Българският Заратустра. Между превода и интерпретацията

Пенчо Славейков и Николай Райнов

„Тъй рече Заратустра” е най-превежданата, коментирана и цитирана книга на Ницше в българското културно пространство. Самият Ницше най-много цени тази си творба и многократно изтъква нейните достойнства. Така например в „Ессе Номо” той казва: „Измежду писанията си отделям Заратустра. С него аз направих на човечеството най-големия подарък, който то някога е получавало. Тази книга, чийто глас прокънтява през хилядолетията, е не само най-великото писание, което е съществувало и което диша въздуха на висините – тя същевременно е и най-дълбокото, родено от съкровените глъбини на истината, един неизчерпаем извор, в който ведрото се спуска, за да се издигне препълнено със злато и доброта”. ¹

За първи път части от „Тъй рече Заратустра” са преведени от Димитър Дечев, публикувани през 1905 г. на страниците на сп. Мисъл. Един много по-прецизен и художествено издържан превод (при който са използвани освен оригиналния текст, но и френски и руски преводи) е осъществен от поетесата Мара Белчева, извършен „под вещата и взискателна редакция на Пенчо Славейков”, издаден след смъртта на Славейков от авторитетното пловдивско издателство „Христо Г. Данов” през 1915 г. Самият Славейков „коментира” този превод чрез Иво Доля – един от най-близките му „двойници” от „На острова на блажените”:

... Доля преведе, заедно с жена си, най-обичаната му в последните години книга „Тъй рече Заратустра” от Нитче и доказа, че езика на Острова на блажените, считан негоден като културно сечиво, е език, който може всичко да каже и тъй хубаво, както опитните културни езици. Върху развитието на поетическия език тоя превод ще има голямо влияние: това което са имали на ум преводачите, и което ги е подмамило да превождат тая велика книга. Значението на „Тъй рече Заратустра” за развитието на поетическия език на Острова е равно на значението, което по други страни, имат класическите преводи на Библията. ²

Тук следва да отбележим и едно важно измерение на използваната техника на маскиране и демаскиране от страна на Славейков, свързано с отношението му към присъствието на гласа Ницше в неговото творчество; присъствие, белязано изцяло от знака на мистификацията. Какво имаме предвид. От една страна, интересът на „жреца и воина” на модерното изкуство към личността и делото на Ницше не подлежи на съмнение. Дори само мотото-посвещение от М. Белчева на титулната страница на „Тъй рече Заратустра” (1915), което гласи, че това е заветът на П. Славейков, „под чието око е почнат и завършен” този превод, откроява пределно ясно каква роля в българската култура е отреждал той на тази творба, наречена от него „единствената книга”, „новото евангелие”, „Ницшевата Атина и Акропол”. Към това трябва да добавим и наличието на цяла „ницшеанска” библиотека: П. Славейков е разполагал с екземпляри от всички книги на немския философ (от някои – и по две, от Заратустра – няколко), както и с многобройни изследвания посветени на философията, личността и живота на Ницше. Но, от друга страна, отношението му към немския философ не се поддава лесно и безпроблемно на квалификации и дефиниции. Така например чрез Иво Доля Славейков казва, че, макар и да не е ницшеанец, „обича да цитира Нитче”, защото „смята неговите мисли за рози и се старае да ги вмести в букета на своите мисли колкото се може по-добре”. А за Стамен Росита, друг негов „двойник”, той твърди: „Всичко това Росита е подслушал от Нитче, онзи модерен титан, който изгуби ум в борбата за „Преценка на ценностите”. А може би Нитче е само изяснител на това, което е живяло в инстинктите на поета и оформяно от ръцете на неговата орисница в живота – защото всяко цвете хваща корен, когато има почва за него”. Също така в първото издание на „На Острова на блажените” Славейков напътства критиците да „дирят в нашия поет един ученик на немския поет-философ, а не духовен роб”, докато във второто издание той променя пасажа – „нашият поет не е ни ученик на немския поет-философ, а камо ли негов роб”. Но пък за Бойко Раздяла казва, че е „близък роднина на творителя на „Заратустра”. ³

Това са малка част от примерите, които могат да бъдат приведени в защита на тезата за преднамерената мистификация, извършена от Славейков по отношение на влиянието на Ницше върху неговото формиране и развитие като творец. Но това, което е по-важно и пряко ни интересува в случая, е, че тези примери демонстрират известна дистанция спрямо идеите на немския философ. Дистанция, породена от желанието на Славейков да отстоява собствената си творческа индивидуалност и независимост.

Николай Райнов също е изкушен от предизвикателствата на тази творба и през 1919 г. предлага свой превод, излязъл със заглавие „Тъй каза Заратустра”. След близо десет години, явно неудволетворен от първия си опит, писателят прави втори през 1938 г., като дори променя превода на заглавието – „Така каза Заратустра”, като отново не приема варианта на Д. Дечев и М. Белчева/П.Славейков, утвърдил се последствие – „Тъй рече Заратустра”. Освен споменатите преводи, присъствието на Ницше – и като идеи, и като стилистика, е безпроблемно разпознаваемо в голяма част от произведенията на Н. Райнов. Много от рецензентите на „Богомилски легенди” откриват в това произведение „ехо от проповедите на Заратустра”. Самият Н. Райнов в разговорите си с Петко Тихолов споделя за първото си „запознанство” с Ницше. Когато предлага за коментар първия вариант на „Богомилски легенди” на Антон Страшимиров, той ги харесва, но му препоръчва да прочете „Тъй рече Заратустра”.

И аз взех превода от руски. Прочетох книгата, която наистина беше написана на друг език: по-жив, притежаващ по-голяма поетичност. Та когато започнах да преработвам „Богомилски легенди”, усвоих стила на Ницше. Усвоих също така и някои негови похвати. ⁴

Ницшеанският патос е ясно откроим и в романа му „Между пустинята и живота” (1919). Ето няколко примера:

Не съм ви учил никога да вярвате... Да усещате съм ви учил, да постигате, да знаете, да осъществявате! Кой е чул от устата ми да излезе думата вяра? Та то е дума, определена за неверници! ⁵

Жесток се вижда на вси силният, защото е към себе си жесток. И няма по-едра наслада за него от насилието върху себе си. Той дири товара, оставен от други, от по-слаби, за да го поеме на плещи, защото търси мощ и пътека на мощ. ⁶

Към светкавица и дело трябва да насочите своя устрем – и всяка творба на вашия живот да бъде внезапен блясък на скъпоценен камък. Пред очите ви трябва да се вият буреносни облаци, а в душите ви да пропълзява мокра тъмнина: тъй само бихте дочакали проведряване на своя устрем; тъй само бихте срещнали ясна шир на върховна замисъл. ⁷

„Мъртвец е всеки, който казва „стига!” на своя меч – и „доста!” на своята арфа. В топли кътища седят само хилави бездарници и нефели умници: нима се е родило нещо велико без слънце, без поляна, без вихър и без дълъг друм.” ⁸

След Пенчо Славейков, който е първият автор в българското културна пространство, обвързващ двата близки, но културологично пределно противопоставени образа на библейския Христос и Ницшевия Заратустра, Николай Райнов е другият автор, който вече художествено осъществява тези асоциативни връзки. В статията си „Заратустра” П. Славейков мотивира възможността за такава асоциация по следния начин: „Неговата цел (на Заратустра – б.м.) не е да донесе обикновено щастие, да снеме царството небесно на земята, а онова щастие, онова царство небесно, за което Христос казва, че е в нас самите. Разликата между Христос и Заратустра е повечето външна... Един паралел между Христа и Заратустра би бил съвсем намясто и ако ги очистим от противоречията им те и двамата биха ни показали един и същ душевен образ, различен може би само в печата на времето”. ⁹ Тази аргументация на Славейков повтаря отношението на самият Ницше към Иисус: „Царството божие не е нещо, което се очаква – за него няма нито вчера, нито утре, и след хиляди години то няма да настъпи – то е само опит на сърцето, то е навсякъде и никъде...” ¹⁰

Действително, отношението на Ницше към Иисус е проблематично и нееднозначно, простиращо се от пълното отрицание до пълното утвърждение. Многочислени фрагменти свидетелстват за едно движение на привличане-отблъскване и утвърждаване-отрицание на неговата личност. Но това не пречи на немския философ да подписва ръкописите в края на живота си с „Разпнатия”, а поставяйки евангелската фраза ессе номо за заглавие на своята книга-равносметка, той явно е търсил и внушението на една директна аналогия.

Тук следва да споменем и различните отзиви, засягащи най-вече адекватността на превода на Заратустра. Като се започне с коментарите на Иван Грозев във в. Напред (1919, бр. 65-66), през критическите бележки на Димитър Дечев в сп. Слънце (1920, кн. 21-22), та до обширната статия на Спиридон Казанджиев „Българските преводи на „Тъй рече Заратустра”, публикувана в кн. 2 на сп. Златорог през 1920 г., в която детайлно се анализират не само достойнствата и пропуските на съществуващите до този момент три превода на „Тъй рече Заратустра”: на Д. Дечев, М. Белчева/П. Славейков и Н. Райнов, но и се отделя внимание на стила Ницше, които го правят трудно преводим. Именно това е една от особеностите на българските прочити на Заратустра, било като превод на тази основна книга на Ницше, било като коментари към тези преводи. От една страна, самите преводачи споделят опитите си с този текст, обикновено придружен със „самокритика”, и, от друга, задължително присъства „критика” към другите преводни издания.

Но може би най-коректен „прочит” на тези преводи прави Жана Николова-Гълъбова в послеслова на „Тъй рече Заратустра” (1990), отбелязвайки, че и трите превода от началото на XX в. са вдъхновени от съкровено общуване с Ницше и по тази причина в тях е отразен не толкова някакъв професионален интерес, колкото стремежът на преводачите да навлязат по-дълбоко в анатомията на Ницшевата мисъл и стил, да я изживеят в творческата ѝ пълнота и да ѝ намерят достоен стилов и езиков еквивалент на български език. ¹¹

И докато в периода 1897-1944 г. философията на Ницше има силно присъствие в българското културно пространство – основните му съчинения се издават от престижни издателства, авторитетни преводачи изпитват майсторството си в този странен екстатично-речитативен изказ, а писатели, поети и литературни критици активно „общуват” с идейното наследство на немския философ, то след 1944 г. Ницше е сред „вредните”, „буржоазните”, „упадъчните”, „опасните” и т.н. философи. Същата съдба споделят и изследванията на Пенчо Славейков за Ницше. „Опасната” вече връзка Славейков-Ницше е отбелязана единствено в монографията на Панчо Русев „Ницшеанството в България” (1972) и в книгата на Стоян Каролев „Жрецът-воин” (1976-1981); статията „Заратустра” е повторно публикувана едва през 1994 г. в „Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност”. В тази връзка следва да споменем, че реабилитацията на творчеството на Николай Райнов е осъществена през 1989 г., чрез издаването на два тома негови „Съчинения”, като първият том е придружен от обширната студия на Едвин Сугарев, в която за първи път са проследени междутекстовите връзки Ницше-Райнов.

Или, ако трябва да обобщим. Българският прочит на философията на Ницше, направен било като превод на неговото основно произведение „Тъй рече Заратустра”, било като коментари, от страна на Пенчо Славейков и Николай Райнов, далеч не е най-адекватният спрямо „автентичния Ницше”. Въпреки „гласа Ницше”, който, както видяхме, безпроблемно може да бъде открит в творбите им и който обикновено е предмет на изследване, не може да се говори за опростени адаптации на творчеството на немския философ. Този прочит се осъществява по-скоро под знака на непрекъснато оттласкване и приобщаване към проблематичното му творчество, сякаш целящо да спази едно от основните изисквания на самия Ницше към своите последователи:

Сам тръгвам аз сега, мои ученици! И вие като мене тръгнете сами по пътя си – такава е моята воля. Наистина аз ви съветвам: отделете се от мене и се бранете от Заратустра! Може би измамил ви е той... Зле се отплаща човек на своя учител, ако цял живот остане само ученик. И защо не искате да разкъсате моя венец? ¹²

В тази връзка ще споменем Хайнрих Щамлер, който в своето изследване, посветено на влиянието на Ницше върху поезията на Теодор Траянов, изказва следното наблюдение за спецификата на цялостната рецепция на философията на самотника от Силс Мария в българското културно пространство: „Творческото осмисляне на идващи от Ницше идейни течения и стилистично-изразни средства трябва да се оцени при българите още по-високо заради факта, че за разлика от руснаците, чрез Ницше те намериха потвърждение на собствените си интуиции и мисловни интенции. При срещата си с Ницше българите не могат да се позоват на нищо свое, а се налага самостоятелно и непосветено да се сблъскат с него.” ¹³