През 1929 г., в контекста на вече утвърден култ към личността и делото на Христо Ботев, в печатницата на Армейския военно-издателски фонд в София е отпечатана книга с дълго и малко смущаващо заглавие: „Чий е Ботев? Нравствения лик на тая зловеща личност. Ботев или Левски е хероя на България?” ¹. Авторът на книгата, някой си Петър Наумов ², се подписва с псевдонима „Макдъф”, което е още един довод този и без това силно критикуван текст, да пробуди допълнително остри рецептивни реакции: както изглежда, прикритото авторство се разчита като несъвместимо с иначе смелото, направо дръзко, изложение на текста. Пулсацията между скритост и дързост се откроява и на друго равнище. От една страна, Макдъф заема имперсонална позиция, наподобяваща, понеже е отявлено религиозен, тази на средновековните повествователи: той нарича себе си „по неволя автор”, твърди, че писането му е изцяло цитатно, че дословно преповтаря вече налични Ботеви биографии, в които си позволява да вмъкне „тук-таме” няколко свои изречения, „колкото за свръзка и оглаждане на цитатите”. От друга страна, той често забравя за заявената дистантна позиция и освен че се впуска в обширни морално-назидателни размишления, почти месианистично се разпознава като „чука на истината”, призван да смаже „панаирджийски[я] глинен великан” в лицето на Ботев.

Този цитат, а и заглавието на книгата вече подсказват, че идеята на Макдъф е Ботев да бъде развенчан. И то не просто да бъде показан като „престъпник”, „тилов герой”, „поклонник на Дионисий”, „бомбастичен и кух (...) по ерменски маниер” (все определения, в които пишещият не се съмнява); целта е революционерът да бъде осмислен като индикация за сбъркания, за зле наредения героичен пантеон на българите, начело на който, от петдесет години насам, твърди авторът, неправомерно е издигнат един фалшив, театрален образ, а не истинското въплъщение на героичното, каквото Макдъф съзира във фигурата на Левски. Така че книгата е колкото за Ботев, толкова и за Левски; колкото сриваща авторитета на първия, толкова и утвърждаваща друга йерархия и друг култ. Веднага, разбира се, възниква въпросът дали в края на 20-те години на XX век Левски се нуждае от подобна защита; дали действително челната му позиция в пантеона е толкова сериозно разколебана. Според Макдъф застрашеността на Апостола е съвсем очевидна и тя се изразява в обществената амнезия, обгръщаща подвига му, в непочетената 50-годишнина от смъртта му, която преминала в „гробно мълчание” на фона на невижданите „по своята импозантност тържества и манифестации” в чест на конкуриращия го набеден герой. С незаслужения си висок имидж Ботев смазва и маргинализира образа на истинската героика, поради което се налага да бъде показано действителното лице на поета революционер, а то според Макдъф е едностранчиво зловещо.

Проследявайки в относително хронологичен ред (от раждането до смъртта на Ботев) симптомите на тази зловещост, Макдъф ги вижда, на първо място, в проявите на опасно богоотстъпничество. То има своите фактологични страни: интересът на поета към автори атеисти, хулно написани стихотворения от типа на „Моята молитва”, странни избори на драматургични роли – като тази на езическия жрец Светолид от пиеса на Добри Войников. Актьорът Ботев дотолкова се вживял в образа, че когато според сценария известили, че владетелят Борис е приел християнството, той, досущ като идолопоклонника, „скокнал, разлютил се като тигър и тропал с крака”. Това мигновено стъписало публиката, а една госпожа промълвила „съвсем безсъзнателно”: „Какъв страшен, Боже мой! Ох, пазете ма от него!”. Последната реплика дословно преповтаря сюжет от Захари-Стояновата биография на Ботев. Но докато биографът веднага добавя, че „подир онемяването и стресванието на публиката тая последната изревала „Браво!, „Да живееш” и продължила своето ръкопляскание на няколко минути” (Стоянов 1983: 356), Макдъф спира до изобразяването на потреса, който презиращият християнството герой предизиква у публиката.

Този потрес вече насочва към следващото, не толкова фактологично, колкото метафизично ниво на религиозна съпротива, което според Макдъф се наблюдава при Ботев. Ред необясними, изпратени сякаш свише знаци свидетелстват, че в гърдите на поета гори не просто неверие, а направо „сатанинска стихия”. Още появата му на този свят е съпътствана от тревожни знамения. Родил се по Коледа, нарекли го „Христо” („на името на Господа”), изобщо очаквали от детето да бъде „ревностен служител на Бога”. Ала скоро се „понесла мълва, че през нощта на раждането [му] произлезли някои извънредни явления и всички решили, че това не ще бъде на добро”. Пишещият не уточнява характера на въпросните явления, но продължава с навързването на необичайни ситуации, съпътстващи пътя на бъдещия революционер: по време на кръщението му например „някаква случка в черквата” (отново не се съобщава каква) „изплашила и поп, и близки, и далечни”, които я разчели като сигурно пророчество, че „детето ще е враг на Бога”; после, в годините на своето израстване, това дете неслучайно „най-много от всичко” мразело да „помага на баща си в черковното пение”. Сатанинската природа на Ботев приема външен израз в неговото преждевременно възмъжаване, в крайните му реакции, във физиологично разчетената му недисциплинираност. Ботевото тяло, ако използваме израза на Фуко (1998: 145-151), е всичко друго, но не и „покорно”: в него според Макдъф бушува „бяс”, разрушителен нагон, „тъмно худоначало”, „зловещ хормон, от който била преситена неговата кръв” и който възпрепятствал всеки опит за „уседнал живот и планомерна деятелност”.

Дори след смъртта си това бясно тяло продължава да дава индикации за своята богоомразна същност. На предполагаемото му лобно място (тук липсата на гроб, за разлика от случая с Левски, явно е допълнителен довод за негативни представи), та, на това хипотетично място християнски кръст така и не се задържал: посетителите правили опити от някакви „железни греди – релси или нещо подобно” да положат такъв кръст, но изглежда и „самата земя не е могла да носи върху себе си подобно светотатство”. Обратно, тази земя, по заръка на провидението сякаш, приела вместо кръст да бъде отрупана с грамада от камъни, а знаем, пише Макдъф, „че народите от край време са издигали само върху гробовете на изменниците и предателите” подобни каменни купища и услужливо припомня случаите (от съвсем различен порядък впрочем) с „българоубиеца Цеко” и „богоубиеца Юда”. Пак в плана на знаменията Макдъф тълкува и липсата на адекватен паметник на поета и дава пример с бюста му в Борисовата градина, който „гледан малко от далече и от страна, представлява от себе си нещо зловещо”. И честванията на Ботев, макар и импозантни, за радост на неговия изобличител, се оказват фатални: те винаги са съпътствани от „срамни скандали, взаимни ругатни, побои, па даже и форменни сражения между неговите почитатели”. Освен това на тези тържества винаги руква „безпримерен дъжд”, продължаващ дни наред, защото и „самата природа не може да се помири с незаслужената слава на нашия герой”.

Отвъд проявите на известен езотеризъм, позицията на Макдъф е, както изглежда, силно религиозна. Той изпитва например, и това се вижда ясно от многобройните му умозрителни отклонения, неприкрита носталгия към средновековната европейска култура. Смята, че в нея е въплътен редът и законността, идеята за Бога. Нещата се объркват през XIII век, с настъпването на Ренесанса, когато Данте и Рафаело и други разни „мета-супер и пара гении и таланти” внасят хаоса и беззаконието и със сатанинския си заряд разрушават предходната християнска идилия. Режисьорът на разрушението, подчертава Макдъф, е художникът, като към това понятие той причислява всички хора на изкуството. Дори твърди, че думата „изкуство” идва от „изкушавам”, поради което то е „най-голяма[та] от примките на Сатаната”.

Не е трудно да предположим, следейки разгръщането на подобна мисловна логика, че Ботев освен като антирелигиозен образ, е неприемлив за Макдъф и в качеството си на творец. Неприемливи са неговите богохулни стихотворения, артистичният му, бохемски живот; изобщо цялата му привързаност към „култа на регламентираната лъжа, наричана още и изкуство”. Пишещият е убеден, че тъкмо средите на художниците („артисти, поети, музиканти, живописци и прочие”) са най-големите „клоаки” на нравственото падение, че в тях „безпрепятствено виреят и съзнателно се култивират пиянство, грандомания, мързел, разврат”, че дори „статистиките ни говорят” как „процента на престъпността е най-голям у артистичните професии в сравнение с всички други”. Затова не е чудно, че като творческа натура, още като дете Ботев буйствал и тормозел своите съученици, че в Одеса продължил с безпътния си начин на живот; в Румъния още повече затънал в „калта на престъплението и порока”, а в началото на 70-те години, когато върлувала неговата „банда” и се занимавала с обири, изнудвания и фалшификации, „пропищяло мало и голямо из крайдунавските градове”. Озовал се заради подобни прояви в тъмница, той поел „шефството над заварените в затвора убийци и проче категории престъпници”.

Не само изкуството обаче тласка революционера към криминални деяния: голяма роля за тяхното активиране има влиянието на руския език, на руската култура и свързаните с нея, неприемливи за Макдъф, социалистически идеи. Пишещият има особено разбиране за езика като цяло – според него той е „проводник, кабел, по който нова душа минава у човека”, но пак в зависимост от него душата може да се превърне в ангел или демон. Има езици като българския и английския (между тях малко парадоксално авторът съзира голяма близост), които с „малките си думи, полузвуковете си и крайно опростените размери на граматиката си” са проводници на спиритуалност и смирение за носителите им. Има и други езици, като руския, които със „своите театрално надути синтаксис и етимология” са в състояние да отбият „от правия път и най-смирената по природа душа и да я направят враг на своя ближен”. Желателно е, съветва Макдъф, за културно-нравствените потребности на българите, те да се дистанцират от руския език (чиито чуждици стремглаво навлизат), от руската култура изобщо, и да се ориентират към Запада, „изключително чрез посредничеството на англосаксонската” култура, която освен че е „най-великата и най-богата (...) в Европа”, е и най-близо до родния манталитет: „българския дух – пише той – според признанията на наши и чужди, има най-големите сходства с духа на англосакса”.

Ботев, разбира се, се формирал противоположно на този възвишен дух под влияние на руския език и култура. Едно, че баща му отрано започнал да му преподава уроци по въпросния език, чиито пагубни последици по-късно разбрал, но било късно: напуснал този свят със срам, мъка и унижение заради сина си. Второ, че покрай пребиваването си в Русия, Ботев се отдал на страстта си по руската бунтарска литература, по разни анархистични и нихилистични идеи, които отразяват „страшната и черна руска душа, символ на бунта и разрушението”. Не стига това, но усвоил и разни доктрини от „болшевишки тип”, така че когато „в Париж свирепствувала с всичкия си ужас Комуната”, когато всички здравомислещи хора се противопоставили на нейната страховита сеч, Ботев, обратно, започнал да пропагандира безумните комунистически идеи. С тях по едно време се опитал да зарази дори „кроткия и хрисим” Вазов, който, за щастие, бързо се опомнил, но без съмнение под Ботево влияние немалко хора са приели заблудата, че „комуната по марксически образец ще спаси света”. И тук Макдъф за пореден път чертае нравствената пропаст, която разделя Ботев от Левски. Докато първият се увлича по Бакунин и Маркс, вторият има за идеал Исус; докато единият е въплъщение на „кухото величие”, вторият е образ на смирението.

Както се вижда, позицията на Макдъф е и религиозна, и силно консервативна. Тази позиция понякога прелива в противопоставяне на революционната линия и предпочитание към мирно-просветната. Тук е мястото да напомня, че през 20-30-те години на XX век, когато той пише своята книга, българската обществена среда освен че продължава да дебатира разделението „еволюционисти - революционери”, вече познава и някои западни текстове, обговарящи отношението между революцията и терора; познава в превод някои съчинения на Томас Карлайл ³ например, който е силно скептичен към дейците на бунта. От позицията на подобна нагласа, Макдъф в някои случаи стига доста далеч (в някои случаи, подчертавам, защото в това отношение възгледите му са доста флуидни). Той, да кажем, твърдо се противопоставя на социалната ненавист, която Ботев демонстрира спрямо просветителите, духовенството и чорбаджиите. Позовавайки се на Гюстав Льо Бон, той смята, че този тип леви, марксистки протести спрямо очертаната обществена прослойка всъщност се коренят в „животинската завист спрямо по-даровитите, по-уважаваните и по-издигнатите членове на общежитието”. Консервативната позиция на Макдъф, защитаваща йерархиите в социалния свят, е почти на границата инерционно да прелее в утвърждаване на предосвобожденското политическо статукво. Той например често говори за Ботевото нарушаване на реда и закона с отрицателен знак; също като Карлайл синонимно съвместява думите „революционер” и „разрушител”; споменава за „нещастни беззащитни турци”, които Ботев ограбвал и нападал. С това не твърдя, че Макдъф е непременно проосмански настроен, а че е склонен да поддържа властовите авторитети. Особено неприятно впечатление му прави фактът, че в театралните си превъплъщения ⁴ Ботев целенасочено избира антимонархически роли: като тази на Светолид, който излива гнева си срещу цар и християнство; или на Стоян войвода, който „бунтува народа”, или пък на Иванко, който направо убива владетеля. Тук отново Макдъф се доближава до възгледа на Карлайл, според когото монархът е „най-значимият сред великите личности”, че е самото обобщение на „всички най-разнообразни форми на героизъм” (Карлайл 1997: 198).

Но при това положение несъмнено възниква въпросът как консервативният Макдъф оправдава действията на подриващия властовите йерархии Левски, как приема неговото радикално революционерство? Разбира се, Макдъф има отговор на този въпрос: Левски е свърхоценностен от него в качеството си на монах; с църковното си пеене (така презряно от Ботев). Апостолът е „създал първия трепет и първата привързаност на народа към себе си”, с произнесената клетва пред кръста и пред евангелието той е превърнал „страхливите егоисти” в „безстрашни съзаклятници”, най-сетне той, заедно със „свещениците, монасите и монахините” (понякога към групата им причислява и чорбаджиите) гради стълбовете на тайните революционни комитети. Вижда се, че пишещият съвместява различни аргументативни бази, по силата на които революционерството на Левски е разчетето с положителен знак, а това на Ботев е оценено крайно негативно. Пак с подобни дискурсивни стратегии той въздига бунтовния подвиг на Раковски, Каравелов, Стамболов; изобщо, оказва се, че за него модерното революционерство не е чак толкова разрушителна проява, стига да не е персонифицирано във фигурата на Ботев.

Реторическите разигравания на Макдъф поемат и още по-забележителна посока: току отрекъл бунтовния радикализъм на Ботев, той често го обвинява и в революционна нерешителност. Говори за позорно разминаване между поетически послания и действителни дела; за това как Ботев безумно се страхувал от турците и за да компенсира малодушието си, нападал нещастни селски свещеници и чорбаджии; че под натиска на страха и отчаянието холеричният му иначе характер преминавал в странна бездейност (прекарвал „по цели дни в пълна неподвижност, без да мръдне нито един мускул от тялото си”). Постоянно се канел да премине Дунава, но боязливостта му го тласкала към други начинания: да стане учител някъде, да скита по водопадите на Тунджа, където „ловил раци, търсил риба, къпал се, бягал и скачал, качвал се по дърветата, ходил за гъби, пял, викал и декламирал”. По време на Априлското въстание пък стоял „в скутите на милата си булчица”, която използвал за пари. Накрая се стигнало дотам, че дори родната му майка се засрамила от това малодушие и му казала, че „ако и тоя път не премине в България с четата си, трябва да се счита за най-долен човек”.
От немай къде, след дълги увещания Ботев най-сетне се решава на революционни действия. Тук няма да се спирам на цялата театралност, която Макдъф му вменява при превземането на парахода Радецки, слизането на козлодуйския бряг и отправянето му към Балкана. Ще кажа само, че според разбиранията на Макдъф Ботев през цялото време демонстрирал зле премерени ходове, егоизъм и болезнен порив към слава, заради който категорично отказал да предаде ръководната позиция в ръцете на по-подготвения си заместник Никола Войновски, с което обрекъл четата на сигурна смърт. Преди това обаче, явно усетили зловещия му нрав, самите четници възнегодували срещу войводата си, поради което, смята Макдъф, не е изключено някой от тях, „възмутен до дъното на душата си от държанието му”, да го е убил.

Евентуалното убийство на Ботев обаче, освен че се явява компенсация за всички сторени от революционера безчинства, е и своеобразно огледало на разни физически посегателства (а може би и убийства!), които той също е причинил:

Виждаме, значи, как започва да подава главата си зловещият кандидат за шефството (Ботев – А. А.) с диктаторски права над вътрешния български и задграничния влашки революционни комитети; тоя, който по-после ще изпрати човек, за да убива едного от председателите на тия комитети – Любен Каравелова – и кой знае, може би, чрез посредството на Д. Попова и Д. Общия, да има пръст и в погубването на председателя и на другия – Левски.

***

И така, тази разобличаваща Ботев книга е публикувана в ситуацията на вече стабилизиран героичен пантеон. В него не само изпъкват основните фигури на националното революционно движение, а и очертанията на една вътрешна йерархия, която въздига образите на Ботев и Левски на пиедестал, високо над всички останали национални герои. Борбата за челното място в селенията на безсмъртните поражда, разбира се, изтъкване на нечие предимство, известно противопоставяне на двата героични образа, но не и по линията на толкова драстично отрицание на единия, каквото предприема Макдъф. Съпоставянето на двамата герои най-често кулминира в тезата за равенство във величието:

Еднакво сладко тупкат сърцата на ония техни потомци, които милеят за тяхното дело, когато си спомнят за единия или другия; те нямат съперници в паметта на идещите след тях поколения по обаяние, възторг от личностите им и любов към тях – в българския пантеон на безсмъртните тям е отредено първото място (Бакалов 1938: 27).

И макар че това първенство се извежда от различни биографични основания (Ботев достигнал до него „повече по път умозрителен (...), който се оформя под влиянието на идеологията на руския революционен демократизъм”; „Левски – по тежкия път на личния опит” (Бакалов, цит. съч.), то е разчетено като съпоставимо и допълващо се, като сливащо „теория” и „практика” ведно в името на революционната кауза. През междувоенния период ореолът, който обгръща „двамата най-велики българи след освобождението”, е толкова ярък, че активира нескончаеми борби за идентификация, за „присвояване” на светлите образи – било от политическата левица, която „набляга върху революционния им потенциал”, било от политическата десница, която „подчертава националния елемент” в делата им (Тодорова 2009: 233). При това положение не е изненадващо, че през 20-те години на XX век, когато Макдъф пише своята книга, излизат над десет статии, които от позицията на различни идеологически платформи извеждат в заглавията си един и същи въпрос – „Чий Ботев?” ⁵; публикувани са и още толкова текстове със сходен наслов, чиито автори или придърпват героя към предпочитаната от тях политическа доктрина, или помиряващо стигат до консенсуса, че Ботев принадлежи на „цяла България” (Тулешков 1922: 1-2).
При този мемориален, сакрализиращ героя културен фон, издигащ го в светец, „когото признават тук всички секти и религии” (Пенев 1978: 602), книгата на Макдъф предизвиква сериозен рецептивен дискомфорт. При това, ако съдим по заглавието ѝ, тя очевидно се заиграва с полемиката „Чий е Ботев?”, прононсирайки необичаен, направо стряскащ отговор: Ботев е ничий, но не защото е недостижим, а защото никакви идентификации с неговата „зловеща личност” не са желателни. Тезата на Макдъф е толкова категорична, че моментално предизвиква възражения. Непосредствено след огласяването ѝ К. Стаматов я определя като „нагла провокация”, като „кощунство с паметта на великото сърце, сляло тупането си с народното”. Неин източник е пословичната склонност на българите към негативизъм, към потъпкване на авторитетите, което кара пишещият патетично да възропатае:

О, докога ще се отрицава всичко у нас?! Отречени и избити са велики държавници! Отречени и оскандалени са първи пълководци! (…) Та кой появил се българин не е отречен? (...) Да се опомним! Защото изчерпва се търпението на народа! Той има достойни синове и ще ги защити най-после, по начините свои, от злобата и завистта! Стига, стига отрицание! (Стаматов 1929: 2).

Сходно възмущение се забелязва и в отзива на Петър Динеков, според когото писанието на Макдъф е „най-глупавата и долна книга, която някога е излизала на български език”. Тя демонстрира „чудовищно непознаване на фактите” и приписва на поета „неща, които той нито е вършил, нито са присъщи на неговата природа”. Според изследователя книгата изобщо не постига своята основна цел; не съумява да покаже, какъвто е замисълът ѝ, първенството на Левски пред Ботев, защото спорът за челното място е изначално безсмислен: „Само децата и безкрайно наивните и глупавите спорят за подобно първенство. И единият, и другият си имат своето напълно самостойно и обособено място в историята на нашето възраждане”. П. Динеков е раздвоен по отношение на следствията, които трябва да застигнат автора на тази „клеветническа брошура”. Той може би „трябва да бъде даден на публичен съд”, да бъде „наказан по-осезателно от едно обикновено конфискуване на книгата му”. А може би просто трябва да бъде отминат с презрение, защото „хора от рода на макдъфовците, които дори нямат доблест да излязат с името си, са непоправими” (Динеков 1930: 4).

Ще видим впоследствие как изкованото от П. Динеков нарицателно за хулителите на Ботев („макдъфовци”) започва да се възпроизвежда и в по-новите критически прочити на разглежданата книга. Докато сме на терена на междувоенния период обаче, ще споменем и реакцията на Сава Събев, който дотолкова се погнусява от съчинението на Макдъф, че дори отказва да „прави извадки” от него, за да не оскърби „съкровените чувства на читателя” (Събев 1930: 2). Въздържането от цитатност впрочем е общ момент в прочита на скандалната книга: „Не искам да си служа с цитати, защото уважавам благоприличието на читателите” (Динеков, 1930: 4). Така представените дотук критически отзиви се оказват разполовени между ангажимента да съхранят сакралното, като изобличат неговия хулител, и дискурсивните перипетии, които трябва да преодолеят при това изобличение. А именно: да се справят с онемяването, с рафинирания свян пред „скверното слово”, и да изобретят алтернативен на него език, достатъчно ефективен, за да го потисне.

В малко по-различна насока е издържана рецензията на Борис Йоцов, публикувана през 1930 г. в сп. „Отец Паисий”. Изхождайки от разбирането, че негативните представи за Ботев съществуват далеч преди появата на Макдъфовото съчинение, изследователят припомня биографията, написана от З. Стоянов, която разкрива поета в „твърде странна светлина като личност”; също Вазовата студия върху творбите на Ботев („Денница”, 1891), която умножава несъвършенства на последния; и, разбира се, един от най-решителните опити за „устреляване на Ботева не толкова като личност, колкото като поет”, който през 90-те години на XIX век предприема Пенчо Славейков. Книгата на Макдъф обаче – продължава Б. Йоцов – си поставя за цел да развенчае Ботев в по-широк план: и като поет, и като личност, и като революционер; изобщо, да дискредитира статута му на национален герой. В това си начинание Макдъф не успява съвсем: от една страна, защото му липсва професионална компетентност („той не е историк – и няма чувство за прагматичния развой на събитията; той не е литературен и културен историк, за да може вярно да тълкува и правилно да преценява дела и личности; той не е и философ на историята, за да схване скрития смисъл в ритъма на един минал живот...”), от друга страна, провалът на Макдъф е предначертан и заради неговата „превзета мисъл”; заради „недостатъчно дисцилинирания [му] темперамент”. Поради тези причини „заключенията му обикновено са или прибързани, необосновани, или са погрешни и безсмислени; а много често и смешни”. Интересно е обаче, че изходната база на тези иначе нелепи заключения често пъти изглежда идеологически съзвучна с разбиранията на самия Б. Йоцов. И в тази рецензия, и в други свои текстове изследователят не крие „еволюционистките” си предпочитания. Той, да кажем, е известен с твърдението си, че култът към революционерите е силно преувеличен, че ако след Априлов у нас се бяха появили „не десет крупни революционери”, а „пет скромни просветители от негов род и дух”, българският народ би бил обединен и едва ли би дочакал „страшния свой разлом в Берлин през 1879 г.” (Йоцов 1935: 135). Воден от подобни разбирания в опита си да разгроми възгледите на Макдъф, Б. Йоцов парадоксално се доближава до техния консерватизъм, като все пак си оставя спасителен оразличителен изход в тезата, че евентуалните Ботеви прегрешения са следствие на по-глобална (революционна, народопсихологическа и пр.) вина и в този смисъл могат да бъдат оправдани. Така например Б. Йоцов се съгласява с твърдението на Макдъф, че „у Ботева не намираме изявено будно религиозно съзнание”, което в представите на изследователя едва ли е нещо похвално. Липсата на такова съзнание обаче – продължава Б. Йоцов в характерен за дискурсивната му стратегия „оправдаващ” завой – като цяло е типична за българина и се дължи на „условията на неговия живот”, на „турското робство, което погубва изворите на по-висока духовна култура”. Така че, смята авторът, „вината тук е, ако може да се търси вина, колкото на Ботева, толкова и на българина, който в своите форми на одухотворяване още подлежи на развитие”. Отново с неодобрение Б. Йоцов ситуира Ботев в „погрешния” лагер от двете възможни „посоки в българския културно-обществен живот от Кримската война насам”. Той не приема, подобно на Макдъф, отрицателното отношение на Ботев спрямо „тактиката на консерватизма или на демократическия либерализъм”. Ала „тук колкото е виновен Ботев – сменя реторическия регистър авторът – толкова е виновен и Каравелов. (...) Не само Ботев е изричал остри слова срещу духовнишкото и чорбаджийското съсловие – а всички емигранти, като почнете от Раковски. Той е бил син на своето време, на своята среда. За греховете на неговото време не бива да виним само него”. Връщайки се към съчинението на Макдъф, Б. Йоцов отново подчертава, че „тонът на изложението” е прекалено дързък и самонадеян; че ентусиазираната защита на западния културен модел, която се прокарва в него, и, обратно, яростното отрицание на славянството, с основание поставят въпроса „дали Макдъф не е чужд агент”. Въпреки неяснотите около Макдъфовата личност обаче, въпреки още по-проблемните ѝ тези, Б. Йоцов се пак допуска, че не е забранено „да се докосват светините”. Че ако се спазват границите на правдата (нещо, което за съжаление Макдъф не прави), дори герой като Ботев може да бъде „критикуван, изясняван, преценяван исторически”. Това е така, заключава изследователят, защото „всеки факт от историята подлежи на осветление и оценка” (Йоцов 1930: 163-169).

С настъпването на социалистическия режим, разбира се, възможностите за плурализъм в оценките решително намаляват. Възприет като „знаме” и „предтеча” на „героите” комунисти (вж. Алексиева 2013: 44-58), Ботев изглежда недосегаем за принизяващи интерпретации. Затова и рецептивният шум около съчинението на Макдъф заглъхва; то е, така да се каже, забравено, вплетено в единния, не особено разчленим корпус от „вражески”, „реакционни” текстове на „фашизирала[та] се българска буржоазия” (Павлов 1960: 357); корпус, в който безогледно попадат и текстовете на самия Борис Йоцов. След края на режима обаче, ведно със събудения интерес към забранени, забравени или просто скандални писания, в. „Арт” публикува кратки фрагменти от книгата на Макдъф, придружени с представяне на съчинението от Росен Тахов. Подобно на П. Динеков, той смята, че през 1929 г. „се патентова нарицателно”, което може и да е далече от славата на други устойчиви назовавания („гюромихайловщина”, „семковщина”, „чардафонщина”, „маркототевщина” и пр.), но е „не по-малко натрапчиво, нещо повече – живо е и невидимо се множи в днешното разбъркано време”. Макдъфщината според автора се изразява в „дегероизация по изконен български модел”: „нашенецът винаги потрива ръце, когато му се подшушне, че Иван Вазов е имал дузина любовници, че Димчо Дебелянов е зачервявал нос от пиене, че Кирил Христов бил майстор на псувните”. Дегероизацията нормализира сакралните образи, прави ги употребими в ежедневието; през призмата на шеговитото съдейства за пряка идентификация с тях („...кикоти се нашенецът: и те са като мене; или обратното (...) и аз съм като тях!”). Прочитът на Макдъфовото съчинение, предприет от Р. Тахов, е далече от свенливата, възмущаваща се реторика, така типична за повечето критически отзиви от 30-те години на века. Вероятно и заради спецификата на изданието, в което е публикуван (в. „Арт” отчетливо се взира в необичайните, сензационни културни сюжети), този прочит е достатъчно дистанциран от патоса на заклеймяването и намира за „истинско щастие” факта, че макар и трудно достъпна, книгата на Макдъф не е унищожена, както някога е препоръчал П. Динеков (Тахов 1992: 6-7).

В съвсем друга стилистика е издържана статията на Велислава Дърева от 2008 г., също прицелена в Макдъфовия пасквил. За авторката обаче той е по-скоро отправна точка към емоционалното изобличаване на „новите макдъфовци”, които заедно със скандалния си предшественик вече „осемдесет години” водят нелепа война с националния герой. Към недостойната група на съвременните хулители авторката причислява писателя фантаст Любен Дилов, който със статията си „Размишления под една разстреляна икона” („Литературен форум”, 27. 01. 1993) също като Макдъф дискредитира образа на Ботев. Към тази група В. Дърева вклинява и целия академичен съвет на Факултета по славянски филологии към Софийския университет „Св. Климент Охридски”, който през 2004 г. „дръзновено изрина публицистиката на Ботев от кандидатстудентския конспект”.

Струва ми се знаменателно това, че макар и да изхождат от различни аргументативни бази, текстовете на В. Дърева и на Макдъф с еднакъв плам припознават в академичната общност заплаха за нравствените устои на нацията. Според Макдъф тъкмо „тъмна[та] мафия (...), тронясала се здраво от 35 години насам в българския университет и просветно министерство”, измества фигурата на Левски от героичния пантеон и въздига неправомерно тази на Ботев. С принизяването на първия, тя се опитва да унищожи и неговите завети, изразяващи се в „абсолютно себепожертвувание, християнско смирение, полова чистота, искреност, безстрашие”; изобщо в качества, които биха противостояли на всякакви пъклени начинания и корупционни кроежи. По същия начин според В. Дърева „академичният Макдъф” съдейства за това „днешните деца” да „не знаят (...) своята история”, да не „разбират посланията на времето” и в крайна сметка безпросветността и деморализацията им да ги доведат до там, че те да „не знаят кой е авторът на „Хаджи Димитър”, но да „знаят кой пее „Води ме в някоя квартална кръчма” (Дърева 2008: 18).

Нравоучителният патос на В. Дърева скоро е подет от Филип Панайотов, който в книгата си „Вестници и вестникари” отделя част за „новите подвизи на Ботевите отрицатели”. В мултиплицираните „съвременни макдъфовци” той вижда прогресивно растящо безочие и институционална овластеност:

Днешният Макдъф не е вече бездарният журналист от 1929 година, който не смее да се подпише с истинското си име! Не е дори даровитият писател от 1993 година (Любен Дилов – А. А.), предприел открита, но все пак индивидуална акция срещу най-великия „пакостник” в нашата история! Днешният Макдъф е наметнат с академична тога, придобил е научни звания и степени, член е на безброй научни съвети и редколегии и, както се говори, скоро ще бъде предложен за член-кореспондент на БАН, а може би дори за академик! И най-важното: вече се е настанил най-удобно в отдавна опразнения университетски кабинет на Петър Динеков – някогашния млад асистент, който го направи за смях пред цяла България. Какво по-сладко отмъщение! (Панайотов 2008: 126).

Както изглежда, времената се менят, но морализаторската предписателност, уклонът към конспирации, провиждането на заплахи и посегателства, на зловещи портрети и макдъфовци, явно е неизчерпаем ресурс в българския културен контекст.

Използвана литература

Алексиева 2013: Алексиева, А. „Гордо знаме ни е Ботев, пръв учител – Димитров”: социалистически визии за възрожденските герои. – Литературна мисъл, 2013, кн. 1-2.
Бакалов 1924: Бакалов, Г. Чий е Ботев? – Нов път, 1, бр. 14, 1924.
Бакалов 1938: Бакалов, Г. Бунт против Левски. София: Радикал, 1938.
Бъзицов 1926: Бъзицов, Хр. Чий е, прочее, Ботев – Хоро, 1, 1926.
Български фашист 1929: Чий е Ботев – Български фашист, 1, бр. 16, 06 юни 1929.
Динеков 1930: Динеков, П. Гавра с личността на Христо Ботев – Заря, 8, 20 март, бр. 2559 и 22 март, бр. 2561, 1930.
Дърева 2008: Дърева, В. Макдъф срещу Ботев. – 24 часа, 07 януари 2008.
Златаров 1924: Златаров, А. Чий е Ботев – Изток, 1, бр. 33, 30 май 1926.
Йоцов 1930: Йоцов, Б. Копиеносец на божествената справедливост? – Отец Паисий, III, бр. 11, 15 юни 1930.
Йоцов 1935: Йоцов, Б. Василий Априлов. – Просвета, I, бр. 2, 1935.
Карлайл 1998: Карлайл Томас. Героите, преклонението пред героите и героичното в историята. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1998.
Макдъф 1929: Чий е Ботев? Нравствения лик на тая зловеща личност. Ботев или Левски е хероя на България? София: Армейски военно-издателски фонд, 1929.
Милев 1924: Милев, Н. Чий е Ботев? – Изгрев, 1, бр. 17, 02 юни 1924.
П. П. 1924: Чий е Ботев? – Знаме, 1, бр. 41, 29 май 1924.
Павлов 1960: Павлов, Т. Избрани съчинения. София: БАН, 1960.
Панайотов 2008: Панайотов, Ф. Вестници и вестникари. София: Захарий Стоянов, 2008.
Пенев 1978: Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. IV. София: Български писател, 1978.
Попмихалков 1920: Попмихалков, Й. Чий е Ботев. – Народ, 9, бр. 118, 16 юни 1920.
Радикал 1925: Чий е Ботев? – Радикал, 21, бр. 118, 01 юни 1925.
Sovito vlinos 1926: Чий е Ботев? – Наковалня, бр. 26, 1926.
Стаматов 1929: Стаматов, К. Чий е Ботев? – Пладне, 1, бр. 177, 07 юни 1929.
Стоянов 1983: Стоянов, З. Съчинения. Т. 2. София: Български писател, 1983.
Събев 1930: Събев, С. Една провокация. – Народ, 19, бр. 17, 23 януари 1930.
Тахов 1992: Тахов, Р. Макдъф сразява Ботев – Арт, бр. 1, 09-15 януари 1992.
Тодорова 2009: Тодорова, М. Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой. София: Парадигма, 2009.
Тулешков 1922: Тулешков, С. Чий е Ботев? – Пастирско дело, 1, бр. 22, 03 юни 1922.
Фуко 1998: Фуко, М. Надзор и наказание. Раждането на затвора. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1998.
Чолчев 1922: Чолчев, Хр. Чий е Ботев? – Вестник на жената, 2, бр. 59, 27 май 1922.