“Антихрист”: Ницше и Янко Янев, оригиналът и епигонът
Янко Янев е роден в годината, когато умира Ницше. На 26 години той написва книгата си Антихрист, която е неговият оброк към Ницше. Предаността му към немския философ у нас има аналог единствено с тази на Димитър Михалчев към Ремке. Антихрист е книга-„дитирамба”, проектирана и изпълнена не само като знак за преклонение пред Ницше, но и за единомислие и отъждествяване с него. Книгата, в която „експресивният изказ, стигащ на моменти до екстатичност, кореспондира с най-драматичните части от съчиненията на немския философ” 1, е проникната от представата за неговата надчовешкост: „…вплетен между стенанията и първите блясъци на два века, той се явява пред нас черен като нощта, необятен, непонятен, и мислиш, че той не е никакъв човек, никакво земно същество, а някаква среднощна музика, бездънна в своята злоба, в своята любов, в своето себехвалене – и при това като един тих демон на самотата и съня” 2. В края на книгата тази надчовешкост на Ницше, придобил легендарните измерения на светец и мъченик в дяволски блясък, показва излизането му извън рамките на историчността: „Днес Ницше не е вече никаква исторична личност, подобно на Исус Назаретски и Буда. Освободен от всичко временно, той се е възкачил на трона на вековете не като вампир, а като най-царствен и лъчезарен философ” 3.
Тази книга на Янев е както предшествана, така и последвана от текстове, отново непосредствено свързани с Ницше и осмислянето на ефекта от неговото наследство върху света десетилетия по-късно.
С публикациите си (особено в сп. Листопад) съвсем младият тогава Янев (автор повече на поезия, отколкото на философия 4) вече си е спечелил репутацията не само на горещ почитател на Ницше, но и на мислител, който сам твори в духа на Ницше, сам е сякаш някакъв негов двойник. Такъв е поне възторженият отзив на Богомил Кънчев, съзрял словото на Янев като конгениално и сливащо се с „дионисовския ритъм на Ницше/Заратустра” 5. На свой ред авторът на отзива величае младия Янев така, както Янев – Ницше, без усет и за комичното в ситуацията. На Янев е дори отчасти приписана съдбата на Ницше – самотника и неразбрания, отричания и поругания; съдбата на всеки новатор, пионер в областта на идеите. А Янко Янев е именно такъв – носещ „зората на една нова религия”. У нас той е съзрян да играе ролята на пророка Ницше: „Този млад дух, закърмил импулса на новото време, дойде у нас, за да хвърли пламъка на новото време, прероден чрез собствената му душа, облечен в баграта на една поезия-философия. <…> Янко Янев ни носи истинския Ницше и го носи затова, защото го познава, защото огънят на свръхчовека живо гори в неговото сърце, защото носи кръста на мистичния бунт и рушение” 6. Младият български автор само е обагрил с южняшката си балканска кръв своята „мълниеносна поезия”, представяйки ни по този начин един нов лик на Ницше. Основание за този – опитващ се да следва същата „екстатика и трагика” – отзив, не е дори написаната година по-късно книга за Ницше, а само дотогавашните публикации на българския автор, сред които и двата малки текста в Листопад, припомнящи 25-годишнината от смъртта на философа. Това са спомени-„видения”, поне по-ранният е едно „романтично бълнуване” (както по-късно Михалчев ще иронизира този вид философстване): „… виждах го аз като скитащ лъв, със затворени очи, шепнещ думи на безумие, думи, които възпяват огъня и слънцето и които никой не разбира. Възправяше се пред морета и оглеждаше душата си в тях, танцуваше с вятъра и пееше песни на себе си, тичаше из стръмните пътеки и носеше една огромна икона в ръцете си – иконата на Дявола – неговия единствен спътник” 7. Вторият текст от същата година – Фридрих Ницше (25 години от смъртта му) 8, представя постисторичната съдба на Ницше – Ницше като легенда, като мит, като един нов Христос, донесъл на човечеството визията за свръхчовека, въплъщение на безкрайната Ницшева любов към творчеството и живота. В прочита на Янко Янев свръхчовекът е повече сатанински, повече дяволски, отколкото божествен 9. Но още в този възпоменателен текст можем да доловим намерението за синтез между човекобожеското и богочовешкото начало като израз на същината на свръхчовека. Не случайно още тук Янев сдвоява Ницше с Достоевски, намирайки у тях едно и също страстно упоение, самота и демонизъм.
Гений и светец, Ницше, който е „толкова нравствен, колкото Христос” 10, е същевременно и Антихрист, в смисъла на антихристиянин. Очевидно този аспект от личността на Ницше дълбоко е впечатлила младия български философ, който озаглавява своя труд по същия начин не в памет на своя кумир, а по-скоро за да обозначи желанието си да „бъде Ницше”. Замислен като „дионисова дитирамба”, Янко Яневият Антихрист поставя за свой център Ницшевите отношения с християнството, изразени в думи като тези: „Бог е истина! Бог е любов! Бог на кръста! Каква комедия! Най-страшното противоречие на живота. Срещу нея Ницше се опълчи с всичкия си гняв” 11. Голяма част от усилията на Янев са концентрирани върху обяснението на Ницшевите нападки срещу религията на отвъда, тълкувайки ги като очарование от- и сакрализация на злото, в които е изразен антипавелският стремеж за възобновяване на божествения смисъл на живота. С думите на Ницше за смъртта на Бога Янев оповестява победата на вехтозаветния дявол.
Тълкованията на Тъй рече Заратустра като „най-страшната и дълбока книга в цялата световна литература” са средоточието на тези размишления на Янко Янев. Ако ги резюмираме накратко, независимо от намеренията на техния притежател, разминаванията между него и любимия му автор започват да се набелязват. Нюансът иде оттам, че Ницше е по-еднозначен в изказванията си като антихристиянин. Ако се възползваме тук от думите на Хайдегер за Ницшевата философия, „тя по необходимост остава като всяко „анти-” прикована към онова, срещу което се изправя” 12, а българският автор сякаш не усеща как отива отвъд това Ницшево противопоставяне и надхвърля чистото „анти-”, за да търси синтеза на противоположностите. Именно надмогването, отиването отвъд противопоставянето между християнството и голото му отричане, което Янев приписва на Ницше, на действителното му отношение към презряната „религия на любовта”, характеризира този български прочит. Защото какво представлява свръхчовекът в тълкуването на Янко Янев – той е едновременно deo и diabolo 13 – така той е свръх-христ, което обаче не е вече анти-христ. Наистина, у Янев се срещат нееднократно определения като „сатанински” за описание на свръхчовека – и не бива да ги пренебрегваме, но съм склонна да мисля, че все пак желанието му е да избяга от тази координатна система Христос – Антихрист като координатна система от битие към небитие, от светлина към тъмнина и т.н., и да отнесе Ницшевия свръхчовек към друга плоскост, към различен тип мерна система. Основание за това ми дават следващите (и отново възпоменателни) текстове на Янев за Ницше, но и от книгата му от 1926 г. можем да доловим такъв опит за синтез – между човекобожеското и богочовешкото, като същност на свръхчовека. Янев все още не ползва тук термините на Достоевски, но от подчертаването на единомислието между двамата е вероятно и заимстването/допълването от руския писател. Впрочем, и тук Янев е по стъпките на Ницше, ако си припомним какво казва неговият кумир в едноименния опит за критика на християнството: „В странен и нездрав свят ни въвеждат евангелията – свят като в руски роман, където сякаш нарочно се среща изметът на обществото и „наивно-детинското” слабоумие: в този свят самият тип [на изкупителя] е трябвало да се опростява: в частност първите ученици превеждат това битие от неуловими символи и непостижимости на своя недодялан език – само така те биха могли да разберат нещо от него…<…> Жалко, че редом с този тъй интересен декадент не е живял неговият Достоевски, искам да кажа – някой, който би възприел вълнуващата прелест на тази смесица от изкусност, болезненост и детинщина” 14.
Как Янев „употребява” Достоевски няма да имаме възможност да обсъдим, а специалният ни акцент върху обяснението на свръхчовека у българския автор се дължи на желанието да се очертае там различният нюанс (вероятно нежелан) в сравнение с идеите, възприемани като свои. Става дума за различното (наистина, неособено релефно изразено) отношение към Христос от страна на Ницше и на Янев; що се отнася до християнството като институция, там нещата са далеч по-недвусмислени. Позицията на Янев изцяло покрива тази на Ницше, като старанията му са да я приложи и към новата, поствоенната европейска действителност. Със сходни думи Янев обвинява и дисангелиста Павел (както знаем, този мотив е особено разгърнат в Митът на ХХ век на Алфред Розенберг, 1930) и делото му за превръщането на проповедта на Исус в религия със световно-историческа доминация.
С оглед на разбирането на Антихрист-а на Янко Янев в сравнение с Ницшевия Антихрист ще продължим с няколкото последвали текста на българския поет и философ. Условието да бъдеш Ницше е да го обичаш с цялата си душа: „Не е достатъчно да бъдеш умен и учен, за да го разбереш. Необходимо е да криеш в себе си нещо от неговия хаос; да имаш чувство за силата и красотата на противоречието; да слушаш тишината и да говориш, когато си потънал в безкрайно мълчание. Трябва освен това да обичаш Ницше, твърде много да го обичаш, за да почувствуваш тайната му, да го обичаш тъй, както у нас е обичал само Пенчо Славейков!”, казва Янко Янев в публикувана в сп. Българска реч (1930, № 1) статия, също юбилейна, посветена този път на 30-годишнината от смъртта на Ницше (em>Фридрих Ницше. По случай тридесет години от смъртта муem> 15). Какво би могло веднага да ни направи впечатление в тази по-късна (макар и само с 4 години) статия, ако я съпоставим с книгата за Ницше? Това е твърдението, че „Може би след Исус неговата [на Ницше] философия е най-дълбоката философия на любовта” 16. Отново възпяване на жизнерадостния дионисовски човек, отново възхвала на живота в неговата разгулна стихийност, а същевременно, макар и косвено – и на религията на любовта. Ако припомним редовете от Антихрист от 1926 г.: „Бог е любов! Бог на кръста! Каква комедия!” 17, сравнението ясно показва промяната (вероятно несъзнателна) в настроенията на Янев, що се отнася до отношението му към Христос (впоследствие дори към християнството), респ. в тълкуването на свръхчовека като свръххрист. Такава (и усилваща се) промяна наблюдаваме и в статиите на Янко Янев във вестник Пряпорец от края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век. Ще ги проследим накратко в хронологичен ред. Европа и християнството е първата от тази серия, в която идеите на Ницше отново са не само популяризирани, но и впрегнати в коментара на християнската европейска действителност. Отново е противопоставен античният на християнския човек, отново е показано пагубното дело на дисангелиста Павел, но в следващите редове разчитаме и друга в сравнение с книгата от 1926 г. нотка в отношението към християнството: „… само в копнежа по вечност можем да оправдаем своето съществуване на земята. Това е смисълът на Христовата мъдрост, от която никога европейският човек не ще смогне да се освободи, колкото и да се бори срещу нея. Тази мъдрост ще държи в плен душата му и ще я озарява с блясъка на величието през всички времена!” 18. Такова признание е невъзможно четири години по-рано – предишното време се е характеризирало според Янев с „разкъсани последните куполи на онази религия, вярата в която е противоречие към света” 19.
Особено важна за темата ни тук е друга статия от същата 1930 г. – тя е назована Богочовекът и въпреки че имаме предвид специалния ѝ „великденски” характер, не можем да отминем както типичния ницшеански мотив в рисунъка на Христос, така и също толкова очевидното преклонение пред лика му. Христос е романтик, упоен от светлината на друго небе, но това не го прави противник на живота, ако следваме логиката на описанията на Янко Янев. Веднага се набива в очи характеристиката на Богочовека като самотник – в същата тоналност бе предадена небивалата самотност на Заратустра/Ницше в книгата от 1926 г. Ето какво казва сега Янев за Богочовека: „Онова, що малцина са смогнали да разберат в цялата жизнена пророческа трагика на тоя Син на слънцето, не е всъщност неговата безпределна вяра в отвъдното сказание за живота, нито учението му за земното покорство и земната мъка. По-скоро, стихията на Исус се крие в неговата неизразима самотност. <…> В действителност, целият живот и страдания на Исус са трагедия на една ужасяваща самотия, по-гибелна от която никой друг на земята не е смогнал да преживее…” 20 Но такъв гибелен самотник бе и Ницше… Нека цитираме и следните думи на българския мислител: „Той [Исус] е безсмъртният свръхчовек или богочовекът на самотността и тайната, смисълът на която се крие в него” 21. Исус е излъган във вярата си в Отвъдното; Оня, комуто се е молил на кръста, го няма. Излиза, че Исус е също жертва на Бога, както на друго място твърди Янко Янев изобщо за човека. Това несъмнено го сближава с Ницше – пред нас застава един сдвоен със Заратустра Христос, но далеч не такъв, какъвто го вижда Пенчо Славейков например, в известната си статия Заратустра 22. Исус е романтик, той носи нов тип романтика, чиято същност е „да откъсне човека от земята, от тази юдол на плача, и да го понесе към царството на звездите – там, дето няма ни добро, ни зло, ни истина, ни лъжа. Земята е греховна, земята е долина на плача; тя е безсмислена и неодухотворена, случайна, преходна. И за да може да получи човек оправдание за своя живот, както и за да го обезсмърти, трябва да го изпълни с небесна музика. Това е истината на Исус, това е бездънното съдържание на философията му, това е всепобедната му вяра в песента на свръхземния живот, това е жреческото вдъхновение на неговото слово” 23.
Няма ницшеанска присъда над тази романтика на задгробното битие, защото самата тя е ницшеански изтълкувана. Исус е не само пророк на небесното и отвъдното; напротив, той е въплъщение на два свята – земния и небесния, чието съединение означава съединение на човека със свръхчовека. Като Богочовек Исус е дошъл да върне човечеството към изгубеното царство на невинността, към неговото изначално, райско състояние – отвъд доброто и злото…
Кръстът не е край на духа, твърди Янев и Възкресението той нарича легенда, която няма предели в пространството и времето – това е Митът за вечното възкресение на духа, съпоставим с възвестения от Ницше Вечен възврат. Макар в тази „великденска” статия Янев да се въздържа да прави такъв паралел, той е твърде очевиден, за да го подминем.
Такава влюбеност в Исус – сходна с тази в Ницше/Заратустра, наблюдаваме и в също така тематичната „коледна” статия от началото на 1931 г.: „Може би в никое друго време в новата история на Европа рождението на Богочовека не е имало такова дълбоко и символично значение както днес. Защото какво означава всъщност рождението Христово, ако не рождеството на творческия дух и неговото завладяване на света и живота? <…> Рождението на Богочовека е рождение на самия просветлен и обожествен дух. <…> Всичко в тоя свят, което има красота и значение, всички струни в съзвучието на вселената, всички слова на боговете, дори най-грозното и ужасното, дори самата смърт – всичко дължи битието си на вечната прасила на духа, името на която във философията е Логос, а в религията – Христос…” 24.
По-натам (а също и в статията Исус от 1932, съществено повтаряща предишната „великденска”) следва една християнска химника (да се изразим с думите на Янко Янев), която винаги носи и ницшеански патос. Ако опитите за синтез между Ницшевия свръхчовек и християнския Богочовек характеризират писанията на Янев от началото на тридесетте, то друг вид на „престижната връзка” с Ницше, друг модус на бъденето като Ницше демонстрира книгата Героичният човек от 1934 г. Но нейният коментар е вече значително отклонение от темата ни за българския Антихрист от 1926 г.