Син, правоъгълен печат, ясно четимо име, пълен адрес и телефонен номер. Подобни печати са изпълнявали едновременно ролята на ръчно положен подпис, на визитна картичка и на рекламно съобщение и тъкмо затова не е никак странно, че го откриваме двукратно поставен: на заглавната и на първата страница на машинописния екземпляр на новелата „Vorbeigelebt”. Странно (и не само за българското око) стои по-скоро нещо друго – единственото и категорично еднозначно професионално позициониране, отбелязано веднага след името Мели М. Шишманов: писателка. И най-щателният български регистър на авторски имена не включва това име, а търсенето по стотиците (буквално!) варианти на австрийските и немски справочници (включително и в енциклопедии на псевдоними и аноними) разпознава през именуването Мели М. Шишманов преводачката (Kürschners Deutscher Literatur-Kalender), но не потвърждава наличието на писателка. С всяко прелистване на архивните документи, на писмата и телеграмите, с прочита на всяка следваща машинописна страница на новелата „Vorbeigelebt”, професионалното самоопределяне „писателка” зазвучава все по-драматично, насища се с повече и повече претенция, с борбеност, но и с болезнена самоирония, за да зазвучи на финала началното синьо на двукратно положения печат като самоприсъда.

Свикнали сме и затова почти автоматично приемаме двойното пребиваване в ролята на автор и на преводач като особено ценно за творческата личност. За мнозина от авторите преводът наистина е школа и дори етап от усвояването на занаят, към който те при необходимост или просто за удоволствие често се завръщат (тук можем да изброим десетки български имена от Петко Славейков насам); за други преводът е създаване на диалогова мрежа, която продължаващо поддържат в собственото си творчество (Пенчо Славейков и Гео Милев например); за трети преводът, подобно на жанровото поле на детската литература, е безотказният „спасителен пояс” в периоди на цензурни ограничения, на забрана за печат или на вътрешна творческа криза (Дора Габе, Валери Петров, Блага Димитрова и много други). За повечето от българските модернисти, за кръга „Мисъл”, за символистите и диаболиците, преводаческата работа е процес на конструиране на контекстно поле в родния език и валидизиране на речник, през който би трябвало/ биха искали да бъде четено личното им творчество.

Със сигурност симбиозната хармония на превод и лично творчество може да предложи и множество други варианти и подварианти, по-интересно обаче ми се струва, че тя често е заредена с напрежения, които само отдалеченото във времето, успокоено от страстите на контекста четене може да реконструира и с това да усложни и да обогати историографското ни знание за периода. Стига, разбира се, да се интересуваме от провокациите, пред които ни изправя паметта на превода и да сме склонни към вслушването в нейните разкази. Тогава ще забележим не само плодотворното срещане в авторския и преводачески тандем Ахматова – Багряна, а и асиметриите на интеркултурния диалог, които всъщност никога не са били отменяни; ще чуем зад превеждащия глас горчивото себеразпознаване на пишещия от „ъгъла на този свят” или обратно – ще доловим преводаческото „премилане” на чуждото слово до онова, което няма как, не е в състояние да накърни авторовото себеразпознаване. Да превеждаш самия себе си или да прескочиш направо в етапа на свое писане, но на чужд език, е вероятно най-провокативният вариант на преплетени/ взаимно зачертаващи се творчески функции. В случая на Мели Шишманова драматичното сблъскване на двете роли е вид съревнователност на аза-творец в културния център с аза-преводач на крайната периферия.

В началото на този сдвоен професионален път откриваме фигурата на преводачката Мели Шишманова. Поне във видимостта на печатното слово и на издателската практика тя първа взема думата, прави го с размах и с впечатляваща работоспособност и амбиция. През 1925 година Македонските студентски дружества в чужбина започват две издателски поредици: Македонска библиотека. Македония в културен и научен аспект и ProMacedonia. Портрети на македонски революционери. Успешно са издадени общо 7 книжки и в тях всички преводни текстове, независимо от жанра им: лирика, проза, публицистика, научен текст, са дело на Мели Шишманова.

Първата книжка на Pro Macedonia е посветена на Гоце Делчев и избира да представи македонския революционер тъкмо чрез словото на биографа Яворов. За българския контекст митологемното съотнасяне на двете фигури е толкова силно видимо, че трудно би могло да бъде пренебрегнато, но в чуждия то предлага по-скоро удвояване на непознатото и неясното. Ето защо преводачката изгражда специална стратегия, за да обясни сливането на гласовете на поета и на революционера и да подчертае значимостта му. Обемът на книжките е ограничен до 70 страници и очевидно се е налагало текстът на биографията да бъде съкратен в превода, но въпреки това първите му две страници са отредени на Яворовите „Хайдушки песни”. Поезията поема функциите на въведение, на пред-говор, който озвучава колективно-фолклорното, а логиката на „рязане” на оригиналната биография, от своя страна, не допуска да отпадне нито един сюжетен елемент, който би могъл да проектира във възприятието една до друга фигурите на Яворов и Гоце Делчев. Прави впечатление също, че въпреки наличните вече два превода на немски език на първа и четвърта част от „Хайдушки песни” (при това преводачите им Георг Адам и Рода Рода са с много висок авторитет и в двата контекста) младата преводачка не избира между тях, не ги „допълва” с превод на втора и/или трета част, а предлага свой вариант на абсолютно същите части. Това е първият публикуван лирически превод на Мели Шишманова и той несъмнено заявява готовност да се изгради „почерк” и да се установи на културната сцена нов профил на посредник.

Подобна професионална амбиция демонстрират и останалите стихотворни преводи, изпъстрили седемте книжки: стихове на Л. Димитров, на Ж. Желев, на Л. Весов. Но всички те демонстрират и интерпретаторска отзивчивост, и сериозна лирическа обиграност. Първа книжка на македонската библиотека (1925 г.) всъщност е преводен вариант на посмъртно издадената от В. Пундев през 1923 година стихосбирка на Любомир Весов – поет и революционер македонист, самоубил се през 1922 г., за да не попадне в плен. В. Пундев избира да устрои лирическата книга на своя близък приятел, следвайки просто хронологията на създаването на творбите (Весов 1923), преводачката обаче предпочита концептуалния строеж. Тя подбира и пренарежда текстовете. В позицията на отключващ преводната стихосбирка попада последният текст на Весов (стихотворението „Към Родината”), след това патриотичната тема за родината плавно преминава към пейзажна и интимна лирика, пропити със сецесионни мотиви, а нарастващото чувство за подранила есен, за необратима обреченост („Есенен дъжд”, „Късна есен”) постепенно извежда към текстове завети като „Пред смъртта” и „Към своите”. Ще предложа откъси от две стихотворения като кратка илюстрация на концепцията за книга, на качествата на оригиналния поетически текст и съответно на преводното му озвучаване:

Бихме могли да се отдадем на пространен анализ на преводаческите решения, да поспорим дали метафората за влюбените в пролетните поля криле губи или обратно печели в немскоезичното си разтваряне в образа на пърхащите пеперуди, отдадени на любовни игри; дали повикът завет мислете за мен не е все пак пресилен (дискурсивно оразличен) пренос на молбата спомнете ме… И едва ли ще постигнем повече от това, което е видимо още от пръв прочит – една имитативна и несложно устроена лирика (влюбена в Ботев, Яворов, Дебелянов), която опира до стилистичния хоризонт на цяло поколение, намира доста точен превод в съответстващия ѝ чужд, устойчиво активен речник ¹. Самата преводачката заявява в предговора към стихосбирката своето професионално кредо за механизъм на пренос: „В този поетически превод (Nachdichtung) бяха строго съблюдавани смисъла, формата и ритъма на оригинала…” (Schischmanowa 1925: 13), но и оценката си за текста: „Който непременно търси оригиналност, по-добре отсега да затвори тази книга…” (Schischmanowa 1925: 14). Да се пренесе лирически трафарет в лирически трафарет несъмнено е най-облекченият вариант на превод на мерена реч и все пак – лирическото проговаряне на чужд език е изключително сложна задача и неслучайно за този тип превод най-често се привличат поети, носители на езика, които просто работят с предварителен подстрочен превод на оригинала.

Освен амбицирано открояване на една избрана професионална роля, преводите на Мели Шишманова от периода 25 – 26 г. подсказват и увереността на можещия, на носителя на един гъвкав и обигран в лирическата метафоричност език. Вероятно писателката/поетесата все пак първа е изявила себе си, макар и не непременно в публичността. Доколко обаче немският е чужд език за Мели Шишманова? Родена в София (06. 03. 1896 г.) в семейство, което отброява началата си в митичния разказ за последния български цар, Мелания е на 5-6 години, когато дипломатическата кариера на баща ѝ, Милан Страцимиров Шишманов ², отвежда всички обратно към Австро-Унгария, но не към родния за бащата Темешвар (Тимишоара), а направо в столицата Виена. Напълно възможно е немският и българският да са били равнопоставени в езиковата практика на семейството, а и на целия семеен кръг, още от софийския му период. За малката Мелани обаче образователният език от самото начало, от прохождането на азбукарчето до успешното завършване на Виенския университет си остава единствено немският. Това не изключва високото владеене на майчиния език – в дома на Страцимир Шишманов самата атмосфера възпитава и образова. Като секретар I степен в българската легация във Виена бащата притежава достъп до елитните кръгове на управленците и на културните дейци и в двете държави. Нещо повече – той, оказва се, е най-прекият мост за възможното им диалогично срещане. Признавам, че разказът за ролята, която изиграва в кариерата на българския дипломат графиня Анна Мария фон Шишман и фон Мирбах, родственица на семейството и придворна дама на Елизабет, в началото ми звучеше съвсем несериозно. Приемах фигурата на благордничката с двоен статус за анекдотична и изцяло издържана в блудкавата стилистика на туристическите легенди за неотразимата Сиси, докато не попаднах на две писма от архива с кореспонденцията на Мели Шишманова.

Първото е писмо до бащата от 30. 10. 1915 г. и поставянето му в архив под името Мели Шишманов (Мели Шишманов и Милан Шишманов) е симптоматична грешка на подредената памет, за която ще стане дума и по-късно. В разгара на Първата световна война висш представител на хамбургската фирма за корабоплаване и корабен транспорт Menzel&CO (активна от 1985 г. до ден днешен) настойчиво моли за посредничеството на българския дипломат („да използвате Вашите възможности за влияние”), за да осигури награждаването на шефа си, г-н Херман Менцел, с военно отличие, „съответстващо” на достойнството и заслугите на г-н Менцел ³. Услугата явно е много високо ценена, защото срещу нея се предлагат: възможността веднага след войната фирмата да се погрижи за току-що защитилия докторската си степен по право син на дипломата („Сърдечни поздравления, макар и със закъснение, уважаеми г-н Шишманов!”), при това да го направи по подходящ за талантливия младеж начин; да отдели солидна сума, която да бъде раздадена на войнишките вдовици или да бъде употребена по преценка на г-н Шишманов с друга благородна цел. Въпрос на време е да се потърси във фирмената история точния финал на това „горещо желание”, за нас по-важното е, че бащата не просто разполага с достъп, той е известен с възможностите си за влияние в управленските среди на Австро-Унгария.
Второто писмо е на самата Мели М. Шишманов и е от 24. 01. 1935 г. – т.е. 20 години по-късно и 16 години след смъртта на бащата. Да прочетем поне началото му:

Многоуважаеми г-н Дворцов съветник ⁴,
Тъй като бяхте така добър по време на нашия личен разговор с Вас да проявите известен интерес към живота на поета Яворов, си позволявам приложено да Ви изпратя едно обобщаващо изложение.
Надявам се да не изглеждам в очите Ви прекалено нескромна, многоуважаеми г-н Дворцов съветник, като изразявам желанието си с това изложение да допринеса за по-пълното Ви запознаване с личността и творчеството на поета, отколкото това би могло да Ви се удаде, ако разполагате единствено с моите преводи… ⁵

Приложението към писмото е статия на Мели Шишманов, публикувана в „Ноес винер абендблат” по повод на 20-годишнината от смъртта на Яворов. В статията има и няколко извадки от нейни преводи. Както за уважаемия дворцов съветник, така и за редовните читателите на ежедневника посредническата роля на българката, позицията ѝ на тукашен посланик на тамошния културен свят, не би трябвало да е новост. Още от Юбилейния алманах „България” ⁶ от 1928 г., издаден едновременно в Лайпциг и в София, името Мели Шишманова равностойно се е подредило до другите две имена на утвърдени преводачи и посредници на българското в немскоезичен контекст: Георг Адам и Рода Рода. Успехът е бърз, но не и неочакван. Дъщерята на дипломата, издънката на най-стария български благороднически род, притежава като наречени от орисница всички предпоставки за подобен успех: познава личностите, „строителите” на новата българска държавност и на нейната култура; въвлечена е в стратегиите за тяхното популяризиране; виенският контекст е родина на нейното осъзнато човешко Аз и тя е подготвена за вкусовете, претенциите, условностите на литературната му публика. Мели Шишманова познава огледалните съотнасяния и умее отлично да борави с тях, за да успее да построи „работещ” код на взаимното разбиране: „Това, което за Германия в нейното страдание бяха Арнт, Кьорнер, Шенкендорф, за днешна Македония са Любомир Весов и неговите духовни братя” (Schischmanowa 1925: 13). Но тя притежава и обратната оптика на културните различия в живата острота на неизбежното им неразбиране: „Като цяло в Европа изглеждат винаги готови да отхвърлят Балканите с едно само повдигане на веждите, с една усмивка…” (Schischmanowa 1925: 13) и затова е в състояние да извлече и от вината на невежеството („Абсолютно нищо не знаете…”), и от сантимента на масовите нагласи търсения комуникативен максимум. Нищо чудно, че статията ѝ за Яворов, предназначена за читателите на вечерното издание на виенския ежедневник, се появява със заглавието „Победен от любовта” (Schischmanow 1935).

В това струпване на необходими предпоставки и изградени умения и компетенции филологическата дарба на Мели Шишманова, емпатията и способността ѝ да бъде едновременно глас и ехо, така необходими за посредническата роля на всеки преводач, съвсем не са за пренебрегване. Кога и защо тази успешна роля се оказва несъответна, недостатъчна, дори нежелана за нея? Кога писателката става управляващият в двойното професионално Аз на младата виенчанка? Дали от самото начало преводачката не е само удобна маска и трамплин за едно амбицирано проектиране на житейски и професионален път? Единственият възможен начин да направиш видимо своето авторско Аз в един преситен от изборност културен център?

На този етап на познаване на архивните документи всяко отговаряне би било прибързано. Разполагаме обаче със сборника „Български новели”, издаден през 1940 г. от виенското издателство „Паул Цолнай”, а той ясно и точно отговаря на въпроса кога и за двата контекста авторското име Мели Шишманова става открита позиция. Почти всичко в сборника – от инициативата за издаването, подбора и превода на текстовете до концепцията за подредба и оформление – е нейно дело (Schischmanow 1940). Издателската задача не е свързана с представянето на отделни авторските почерци, а по-скоро с атрактивна презентация на българската културна специфика като цяло ⁷. За пореден път политическият дискурс е потърсил в тази специфика основания за пожеланото сближаване. Информационните писма, които издателството разпраща до множество вестници и списания и с които разгръща рекламната кампания на изданието, започват с една и съща фраза: „Смятаме, че след обрадващата новина за присъединяването на България ⁸ е изключително важно да поднесем на нашите читатели едно четиво, което ще им позволи да опознаят по-добре нашите съюзници” ⁹. За пореден път това опознаване е потърсено в литературните трансформации на фолклора, очертаващи една примамлива до екзотичност смесица на православие, суеверие и мистичност в идилично-патриархалния бит на един първичен юг. И за пореден път жанрът на легендата (новелата) е предпочетен като най-достъпен до читателя.

Изненадите са за днешното четене и са заложени в една друга посока. При съпоставката с предходната антология с преводна българска проза („Нови български разказвачи”), издаден през 1936 г. като резултат на съвместната работа на известния славист и познавач на българската литература Г. Геземан и преводачката Ж. Драгнева (оттук нататък двете женски имена често ще се пресичат в открита съревнователност!), откриваме колко рязко свито е авторското присъствие в антологичното подреждане от 1940 г. От осемте имена, представени като новите български почерци, в пресяващата изборност на сборника на Мели Шишманова са оцелели 4 (Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Димитър Шишманов, Елин Пелин), отпаднали са 4 (Йордан Йовков, Владимир Полянов, Фани Попова-Мутафова, Кирил Христов) и е добавено едно ново име – Мели М. Шишманова. Усложненото присъствие на фамилното име Шишманов очевидно не е притеснило никого в издателството – то е двойно авторско име, име на преводачката и име от персонажната система на легендарния наратив. Не е изглеждало нелогично и съполагането на преводни текстове с оригинали на немски, а финалното включване на двата разказа „При Видин, 1375 г.” и „Двама в един летен ден” на преводачката писателка дори окръгля, окончателно хармонизира пожеланата визия за културна специфика на българското. И трябва да съвместим двата сборника, да подредим целостта на възможната тяхна текстовост, за да разберем защо изцяло отпада Йовков с великолепната оркестрация на синтаксиса му; защо е отхвърлена способността на Фани Попова-Мутафова да гради атрактивна амалгама от екзотика на отминали светове, интимно личностно и исторически мащабно; защо единственият разказ на Елин Пелин е взет от цикъла „Под манастирската лоза” и е максимално изчистен от всякаква пейзажност… Съвместяването на двата сборника „криви” функцията на разказите на Мели Шишманова и от финално хармонизиращи, те се превръщат в тавтологични, в затихващо ехо на чуждото, в един удвоен немски на немското прозвучаване на български почерци.

От 1940 г. виенската повест за живота на Мели Шишманова се разпада в две неравни, но еднакво притиснати от изпитанията на съревнователността, сюжетни линии. Публикациите продължават разказа за успешния посредник: през 1942 в издателство „Карл Бишоф” излиза преводът на романа „Последният Асеневец” на Фани Попова-Мутафова; през 1948 Винер ферлаг издава преводът на „Бедният Лука” на Д. Немиров; през 1955 г. – Мели Шишманова е сред основателите на Австрийско-българското общество; през 1958 г. излиза преводът на „Под манастирската лоза”. В архивите телеграми, хонорарни листове, писма до и от издателство „Паул Цолнай” писани ту от Виена, ту от Братислава (според това къде е местоработата вече на брата дипломат) говорят за една свръхнапрегната битка – Фани Попова-Мутафова доста директно посочва, че съгласието ѝ да бъде изготвено цялостно издание на немски на творчеството ѝ зависи от възможността да се включат и други преводачи; Мели Шишманова доказва, че първа е получила правото да преведе „Бедният Лука” на Добри Немиров; съобщава, че преводът на „Под манастирската лоза” е почти готов („тежък случай на болест в семейството” е забавил преводачката) и изданието не бива да се отлага… И докато тези архивни гласове подкрепят и дори украсяват видимостта на сюжета за преводача посредник, един друг глас, по мъжки сдържан, почти бащински ласкав, гласът на главния редактор Карл Бишоф трупа болка след болка, провал след провал върху авторското име Мели М. Шишманов. По повод на киносценария „ASL” – „…всъщност киносценарии изобщо не се пишат по този начин”; по повод на предаден прозаичен текст: „…Ще се върна към нашия разговор за езика, защото имам усещането, че не ме разбрахте правилно. Никога не съм смятал, че не владеете достатъчно немския език, за да пишете на него. Не бих позволил и външно мнение да повлияе на преценката ми… Има милиони германци, за които немският е майчин език, които са получили високо образование и които отлично го владеят, но не стават например за журналисти… Вижте, уважаема, милостива г-жо Шишманов, става дума за нещо друго – езикът на Хьолдерлин например е съвсем различен от езика на Гьоте…, а и в ново време езикът на нашите големи творци често се различава толкова много, че всъщност става дума за съвсем нов език” ¹⁰… През 1947 г. не само редакторът, целият издателски екип се е сменил и поредният отказ, сега по повод на двутомния роман „Кръв”, е неприкрито жесток: „Ние разбираме, че обосновката на нашия отказ Ви е раздразнила, но за съжаление няма как да бъде премълчано, че композицията, изграждането и стила на Вашата работа са толкова разнопосочни, че общото впечатление буди състрадание” ¹¹.

За новелата „Vorbeigelebt” не открих (поне засега) никакви редакторски отзиви. Възможно е авторката изобщо да не я е предлагала за печат; възможно е текстът да е бил в процес на последно редактиране – машинописните страници са изпъстрени с ръкописни поправки, липсва датиране. Възможно е, разбира се, просто смъртта да е изпреварила поредния авторски опит. И това е много жалко, защото тъкмо този текст впечатлява и дори учудва с постигнатото художествено равнище. Новелата, посветена на живота на една виенчанка в първите десетилетия след Втората световна война, носи идеоматично заглавие, което допуска няколко варианта на превод на български: разказвателните „пропилян живот” и „живот покрай живота”; метафоричните: „почти живот” и „неживот”. Избрах варианта „неживян живот”, защото фикционалният свят на новелата разказва за парализиращата, отровна мощ на ужаса да бъдеш единствено ехо на чужд глас, ехо на чужд живот… Бавно да изтлееш в инициали, в чиято неизбежна повторителност да се загубиш завинаги.

Цитирана литература:

Весов 1923: Весов, Любомир. Стихотворения. Македонско студентско дружество „Вардар”, София 1923.
Jaworoff 1925: Jaworoff, Pеjo K. Gotze Deltscheff, Makedon. Studentenvereine im Auslande. C. Fromme, Wien, 1925.
Wessoff 1925: Wessoff, Ljubomir. Gedichte. Makedon. Studentenvereine im Auslande. C. Fromme, Wien, 1925.
Schischmanow 1935: Schischmanow, Meli M. Ein Besiegter der Liebe. Zum zwanzigsten Todestag Pejo Jaworoffs. – Neuеs Wiener Abendsblatt, 18.01. 1935, №18
Schischmanow 1940: Schischmanowa, Meli M. (Übers. u. Hersg.). Bulgarische Novellen. Die hundert kleinen Bücher. Paul Zolnay Verlag, Wien, 1940.
Schischmanowa 1925: Schischmanowa, Meli M. Vorwort. In: Wessoff, Ljubomir. Gedichte. Makedon. Studentenvereine im Auslande. C. Fromme, Wien, 1925, 11-14.

Използвани архиви:
Schischmanowa, Meli M.: Vorbeigelebt: Eine Wiener Novelle aus der Zeit nach dem zweiten Weltkrieg. Österreichische Nationalbibliothek, Sammlung von Handschriften und alten Drucken, Cod. Ser. n. 53551 Han.
Konvolut: Meli Schischmanow. Österreichische Nationalbibliothek, Literaturarchiv, 286/B737 Lit.
Korrespondenz: Schischmanow, Melanie. Österreichische Nationalbibliothek, Sammlung von Handschriften und alten Drucken, Autogr. 857/22-1 Han.