Пенчо Славейков и Ленау

Така заявена, темата предполага да започне с преглед на различните изследователски вчитания в спецификата на свързаността между Ленау и Славейков. Няма да посочвам всички, проучвали различните аспекти на тази свързаност, а само ще отбележа, че съм се ползвал от техните резултати.

В този доклад ще се опитам да щрихирам образите на Ленау, които Пенчо Славейков създава чрез поемата „Успокоеният”(Славейков 2001:63-68) и чрез представянето в антологията „Немски поети” (Славейков 1911).

Текстът на поемата има своите варианти, в които се мени заглавието (от „Безумний” до „Успокоеният”), свързва се с време на създаване, по-точно време на завършване чрез датировка, а чрез посвещението - и с личности като Стоян Михайловски. Посвещението изчезва, но пък в различните редакции непроменяемо остава мотото от Леопарди (Леопарди: 1965): „Morremo. Arcano e tutto fuor che il nostro dolor. Leopardi ” (Смъртта ни чака. Непознаваемо е всичко вън от мъката. – превод Драгомир Петров), което е от „Последната песен на Сафо”, завършваща със стиховете:

Певеца морен 
очакват там богинята подземна, 
нощта и бреговете мълчаливи.

Присъствието на свободно цитираните от Славейков стихове на Леопарди отваря потенциали на типологично сближаване на предсмъртни ситуации, на съзиране на единствения изход и смисъл, наречен „смърт” в тяхното изживяване-овладяване от отделните творци.

Освен това текстът е разполаган в рамката на различни съседни нему произведения – от публикацията в „Мисъл” от 1892 (текстът въвежда в кн. 9-10 за „юний”, а след него идва продължението на „Ратай” - „Разказ от Веселина”, а следващият текст е проектът за „български всеучилищен химн” „Кирил и Методий”), през първите „Епически песни” от 1896 до тези от 1907.

Така в тези публикации на поемата Пенчо Славейков утвърждава в съзнанието на българската публика първоначално успокоения Ленау.

Ленау на Славейков е в процес на търсене на успокоението, т.е. на възможността то да бъде постигнато. Въпросът обаче е в неговата възможна постигаемост на този свят, така че ако тук то е непостижимо, т.е. невъзможно, остава единствено копнежът по него, бленуването за него и конструиране на желания образ на самото успокоение. Съвсем естествена е тогава увереността, че то се оставя човекът да го постигне само и единствено в отвъдното. Бертолд Ауербах, в слово за Ленау, произнесено във Виена на 21. 11. 1876 и публикувано през същата година от Carl Gerold’s Sohn-Verlag, Wien, споделя как Ленау повтаря думи на Спиноза, които Ауербах цитира: „Свободният човек не разсъждава върху нищо тъй малко, както върху смъртта; защото нашето знание е знание за живота, а не за смъртта” (Спиноза 1981:285) ¹, сякаш погледът на поета казва: Какво знаем за живота?

Несъмнено Ленау на Славейков е фигура на търсенето, на собствената непостигнатост, а текстът на поемата започва с есента, нейните загадъчни шумове – шепот на листата и именно листата, „отронени от родните си вейки”, са залутани и губещи се в нощта като мислите на „певецът на скръбта и любовта”.

В произведението мракът, в най-разнообразните му фигурализации, отвежда към мрака-бездна в душата на човека от „Симфония на безнадеждността”, но мракът е и фигурата, която лесно поглъща, в която изчезват мислите, образите и самият персонаж.

Желанието за край, „но, Боже мой кога?”, за близост до Бога – „дваж по близо до безумье!” и за собствена цялостност на божие създание – „Жрец – и самичък жъртва!” залутва Ленау в изкуството, в безсилието на словото и в разпаднатите звуци на цигулката. Един вик – едни извикани думи увисват над бездната на света.

Ленау на Славейков е онзи герой, който подготвя появата на Шели („Сърце на сърцата”) – първият неможещ да просветли душата си чрез думите, а вторият обезсмъртяващ духа си в чистите и светли думи, изречени в мрачното сърце на бурята и сякаш предизвикателно отправени към и пред лицето на смъртта. Напусналите земния свят творци оставят последния знак – „мермерна бяла плоча със вдлъбнат надпис прост – Lenau.“ и „мраморната плоча с златен надпис Cor cordium – Сърецо на поета”.

Двамата могат да бъдат мислени и като двете страни на монетата – Ленау, потъващ все повече в себе си в своя вътрешен свят, отказващ да вербализира своята свръхнапрегнатост, адресирайки словото си към някого извън себе си, която се взривява в извиканите, зовящи и призоваващи думи:

– Метеж! ... Свобода! ...Огън!... Помощ, помощ!

Шели не само говори, но е и слушан, омайва със словото си своите спътници, властва над тях – в този смисъл именно монологът е формата на осъществяване на себе си в словото и при Ленау, и при Шели – и във финала на поемата сякаш някой от техните гласове проговаря

- Не е смъртта за него смърт. Пренесен
в друг мир, живей той в нашите сърца
и пази там, като весталка, чистий
вълшебен плам на вечната любов.

В контекста на философските поеми от „Епически песни” Ленау е един от малкото хора на словото, а в разказа за него думите са:

Неясни думи, върху къс от книга
надраскани, в лучите мъжделиви
на лампата чернееха.

Така думите са трудно поддаващ се на обработване материал, поетът живее в мъките на словото, споделяно единствено в душата му, за да остане в съзнанието на твореца духът на музиката, раждащ трагедията.

Ленау от „Успокоеният” е несъмнено съвсем различен от Ленау в „Немски поети”, но последният допълва, коригира и просветлява образът на първия.

Индивидуалният Ленау в „Епически песни” и принадлежащият към общността на немскоезичните поети Ленау в „Немски поети” могат да бъдат представени отново чрез фигурата на двустранността, на монетата, медала.

Разглеждани в хронологическата последователност на Славейковото представяне на двамата Ленау, прави впечатление рестроспективността: Ленау от поемата е поет, напускащ света; Ленау сред немските поети е творец, който е в света, четящ внимателно книгата на живота и споделящ извлечената от нейните страници мъдрост с другите посредством създаваните от него песни.

В антологията, преди да предостави на читателя седемте подбрани стихотворения, Славейков пише за Ленау следното:

Като се има предвид че книгата представя немската песен, то и самият подбор на текстовете, представени от Славейков, е свързан с живота им като песни – много от тях имат своя мелодичен живот. А животът на думите преди, но и с и в музиката е същината на битието на самия меланхолен дух на поета.

Седемте стихотворения на Ленау, така както са предадени на български от Славейков, са: „Молба”, „Свършено”, „На смъртта”, „Есен”, „Месечина”, „Тежка нощ”, „Три циганина/Трима цигани” ².

В този подбор (и в обемите) на текстовете в някакъв смисъл се въплъщава онова, което ангажира „Епически песни” със „Сън за щастие”: така както и поемата с герой Ленау и песните на самия поет Ленау са положени в двойката епическо-лирическо.

Прави впечатление, че страниците от книгата на битието, в която поетът Ленау е потънал, са най-вече страници на природата. А четенето на книгата на природата е възможност за човека да се доближи до самия неин създател.

Подчертал дебело, че меланхолната искреност е същината на песните на Ленау, Славейков започва представянето на лирическия човек Ленау с молбата към нощта – приласкаваща човека, тъй като скрива от неговия поглед света, т.е. даряваща човека със самота – желана от него и жизнено необходима. Краят, нощта, смъртта, есента и споменът са фигурите, които чертаят профила на битието, а то се вмества между полюсите на обезбленуваната душа:

че нито блян, дори ни сянка
от блян в душа ми не остана.

и възжеланата смърт с любимата:

смърт и за двама ни тогава
в сърце си ази пожелах.

Но на цялостното представяне на човека в неговата изгубеност в себе си се противопоставя картината на безгрижното преминаване през живота на тримата цигани – животът, който гради бива просвирван, пропушван, проспиван.

Тези два полюса са: точката на безсънието, на неможещата да намери покой свяст, на безпокойния човек, вглеждащ се най-вече в себе си и точката на свободното биване на тримата цигани в света, на протичащото край тях, но недокосващо ги време и т.н.

Тези рефлексивни песни, тези философски миниатюри могат да бъдат пряко обвързани с книгата „Сън за щастие”.

Тук мога да си позволя да цитирам думите на Яворов, цитирани и от Мара Белчева в изданието на наредените от нея Славейковите съчинения от 1923:

Тогава Яворов писа за нея:
Аз бих желал да беше изплетен от мене тоя благоуханен венец от лѫчезарни цветя, за да ги сложа като царствен дар вѫрху главата на безименницата, която обичам.
Аз чувствувам по лицето си топлота на устни, които се доближават – на раменете си трепета на десница, която ме обгрѫща – в гѫрдите си прилива на едно море нежност, която ме задѫхва. И още, аз чувствувам всичката реалност на чаровницата като лѫх от невидимо крило, вѫрху изпѫнатите корди на душата ми – като една безименна песен. Песен, неземен сѫн, теменужно очертание на тия бели страници, които се мяркат пред мене. (Славейков 1923:10-11)

Така онова, което Ленау от поемата не може да види по белите листове, читателите, слушателите и пеещите люде са могли да видят, виждали са в света на него песни.

 

Литература

Леопарди 1965: Леопарди, Джакомо. Блуждаещи звезди. Избрани стихотворения. София: Народна култура. 1965.
Славейков 1923 Славейков, П. П. Избрани съчинения на Пенчо Славейков. Нареди Мара Белчева. София: Министерство на народното просвещение. 1923.
Славейков 1911: Славейков, П. П. Немски поети. Отбор песни и характеристики на поетите. София: Книгоиздателство на Александър Паскалев. 1911.
Славейков 2001: Славейков, П. П. Съчинения, Т. 1. Епика. София: Фигура. 2001.
Славейков 2001: Славейков, П. П. Съчинения, Т. 1. Епика. София: Фигура. 2001.
Спиноза 1981: Спиноза, Б. Етика. София: Наука и изкуство, 1981.