Либертинството във Века на Просвещението

Биографията на Лорънс Стърн
като сюжет за просвещенски роман

За Лорънс Стърн е писано ужасно много. Още през XVIII век, още през далечната 1760 година, на 15 април, излиза първата (макар и анонимна) рецензия за „Животът и мненията на Тристрам Шанди, джентълмен” (а през май 1760 година е издадена и първата биография на Стърн). През следващите години Волтер пише за романа, във Франция, Германия и Русия, преди всичко в Англия редица изследователи публикуват свои коментари. Трудно е да се предполага (въпреки че Стърн още през 1765 година, когато вече е знаменитост, пътува до Франция и Италия и стига чак до Южна Италия, Неапол) как, по какъв начин, а още по-трудно е да се отговор и защо, само до края на века на Просвещението той е преведен толкова ентусиазирано (в хронологичен ред) на френски, немски, холандски, руски, шведски, италиански, датски. По-лесно е, като че ли, да се предположи защо е коментиран – самият той и личният му живот, защо е имитиран, пародиран, защо до края на деветнадесети – и до края на двадесети век дори, този интерес нараства, при това вплетен в интереса към личността на писателя.

Освен реалният си живот, от раждането до смъртта му като в роман от него за самия него, Стърн живее още няколко живота – този на героя си Йорик или Тристрам, което вероятно е едно и също, а и един друг, тайнствен, духовен живот – и всичките те са предмет на коментари, любопитство, дебати, възмущение – още след смъртта му през 1768 година до днес, 300 години по-късно. В един момент лавината на тази „Стърниада” стига дори до прозрение, което сякаш окончателно може да обясни и Стърн, и творчеството му – той е обвинен като плагиат от манчестерския лекар д-р Джон Фариър, с което се добавя нова централна тема за дискутиране на романиста. Преобладаващите изследвания върху Стърн са фокусиране върху биографията му и то не само защото биографизмът е на мода през деветнадесети век: личният му живот, сам по себе си, с потенциал за романова фабула, преобладава и едва тогава следват други основни теми като концепцията за сантиментализма, завършеността-незавършеността на романите му, жанрът на „Животът и мненията на Тристрам Шанди, джентълмен” и „Сантиментално пътешествие през Франция и Италия”, плагиатството. Броят на подтемите е значително по-голям, една от тях – значима и все пак като че ли подценявана, е тази за hobbyhorse, обикновено тълкувано като детска играчка, докато с по-голям потенциал е изследването му като костюмирана фигура на турнирен кон, датиращ поне от късното Средновековие.
Романовата биография на Стърн се основава на няколко документа – споменът (автобиографичния мемоар), написан през месец септември 1758 година, който той оставя „на моята Лидия, в случай, че тя може да прояви любопитство или поради друг по-любезен мотив да узнае в бъдеще” (Sterne 1776 10); на второ място „Дневник за Елайза” и „Писма до Елайза” и записани спомени на двама слуги – на неговия, Ричард Грийнуд, и на лакея Джон Макдоналд, публикувани през 1927 година (Макдоналд е този, който докладва на приятелите на писателя за смъртта и последните думи на Стърн).

Разбира се, не могат да се пропуснат и многобройните споменавания и коментари за Стърн на съвременници – преди да стане век на раждането на романа, векът на Просвещението е епохата на мемоарите, дневниците и писмата; бележити личности като д-р Самюъл Джонсън, Джеймс Бозуел, Хоръс Уолпол, Томас Грей, лейди Брадшей, известната ни вероятно само заради това, че коментира Стърн, Оливър Голдсмит, Едмънд Бърк, Дейвид Хюм, Мери Уортли Монтагю, Уилям Купър, а също писма и спомени на по-слабоизвестни съвременници, както и доста екзотични представители на хората от народа, като часовникарите, които писмено протестират срещу „…автора на „Животът и мненията на Тристрам Шанди, джентълмен” през май 1760 година във връзка с прочутото навиване на часовника (игрова препратка към думите, с които лондонските проститутки се предлагат), или доста резки анонимни публикации като „Глупостите на Стърн” – от декември 1762 година.
Животът на Стърн, прочетен през тези документи, действително се развива като действие на роман, но отчасти това може да се дължи тъкмо на недостатъчната достоверност на тези документи. Докато в общи линии поне фактите в Мемоара, написан за дъщеря му, са верни, читателят им е раздвоен между това да повярва на Стърн и да реши, че неговият необичаен стил на разказване не е измислен само за прозата му, или пък да се усъмни за кого огледалните образи на Стърн разказва романистът.

„Дневник за Елайза” и „Писма до Елайза” от една страна сякаш не са били предназначени за публикуване, но от друга характерът на текстовете не е по-различен от художествения разказ – „фикцията” на „Тристрам Шанди” или „Сантиментално пътешествие”. Резервите към тях обаче са свързани с документираното манипулиране на писмата от страна на дъщеря му, която решава да ги отпечата – водена от най-добри чувства, между другото, достойна дъщеря на Йорик-Тристрам-Стърн, но цитирана как най-простодушно се опитва да поръча на техни близки написването на нови, допълнителни писма. Постъпката ѝ днес изглежда морално укорима, ако сериозно сме очаквали тя да съхранява паметта за баща си, но как тогава да се разберат дописването на планираните трети и четвърти том от приятеля му и състудент Джон Хол-Стивънсън? Жанрово има колебание какво представлява „Сантиментално пътешествие” – роман, пътепис, пътеписен роман, и сякаш нежелание да се прочете като автобиография, или като автобиографичен роман, примерно. Колкото Лидия има право да дописва кореспонденцията и мемоарите на баща си, толкова и „Юджиниъс” може да си позволи да дописва чужда автобиография.

Няма спор относно фактите, регистрирани от Джон Макдоналд: споменът му е кратък, стегнат, доста делови и най-вероятно напълно достоверен за смъртта и последните думи на непознатия му джентълмен през онзи петъчен ден на18 март 1769 година към 16 часа следобед в магазина за копринени чанти на „Олд Бонд Стрийт” № 41, като и тогава, и когато го пише, той не е съвсем наясно кой точно е Лорънс Стърн, а го приема просто като един от приятелите на господаря си.
По-различна е историята със спомена на Ричард Грийнуд. Артър Каш (Cash 1992 xxi) бивш слуга в домакинството на Лорънс Стърн, който е интервюиран от Джоузеф Хънтър. Ръкописът от беседата им, собственоръчно записан от Хънтър, е запазен в Британския музей като Add. MSS 24 446 fols.26-7 и редактиран от James Kuist под заглавието „Нова светлина върху Стърн: спомените на един старец за младия викарий (NewLightonSterne: AnoldMan’sRecollectionsoftheYoungVicar, PMLA LXXX [1965]), 549-553.) Тази беседа не е цитирана от по-ранните изследователи на Стърн, макар че би могла да подкрепи коментарите им за интимния му живот. Станала публично достояние през 1965 година, обаче, възникват два проблема – единият е за надеждността на спомените на слугата. Каш обръща внимание, че по времето, когато е разпитван от Хънтър, Ричард Грийнуд е „доста възрастен”. Той постъпва на работа в семейството през 1742 година, „година-година и половина” след сключването на брака между Стърн и Елизабет Лъмли – в понеделника след Великден същата година (30 март 1741), – от старшия свещеник на манастирската църква в Йорк, както съобщава Уилбър Крос, Cross 2010 49). Макар да се опитва да бъде дискретен и лоялен към господаря си, той споделя редица конкретни подробности за изневерите му, като опитите му да се изразява по-сдържано само подсилват автентичността на споменаваните събития, в които Грийнуд реално изпълнява ролята на сводник, редовно предоставящ на Стърн момичета за развлечение.

Такъв е документираният факт, прави впечатление само, че Грийнуд сякаш не знае за приятелския кръг на Хол-Стивънсън, защото в духа на откровения му разговор не би било проблем да сподели макар и слухове за „диаболичните”, добре документирани „оргии” в „клуба на демоните” (конкретно за участието на Стърн, обаче, липсва информация): по сведение на самия Хол-Стивънсън в неговите FablesforGrownGentlemen („Притчи за пораснали господа”) и CrazyTales („Луди разкази”) в „Лудия замък” става дума за пиянство и оргии. „Клубът” се събира няколко пъти годишно (между другото такива клубове изглежда са популярни през епохата – прочут е този на Сър Франсис Дашуд и неговото „Братство на св. Франсис от Уикъм”, или „Ордена на рицарите от Западен Уикъм”, които се срещат в деня на Валпургиевата нощ, а по-късно в Абатството Меднъм, където се наричат „Монасите от Меднъм”; клубът също е наричан „Адски огън”. Известни са имената на „демоните” – след тях е свещеникът [курсивът мой – Й. К.] Робърт Ласъл с прякор Пантагрюел, Закари Мур, полковник Хол, полковник Лий, Андрю Ървайн. Стърн не попада в този списък, но е известно, че двамата с Хол-Стивънсън се срещат и надбягват с колесници по пясъчните плажове на Солтбърн на Северно море. Можем да предполагаме на основа на литературните факти какви са били техните разговори и отношения – Хол-Стивънсън пише неприлични стихове, посвещава на романиста своето „Лирическо послание”, с което поздравява Стърн за триумфа на „Тристрам Шанди”; в силно обтегнати отношения е с Смолет (известни са отношенията на Смолет и Стърн); някои четат „Сантиментален диалог между две души в материалните тела на една английска дама от благороден произход и един ирландски господин” на Хол-Стивънсън като пародия на „Тристрам Шанди”; неговото „Продължение на сантименталното пътешествие на Йорик – с предговор, разказващ за живота и написаното на господин Стърн”; и от друга страна присъствието на Юджиниъс в двата романа на Стърн.

Сред по-ранните скандални истории на Стърн (тук няма да се спираме изобщо на фантасмагориите за любовта му към мъртвата малолетна средновековна монахиня от дневника му) Кити Фурмантел заслужава специално внимание. С нея са свързани прочутото самолично надписано писъмце, в което Стърн сгрешава името, нарича я „госпожица Фодърджил” няколко месеца след срещата им в Йорк, когато започват да разменят активно „интимни” писма. От публикуваното от тези писма те по-скоро могат да се нарекат закачливо-артистични, а романтичната „интимност” (уверения в неговата обич и желание да я види) е очевидно интерпретирана. Така или иначе, дванадесетте писма с доста традиционното обръщение „моя скъпа Кити” са в наличност в отдела за исторически и литературни ръкописи на библиотеката на Пиърпойнт Морган. Неоспоримите факти са, че Стърн се среща с Катрин (дьо) Фурмантел през 1759 година, когато тя има професионален ангажимент в Йорк. От литературно-историческа гледна точка представлява специален интерес (и може би обяснява всичко останало в отношенията им) писмото, което Стърн пише от името на Кити, за да го препише тя и го изпрати до прочутия актьор Дейвид Гарик; в него Кити хвали „Тристрам Шанди” и моли влиятелни актьор и литератор да напише благоприятен отзив. Кити, която е певица и актриса, се познава с Гарик и му изпраща писмото на 1 януари 1760 година. Иначе повече подробности могат да се намерят в впечатляващото изследване на Eva C. van Leewen Sterne’s ‘JournaltoEliza’. ASemiologicalandLinguisticApproachtotheText.

В том V, EagantoGarrett, на ABiographicalDictionaryofActors, Actresses, Musicians, Dancers, ManagersandOtherStagePersonnelinLondon, 1660-1800, от професор Philip H. Highfill, Jr., PhD, професор Kalman A. Burnim, PhD, и Edward A. Langhans е събрана макар и оскъдна информация, както и слухове и клюки за Кити Фурмантел (Highfill 1978 376-377) с предположения за протестантския произход на семейството ѝ, избягало от религиозните преследвания във Франция. Според един от тези слухове „…Кити полудява, след като е зарязана от Йорик”, постъпила е в частна лудница и е послужила за прототип на Мария от „Сантиментално пътешествие”. Със сигурност се предполага, на основата на косвени доказателства, че Кити е „скъпата Джени” от „Тристрам Шанди”.

Съвсем различни са отношенията на Стърн с тридесет и една години по-младата Елайза Дрейпър (разбира се, по споровете за осъществена или неосъществена сексуална близост, както с Кити, така и Елайза, не може да се вземе отношение, защото единствена препратка от такъв характер е беглият коментар на Грийнуд за осигуряването на момичета за развлечение). Ще се спра на някои от обстоятелствата, защото е необходимо тяхното уточняване, преди да се тълкуват. Елайза по баща Слейтър, е родена в Индия, в Анженго, днес Анчутего, има по-малка сестра Мери. Тя остава сираче и отива при дядо си в Бомбай (днес Мумбай), а на седем-осем годишна възраст заминава за Англия, за да получи образование. Връща се в Индия през 1757 година и година по-късно, на 28 юли 1758 година, на четиринадесетгодишна възраст, се омъжва за седемнадесет години по-възрастния чиновник Даниъл Дрейпър и му ражда син и дъщеря. През 1763 година семейството пристига в Англия, през месец март 1766 година съпругът ѝ се прибира сам в Индия, а децата им са изпратени в училище недалече от Лондон.
Точно по това време, през месец януари 1767 година, Елайза среща Стърн, който се влюбва в нея. Тя е двадесет и три годишна, наричат я „Индийската красавица”.
Стърн е на 54 години, прочут писател, доста по-възрастен от нейния възрастен съпруг (на тридесет и две години), двамата се запознават на светско събитие в Лондон. Срещите им се провеждат в дома на верния приятел на Стърн комодор Уилям Джеймс, сравнително недалече от лондонската квартира на Стърн, който по това време е фактически разделен с психически болната си съпруга, която живее в Южна Франция с дъщеря им Лидия. Двамата си разменят портрети, Стърн започва да води „Дневник за Елайза”, изпраща ѝ писма всеки ден, защото Елайза се готви да замине след три месеца за Индия. Известно е, че Стърн се подписва в писмата са като „Браминът”, а нарича Елайза „Браминката”, но освен това име и Йорик, използва също „Тристрам”, той се надява да може да се омъжи за нея, дори ѝ подрежда стая в жилището си край Коксуолд. Връзката им приключва със смъртта на Стърн на 18 март 1768 година. Елайза се завръща в Индия при съпруга си, отчуждава се от него и на 14 януари 1773 година избягва от дома им, а през декември 1774 година се завръща в Англия и живее в Лондон до смъртта си на 3 август 1778 година. През последните години от живота си има връзка (вероятно повече от една) с друга литературна знаменитост, абат Гийом Томас Франсоа Рейнал, който я познава още от Бомбай. „Писма на Йорик до Елайза” са отпечатани през 1975 година и може да се предполага, че това е станало с нейно одобрение, защото тя се гордее с връзката си с писателя.

Достатъчно много е известно за Елизабет Лъмли, братовчедка на Монтагю, както и за дъщерята на Стърн (родена през 1747 година – ?) Лидия Стърн, омъжена за Александър дьо Медай, особено във връзка с издаването на писмата му и по сведение на близки ги манипулира (фалшифицира), използвайки приликите в имената Елизабет и Елайза. Би могло да остане още по-сериозна документация за този „период на раздяла” в семейството, като има различни предположения за причините, но резултатът е, че се внася голямо и излишно объркване, така че само косвено (особено предвид психическото заболяване на госпожа Стърн) можем да съдим за чувствата на дъщерята и съпругата към „прелюбодействата” на писателя. Така или иначе, налице във всички анализирани случаи няма документирана достоверност и автентичност. Документиран е животът на двете след смъртта на писателя и респектът към тях в обществото, свързан със Стърн.

Пресилената „скандалност” на Лорънс Стърн съвпада с посоката на промяна на нравствените ценности – от разпуснатостта на Реставрацията (като реакция на пуританската въздържаност, срв. Джон Уилмот, граф Рочестър), през протестите срещу тази разпуснатост и оформянето на опозицията „чувственост” (с деликатен класов акцент – „буржоазен морал” (с акцент върху класовата непреклонност) в края на седемнадесети и началото на осемнадесети век, наложени от представители на англиканската църква (тук трябва да се отчетат разликите в доктрините на католицизма и англиканството) до началото, някъде по средата на осемнадесети век на представата за морал ¹, която ще доминира в Англия до края на деветнадесети век, а по-точно и до началото на Първата световна война, през периода за удобство наричан „викторианство”. Така и „оправдаването” на Стърн се случва с възхода на високия модернизъм след войната с характерния му бунт срещу лицемерното отричане на сексуалността.

Понякога се смята, че за Стърн, за един свещеник от англиканската църква, е недопустимо подобно поведение, с което не само се игнорира и принизява творецът, но му се вменяват и мними грехове, на фона на известни деяния на негови събратя, Божи служители. Струва ми се, че разбирането за ролята и характера на англиканската протестантска църква по-скоро могат да оневинят романиста. Известно е, че той получава образованието си в „Джизъс Колидж”, Кеймбридж (бивш женски манастир, закрит заради разгула на монахините!), че Кеймбридж и Оксфорд са създадени от църквата и до деветнадесети век там не се допускат лица от друго вероизповедание. Трябва да признаем също, че Стърн не избира своето призвание, а, останал без баща, има възможност да следва като стипендиант в престижния университет заради прадядо си, архиепископ на Йорк, и да започне кариера на свещеник заради помощта на чичо си.

Но, както коментираме от началото, този преглед на факти и документи може да се тълкува изборно – като се отчита, обаче, характерната jouissance в неговата проза, внушенията, които сам прави за себе си, могат да се приемат с поне мъничко съмнение в достоверността на фактите. Либертинството (буквално развратничеството), характерно за Реставрацията и осемнадесети век, описвани от някои като „първата сексуална революция”, днес се разбират откъм забавната му страна, а приключенията на Джакомо Казанова и маркиз дьо Сад, или поне историите на маркиза дьо Мортьой и виконт дьо Валмонт, не се свързват с една историческа реалност, в която, през предходната епоха, мъже и особено жени с повишено либидо са били екзекутирани. Либертинството, което се разбира в по-широк смисъл и като волнодумство или предизвикателство не само към сексуалните норми на епохата, но и към религията – като фактически самият термин възниква за описание на мистериозни религиозни обреди и активно се използва след Реформацията.

Днес би било всъщност престижно за Лорънс Стърн да бъде анахронично в компанията на, примерно, лорд Байрон, Верлен, Бодлер и Рембо. Уникалното за негоните романи е, че сюжетът изцяло се твори и зависи от героите му. Неговият живот, с всички присъщи и приписвани на Стърн характеристики, фактически представлява сам по себе си един просвещенски роман в по-богатия и по-широк смисъл на понятието.

Законите на седемнадесети век и осемнадесети век са изключително строги към прелюбодеянието, извънбрачните връзки и всякакви, както е прието да се наричат „отклонения от нормалното сексуално поведение” (срещу това е „бунтът” на Мери Улстънкрафт Годуин за еманципация на жените от моногамията). Сексуалният живот извън брака (но също и двуженството, или содомията) изобщо е незаконен. Тъй като тази строгост е прието да се свързва с религиозните норми (въпреки че в самата Библия има разнообразие от тълкувания, защото там се защищава преди всичко правото на собственост – което пък се проектира като функция на държавата), това обяснява и нетърпимостта към „отклоненията” на църковния служител Стърн. И може би защото то представлява доминиращо мъжко поведение, наказанието се изпълнява главно над жени, но също така и над представители на низшите класи. За висшите класи либертинството като сексуално поведение не е морално укоримо, то се смята за атрактивно, за част от „играта на живота”. Популярните на времето – и днес, текстове, от Казанова, през Сад, през Клеланд, до абат Прево, Шодерло дьо Лакло (а защо не и Волтер, или Русо и т. н.) и фактически Стърн (макар че поради специфичната закодираност на текстовете му, това не излиза на преден план) са предназначени за консумация от либертините на епохата. В известен смисъл либертинският разказ представлява една литературна проекция на карнавала и маскарада.
Въпросът за (женската) проституция през епохата, както и по-късно, през викторианството, се игнорира. Едва в наше време се цитират съхранени разкази на проститутки. Тяхната автентичност и предназначение могат да се оспорват, още повече, че те са и високо морални и сантиментално акцентуват върху социалния статус и материалната безизходица. Някои от тях са несъмнено паралелни разкази на тези на „високата” литература, докато същинските документи – пътеводители за „дамите от района на „Ковънт Гардън”, са предназначени за реалните консуматори.

Несъвършенствата на документите единствено могат да се коригират с хипотези, дори когато те са емоционални. Коментарите на Такъри за Стърн (духът, в който са написани, обаче, има нужда да се преосмисли) могат емоционално да се интерпретират с фактите от личния живот на Такъри и проблемите с неговата съпруга, идентични с тези на Стърн. Иначе всичко си остава литература, в популярния смисъл на думата.

 

Литература

Cash, Arthur. Laurence Sterne: The Early and Middle Years. London: Rutledge, 1992 [London, Methuen & Co., 1975].
Cooper, W. D. (ed.) Seven Letters by Sterne and his Friends, hitherto unpublished. London: Printed for Private Circulation by T. Richards, 1844.
Cross, Wilbur L. The Life and Times of Laurence Sterne. London: Macmillan, 1909 [2010].
Fitzgerald, Percy. The Works and Life of Laurence Sterne. Whitefish, Montana: Kessinger Publishing. 2007.
Hall-Stevenson, John. A Nosegay and a Simile for the Reviewers. London: Printed for M. Cooper, 1760. 
Hall-Stevenson's A Sentimental Dialogue between two Souls in the palpable Bodies of an English Lady of Quality and an Irish Gentleman. London: J. Almon, 1768.
Hall-Stevenson, John. Crazy Tales. London: J. Dodsley, printed in the year 1762, 1764, 1780, 1894.
Hall-Stevenson, John. Fables for grown Gentlemen for the year. London: J. Dodsley, 1770. 1770.
Hall-Stevenson, John. Lyric Epistle. London: printed for R. and J. Dodsley. And sold by J. Hinxman, 1760, 1761. 
Hall-Stevenson, John. The Works of John Hall Stevenson, Esq. Corrected and Enlarged. With several original poems, now first printed, and explanatory notes. 3 vols. Published 1795 by  J. Nichols, for J. Debrett, and T. Beckett in London. Written in English. 1795.
Hall-Stevenson, John. Two Lyric Epistles: One to My Cousin Shandy, on His Coming to Town; and the Other to the Grown Gentlewomen, the Misses of **** . London : printed for R. and J. Dodsley; and sold by M. Cooper, 1760.
Hall-Stevenson, John. Two Lyrical Epistles, or Margery the Cook Maid, to the Critical Reviewers. London : printed for J. Hinxman, 1760, 1762, The second edition.
Hall-Stevenson, John. Yorick’s Sentimental Journey Continued: to Which Is Prefixed Some Account of the Life and Writings of Mr. Sterne. London: Georgian Society, 1902. [Whitefish, Montana: Kessinger Publishing, LLC (June 2, 2008)].
Highfill, Philip H., Kalman A. Burnim, Edward A. Langhans. A Biographical Dictionary of Actors, Actresses, Misicians, Dancers, Managers and Other Stage Personnel in London, 1660-1800. Vol. V (Eagan to Garrett). Carbondale, Illinois: Southern Illinois University Press, 1978.
Saintsbury, George. (ed.). The Works of Laurence Sterne. Including A Sentimental Journey Through France and Italy, The Life & Opinion of Tristram Shandy Gentleman, The Letters, Sermons and Miscellaneous Writings (6 volumes). London: J. M. Dent & Co., 1900.
Sidney Lee. ‘Stevenson, John Hall’. In Dictionary of National Biography (1885-1900), vol. 54. London: Macmillan, 1898.
Sterne, Laurence. Collection of Autograph Letters Signed : York and London, to ‘my dear Kitty’ [Catherine Fourmantel], [1759-1760]. 1 v. (16 items), bound ; 24.1 cm. Collection consists of 12 letters to Catherine Fourmantel; 1 letter (written as from Catherine Fourmantel, and for her to copy and send on) to David Garrick; 1 manuscript copy of a letter to Eliza Draper; and a receipt and signed attestation related to the provenance of the collection. Letters in the collection have been individually described in separate catalog record. Fourmantel, Catherine, 18th cent., recipient. Murray, John, 1778-1843, former owner. Murray, John, 1808-1892, former owner. Murray, Alexander Henry Hallam, 1854-1934, former owner. De Coverly, R. (Roger), b. 1831, binder. Formatted Place: England London. England York. Accompanied by an engraved portrait of Laurence Sterne after the painting by Sir Joshua Reynolds (MA 849.17). Dept./Collection: Pierpont Morgan Library Dept. of Literary and Historical Manuscripts.
Sterne, Laurence. Letters of the Later Rev. Laurence Sterne
Sterne, Lydia. The Letters of the Late Rev. Laurence Sterne, to His Most Intimate Friends. With A Fragment in the Manner of Rabelais. To which are prefix’d Memoirs of His Life and Family, Written by Himself. And Published by His daughter, Mrs. Medalle. In Three Volumes. London: Printed for T. Becket, 1776; Attenburgh: Printed for Richter, 1776.
van Leewen, Eva C. Sterne’s ‘Journal to Eliza’. A Semiological and Linguistic Approach to the Text. Tübingen: Gunter Narr Verlag, 1981.
Wolloch, Nathaniel. History and Nature in the Enlightenment. Farnham: Ashgate Publishing Limited, 2011.
Wright, Arnold, William Lutley Sclater. Sterne’s Eliza. London: William Heinemann, 1922.