Темата за преводите в културното пространство на родния ХІХ в. интригува със своите премълчани идентичности, които пораждат разнообразни хипотези и поставят трудноразрешими въпроси. Текстът, който следва, предлага възможни отговори (и основания) за преводите от италиански автори в първата представителна христоматия, издадена на български език. Той представлява част от по-обширно проучване върху присъствието на италианската литература на фона на останалите западноевропейски литератури в българските христоматии от Освобождението до Първата световна война.
„Българска христоматия” (1884) на Вазов и Величков, като първо начинание в учебната книжнина от подобен род и с подобен размах, е атрактивен обект на изследване. Тя акумулира широк, почти енциклопедичен, културен и образователен потенциал. С просто око веднага се забелязва структурно-композиционното и съдържателното ѝ съответствие с „Русская хрестоматия” на Алексей Галахов (1842) – нещо, което и самият Вазов потвърждава пред Ив. Шишманов (Шишманов 1976: 108). Като следват модела на образцовото руско пособие, двамата съставители са се постарали в максимална пълнота да представят на българския читател подбрани текстове от родната литература, но също и от славянските и от западноевропейските литератури. Вазов и Величков осигуряват досег с литературни шедьоври, недостъпни и непознати дотогава за родния възприемател: Съвместно работихме и един по-сериозен труд - съставихме първата „Българска христоматия“ – идеята бе на Величкова. Турихме там преводи в проза и стихове от всички знаменити класически и модерни писатели. Голяма част от тия преводи бяха на Величкова, останалата от мене. Без тая христоматия ние никога не бихме превели толкова хубави откъслеци от европейските литератури, с които пръв път се запознаваше не само учащата се младеж, но и широката читающа публика у нас – споделя Вазов (Вазов 1910).
Сред множеството утвърдителни рецензии, последвали излизането на Христоматията, особен интерес представлява тази на Петър Пешев, тъй като поставя въпроса за авторството и за качеството на преводите в нея. Отзивът, поместен в „Периодическо списание”, изобилства от критически забележки – по повод на композиционното решение на сборника, на разточителния обем, рефлектиращ и върху цената на помагалото, на „недобросъвестното” премълчаване на преводачите на включените текстове: Има хубави преводи, на които преводачите не са указани от съставителите; тъй приказката от Андерсона „Новите дрехи на Царя” е преведена от Ю. Бобчева въ 455 брой на „Марица” (1883 г.); приказка „за Свинята” от същия автор, превел г. П.Р.Славейков („Наука”, кн. VІ, 1881 г.); съставительете на Христоматията замълчават имената и на двамата тези преводачье – нещо, което не е до там прилично (Пешев 1884: 141-142). Рецензентът окачествява редица преводи като „кьопави и несполучливи”. Като изхожда от личните си критерии за качествен превод, той посочва примери за сполучливи и за лоши преводи в пособието. Проличават предпочитанията му към по-свободни интерпретации, приспособени към езика приемник. Той не одобрява скрупульозното следване на оригинала, което би звучало на български тромаво и неестествено. Оценката му за преводите на двамата съставители не е висока: Между преводите на двете части на Христоматията има сполучливи; от тях по-добри са Славейковите, Вазовите и Поповите. Г. Величков е превел твърде хубаво и чисто някои от Криловите басни, но има много други несполучливи по език и форма; такива са „Америо” от Виктор Хюго, „Рибарите” (от Теокрита). Изобщо преводите на Вазова, Величкова и др. са по-буквални, по-натегнати и наместа с иностранна конструкция. Като образцови и „по-самостоятелни” Пешев посочва преводите на Славейков, който взема от оригинала само идеята и мисълта, а формата си създава самичък (Пешев 1884: 142).
Говоренето за „Българска христоматия” неизменно повдига редица въпроси и хипотези около неподписаните преводи. Тази тема е засягана от Искра Арнаудова, Драгомир Петров, Иван Сестримски, Дария Карапеткова, Огняна Тенева и др.
В книжовните си занимания и Вазов, и Величков се изявяват и като писатели, и като преводачи. Известно е, че Вазов превежда от руски и френски, а Величков към преводите от същите два езика добавя по-късно и тези от италиански. Сред по-ярките автори, превеждани от Вазов, са Гьоте, Хайне, Бърнс, Шели, Корней, Молиер, Петьофи, Мицкевич, Връхлицки, Надсон, Некрасов, Лермонтов, Крилов, Хораций, Омир, Тасо. К. Величков формира естетическия си вкус под влияние на френските романтици (Сестримски 1979: 8). В списъка с преводаческите му предпочитания попадат имената на Расин, Молиер, Юго, Ламартин, Милвоа, Шекспир, Язиков, Пушкин, Л. Стекети, Кардучи, Петрарка, Тасо, Данте.
Статутът на Вазов като народен поет и класически писател е многократно по-ярък от имиджа му на преводач. Докато при Величков образът на твореца сякаш се съревновава със славата му на първия преводач на Дантевия „Ад” – изначален текст за новоевропейската литература и тежко предизвикателство за всеки интерпретатор.
В „Българска христоматия” италианската литература е представена с три образцови текста, включени в част втора - „Поезия”. В главата „Епическа поезия”, в ІV раздел, озаглавен „Поема”, са поместени откъси от ХХХІІ и ХХХІІІ песни на Дантевия „Ад”, както и от ІV песен на „Освободеният Йерусалим” от Торкуато Тасо. В главата „Драматическа поезия”, ІІ раздел – „Драми”, е включен откъс от „Ижиния” от Силвио Пелико (ІІІ действие, ІІ сцена). От тримата италиански автори единствено Пелико е познат на българския читател и от по-ранни преводи („За длъжностите на человека”, „Тъмниците ми”). Данте и Тасо се превеждат на български език за първи път за целите на Христоматията. И трите италиански образци са съпроводени от метатекстове, оформени като бележки под линия.
За сведение, в Галаховата христоматия Данте и Тасо присъстват, но Пелико не е включен. В руското пособие Данте е представен с две песни от „Ад”, една от които е кулминационната ХХХІІІ песен, озаглавена „Граф Уголино”, предпочетена и в „Българска христоматия”. От „Освободеният Йерусалим” в руския вариант изборът е паднал на ХІІІ песен, озаглавена „Очарованный лесь”, докато Вазов и Величков са подбрали ІV песен (Галахов 1879: 73-75, 81).
В съдържанието на Христоматията съществува по-широк италиански контекст. Така например, в първа част, в главата „Описания и пътешествия” са включени три очерка с италианска тематика – „Разказ на един пътник в Калабрия”, „Ноштя на Везувия” и „Полето на Рим”. Поради спецификата на изложението, вниманието ще бъде съсредоточено върху художествените образци.
От трите превода на италиански творби в „Българска христоматия” единствено преводът на Тасо е подписан, и то с името на Вазов. С минимална редакция същият вариант е включен в сбирката с преводна Вазова поезия „Из големите поети” (1911). Подзаглавието на книгата е „Поправено издание”, което обяснява и нанесените, макар и незначителни, корекции. В повечето строфи или липсва редакция, или тя е сведена до една-единствена дума. Откъсът с описанието на Плутон в двата варианта дава най-пълна представа за работата на Вазов върху превода:
Свиреп е ликът му зловец, Свиреп е ликът му зловещ
чъртите му са грозни, чъртите му са грозни,
в них бляска адския в них бляска адския кипеж
и тъмните му козни. и тъмните му козни.
А багряний му взор блещи А пламналий му взор блещи
като комета бясна кат мълния опасна
въз влакнестите му гърди въз влакнестите му гърди
виси брада ужасна. виси брада ужасна.
(Вазов 1884: 67) (Вазов 1911: 52)
Тук се забелязват три промени. В третия стих е добавена думата „кипеж”, в пети стих епитетът „багряний” е заменен с „пламналий”, а шести стих е подменен изцяло – вместо „като комета бясна”, поетът е предпочел „кат мълния опасна”. Редакторската намеса показва стремеж съм по-голяма експресивност и благозвучие.
Същата четвърта песен е преведена по-късно и от К. Величков по заявка на Стефан Костов и Димитър Мишев за нуждите на подготвяната от тях „Христоматия по изучаване на словесността”. Преводът е включен в том ІІ, издаден през 1889 г. и е съпътстван от резюмета в проза на останалите песни от поемата (Костов 1889: 75).
Очеркът за Тасо е дело на Вазов. Той информира за роднато място на поета (Соренто), за юридическото му образование, за ранното му творчество (споменават се поемите „Риналдо” и „Аминта”), за покровителстването му от херцога на Ферара Алфонс ІІ и за драматичната му любов към неговата сестра Леонора, която му спечелва враждебността на владетеля, прераснала в отмъстителност. Някои от изложените факти граничат със слуха и легендата и създават на автора един мъченически ореол на тайнственост и романтично обаяние. След спречкването с Алфонсо ІІ, Тасо е обречен на изгнание, от което се завръща през 1579 г. във Ферара, дето според едно предание, херцогът го запрел в една болница за лудите, и от дето, по ходатайство на папата, и други принцове, бил отпуснат само на 1586 (Вазов 1884: 76). За поемата, която му донася известност – „Риналдо”, се отбелязва, че е вдъхновена от Ариосто, а за „Аминта” се посочва, че е произведение съ посредствено достойнство. Акцентът в тази справка логично пада върху „Освободеният Ерусалим”, окачествен като най-капиталното му съчинение, плод на двадесетгодишни творчески усилия. По повод на неласкавия отзвук от поемата сред съвременниците на Тасо, Вазов отбелязва: не се прие съчувственно и поетът, за да я защити се увлече в една люта полемика с критиците си (Вазов 1884: 76).
Изключително интересна е оценката на поемата, която включва и елементи на литературен анализ: Освободений Ерусалим” е най-главната титла за безсмъртие на Тасса, той е най-хубавата и правилна епопея на новото време. Обширността и величието на предметът, популярен в цяла Европа, античната красота на цялото, строгото единство на действието, на което интересът непрестанно се подържа и ходът е винаги строен, разнообразието на епизодите, на лицата, на характерите, верността на описанията, височината на чувствата и толкоз други прекрасни качества турят Тасовото творение до творенията на Омира и Вергилия. Никой с такава сполука не е представил вълненията на скръбта и умилението. Слогът е важен, величествен, епический, римата разнообразна и изражението изящно (Вазов 1884: 77).
Преводът на откъс от драмата „Ижиния” („Iginia d’Asti”)от Силвио Пелико - автор, добил голяма популярност в културния ни живот през Възраждането, остава неподписан. Иван Сестримски предполага, че е дело на К. Величков, но вероятно направен през език посредник, тъй като преводачът тогава все още не владее италиански. Като основен аргумент той посочва факта, че по време на емигрантството си поетът превежда пълния текст на драмата. Драмата е поставяна на софийската театрална сцена неколкократно през октомври 1890 г. (Сестримски 1979: 242). Свидетелства за постановките са поместени в „История на българския театър” от Стефанов и Саев (Стефанов 1997: 84, 92-93). Д-р Кръстев публикува рецензия за пиесата, в която прави анализ предимно на актьорската игра (Кръстев 1890: 521).
Предположението на Сестримски звучи твърде основателно, предвид някои факти от по-ранната книжовна дейност на Величков. Известно е, че той е силно впечатлен от автобиографичната книга на Пелико „Темниците ми”, преведена през френски от Драган Цанков. Още в годината на издаването на мемоарите на български език през 1874 г. Величков пише от Пазарджик, че са му необходими доста бройки за училището (Тилева 1985: 143). Нещо повече, това произведение оказва осезаемо влияние и върху личното му творчество. В мемоарите си „В тъмница” Величков определя записките на италианския карбонар като „настолна книга”, изразява възхищението си от нравствената сила на нейния автор и споделя огромното въздействие, което е изиграла върху личността му: ние се стремяхме да черпим доблест, от каквато чувствахме, че имаме нужда всички, в страданията на италианския патриот-мъченик и в геройската резигнация, с която ги беше понесъл (Величков 1955: 17).
Широката популярност, възторжените отзиви и възпитателният елемент в изложената нравствена философия на творбата са сред главните причини тя да намери място в учебните програми през втората половина на ХІХ век. Наред с творби като „Приключенията на Телемаха” от Фр. Фенелон, „Робинзон Крузо” от Д. Дефо и „Павел и Виргиния” от Б. дьо Сен Пиер, „Тъмниците ми” влиза в общозадължителната (при цялата дискусионност на това определение) чуждестранна литература (Леков 1988: 124). Възможно е дълбоката лична симпатия към Пелико, както и успехът на книгата му сред възрожденската ни аудитория да са подтикнали Величков да преведе откъс от друго негово произведение, който да бъде поднесен на българския читател чрез Христоматията.
Справката за Пелико, публикувана в Христоматията, е лаконична. Тя запознава читателя с неговата политическа принадлежност, с издателската му дейност и със затворническата му биография. Изброяват се заглавията на шест негови драми, мемоарите „Тъмниците ми” и нравоучителната творба „За длъжностите на человека”, като се подчертава, че затворническите му мемоари са преведени на български език от Драган Цанков.
Преводът на откъсите от ХХХІІ и ХХХІІІ песни от Дантевия „Ад” също е анонимен. Въпреки че единият от съставителите на Христоматията е прославен като първият преводач на Данте, преводът в помагалото и този на Константин Величков от 1906 г. доста се разминават – и като стил, и като форма, и като съдържание. Почти е немислимо да се предполага, че са дело на един и същи човек. Това проличава при съпоставянето на откъс от началото на ХХХІІІ песен на „Ад” – разговора между Данте и граф Уголино, в двата преводни варианта:
Таз гозба зверска призракът прекъсна, Веднага грешника дигна очите
В очи му кървави див пламък лъсна; и в космите на мръсната глава,
От лобът, що гризеше, той истри що с яд гризеше си отри, зъбите.
Зъбите си, и тъй ми говори:
„Ти искаш – рече, - с своите слова
- „Ти искаш сам пред тебе да раскрия тез рани на сърце си да отворя,
Таз скръб, в гърдите си която крия кои ме мъчат, преди да мълвя...
И като лист ме растреперва цял
Преди расказа си да съм почнал.
(Вазов 1884: 69) (Величков 1979: 96)
По-ранният вариант е решен в четиристишия, а по-късният – в тристишия, както е и в оригинала. Възможно обяснение е фактът, че единият превод е правен преди заминаването на Величков за Италия, а другият – след завръщането му. Т.е. преводът в „Българска христоматия” по всяка вероятност е правен чрез език посредник (може да се предполага, че е от руски или от френски). Друго обяснение на това разминаване прави Д. Карапеткова, която допуска, че не е изключено първият превод да е дело дори на самия Вазов (Карапеткова 2012: 34). Основание за това е потърсено и в едно писмо на Вазов до Величков от 1888 г., което дава повод на Ив. Сестримски да смята, че Вазов не помни всичките си преводи в Христоматията (Вазов 1977: 12). Ако преводът е на Вазов, то е почти сигурно, че е осъществен през руски език, тъй като във възторжения си отзив за Константин-Величковата интерпретация от 1906 г. той признава че е познавал „Ад” от руски източници (Вазов 1979: 483).
В изследването си „Поетическите преводи на Вазова” Мария Милетич-Букурещлиева скрупульозно изброява всички преводи на поета, като ги класифицира в осем раздела според националната принадлежност на оригиналите. Като образец от италианската литература тя посочва само „Освободений Ерусалим”, което означава, че ако се доверим на нейната осведоменост, би следвало да изключим Вазов като възможен преводач на Данте. Интересна е сравнителната оценка, която авторката помества на Вазовите преводи от оригинал и от текст посредник: Когато превежда от оригинала, той се старае да пази неговата форма – стъпките и размера на стиха и реда на римите. Когато не познава оригинала, той спазва формата на превода, от който превежда (Милетич 1921: 179).
Очеркът за Данте осведомява за най-важните факти от биографията му, за съчиненията му, за политическите му несгоди, като акцентира на най-забележителното му произведение. Читателят е информиран за голямата любов на поета, чиято ранна смърт провокира написването на „Нов живот”: Оште на девет години той се беше запознал с една мома, Беатриче, на едни години с него и се привърза към нея с рицарска и платоническа любов, на която остана верен до крайт на животът си (Вазов 1884: 67). Като се позовава на оценката на Карлайл, авторът определя „Божествена комедия” като най-забележителната книга от всичките книги на новий свят (Вазов 1884: 68). Отделя се подобаващо внимание на структурата на отвъдния свят и степенуването на греховете в него. При описанието на самия Данте се намесва легендарното, което съумява да провокира любопитството на читателя и да му внуши усещането за досег с необикновена личност: Народът, като виждал Данте на улицата, обикновено казовал: тоя човек е бил в пъклото. Възчерното му лице, къдравите му косми, жалнийт му и мрачен изглед, всичко е служило на съвременниците за доказателство, че това са следи от адский пламък, дим и мъчения. Ония, които той поместил оште доде били живи в адът, считали ги за умрели. За тях казвали, че дяволът оживява бездушните им трупове: приятелите им, роднините им бягали от тях като от афоресани (Вазов 1884: 68).
В заключение следва да се обобщят изложените съображения за авторството на преводите на трите италиански творби в Христоматията от 1884 г. Вазовият превод на Тасо изглежда безспорен - той е подписан с името му, утвърден е като негов и с включването му в антологията „Из големите поети”. Преводът на Пеликовата „Ижиния” с основание може да се мисли като Величков, още повече, че той има и личен мотив да преведе нещо повече от Пелико, на когото дълбоко симпатизира. Съществуват сведения, че като емигрант превежда дори цялата трагедия, пълният текст на която е поместен във в. „Балканска зора” през 1890 г. Направената справка не потвърди наличието на такава публикация. За превода от „Ад” се очертават две предположения – или е дело на К. Величков, осъществено през език посредник, или е направен от друг, неизвестен преводач.
Все още остават отворени въпросите за използваните от преводачите езици посредници, както и за изходните издания, с които са работили. Въпроси, които заслужават да намерят своя отговор.
Цитирана литература:
Вазов 1884: Вазов, Ив., Величков, К., съст. Българска христоматия или Сборник от избрани образци на всичките родове съчинения. В две части. Ч. 2. Пловдив: Печатница на Д. В. Манчов, 1884.
Вазов 1910: Вазов, Ив. Възпоменателни бележки за К. Величков. - В: Спомени. Варна: LiterNet. <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=17560&Level=2>.
Вазов 1977: Вазов, Ив. Стихотворни преводи. София: Народна култура, 1977.
Вазов 1979: Вазов, Ив. Събрани съчинения в 22 тома. Т. 20. София: Български писател, 1979.
Величков 1955: Величков, К. В тъмница. – В: Избрани произведения. София: Български писател, 1955.
Галахов 1879: Галахов, А. Русская хрестоматия. В 2-х т. Санкт Петербург: Типография Морскаго министерства, 1879.
Карапеткова 2012: Карапеткова, Д. Ботуша в българската литературна мода. София: Сиела, 2012.
Костов 1889: Костов, Ст., Мишев, Д., съст. Христоматия по изучаване словесността. Отредена за горните класове на гимназиите, педагогическите, петокласните и духовни училища. В два тома. Т.2. Поезия. Пловдив: Христо Г. Данов, 1889.
Кръстев 1890: Кръстев, К. Рецензия. – Денница, Кн. 11, 1890.
Леков 1988: Леков, Д. Писател – творба – възприемател през Българското възраждане. София: Народна просвета, 1988.
Милетич 1921: Милетич-Букурещлиева, М. Поетическите преводи на Вазова. – В: Иван Вазов. Живот и творчество. София: П. Глушков, 1921.
Пешев 1884: Пешев, П. Българска христоматия или Сборник от избрани образци на всичките родове съчинения. Части І и ІІ (Проза и Поезия). Съставили И. Вазов и К. Величков. Пловдив, 1884 год. – Периодическо списание на Българското книжовно дружество, Кн. 9, 1884.
Сестримски 1979: Сестримски, Ив. Преводаческото дело на К. Величков. – В: К. Величков. Избрани преводи. София: Народна култура, 1979.
Стефанов 1997: Стефанов, В., Саев, Г. История на българския театър. Т. 2. София: АИ „Проф. Марин Дринов”, 1997.
Тилева 1985: Тилева, В. Българско печатарско дружество „Промишление” в Цариград: 1870-1885. София: Нар. библ. Кирил и Методий, 1985.
Шишманов 1976: Шишманов, Ив. Вазов: Спомени и документи. София: Български писател, 1976.
