Литературните цитати в повестите и разказите
на Златомир Златанов

Критиката отдавна отбелязва изобилието от цитати при Златомир Златанов ¹, без да извежда оттук някакви привилегировани отношения между автора и цитираните имена. На цитираното име се гледа като на един от най-верните знаци за прокарана връзка с литературните авторитети и същевременно това е най-несигурното свидетелство. В романа „Човекът без качества” на Роберт Музил – един пример за повествование, насновано върху знаменитите европейски идеи, - цитирането се оказва „присъщо” на най-неподдаващи се към рефлексия съзнания, каквато е чаровната Бонадея, чието име от своя страна цитира името на римска богиня на целомъдрието. Цитатът, изречен в профанното неразличаване на високо и ниско, може да звучи само като осмиващ цитиращия.

И в ранната проза на Златомир Златанов случващото се в баналния делник рикошира в литературни имена и цитати. При всяко тяхно пресрещане отзвучава и въпросът как да ги съберем заедно, възможно ли е въобще да мислим и говорим за обикновеното с литературни цитати. Тези цитати идват попътно в хода на сюжета или речта на героите и остават статични, смислово ненакърними, докато реалните случки се развиват по своя непредсказуема траектория. Те не се пресичат, сякаш става дума за две едновременно съществуващи самодостатъчни цялости, и все пак разделянето им е невъзможно. Потопени в делничните случки, героите се лутат „между абстракциите и трезвомислещата реалност” („Невинни чудовища”, 101) ² и цитатността присъства на първо място за да очертае интелектуалния им кръгозор. Авторитетните цитати ще са опорни точки на рефлексията насред менливостта на случващото се, в още по-общ план те са знак за културната памет, натоварена да даде философска перспектива сред нефилософичния делник, предмет на повествованието.

Как двусъставността на фикционалния свят се „сплавя” в повествователното цяло ще е предмет на изложението по-долу. Ще разгледаме какви са източниците на цитатите, как са въведени и как функционират в разказите и новелите, включени в сборниците „Входът на пустинята” (1982) и „Невинни чудовища” (1985). Оттук ще станат отчетливи и точките на приближение и степента на проникване между късния автор и цитираните имена, въз основа на което можем да съдим за връзките им.

Обсег и стратегия на цитатите

Цитираните имена идват от самите герои, които са образцови homo legens и homo citans. ³ Именно затова цитатите не падат изневиделица, а съществуват така да се каже, вътре в самото повествование, в границите, зададени от фикционалния свят с разстановката на персонажите, но без да оставят следи в сюжетното разгъване. Самите герои обсъждат тази цитатна склонност:

- Ти си пълен с цитати, татко барба.
- Те разширяват моя малък свят, дъще. По друг начин не мога да го направя голям. („Невинни чудовища”, 133)

Тези герои имат освен това съзнанието, че цитатността снизява качеството на собственото литературно повествование, както признава писателят Женев Павлов: „Още един мой недостатък. [...] Прекаленото позоваване на чужди източници, което се смята за вредно в изкуството” („Невинни чудовища”, 119).

Повечето цитатни имена са упоменати като характеристика на едно състояние, например: играчите на карти от киното са в настроение, наречено с цитат по Достоевски „административен възторг” („Екзитус”, 9); столичната забързаност към славата влиза в контрапункт с името на тихия баварски писател от XIX в. Жан Пол („Невинни чудвища”, 118) и няколко страници по-долу – в контрапункт на Lascivious people, доста загадъчно обяснено в бележката под линия като: „(Джойс и Одисей) похотливи хора.” (121). Пак там ще забележим препратки към заглавието „Бдение на Финеган” в образите: „замръзнали в самотно бдение лица” (121) или „ще последват часове, дни и месеци на безсилно, прекършено бдение върху преживяното и изстраданото” (134). В един от ръкописите на Женев Павлов „Момичето бе означено с едно кафкианско П. и Марко си помисли, че това би могло да бъде Персида” (135): литературният цитат идеално подхожда на фикционалния си двойник. Ана нарича мансардата „Фрайщат” по името на Фокнъровия роман „Светилището”. ⁴ В „Невинни чудовища” се коментират както Хемингуей, така и Селинджър.

Друг тип „цитиране” поднася характерния за автора стил. Колкото при цитата на името имаме свързване на повествованието с авторовата рефлексия, то имитирането на стила по-скоро отдалечава, пародирайки и обезценявайки изходния образец. Самите герои завързват спорове за писането и дават оценки. В „Невинни чудовища” Пламен – „с дилетантка наглост” – коментира неудачите на авторитетния автор Женев Павлов като среща на европейската картезианска чистота на мисълта с източната будистка валоризация на действието (102). Така се очертават два модела на писането, за които явно повествованието държи сметка, àко и да не взема открито страна в спора. Но неприкрита е иронията към хемингуейския стил на Пламен, или към възрожденско-битовата декорация – било в стила на разказване (129-130), било в интериора (в бледосиньо кимоно посреща приятеля си под свесла царевица, за да обсъждат после Хемингуей и ролите на писателството като „гурбетчийство” или „бабаитлък”, 125-129)

Като имитация на стила на Чехов започва „История с призрак”. ⁵ В следващата повест „Невинни чудовища” присъствието на писателя се оказва много по-дълбоко отпечатано в конструирането на хронотопа, както и в дадената там поема „Дъждовната градина”. Героите гледат пиеса на Чехов и коментират неуспешната игра на актьорите: „Но и обречеността на героите на Тенеси Уилямс също не им подхождаше, въпреки старанието” (95). През имената на Чехов и Тенеси Уилямс ще се доближим до особеното меланхолно светоусещане на цитираната поема на Женев Павлов, която стои далеч от поетиката на Златомир-Златановите стихове, макар че излиза именно от неговото перо.

Когато очертаваме обсега на цитираните имена, прави впечатление, че наред със световните автори препратките към българските са многобройни. Специално внимание им е отделено също в стихосбирките и в есетата на Златомир Златанов. Новелата „Слънчева женитба” се открива с епиграф от Петко-Тодоровата идилия: реплика на слънчовата майка, дадена обаче в четиристишие:

Оброк, тежка орис – един да грее над
този свят, всичко да милва и да
пробужда, него да не огрее никой,
да не го погали по чело!

В разгръщането на сюжета мотивът за слънчева женитба присъства само с детайлите на ритуала, изпълняван в новооткрития комплекс, без препратки към Петко-Тодоровата идилия или към фолклорно-митологичното съдържание. Дори самото заглавие с промяната от „о” към „е” в прилагателното се завръща към някакво (езиково) стандартно състояние, нелитературно и неприказно, на синтагмата. След епиграфа повествованието тръгва като диаметрално преподреждане на цитата: първото изречение е за героя, който заедно с медицинската сестра се спуска надолу с асансьора. Второто е отново реплика към „тежката орис” на гордия самотник: „Старая се да не трепна”.

Тематично свързан с един от българските литературни митове за Яворов и Лора е разказът „Езикова трагедия”. Отново аналогия с Яворово стихотворение се прави в новелата „Невинни чудовища”, при тълкуването на „Дъждовната градина” (92). А възклицание на героинята Силвия е сравнено с изреченото от овчаря в Йовковия разказ „Бялата лястовица” (86); по-сетне този афинитет към Йовковия разказ Златанов ще развие в есето „Бялата лястовица” преразгледана” от книгата „Ален Бадиу или за упорството на нелогичните светове” (2009), вече през безстрастната позиция на читателя, въоръжен с лаканианската аналитика, останал обаче все тъй уязвим и без съпротива към неназовимото и неизкоренимо страдание.

За да окръглим описанието на цитатите в ранната проза на Златомир Златанов, ще добавим упоменаването на картини и препратките към цели интелектуални масиви или към отделни автори, които не са сред официално санкционираните във времето на издаване на повестите при соцрежима от 1980-те. ⁶

Друга съществена черта от цитатната стратегия на Златанов е експлицирането на източника. Когато героят на „Входът на пустинята” стига до признание за своя провал след странстването из лабиринтите на града, състоянието му е успоредено със завършека на романа на Фридрих Хьолдерлин „Хиперион”. Услужлива препратка под линия ни осведомява за това, както че цитатът е по превода на Боян Дановски. ⁷ Единственият вход в света и достъп до състоянието на героя дава творбата на романтика – призрачната Хьолдерлинова проза, танцуваща по опнатото въже към лудостта.

Златомир-Златановата проза не поставя енигми пред читателя, напротив, тя услужливо обяснява цитатните си опори, но става ли по-прозрачна с това, че непременно условие за достъп до нея е литературният опит на Музил, на Т. С. Елиът или Шарл Бодлер, или Фридрих Хьолдерлин? Ясни ще са препратките и в поезията или есеистиката му, снабдени с точни референции за книги, понякога с точни понятия или епиграфи, дадени дори без превод, но разплитат ли се смисловите дилеми, подреждат ли се по дискурсивни правила „алогичните светове”?

Чуждото слово не е „невинно”: интерпретативна перспектива на цитата

Като цяло цитираните имена са непроследими в сюжетни вериги и нямат никаква пряка връзка с авторовите сюжети. Цитатите стоят по-скоро встрани от сюжетното разгъване и имат стойност като своеобразен контрапункт на ставащото. Те имат продължение вече в разбирането за текста, изнасящо конкретното в друга перспектива на рефлексията.

Чуждото слово не е „невинно”, то неминуемо допринася за смислови пренареждания, както в прочита, така издава вложените в творческия замисъл смислови ядра. Цитат е заглавието „Невинни чудовища”, отново екплициран достатъчно пълно от автора. Този израз идва от Бодлер, цитиран на свой ред в ръкопис на Женев Павлов като коментар за историята на героинята, означена с „кафкианското П.” (отново цитатна препратка). Цитатът обобщава живота на човека в града, както е и идентификация за самия персонаж, поета Женев Павлов: „Градът гъмжи от невинни чудовища, възкликваше Бодлер, и Женев безропотно се причисляваше заедно с П. към това определение” („Невинни чудовища”, 137). ⁸ Но идентификацията не е последната точка: персонажът се пита как може да се прекъсне възпроизвеждането на това мимолетно изтичане на човешки съществования през града: „Защото всички ние ще продължаваме да бъдем невинни чудовища, докато трае това изкривяване на душите ни, а ние сякаш априори сме родени да грешим, и какъв е в края на краищата този наш грях, който ни прави толкова нещастни?” (138). Персонажът е в двойна позиция: от една страна, той знае цитатната същност и вторичност на своята „чудовищност”, съзнава своята свързаност с предходен човешки опит; от друга, не може да скъса с първообраза, обречен е да бъде повторение.

Привидно безобидно, чуждото име изплува като спомен: „Управителят си спомни за една отдавна прочетена книга, „Човекът без качества” на Роберт Музил. На едно място в нея ставаше дума за „малката нечестност на живота”. Опита се да си припомни цялата мисъл. Малката нечестност на живота се състои в опита да излезем вън от границите, които са очертани около нас. Да, може би нещо такова. Той нямаше добра памет, по-точно склонност да философства” („Екзитус”, 39). Персонажът изтъква несигурността на своята памет, в която цитатът идва тъкмо като усещане, бихме казали в духа на цитираната книга като някакво чувство, към което не можем да сложим оценката истинно ли е или не. Но очевидно в литературната структура тази препратка изпълнява много важно значение, тъй като тя се появява в контекста на разсъждение за „излизането от границите”. Значението на този смислов комплекс става видимо, след като прокараме връзката между заглавието „Екзитус” и следващите упоменавания на думата „изход”, както на контрастното „вход”, и разширеното „излизане от границите” в цитата по-горе. По-късно в есето „Огледалният свят” (1996) писателят Златомир Златанов определя поведението на своите герои именно като „лутане в затворени граници” (94). В такава перспектива препратката към Музил попада дори в сърцевината на опитващото да се самоопредели съзнание. Уловен в очертаните граници на своето битие, персонажът търси изхода само в една неясно долавяна подсказка на писателя Роберт Музил, изронена някъде в паметта му. ⁹

През цитатите от Музиловия роман „Човекът без качества” се обсъжда една от страните на моралното и се задава мащаба на собственото повествование, цел на късния автор. Марко, централният персонаж в „Невинни чудовища”, изглежда като Музилов персонаж, постигнал състоянието на „безкачественост” в изпълнение на своята жизнена цел: да избегне „всички възможности”, да постигне свободата си (133). Дадени са Музилови трактовки на моралната проблематика и във „Входът на пустинята” (95, 102).

С препратка към Музил можем да тълкуваме и стремежа на героя да „схване единството на нещата” („Входът на пустинята”, 125). В „Слънчева женитба” пък търсенето на морално единство на живота се свързва с философията на Спиноза: „Този философ ме научи да търся своя принцип” (51).

Плътно по литературния първообразец е конструиран разказът „Мракът, който ще помним”, развит като повествователен отглас на стихотворението „Марина” на Т. С. Елиът. Сам по себе си сюжетът на разказа предава едно банално годишно честване на празника на гимназията и събирането на съученици, но се разгъва в поредица образи от поезията на Т. С. Елиът и се разраства като поетическо изживяване на времето и спомена. ¹⁰ Заглавието на разказа възсъздава образа на мрака, който се стеле в „Ийст Коукър”, втория от „Четирите квартета”:

В превод на Владимир Свинтила (1981):

Аз казах на душата си, стой неподвижна – нека мракът те обземе –
В превод на Владимир Левчев (1993):
Аз казах на душата си, бъди спокойна, нека мракът те обземе

В перспективата на цитата повествованието се трансформира в поетическа рефлексия: след ресторантската вечер героят излиза и тръгва в падналата мъгла към брега и водата, която просветва със „зловещи фосфорециращи отблясъци”. Героят втъва в мисълта за завръщането на любимите хора и попада в пространство, което дублира веригата морета – скали – брегове – блянове от Елиътовото стихотворение. Прозвучава и пряк цитат-превод на стиховете:

Какви морета какви брегове какви сиви скали
какви острови
.......................
какви блянове се завръщат
о дъще (48)

Така през цитата в съвсем тривиалния сюжет на срещата в гимназията зейват бездните на битието, човекът остава сам пред своята лишеност от каквото и да е, посрещайки талазите на завръщащото се към него „неизпълнимо и незапълнено въжделение”, или достигайки себепознанието: „По силата на самото си съществуване ние постоянно възстановяваме правдоподобието на една реалност, която наричаме своя.

Аз създадох това, аз съм забравил
и си спомням.” (49) ¹¹

През ума на героя Галин минава една необяснима нелогична фраза: „Ще отворим врати, които никога не сме затваряли, и ще затворим врати, които никога не сме отваряли... Звучеше като начало на стихотворение и той продължи да шепне тази успокояваща, монотонна игра на думи” (43). По-надолу фразата се разпилява в откъслечни думи: „Ще отворим врати, които... Ще затворим врати, които... Ще загубим... Ще намерим... Спасени...” (44).
„Изгубена и намерена” е и Марина, дъщерята на царя на Тир, на която е посветено стихотворението на Т. С. Елиът. ¹² Другите образи ще открием в „Бърнт Нортън”, първия от „Квартетите”:

Повествованието се отказва да съди и предоставя заключението на цитата. То изследва тъкмо това възстановяване на свързаността между аз-съзнанието с паметта за цитата и с усещането за изплъзващата се реалност на своя живот. Делничното и конкретният сюжет са само едно явяване на цитатите – едно завръщане към неразрешената във времената тяхна тревога.

И тъй, колкото и дискретно да присъстват цитатите в Златомир-Златановата проза, те имат основополагаща роля както за литературната структура в отделни случаи, така и за рефлексията. Не бихме могли да ги свържем нито с лудическата, нито с пародийната трансформация, които определя като водещи при хипотекстуалния трансфер Жерар Женет. ¹³ Твърде ограничаващо е изчерпването на функцията като декоративно допълнение или като ерудитско подкрепяне на „своето слово”. Цитатите не идват да означат някаква точка на начало или на преразглеждане на собствената ситуация, колкото са вътре в тази ситуация и припомнянето им сигнализира за стремежа тя да се приеме и осмисли в мащаба на цитираните автори, знакови имена на модерната култура.

От цитата към избраните литературни родства

Чрез препратката към „Човекът без качества” се огласява име, непознато още в превод на български. Цитатът изпреварва преводната рецепция, установявайки свързаност с литературните предходници извън условностите на актуалния достъпен книгооборот, бихме добавили и оборота на идеи и литературни авторитети. Това име е познато обаче вече по коментарите на Цветан Стоянов върху западноевропейската литература. От далечината на нашето десетилетие този избор, както и на Елиът или Бодлер, респектира с естетическата си първокласност и недостижимост и за днешното ниво на критическа рефлексия, àко и недоимъкът на книги и преводи вече да не го спъва. Нomo legens на Златомир Златанов не се задоволява да възпроизвежда общоразпространени вкусове и познания, той е различен и бихме казали „несвоевременен” както в своята съвременност от началото на 1980-те, така и в днешната на 2012-а, еднакво чужда на литературните му афинитети. Този homo legens сам търси и намира своите четива и събира своята библиотека, като героят на „Входът на пустинята”. Но същият този герой без тъга и дори с облекчение узнава за разпродаването ѝ, сякаш престижът на литературните имена няма никаква утешителна стойност и не от тях ще дойде чувството на аза за цялостност.

Обглеждайки цитатите в ранната проза на Златомир Златанов, забелязваме, че рядко някои се доразвиват в следващите му текстове. Повечето, като Музиловите прекъсват. Забелязваме няколко вериги постоянни образи, които разкриват собствената авторова автотекстуалност, но цитираните имена излизат от арсенала на авторовата идеология.

За своите писателски избори Златомир Златанов разказва в по-късното си есе „Огледалният път” (1996), което посочихме и по-горе, но тук липсват цитираните имена от ранната му проза. Вместо тях експлицитен вид добива една ценностна система, долавяна в жестовете на героите и в етиката на писането. С лекотата на иронията писателят я определя като „наръчник на любителя екзистенциалист”. Няма препратки към екзистенциалистите в разгледаните разкази и новели, освен навярно по асоциация с „входа на пустинята” – пустинята оттатък Оран, градът на чумата в романа на Албер Камю, или в заглавието „нощните плажове” – умиротворени след вакханалията на убийството от „Чужденецът” отново на Камю. Тъкмо според екзистенциалистката етика обаче писателят ще направи своята равносметка:

Не е ли вече време да си даде сметка какво от всичко това му е влязло в работа, действително ли е поел по мъжествения път на осъзнатото отчаяние? Отговорът би трябвало да се съдържа в неговия начин на живот или поне в двете малки книжки, които е издал, само че писателят вече знае: непълноценното минало ни доставя непълноценни отговори, настоящето ни изтезава в своята неустановеност, а в бъдещето оцелелите ни илюзии ще претърпят повторен крах (194).

Така писателят постфактум коментира своите литературни образци за темата на отчуждението, или Entfremdung, вариации върху която са разказите и новелите му. Можем да ги наречем наративизация на тази тема, която в интелектуалната ни традиция е широко коментирана през 1960-те в литературната критика на Цветан Стоянов ¹⁴ или при Асен Игнатов ¹⁵. Така без пряка цитатна връзка Златанов се свързва със своите български предходници, чиито текстове са опазили връзката с актуалните „чужди” философски и литературни идеи.

Сюжетите на Златомир-Златановата проза се развиват по своя логика, според условностите на близкото обкръжение, но образецът на модерната мисловност е първодвигател на литературното въображаемо и спрямо него се намества аз-съзнанието. Цитираните имена в ранната проза на Златомир Златанов не са във връзка със собствените сюжети, а идват, за да подчертаят различието спрямо извънлитературния контекст и да постулират други принципи и критерии за фикционалния свят. Така с резигнациите си тази проза бележи една от точките, в които се осъществява синтезът между свое и чуждо слово, между безличието на „своето” живеене и философската рефлексия. Преминаването на границите помежду им в непротиворечивото цяло на повествованието предава както човешката ситуация в рамките на една национална своеобразност, така и единосъщието ѝ с отвъднационалната чувствителност към моралната нерешеност на модерността.
Поезията и есеистиката на Златомир Златанов от „Палинодии” (1989) насетне все по-плътно се изпълва с имената и концептите на актуалните постекзистенциалистки теории; заговаря за дебатите на модерната хуманитаристика („Езикът и неговата сянка”, 1996; „На острова на копрофилите”, 1997; „Ален Бадиу или за упорството на нелогичните светове”, 2009). Но и не по-малко тревожно търси възможността да изречем с думи Реалното, което неотстъпчиво и пренебрежително травестира всевъзможни високи дискурси, или просто ги тривиализира. В огледалото на ранната проза просветването на цитатите изглежда като внезапно досещане за това, че всеки опит да го разберем ще остане обречен.

Цитатите са дадени по изданията на книгите на Златомир Златанов:
Входът на пустинята (Слънчева женитба, Входът на пустинята). Варна: Георги Бакалов, 1982.
Невинни чудовища. Разкази и новели (Екзитус; Мракът, който ще помним; Езикова трагедия; История с призрак; Невинни чудовища). София: Български писател, 1985.
Огледалният път. В: Езикът и неговата сянка. София: Свободно поетическо общество, 1996 (157-202).