори от християнска гледна точка, която е определяща във всички повествýвания, е недостоен и греховен. Набучването може и да бъде „отменено“, както прави Николай Павлович в разясненията към неговата картина. Все пак за времето отпреди 1878 г. набучената на кол глава буди еднозначни асоциации и емоции. За следосвобожденските години на българския XIX век е достатъчно припомнянето на финала на „Под игото“ - избликът на Мунчо при вида на главата на любимия му Русиян; по-късно набучената на кол глава се явява и в проекта за корица, създаден от Харалампи Тачев.

Появата на чашата невинаги е съпроводена от отбелязване на детайли като избора на благороден метал или особености на обкова и т.н. Сякаш в повечето случаи черепът-чаша е щрихиран, без да се стига до подробно негово описване, т.е. показване. Отделни задължителни визуални присъствия, като във филма „Денят на владетелите“ (1986) или в детската енциклопедия БЪЛГАРИЯ (1995) са като че ли неизбежно-задължителни.

Не се спирам съзнателно на присъствието на този сюжет – словесно и/или визуално – в съвременните учебници по история за средното училище.

Ще си позволя да отбележа мимоходом, че в живописта има различни начини на изобразяване на черепа-чаша, които тук няма да коментирам.

Литературата може да се измъкне от менгемето на фигурата на черепа-чаша, така както е направил Димитър Ангелов в своя роман – черепът-чаша предлага потенциали на осмисляния на своята поява. Той е вместилище не само на силата, която е съхранявал и която отдава на победителя. Той става и възможна емблема на неуместност и несигурност, когато трябва да стане идентификационен ориентир и опора.