В българската литературна история има екзстенциални драми, по-трагични и по-силно въздействащи и от най-добрия отечествен драматургичен шедьовър. Тях ги пишат самият живот и жестокото раздвоение в душата на твореца, разпънат между идеология и съвест, естетически критерии и страх пред силните на деня, политическите реалности и изкуството-убежище като „по-добрия свят” (Новалис).

За нещастие, земното ни битие като „зоон политикон” е така устроено, че сме плътно въвлечени в сферата на политическите взаимоотношения, дори когато съзнателно избираме духовната емиграция, приютени в илюзорната „кула от слонова кост”. Все някъде и някога ни издебва политическият избор и впримчени в актуалната въвлеченост на отношението към властта, осъзнаваме, че не можем да избягаме от него. А той е неминуемо свързан и с нравствения избор, който при гранични екзистенциални ситуации отваря кутията на Пандора, зашеметявайки с въпроси не просто кое е „добро” и кое е „зло”, но и кога имаме, респективно нямаме, правото на съдници или правото на грешка.

Политическите съдилища у нас са създали много герои на принципа, че убитите остават безсмъртни, когато смело защитават своята кауза. България дори е известна като „страна на убитите поети”. Да умреш за политическите си убеждения е въпрос на чест. Но доста по-спорен и сложен за обговаряне е въпросът за творците като свидетели на политическо обвинение. Опасната връзка политика-изкуство, творец-обвинител или творец-защитник в културната ни история е ярко проявена в два знакови процеса: 1) процесът срещу Вапцаров и ролята на Елисавета Багряна и 2) участието на Николай Райнов като свидетел на Народния съд. Те са успешно ситуирани в „лявото” и „дясно” пространство като жертви или мъченици - според идеологическия прочит и индивидуалните пристрастия на съдниците или „адвокатите” им в Големия виртуален процес на Историческата памет.

Първият от двата процеса има огромна публичност и освен многото, често спекулативни публикации, може даже да се твърди, че има и доста фолклоризирани версии, устно разпространявани. „Вечната и свята” ту е сатанизирана, ту е представяна като жертва на заговора на соцреализма ¹. Макар, че и тоталитарният режим има своята роля за утвърждаването ѝ на класик в българската поезия.

Но яркото ѝ присъствие на голям творец и муза на българския културен елит, наравно с изявеното в творчеството ѝ пристрастие към роялистката идея, което е по-скоро сантиментален и традиционалистки жест ² към царската фамилия< ³, отколкото открито партийно пристрастие, я правят подозрителна за всички, които неразделно свързват пролетарски произход и политическа неблагонадеждност. Други пък са подразнени от умението ѝ да се „впише” в новата обществена ситуация след 9. ІХ. 1944 г., искайки от нея да заеме една едва ли не героическа позиция на отрицание на статуквото. Докато тя продължава да бъде себе си – една красива и талантлива жена, живееща за своята поезия и благодарна за признанието, което ѝ бива оказвано от новата власт. Известният конформизъм, който Е. Багряна проявява, е типичен за болшинството творци от всяка преломна епоха, които вървят с победителите и дори, когато е необходимо, им пеят „Осанна”, какъвто е случаят с одите за вожда Георги Димитров.

Но нима най-новата ни епоха не познава фрапантни случаи на политическо хамелеонство, когато припознаването на демократичните ценности бе открито отрицание на довчера декларираната позиция на класова праволинейност? Играта и мимикрията вървят ръка за ръка в политическото приспособленство и явно пребоядисване, докато за моралното прераждане и искрена ценностна преориентация са нужни физическо време, съвест, мъчителна борба със самия себе си и довчерашните си идеали. Стига изобщо някога да си имал идеали, разбира се! Иначе няма нищо по-лесно от това да се събудиш демократ. Или комунист. Или фашист. Етикетите имат значение само в определен отрязък от време. А искрените убеждения са като любовта и бедността. Тях не можеш да скриеш.

Връзките власт-талант, политика-творчество могат да бъдат вдъхновяващи и искрени. Българската литература познава подобни щедри ерупции на таланта у Христо Ботев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров. Но при тях обезателно присъства моментът на отъждествяване с даден идеал. И готовност да се жертваш за него.
При хилядите форми на приспособленство, имащи като необходимо следствие компромис със съвестта, понякога разумно дефинирано като оцеляване, на първо място говорят страхът, суетата, израждаща се в нетолерантност, желанието за собствено удобство и по-възможност - придвижване поне крачка напред в социалната йерархия. Съотношението между тези четири фактора е различно, като винаги има един надделяващ. Неговото значение се определя от конкретните житейски обстоятелства и силата, респективно ефективността на механизмите на репресивната власт.

При Елисавета Багряна като свидетел по делото на Вапцаров доминиращи са не толкова страхът,че ще загуби привилегиите си, колкото нежеланието да разруши собствения си личностен комфорт и суетата на твореца, който с нежелание признава чужди заслуги. Тук не е мястото за спекулиране с отделни детайли от поведението ѝ в съда. Както е казал Христос, недостойно е да се вдига ръка срещу съгрешилия спрямо моралния закон. А и целта на едно научно изказване не може да бъде издаване присъди от последна инстанция. При разсъждението върху опасните връзки „творец-политика”, „творец-политически съдилища” важното е, според мен, да се посочи какво става в душата на твореца и как политическите обстоятелства като външни фактори се интериоризират и въздействат върху мотивацията на човека на духа.

Политическото съдилище винаги е изпитание за свидетеля, който лесно може да прекрачи прага на очакваното от него поведение и нарушавайки предварително зададените правила на играта, сам да се превърне в обвиняем ⁴. Катя Зографова напомня, че Първата дама на българската поезия е била манипулирана непосредствено преди съдебното заседание по дело 585/1942, по спомените на Бойка Вапцарова от прокурора Стоманяков, който дълго и настойчиво е разговарял или „съветвал” свидетелите, че става дума за особено опасни обвинения на подсъдния, изискващи да се отговаря лаконично ⁵.

Хвалената, почитана, обожавана от почитателите си и мнозина творци на културата като Боян Пенев, Йордан Йовков, Владимир Василев и още доста „златорожци” Багряна е поставена в твърде деликантна ситуация, когато семейство Вапцарови я избира за свидетел. Те разчитат на подкрепата ѝ именно като човек, който познава поетическия надарения наследник на рода. Още повече, че е предсказала блестящо бъдеще в литературата на осемнадесетгодишния юноша и очевидно думите ѝ са били възприети не като обикновен куртоазен акт, а като припознаване Божията искра на таланта у младия автор, който е неин пламенен поклонник, както личи от читателската му карта. Искрено съм убедена, че не е толкова важно колко едносрични отговори „да” е дала поетесата пред съда, нито колко изразителен е бил езикът на тялото ѝ, нито дали наистина се е запознала с Вапцаровите стихове в нощта преди решаващото съдебно заседание. Защото талантът би трябвало да бъде хуманизъм и дори защитата на един посредствен талант, а не гений, какъвто е Никола Вапцаров е дължимото поведение в подобен случай, независимо дали сюжетът с разпита се осъществява в България, Франция или Венецуела.

Ще подчертая изрично: това мое съждение е от общоморален храктер и не цели да уязви паметта на великата Багряна, каквато е тя за мен - световен поет, чиито стихове разкриват по неповторим начин вселената на Женската душа. Тя си остава един от най-любимите ми автори, когото имах щастието да интервюирам като ученичка за в. „Средношколско знаме” и никога няма да забравя достолепната ѝ осанка на лейди и умението да общува. Но съм отгледана както с нейните възхителни римувани детски творби като „Станаха рано децата, да боядисват яйцата” или „Пързалка”, така и с цикъла „Испания” на Н. Вапцаров, който майка ми, на цели 24 години, чете на мен, четири годишната и двете плачем заедно с Долорес, чиито мъж умира на барикадите. Обичам и двамата. Възхищавам се от творчеството и на двамата. Страдам и за двамата. Заради смелостта на Вапцаров да избере живота за другите и заради несмелостта на Багряна да защити почернената му младост и своето достойнство на толерантен творец с гражданска съвест, за когото всяка власт е временна, а вечни са само Изкуството и Любовта като Христова обич, тоест, Любов към Ближния.

Опасните връзки творец-политика са и примамка за Егото. Да се чувстваш приета в Двора (царски, имперски, партиен), да се чувстваш над другите, да се страхуваш да не загубиш престиж и бъдеща подкрепа „отгоре”, са все примамки на суетата и резултат на недостатъчен кураж да бъдеш самия себе си при всички обстоятелства. Нищо не приспива толкова лесно и удобно съвестта както съзнанието за антиномията опасност-безопасност на битието. Изборът не е лесен. Но и не всеки е роден, за да бъде герой. Същност и битие могат и да се разминат, както се разминават понякога – а всъщност твърде често – талантът и етическия ригоризъм в гранични екзистенциални ситуации.

„Човешко, твърде човешко” визира в подобни случаи Фридрих Ницше слабостта на плътта и волята за съвършенство. Големият руски поет Владимир Сидоров има прекрасен стих. „Поетът не е прав, поезията е права”. Нито литературната критика, нито естетиката като философия на изкуството имат правото да обвиняват твореца за човешките му грешки и слабости. Той се отърсва от тях в творчеството си и затова то е най-добрата, Божествената част от неговото Аз.
Николай Райнов определено още приживе си е спечелил славата на човек на духа, презиращ хората на стомаха, както на Изток наричат с презрение филистерите-консуматори. Още първите му литературни опити, белязани от интерес към окултното, го правят широко известен на четящата публика, поразена от богата му ерудиция и способност да бъде медиатор на чуждите културни потоци, а огромната му и разнолика продуктивност буди страхопочитание. Както пише една от задълбочените му изследователки Светлана Стойчева „По обема на цялостното си творчество Райнов надминава и най-плодовитите български автори. За „обемен” писател българската мярка обикновено е Вазов, „човекът-литература”, но Райнов, „човекът-езотерична култура”, е много по-трудно обозрим...” ⁶

Най-вече впечатлява способността му да съвместява различни изкуства и понякога - противоположни стилове. Както ще напише изповедно в алманаха „Жътва” (1922), в него се борят съдба и предопределение, житейски път и духовна мисия:

Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека… Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому... Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха.

За разлика от Е. Багряна, Николай Райнов изобщо не е светски човек и няма отношение съм властовите структури. Той е по-скоро неглижиран, отколкото протежиран от официалните институции, макар и да се радва на голям за времето медиен комфорт, тъй като творческата му продуктивност кара критици и публика да отбелязват непрестанно новите му изяви на полето на българското съзидателство. Изтъкнат популяризатор на европейската култура, той спомага да се наложи символизмът у нас, медиатор е на окултните идеи, запознава поколения деца с най-хубавите приказки на народите, пръв се захваща с представяне историята на изкуствата у нас.

Популярността му не намалява, дори когато през 1919 г. е отлъчен от Православната църква, заради романа си „Между пустинята и живота”, където дръзва, повлиян от богомилските си възгледи, да разкаже историята на бунтаря срещу остарелите социални и религиозни порядки Исус, роден от земната обич на жена, но родил сам Бога в себе си.

Всъщност мнозина от почитателите на писателя-художник го възприемат като съвременен богомил. Той възкресява героичния им подвиг в дебютната си книга „Богомилски легенди” (1912), но и е изкушен от трансцедентността на богомилската философия като пряк път към Бога и Съвършенството. Избрали спиритуализацията на живота като живот в духа, богомилите са първите в световната история, които превръщат ежедневието си във вдъхновяващ морален пример, а смъртта - в тържество на Божествената правда. Затова и митологизиранното му общение с богомилите на ниво свръхсетивен опит или откриване на древни ръкописи на т.нар. еретици в Малта през първата половина на ХХ век спада днес към една от най-интригуващите легенди от близкото минало.
Може би, мит, но красив мит е и отъждествяването му с Епископ Симеон Антипа, както си тиражира в Интернет пространството. Но приемам за продуктивно в символичен план свързването на неговия спиритуалистичен труд по възкресяване на славното богомилско минало и създаване летопис на времето, родило новите богомили – учениците на Беинса Дуно (Петър Дънов):

213. Прехласнати във вечността, богомилите не искаха човешката памет да запази следите на тяхната стъпка и време; те нямаха историк – и Симеон Антипа по необходимост трябваше да стане такъв. Защото в своята книжовна дейност той остана верен на онова начало, което четем в първите редове на неговата история: „Аз искам да запазя като скъп спомен на поколенията онова, което извършиха някои; аз искам да дам назидание там, дето смътната памет ще си спомни само метеж и позорно деяние; когато говорят: те бяха съблазнители и духовни лихсимци; аз искам младите да дадат правдивия ответ: Ние знаем какви бяха те – ние знаем за какво умряха!”
664. Но аз се радвам на честта, с която ме удостоява сегашното време: макар съвсем недостойно, аз споделям сега мястото на Симеон Антипа, който пръв е писал по Движението и Учението на богомилите, а аз сега трябва да върша същото по необходимост, макар че нямам нито строгия му поглед на историк, нито способността му да синтезира в няколко геометрични линии езотеричния план на цялото движение. ⁷

Николай Райнов сякаш живее едновременно в две реалности, а миналото изглежда, че няма тайни за него. Така органично-свободно се чувства той в Историята, чийто говорител иска да бъде. Определението „мистик” е другото име на човека и твореца, търсещ същността на нещата зад видимостта-майа. Прелъстен от мъдростта на Изтока, той надмогва материализма и рационализма на Западния свят, за да се опита да познае космоса в единството му на дух и материя, на сетивност и душа. Съответно, неговата творческа суета не е свързана с ламтеж за признание, макар по човешки да страда, когато осуетяват юбилейното му честване или се чувства неразбран в най-съкровените си духовни и художествени търсения. Но тя го тласка към интелектуални авантюри, с които по-късно ще спекулират противниците му. Става дума за теософските му увлечения и принадлежността му към масонството, продиктувани, според мен от познавателен глад и стремеж за надхвърляне ограничеността на материалното битие и преградите пред познаващия дух, устремен отвъд триизмерността.

И точно този прероден богомил, милеещ за чистота на Учението, пренесло заветите и мъдростта на езотеричното знание през столетията, за да се превърне България в страна с духовна мисия за нравствена трансформация на човечеството, престъпва с поведението си след деветосептемврийските събития и като свидетел на Народния съд почти всички богомилски запрети, към които спадат моралните норми: да не ламтиш за власт (постове), да помагаш на изпадналия в беда, да не причиниш, макар и неволно, зло на ближния, да не лъжеш и клеветиш, за не свидетелстващ и да не даваш клетва, да не използваш грозни и обидни думи, да прощаваш на враговете си.

Наистина правилно казват, че най-черната бездна е човешката душа и никой не знае какви колизии се разиграват в нея. Живелият като отшелник Николай Райнов, безразличен към материалното, изведнъж се оказва въвлечен в ролята на водещ социалистически интелектуалец, а новата власт стимулира суетата му или го плаши с възможността да остане „зад борда” като „човек от миналото”. И той бърза да се приспособи, дори с цената на оклеветяване и подценяване таланта на крупни български творци – художници и писатели. Забравяйки, че интелектуалецът, според изковалия този термин Клемансо за Емил Зола, дръзнал да се обяви в защита на осъдения и разжалван капитан Драйфус с думите „Аз обвинявам”, означава личност с нравствена позиция.

По свидетелството на съвременниците:

В дните преди „Народния” съд, в Съюза на художниците вече кипеше трескава дейност по реорганизацията и прочистването му от „фашистки” елементи. Малка група от нагаждачи извърши преврат и се самообяви за „нова управа”. Николай Райнов – председател, Илия Петров – секретар, и Николай Шмиргела – касиер. На 19. IХ. те свикаха „общо събрание”, което трябваше да изработи програма за бъдещата дейност. Заговорниците успяха да съберат едва 50 души от членовете на Съюза на дружествата на художниците в България. Зад гърба на мнозинството (членската маса надхвърляше бройката над 300) те постановиха разформироването на дружествата. В бъдеще художниците можеха да постъпват в съюза само поединично и след изричното одобрение от административната управа... На едно от първите събрания Николай Райнов чете доклад, в който се казваше, че в съответствие с изискванията на „народният съд”, „който иска заслужено наказание за всички престъпници”, управата на съюза трябва да обяви „пред цялата общественост делата и имената на тия, които малко или много са били агенти на фашизма”.Стотици творци на изкуството бяха задържани, жестоко измъчвани, а някои от тях убити още преди „народният съд” да започне своята работа.” ⁸

Заради фашистка дейност от Съюза са отстранени художници от ранга на Ал. Божинов, Б. Денев, Ст. Баджов, К. Щъркелов, Евгени Йонов, Ив. Вълчанов, К. Гърнев, проф. Н. Михайлов, Н. Ростовцев, проф. Н. Кожухаров, М. Паразчук, Г. Атанасов, Н. Глинек, Ст. Василев. В печата излиза „громителска” статия срещу семейството от фашистки творци Фани Попава и Чавдар Мутафов, за която авторът, сконфузен, казва, че е писана от сина му Богомил. Но пред Народния съд думите му са надлежно документирани.

И пак наблюдаваме, макар и при коренно различна политическа ситуация, как страхът, суетата, желанието за собствено удобство и за придвижване поне крачка напред в социалната йерархия, водят в един политически процес до предателство и отказ от толерантност към другите, а в крайна сметка - до предателство към самия себе си. Вината към другите е винаги и вина към собственото Аз, което пада в нравствено отношение. Богомилите са го знаели и са предпочитали смъртта на тялото пред смъртта на душата. Пазейки чистотата на името си. И своята памет.

А няма по-голямо посегателство към паметта на един творец от сянката на разочарованието. Така се е случило, че един цял ред от библиотеката ни беше заета от негови творби. В детското ми съзнание по-силно от образа на победителя хан Аспарух е видението на нещастната царица Ахинора от „Видения из древна България”, работохолизмът му, демонстриран в хилядите страници на „Вечното в нашата литература” направо ме изумяваше. Затова не се наемам да съдя, но се учудвам, че един кавалер и мъж, вярващ в кармата, е могъл да обрече на затвор с обвиненията си във фашизъм Фани Попова-Мутафова, при това обявявайки най-добрата наша историческа писателка за плагиат, откраднал идеята му за Балдуиновия романс ... и превърнал го в част от блестящо четиритомно съчинение, представящо майсторски и с дълбоко познание на епохата славни, но и трагични страници от миналото. За сравнение: Кирил Христов пише с преклонение и възхищение за нея:

Най-високият връх, достигнат от българската жена, който напълно я изравнява с мъжа, този шеметен връх се казва Фани Попова-Мутафова. Нейните исторически романи я поставят на нивото на най-големите писатели в този жанр в световната литература.

При това става дума за забележителен творец на къси разкази и романист-сърцевед, проникновен познавач на човешката душа, който създава едни от най-добрите произведения с ярко реалистичен характер в българската литература от първата половина на отминалото столетие. Фани Попова остава плеяда забележителни образи на обикновени български жени, а произведенията ѝ – от класическата детска книга „Червената мантия” до хрониките на живота на съвременни Пепеляшки и жени, прокудени от политическите събития от нашите покрайнини обратно в майка България, са проникнати от симпатия и разбиране на проблемите им, като създава по този начин и портрет на епохата си. Творческата ѝ сила е толкова голяма, че излизайки от затвора след мъчителни месеци, оказали се фатални за здравето ѝ – една крехка и ранима жена със силна душа, тя впечатлява дори идеологическите си противници с духа и таланта си.

Просто не повярвах на очите си, когато търсейки илюстрации за доклад, представящ художника Н. Райнов в илюстрираната от самия него повест „Княз и чума” попаднах на дело ДЕЛО № 6.1945. Свидетелските му показания започват с обща характеристика на т.нар. буржоазна преса и завършват с оспорване таланта на видни български дейци на изкуството. Прави впечатление и че говори твърде много за себе си и сякаш е попил партийните директиви:

Печатът беше зверски; човек не можеше да каже не само това, което мисли и което желае, но и най-елементарното нещо, което е позволено на всеки човек да каже. Печатът се насъскваше от горе. Начело на него стояха хора търговци - с изключение на два-три вестника - които печелеха от вестниците и живееха. Те бяха приели на служба бездарниците писатели, карикатуристи, журналисти, а знае се, че бездарникът има едно оръжие, което природата не му е отнела: то е хитростта, то е приспособимостта и способността да се нарежда и да използва тлъстите места. С тази психика може да се справи само бъдещето, само обществото. Тогава обаче това не бе възможно. Всеки, който излизаше да каже нещо, беше изпращан там, където се изпраща труп, а не където се изпраща човек. Такъв тормоз над мисълта не е имало никъде. През 1943 беше отменен и моят юбилей, нещо, което не става в историята на никоя страна, затова, защото аз бях написал един роман „Между пустинята и живота”, където съм казал, че Исус Христос е син на любовта, а не на брак... Очевидно беше, че те не са чели романа. Вдигна се тогава една кампания срещу мене от страна на разни ратници, на разни стари генерали, на разни владици и попове, но не ми се даде възможност да им отговоря в печата.

Като художник ще кажа следното. На върха на тъй наречените художници стоеше Александър Божинов, стояха карикатуристите, които криво се наричаха художници, защото карикатурата не е изкуство, карикатурата по отношение на изкуството е това, което е уводната статия по отношение на белетристиката...

Фани Попова-Мутафова е една бездарна писателка. Това, което аз съм писал като разказ, тя го е обърнала на роман. Пример, моят разказ „Балдуин” стана нейният роман „Солунският чудотворец”. Който е грамотен, може да го прочете и да направи справката си.

Йордан Бадев изигра една съвършено отрицателна роля. Критици като него смятаха, че не са критици, ако от отзивите им не излезе, че те са по-умни от писателите, че те виждат по-далече от тях, че знаят много повече.

Александър Божинов нападна съвсем безоснователно моя брат Стоян Райнов като художник керамик, защото защитаваше един друг художник керамик, който беше дошел от Париж, с когото беше приятел и с когото замисляше да започне обща керамична работа, но се провали, защото Божинов не е художник, липсва му художествен усет...” ⁹

Не знам след революционните промени Н. Райнов да е създател нещо наистина значимо. И имам обяснение за това. Творецът е свободен да прояви напълно Божията искра в себе си, когато е абсолютно безкористен и следва признанието си без утилитарни помисли. Обратно, връзките с властта са опасни и често негативно съдбовни, понеже те само в единични случаи на героични избраници на съдбата осъществяват забележителното тъждество на общочовешки хуманизъм и пълнота на творческите сили. Значително по-често те изкористяват и отслабват таланта, принизявайки го в степен, право пропорционална на властовите привилегии.

Малцина са овластените творци, които запазват моралната си чистота, безкористност и работоспособност, без да се покварят от лакейската угодливост на посредствеността около тях и без сетивата им да притъпят чувствителността си, изнежени от лукса, каращ ги да заявяват на висок глас „Аз съм принц по рождение и боговете са мои братя”. Но това вече е друга тема, която изисква специално внимание.

Вместо заключение ми се иска само да цитирам едно разсъждение на Николай Райнов, който, за разлика от избиращите гордо смъртта богомили и катари, е приел максимата, че човек е тръстика, огъвана от житейските бури: „Човек не е хубав нито паднал, нито гордо възправен. Хубав е – когато се възправя. От всички белези на стъпки по пътя аз съм харесал само стъпките, що се лутат...” ¹⁰