Словесността използва различни сюжетни средства за да представи любовта и отношенията между половете. Различните епохи и култури проявяват предпочитания към различни варианти, определяни както от външни (социални, исторически), така и, вероятно, от вътрешнолитературни причини.

Историята за любовта към далечна красавица, позната само по портрет или по словесно описание, е ключов мотив в литературата ¹. При това не непременно в новата, по-скоро той е характерен за по-стари периоди – среща се във фолклора ², в „1001 нощ”, в провансалската лирика, след това и по време на романтизма и пр. Всъщност в по-ново време, може би донякъде и поради развитието на комуникациите, този мотив губи значението си. Освен всичко друго, той предполага и акцент върху описанието на непознатата – първо, на нейния портрет (изобразителен или словесен), който достига до влюбения, след това на представата, която той си изгражда, накрая, след различни перипетии, и на самата среща между влюбените.

Поради широкото му разпространение, може да се допусне, че мотивът е универсален и е необходим за развитието на литературата (ако представата за „развитие” все още не е напълно дискредитирана). Струва ми се, че мотивът липсва в българската литература, или поне няма значението, на което се радва в други. И това предполага някакво обяснение, което, според мен, трябва да внимава да не попадне на подводните скали на „националната психология”.

Опитвал съм се да проследя насочването към любовта и използваните в българската словесност мотиви, особено чрез преводните прозаични творби, които в това отношение, както и в много други, въвеждат новото ³. Наблюденията могат да се резюмират по следния начин:

След като отсъства от книжнината, доколкото тя въобще е литература, докъм средата на 40-те години на ХІХ в., любовната тема изведнъж навлиза в оригиналната поезия („Стоян и Рада” на Н. Геров) и в преводната белетристика. Голяма част от творбите, появили се в средата на века, а и по-късно, по някакъв начин се свързва с нея: „Еничерете“, „Любовник“, „Хубава Драгана“, „Павел и Виргиния“, дори и „Индийска хижа“, „Училище за децата“, „Райна“, „Берон“, „Песен“. Те може да се разглеждат като своеобразен любовен цикъл - едно явление, което едва ли има прецедент по-рано; в него практически синхронно се появяват няколко различни етапа и подхода към темата. Като че ли типологически най-ранен е свързаният с фолклора вариант от няколко творби на Льопренс дьо Бомон. По сходен и все пак различен начин е представена любовта, от една страна, в „Хубава Драгана“, а от друга - в „Любовник“. При „Хубава Драгана“ все пак предполагаемите чувства на младата жена са само повод за разгръщане на фабулата, строго погледнато, тук става дума по-скоро за женска чест, за вярност и амбиция. В гръцката повест постепенно се достига до действителна любов, като и тук авторът все пак представя преди всичко „събитийната“ страна на преживяванията на героя. Към характерното за приключенската литература представяне на любовта може да се отнесат „Еничерете“, „Райна“, „Берон“. В ядрото на цикъла - „Павел и Виргиния“ и донякъде „Песен“ - по различен начин, но цялостно, любовта доминира, еманципира се - от средство за изобразяване на нещо друго, тя вече е цел на автора. Френската творба представя една класическа за жанра разработка, а руският разказ е характерен за един следващ етап от очертаната от тези произведения линия на засилване на психологизма. (с. 225)

Жената, обект на чувствата, отсъства вероятно само в „Песен”, т.е. мотивът за непознатата красавица не е особено актуален. В някои случаи влюбените може да бъдат разделени – един друг древен мотив. В българската словесност от ХІХ в. раздялата често се свързва с несъгласието на родителите, а не с някаква друга, „външна” причина. (Оставям настрани мотива за похитената девойка, с който съм се занимавал другаде и който има само косвена връзка с любовта.) От друга страна, в българската словесност относителната тежест на един друг сюжетен възел е по-голяма - разделеното семейство, раздялата между родители (майката) и сина – мотива „изгубено дете”, свързан с популярната творба на Кристоф Шмид, а по-късно – със сина, напуснал семейството за да учи в чужбина (и да тъгува за юга, за милата гора, за старата си майка и пр.) или за да стане хайдутин (като баща си). Акцентът, който българската словесност поставя върху семейството, е разгледан по интересен начин от Б. Ничев в контекста на т.нар. „баладен импулс” и „прехода от фолклор към литература”.
Колеги ми припомниха за един етнографски сюжет, познат на българската книжнина – сватба, при която булката познава младоженеца само по калпака му. В литературата той присъства в „Записки по българските въстания” на З. Стоянов. ⁴

При всички тези варианти словесният портрет на обекта на чувствата не излиза на преден план, не се разгръща и конкретизира, остава при това, което поне днес се възприема като конвенционална за жанра образност. Едно относително по-различно решение, впрочем също конвенционално, е метаморфозата на влюбените в растения:

на оня свят Стоян и Рада
         един на друг били отрада;
на тоз свят ним из гробовете
изникнали от Бога две
високи кичести дръвета
и си ся сплели връхове.
(Н. Геров)

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
(Пенчо Славейков)

За българската литература от ХІХ в. посмъртното описание на обекта на любовта се оказва много по-актуално от портрета на отсъстващата непозната красавица. Струва ми се, че същото може да се каже и за ХХ в. По-често срещаните акценти са изповедта на влюбения или (както е в някои от стиховете на Петко Славейков) на обладания от любовно желание мъж; любовта като прелъстяване (както от страна на мъжа, така и от жената, нерядко с користна цел) ⁵; раздялата, свързана с несъгласието на родителите и социалните различия (които днес може и да разглеждат незначителни), отношенията между младите като път към изграждане на семейство и пр.

Самото представяне на жената – обект на любовта – в българската литература от ХІХ в. и особено преди Освобождението, е доста пестеливо, а и еднотипно, стандартизирано, особено на фона на относително по-разнообразното представяне на мъжете. Мъжът като обект на любовни чувства практически отсъства в скромната по обем литература, писана от жени; в произведенията, писани от мъже се наблюдава героизиране или идеализиране, от една страна, и доста по-разнообразно сатирично представяне. Впрочем, относително по-разгърнатите образи на жени също са обрисувани ако не сатирично, то нерядко - като злонамерени чужденки (били те млади и хубави, но коварни, или възрастни, грозни и интригантки).

В ранната възрожденска поезия, свързана по някакъв начин с любовта и взаимоотношенията между половете, доминират, разбира се красавици, но представени стандартно, често чрез епитети и изразни средства, познати от фолклора. Любовта присъства в няколко варианта, А. Алексиева говори за „куртоазна ритуалност”, „пасивната страдалност” и „авантюрната сладострастност” ⁶, но и трите варианта не предлагат някакви особено впечатляващи портрети на жени (може би с изключение на Славейковите анакреонтични стихове). Непозната красавица, която другаде е същностен елемент от „куртоазна ритуалност”, също не представлява особен акцент, ако въобще присъства.

Впрочем, представянето на жената е доста пестеливо и в най-високите образци на възрожденската поезия, свързани с любовта („До моето първо либе”). Тук единственото, което научаваме за либето, е от стиха „Ти имаш глас чуден - млада си”, практически отсъства какъвто и да е портрет. Още по-недвусмислено е отсъствието на физически портрет в другото любовно стихотворение на Ботев – „Ней”. От друга страна, на Ботев също не са му чужди стандартните изразни средства. Например „млада, хубава Стояна търчи с менци за водица” („Пристанала”).

„Изворът на Балоногата” като че ли по-настойчиво ни представя градината на Гергана, отколкото самата девойка.

Гергана, пиле шарено,
Гергана, кротко агненце,
кат бисер между мъниста
тя била между момите;
…
везир пред чадър седеше,
гледал Гергана, чудил се -
чудил се хубост таквази,
де се е зела на село.
…

От думите на везира разбираме още, че Гергана е бяла българка с „лице снежано” и „ръце нежани”.

Да се опитам да обобщя разхвърляните си и очевидно непълни бележки. Струва ми се очевидно, че сравнителното литературознание може да се занимава не само с наличните аналогии между текстове и явления от различни култури, но и с отсъствието на аналогии на важни явления. Осмислянето на това отсъствие е не само трудна, но и рискована задача, тъй като предлага лесни обяснения. Възможни са хипотези в няколко посоки.

Едната е „народопсихологическа” – нещо отсъства, защото не е присъщо на народа (на по-голямата етническа група, напр. славяните, или на някаква по-малка общност, на региона – напр. Балканите).

Другата е „социална” (или „социално историческа”) – за дадено общество от определен момент не е характерно някакво явление и затова то отсъства от литературата. Когато и ако то се появи „в живота”, литературата също ще го представи.

Трета хипотеза може да бъде определена като „литературноисторическа”. Тя би могла да тръгне от представата за някаква закономерност в развитието на литературата, според която всяко явление трябва да е подготвено от някакви предходни явления. Най-ясните примери са с пародиите и отхвърлянията. Не може да има романтичен бунт срещу старото, ако няма класицизъм (академизъм), не може да има „Дон Кихот”, ако няма рицарски романи. Или все пак може, ако литературата се мисли извън националните граници.

Това са умозрителни конструкции. Но дали някоя от тях би могла да обясни отсъствието на мотива за любовта към непознатата красавица в българската литература от ХІХ в. Не съм склонен да приема народопсихологическото обяснение, според което „българинът” („балканецът”) е чужд на романтичната любов, оттам – и на разглеждания мотив. Не съм убеден и че другаде мотивът стъпва на някаква сравнително разпространена практика (която да отсъства сред българите) и затова го няма в книжнината. Склонен съм да мисля, че любовта към невидяната красавица е по-скоро литературно (фолклорно) изобретение, което евентуално след това може да породи отделни, съвсем малобройни житейски аналози. Не съм убеден и че българите имат по-малко възможност за пътуване (т.е. за търсене на невидени красавици), още по-малко пък – за контакти с различното и екзотичното. А и, струва ми се, мотивът не се нуждае непременно от големи географски разстояния. Непознатата красавица може да е в Китай, но може и да е в Стамбул, горе в планината или дори по-близо.
Така че остава „литературноисторическата” хипотеза. Проблемът за мен обаче тук е в това, че мотивът е древен, може да се каже митичен или архетипен, или поне фолклорен, за него едва ли е необходимо значително предхождащо развитие. Така че въпросът остава отворен…