Настоящият доклад ще се фокусира върху един особен синкретичен жанр, в който изобразителното изкуство и литературата работят в синтез, а трето изкуство, анимационното кино, действа като катализатор (или сив кардинал). Става въпрос, разбира се, за комикса. „Приказка или приключенски разказ, предадени с поредица от картинки и кратки текстове, поместени в списание, вестник, а понякога и в отделна книжка” – това гласи определението за комикс в един популярен тълковен речник (Речник 1994: 365). Възражението, че приказката и приключенският разказ не изчерпват комиксовите истории, би било основателно: комиксът може да разказва и сантиментални истории (както е в т. нар. гърлс стрипове), да има ъндърграунд или еротичен сюжет (каквито са comix-ите, изписани с x на английски) или да представя изцяло хумористични случки. Отличителното за комикса, следователно, е не видът история, а изобщо историята в смисъл на събитийност. И все пак, посоченото настояване върху приказката и приключенския разказ не е случайно, тъй като може да се обясни с все още господстващото популярно схващане на комиксите като детско-юношеска литература. С изключение на тази забележка обаче, както и с уговорката за включването на компютърния екран към изброените медии, цитираното определение е сполучливо. Комиксът в действителност е история, предадена с поредица от картинки и кратки текстове и разположена на различни носители.
Твърдението полага като основен за поетиката на комикса следния въпрос: как дадена история бива разказана съвместно от картинки и текст, т.е. каква част от историята бива предадена картинно и каква словесно. Структурата на комикса – поредица от панели, подредени последователно по посоката на четене 1 – хвърля известна светлина в това отношение. Щом разказът е предаден не в една, а в поредица от картинки, то може да се заключи, че всяка от картинките би представлявала отделен момент от историята, а свързването им би било равнозначно на проследяване на цялостния сюжет. Свързването – подобно на запълването на празнините при четене на Изер – е работа на въображението на зрителя, но може да бъде подпомогнато от кратките текстове в панелите. На свой ред това означава, че не всеки момент от историята е изобразен в картинка и че, следователно, онези, които положително са изобразени, са отличени по своеобразен начин.
Наред с това, физическото разположение на картинката и текста в комиксовия панел (картинката винаги е в центъра на панела, а текстът – отгоре, отдолу или в балонче при пряка реч) и количественото им съотношение (голяма, изпълваща панела картинка, свръхмалко текст) подсказват йерархичната им съотнесеност. И в действителност, често отбелязвана характеристика на комикса е, че графичните елементи са основни, а словесните – второстепенни (Кафтанджиев 1990: 28-29), че първите показват главното в историята, а вторите го поясняват.
Въпреки че текстът е подчинен на картинките обаче, той не бива просто да изказва онова, което те изобразяват. Общо място за изследователите на жанра е, че сполучлив комикс е онзи, при който графичните и словесните елементи не са взаимозаменяеми, тъй като изразяват различни неща (Кафтанджиев 1990: 27, Vanderbeke 2010: 107-109).
Тези първоначални наблюдения полагат в общ контекст разсъжденията по въпроса как една комиксова история бива разказана съвместно от картинки и текст. Те обаче не биха могли да претендират за повече, тъй като всеки комикс съобразно собствените си специфики дава индивидуален отговор на поставения въпрос.
Обект на настоящия анализ е комиксът „Дон Кихот”, публикуван в течението на вестник „Чуден свят” през 1942 г. Комиксът представлява интерес за изследователя в няколко отношения.
На първо място става дума не за какъв да е комикс, а за комикс по литературно произведение, т.е. за комиксова адаптация на романа на Сервантес. Важно е да се отбележи, че по време на Втората световна война в България „Дон Кихот” безспорно е канонично произведение 2 – от Освобождението до 1942 г. романът претърпява цели 14 отделни издания в преводи от френски и руски, някои от които преработени, съкратени или преразказани, и още толкова преиздания (Указател 1992: 28-31); знаменитият идалго е и често срещан герой в българската публицистика, поезия и литературна критика още от времето на Възраждането (Велчев 1988). Този каноничен статут на Сервантесовото произведение, от една страна, и традиционалистичната нагласа, неуязвима по времето на издаване на комикса, от друга, предопределят и особеното обществено очакване към всякакви адаптации – изисква се те да бъдат максимално верни копия на издигнатия в култ оригинал.
Освен по отношение на връзката си с романа на Сервантес комиксът „Дон Кихот” представлява интерес и по отношение на мястото си в историята на жанра, към който принадлежи. Публикуваният във в. „Чуден свят” комикс е една от първите комиксови адаптации на „Дон Кихот” – първата е издадена в Барселона през 1940 г., т.е. само две години по-рано. В историята на българския комикс началото на 40-те години са „златен период” по думите на Антон Стайков (Стайков 2013: 35) – тогава се появяват първите комикс издания, които се радват на изключителна популярност; сътрудничат им именити художници и сценаристи, а полиграфическото им оформление е качествено. Най-представителното сред тези издания е седмичникът „Чуден свят”, който се самоопределя като „илюстрован забавен вестник” и е предназначен за детско-юношеска аудитория. В него излизат комиксови ленти като „Принц Валиант”, „Зигфрид”, „Бъфало Бил”, „Храбрият ескимос”, „Капитан Грин”, „Мешко и Таралежко” и др. Освен комиски всеки брой съдържа по един разказ, разположен на цяла страница, и кратки статии за факти „из науката и живота”.
Обстоятелството, че комиксът, който ни занимава, излиза в период на подем на жанра, не бива да ни кара да смятаме обаче, че представата за комикс през 1942 г. е равнозначна на настоящата. Сравнението със съвременни ленти показва, че комиксовото изкуство по онова време е на такъв етап на развитие, на който все още не са усвоени и овладени някои от похватите, станали по-късно емблематични за жанра. Така например в комиксите по времето на Втората световна война не се срещат пиктограми (рисувани сърчица, равнозначни на любов; електрически крушки, означаващи хрумнала на героя идея, и т.н.), шрифтовете не променят формата, нито големината си в съответствие с тона и настроението на персонажите, балоните се използват само за предаване на пряка реч, но не и на мисли, спомени и мечти, контурите им, както и тези на панелите, не се възприемат като изразно средство и др.
След тези уговорки е време най-после да пристъпим към самия обект на настоящото изследване. Първите сведения, които читателите на вестник „Чуден свят” получават за предстоящия комикс, са от бр. 81 от 18.12.1941 г., в който „Дон Кихот” е рекламиран с панел с рицар в пълно бойно снаряжение, препускащ стремглаво над стадо овце; на втори план са изобразени овчар, размахал гега, и двама души с кон и магаре.
Бр. 81
В следващия, 82-ри, брой на „Чуден свят” от 24.12.1941 г. на очакваната комиксова лента е отделено още по-централно място – предполагаемият главен герой е нарисуван в едър план на първа страница, под заглавката на вестника, а от двете му страни са разположени месеците в църковния календар за 1942 г. Дон Кихот е представен отново като въоръжен рицар на кон, този път застанал неподвижно, на фона на небе с облаци; в долната дясна част на изображението небето с облаци без преход отстъпва място на умалена тъмна стая, в която мъж чете книга, подпрял дясната си ръка на шпага; в библиотеката зад него и на земята се забелязват още книги. Това интересно съжителство на рицаря Дон Кихот и четящия идалго Алонсо Кихано на една страница подсказва прехода между двамата. Любопитен детайл е и че в горната част на изображението фигурира следният цитат от Мережковски: „Смейте се хора, но може би, ще разберете някой ден – колко свята и възвишена душа е имал този жалък Дон Кихот!”. Така още преди същинското начало на комикса читателите – сред които навярно има и такива, предвид детско-юношеската аудитория, които не са запознати с романа на Сервантес – са подготвени за рицарски приключения, описани в книги истории и „святата и възвишена” душа на дон Кихот, който – вероятно за онези, които не разбират – изглежда жалък.
Самият комикс започва в бр. 84 на в. „Чуден свят” от 7.01.1942 г., простира се в 30 броя на изданието и завършва в бр. 113 от 30.07 същата година. Отредените му ленти са разположени на цяла страница на вестника, а след 17-тия брой – на половин. Понякога са цветни, друг път – чернобели. Не е отбелязан сценарист, нито художник, което навежда на мисълта, че става въпрос за заимствана чуждестранна комиксова лента. Впрочем, не е отбелязано – вероятно защото се подразбира – и че лентата е адаптация на романа на Сервантес.
Комиксът във в. „Чуден свят” започва с първото изречение на литературния си първоизточник и върви плътно – с малко пропуски – по сюжетната линия на романа до XVIII глава, след което прескача на XXV-а и XXVII-а, оттам направо на XLVI-а и завършва с последната, LII-а, глава от първата част. Рисунките са реалистични (бр. 88, 92, 99). Посочените характеристики – стриктното, поне отначало, следване на романа и натуроподобният, не карикатурен рисунък, – подсказват, че комиксът не само се съобразява с нагласите на епохата, а и сякаш си е поставил за цял да ги изпълни, като предложи вярна на оригинала адаптация. Към същия извод насочва и амбициозният рекламен цитат от Мережковски за святата и възвишена душа на дон Кихот.
Не може да бъде подминат фактът обаче, че от главите след XVIII в първата част на романа в комикса са представени само четири, а втората част изобщо липсва. Може да се предположи, че нещо в замисъла се е оказало не докрай сполучливо, щом той не е бил изцяло осъществен; че попадайки във в. „Чуден свят”, Дон Кихот се е отдалечил от обичайната си среда и се е озовал в толкова неприсъщо обкръжение, че би могъл да се сравни с шокираната Алиса в страната на чудесата.
Разбира се, да се твърди, че една адаптация не е успяла да предаде сложността и своеобразието на оригинала, е трафаретно, още повече когато този оригинал е част от канона. При все трафаретността си обаче констатацията води след себе си интересни въпроси за причините на провала.
По-горе вече беше изтъкнато, че в комикса изобразените в картинка моменти са отличени от останалите. В случая с комиксовите адаптации на литературни произведения отличаването е двойно: отличени са веднъж изобразените в картинки моменти от останалите, описани в текста на комикса; и втори път са отличени представените в комикса моменти от всички, описани в литературния първоизточник. Ако обаче представеното словесно в комикса минава на заден план спрямо представеното картинно, но все пак е налично, непредставеното в лентата напълно отсъства.
Предвид жанровите характеристики на комикса текстът на романа „Дон Кихот” е неимоверно редуциран, за да се превърне в текста на комикса „Дон Кихот”. Единствената възможност да се компенсира загубата е непредаденото чрез текста да се предаде чрез изображенията.
Именно тук обаче комиксът претърпява неуспех, тъй като в почти всички панели картинките съответстват на текста до такава степен, че той би могъл да мине без тях. Така например Дон Кихот потегля на първия си поход в панел с текст: „Още в зори напустна къщата си на път за велики подвизи, които го очакваха” и изображение на въоръжен рицар на кон на фона на изгряващото слънце (бр. 85).
Бр. 85
В друг панел текстът гласи: „Простодушният селянин Санчо се увлече бърже от фантастичните разкази и обещания на Дон Кихот...” (бр. 94), а картинката изобразява Дон Кихот, който разпалено обяснява нещо на Санчо. Тази относителна независимост на текста е лесно обяснима със самостоятелното съществуване на романа дълго преди комикса. Същото обстоятелство помага да се определи и действителният характер на отношенията между текст и картинки в лентата „Дон Кихот”: картинките всъщност придружават текста и имат подчинена функция, което ги разкрива като по-близки до илюстрации на роман, отколкото до комиксови изображения. Така провалът на комиксовата адаптация на „Дон Кихот” като комикс е предпоставка за провала ѝ като адаптация
Едновременното пределно редуциране на текста и свеждане на изображенията до илюстрации възпрепятстват вярната адаптация на романа на Сервантес дотолкова, че я правят невъзможна. В подкрепа на тази теза тук ще спрем на два ключови за литературния първоизточник момента и интерпретацията им в комикса: отношението към рицарските романи и позицията на разказвача.
Както в литературното произведение, така и в комикса рицарските романи присъстват първо под формата на книги, които главният герой чете, преди да стане странстващ рицар (бр. 84). По-късно те се превръщат в модела, който Дон Кихот следва било при избора си на дама на сърцето, било при впускането си в приключения. В съгласие с разбирането за комикса като повествование обаче извън лентата в „Чуден свят” остават безсъбитийна пасажи като речите на Дон Кихот, между които особено значение има тази за Златния век и Ордена на странстващите рицари, дългите му беседи със Санчо и разговорите му с останалите герои. Предвид жанровите ограничения на комикса всички диалози между персонажите са сведени до кратки реплики, а мислите им са предадени с по едно изречение. Единственото, което читателите на „Чуден свят” научават за стремежите на Дон Кихот, идва от панел в бр. 86 на вестника, в който рицарят разговаря с две смеещи му се девойки, а надписът в горната част гласи: „Виждайки девойките, които той помисли за дами, той започна да им обяснява, че е рицар и борец за правдата”. Така разказаната в комикса история представлява серия от нелепи битки и скитания от хан в хан с жалък край. Рицарството е представено чрез външните си прояви, а светогледът, който стои зад тях, е предаден толкова неубедително, че изглежда кух. Парадоксално комиксът, който има претенцията да покаже святата и възвишена душа на дон Кихот, пародира по-успешно рицарските романи от произведението, което именно си е поставило за цел да ги осмее. Неуспешната адаптация, която представлява комиксът в това отношение, е показателна за някои характеристики на жанра в по-общ план: когато един комиксов герой е изобразен да участва в абсурдни сражения, е непосилно читателите му да бъдат убедени във високите му идеали. Изображенията налагат иконична интерпретация, която противостои на всяка нееднозначност и многопластовост 3. Така поставената цел за вярна адаптация на „Дон Кихот” се оказва предварително недостижима.
Доказателство за това е и интерпретацията на позицията на разказвача. Разминаването между романа и комикса започва още в първия панел на лентата, в който прочутото начално изречение на Сервантес звучи по следния начин: „В едно малко градче в областта Ла Манш живееше един пропаднал благородник на име Дон Кихот...”. Изпуснатото подчинено определително изречение „[градче,] за чието име не искам да си спомня” (Сервантес 1970: 73) отстранява първоличния разказвач от комикса, заменяйки го с третоличен, всезнаещ разказвач. Както е известно, разказвачът в романа представя текста си ту като свой, ту като превод на ръкопис на арабския историк Сиде Амете Бененхели; не липсват усъмнявания както в превода, така и в истинността на думите на арабина. Тази разколебана достоверност на повествованието разклаща стабилността на застъпената гледна точка, според която Дон Кихот е безумец в един иначе разумен свят и възприятията и действията му са плод на болен мозък. Замяната на субективния разказвач с обективен пресича възможността за тази нееднозначност, определяйки избраната перспектива като безпрекословна. Комиксът дава недвусмислен отговор на въпроса за лудостта на Дон Кихот и по този начин отказва да проблематизира една от възловите теми на романа.
Казаното дотук би могло да остави с впечатление, че публикуваният във в. „Чуден свят” комикс не блести с достойнства. Впечатлението обаче би било погрешно най-вече заради великолепните, изразителни рисунки и способността на лентата да поражда интерес към историята на Дон Кихот. Трябва да се отбележи освен това, че макар и малко на брой в лентата има опити за надмогване на редундантността и създаване на смисъла чрез диалог между текст и изображение. Така например в няколко панела изображението не само илюстрира текста, но и го тълкува, давайки допълнителна информация (бр. 88, 100, 107).
Бр. 88
Има случаи на несъответствие между изображение и текст в един и същи панел, което отговаря на несъответствието между действителността и представите на Дон Кихот (94) или пък води до ирония (105).
Бр. 94
Бр. 105
Предложените наблюдения върху комикса „Дон Кихот” във в. „Чуден свят” от 1942 г. показват, от една страна, колко трудно се удържа във всяка интерпретация балансът между двете страни на определящите Сервантесовото произведение опозиции: пародия и защита, обективност и субективност, разум и лудост, материализъм и идеализъм и т.н. От друга, в исторически план онагледяват пътя на еманципиране на комикса от илюстрования роман.
Цитирана литература
Велчев 1988: Велчев, Тодор. Дон Кихот в българската поезия. Антология. С.: Издателство на Отечествения фронт, 1988.
Кафтанджиев 1990: Кафтанджиев, Христо. Комиксът на границата между иконичността и вербалността. – Изкуство, бр. 4, 1990, с. 26-33.
Речник 1994: Съвременен тълковен речник на българския език с илюстрации и приложения. Велико Търново: Издателство “Елпис”, 1994. Речникът е наличен и в Интернет на адрес: www.rechnik.info.
Сервантес 1970: Сервантес Сааведра, Мигел де. Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча. Превод от испански Тодор Нейков. С.: Народна култура, 1970.
Стайков 2013: Стайков, Антон. Кратка история на българския комикс. С.: Кибеа, 2013.
Указател 1992: Испаноезичната книга в България. Библиографски указател 1882-1991. С.: НБКМ, СУ, 1992.
Vanderbeke 2010: Vanderbeke, Dirk. It Was the Best of Two Worlds, It Was the Worst of Two Worlds. The Adaptation of Novels in Comics and Graphic Novels – In The Rise and Reason of Comics and Graphic Literature: Critical Essays on the Form, edited by Joyce Goggin and Dan Hassler-Forest. McFarland, 2010, pp. 104-118.
