За да илюстрира нуждата на българите от добра подготовка по поне четири езика в една своя статия Иван Богоров казва „българският ще говорят между тех си, с турския ще общуват между управлението, френският ще им служи между света, а гръцкият ще обслужва търговските им дела, защото ще се ползва между големите търговци (Богоров 1858: 22-24). С авторската и преводаческата си дейност самият Иван Богоров е илюстрация на този модел на общуване. Той не само създава художествени текстове, публицистика и учебна литература, но е и преводач и лексикограф. Със своите граматики той се грижи за осъвременяването на българския език, като паралелно с това полага усилия да сближи смисъла на понятията във френския език с тези в българския чрез –двуезичните „Френско-българския“ и „Българо-френски“ речници. Преводите на художествени произведения, сред които е и романът „Еничерете“, са пример за прилагане на езиковедските и лексикографските му възгледи в преводаческата дейност, но и за съобразяване и повлияване върху вкусовете и потребностите на българската възприемателска среда през XIX век.

В настоящото изложение ще направя връзка между неговата лексикографска дейност и преводаческата му практика като взема повод от един пример за преводаческия избор на понятие, което да обозначи една все още непозната за болшинството българи практика - подаряването на изображение като знак на внимание и залог за вярност от страна на двама влюбени. В публикувания през 1849 г. преводен роман от Иван Богоров „Еничерете“ се съдържа такъв епизод. За да опише тази нова практика на любовен дар Иван Богоров употребява понятието „куна“, което стъписва съвременния читател и провокира търсенето на оригиналния текст, на преводите и речниковите значения на подобно понятие, за да стане ясно какво точно е „куната“ и доколко подобна стратегия на използването на думи от разговорния български език на XIX век за обозначаване на нови практики и понятия е случай на побългаряване или на лоялност към източника. Освен този ракурс към проблема за „куната“, които спада по скоро към сферата на сравнителното езикознание, епизодът е важен с функцията на тази „куна“ като част от сюжета за препятствията пред двама влюбени на фона на исторически колизии. Той е новаторски за българската преводна литература от 40-те години на XIX век заради сантименталния и куртоазен модел на ухажване и заради мотива за междурелигиозната любов, които се съдържат в него. Християнката Ерминия се влюбва в турчина Неджип, а връзката им изглежда невъзможна предвид нажежената историческа обстановка на прага на дветнадесетото столетие в Османската империя, когато еничарите убиват султан Селим III, заради идеите му за преобразувания, но след поредица от превратни събития престола заема реформаторът Махмуд II.

Път на превода на романа към българите и видове побългаряване

За да изясня какъв е методът на Иван Богоров като преводач чрез конкретния казус за „куната“, първо трябва да опиша веригите на превод, които доказват взаимопроникването на мотиви и тенденции в превода на литература в Османската империя през XIX век. Освен това проникване на произведения от Западна Европа към общностите в Османската империя, очевидно става дума и за пренос на нови и модни понятия, чиито референт активира идентичността на преводачите като автори и като строители на националните езици на съответните общности. Така побългаряването освен като преводаческа практика на промяна на реалии, сюжетни елементи или композиция, е и път към въвеждането на чужди думи в книжовния език, чиито семантичен обхват се увеличава, за да подпомогне разбирането и да въведе ново понятие, белег на ново отношение към междуличностните отношения, какъвто е случаят с Богоровата „куна“.

Занимавайки се с ориентализирането на образите на османците във възрожденската историография и литература, попаднах на българския превод на романa „Еничерете”, публикуван от Иван Богоров в подлистника на „Цариградски вестник” през 1849 г., а като отделна книга следващата година излиза първата част на този роман. ¹ След усилия по откриването на пътя на проникване на това произведение се натъкнах на категорични доказателства за оригиналния текст на това произведение и неговия автор – въпроси, които до този момент бяха неизяснени в историята на преводите през Възраждането (Politis 2009:232). Романът се оказа дело на френския романтик, ориенталист и бохем Алфонс Роайе, фигура на парижкия културен живот на XIX век, която също някак си е сполетяна от съдбата на произведението си – останала встрани от вниманието на литературните историци, засенчена от други постижения на Роайе, или от други по-ярки фигури на френския романтизъм. Но за своето историческо време Алфонс Роайе ще да е бил доста популярен особено със своите ориенталистки интереси – като пътеписец, автор на очерци за османските реформи и на романи със сюжети от живота в Османската империя. От гледната точка на оскъдните източници за неговото творчество днес изглежда, че той оставя по-ярка среда в историята на операта, отколкото в тази на литературата. Заедно с Гюстав Ваез те адаптират на френски либретото на няколко много популярни опери на Доницети, Росини и Верди (Everist 2010: 30-52), а сам Роайе става директор на Парижката опера между 1856 и 1862 г., след което бива назначен за Главен инспектор по изящните изкуства на Франция. В своята работа като либретист, Роайе като че ли продължава да експлоатира романтически сюжети и да се занимава с исторически теми, както в прозата си. Критиката днес предпочита да изследва късните артистични прояви на Роайе и загърбва романите му, включително и „Еничерете“.

Сред народите в Османската империя обаче романът на този автор „Les Janissaires” добива огромна популярност само за няколко години. Първо е преведен на гръцки в Смирна само година след първото си издание 1843 г., после идват първият румънски (1848 г.), българският (1849-1850 г.) и втори румънски преводи. През 50-те следва превод на караманлийски (1854 г.), през 60-те нов гръцки превод в Атина (1865 г.), има данни и за превод на арменски език от 1870 година. Тази карта на разпространението на романа красноречиво показва интереса към него и превръщането му в своеобразна литературна мода, която пренася в османски контекст тенденцията за писане на популярни исторически романи, но със сюжет, близък до съдбата на поданиците на пострадалата от еничарски своеволия империя. За съжаление името на Алфонс Роайе бива променено на Рогирос още в първия гръцки превод, а в последвалите преводи дори не се споменава. Така българската, румънската и арменската публика добиват погрешна представ, или въобще не узнават кой е авторът на романа и това лишава Роайе от слава дори и там, където произведението му е извънредно популярно.

Другаде съм уточнила поредицата от причини за избледняването на идентичността на този автор и на неговата сантименталистка художествена интерпретация на разказа за свалянето от власт на Селим III и за деградацията и последвалото ликвидиране на еничарската войска (Александрова 2016). В опитите ми да възстановя авторството влиза и разглеждането на наличието на определени стилистични особености и образи, които показват почерка на Роайе и за които си струва да се провери дали се запазват при превода на български език. Но може би още тук трябва да уточня, че според събраните от мен примери от френския оригинал, гръцкия и българския превод, може да се твърди, че Богоров е превеждал по гръцкото издание. Засега не съм открила доказателства, че Богоров познава френския оригинал или има информация за неговия автор, макар че като виден лексикограф на първите френско-български и българо-френски речници, както и познавач на европейската литература, той би могъл да знае за Алфонс Роайе. Анализът на двата превода – гръцки и български обаче недвусмислено показва, че Богоров следва гръцкия си колега. Сред примерите за тази верига на превода са: транслитерации на имената от гръцките преводи; обозначаване на поредността на султаните с букви, вместо с римски цифри (например „Селим Г“), поясненията на турските названия на определени топоси са идентични с гръцкия превод, а не с френския оригинал и т.н. Централен пример за ефектите от това превеждане ще бъде въпросната „куна”, която също като понятие не следва френския избор на термина на Роайе, а по-скоро гръцкото εικων.

В главата, където се разглежда устройството и историята на еничарския оджак, вниманието на читателите е съсредоточено в сцена, в която просветеният на Запад турчин Неджип тъкмо се е завърнал в Истанбул. На чаша кафе той сблъсква възгледите си за устройството на обществото и отношението към жените с тези на група еничари, излезли от джамията Еюп след петъчната молитва. Те фанатично отричат западните нрави и го обвиняват, че се е поддал на западната поквара. Неджип става още по-съмнителен на еничарите, когато се оказва, че намерената от тях при входа на джамията „куна“ е негова. Еничарите гледат изобразеното на куната и го намират непристойно и изкусително и за „самия Мохамед“. А когато се оказва, че тъкмо Неджип е притежател на това „обло нещо, издялано и украсено богато изоколо“ (по описанието на преводача Богоров), всички започват да го гледат с недоверие. На въпрос на еничарския главатар Али Осман „Каква е тая куна?“, Неджип бързо отклонява темата и заявява „Що те е грижа? и с това го разгневява силно.

За съвременния читател остава неясно какво ще да е това „обло нещо“. Каква е тая „куна“ и защо възмушава правоверните еничари?

Що е куна? Решенията на преводачите

В съвременния български език съществува диалектното „кунка“ за ръка, както и „куна“ като официална парична единица на Хърватия, но е ясно, че описваният обект не е нито един от двата. Надникването във френския оригинал съдържа няколко описания на предмета, най-подробното от които е „осветен образ, обрамчен грижливо със златна рамка“. Консултациите ми с преводачи от френски показа, ² че това е термин свързан с описанието на средновековната ръкописна книжнина, който обозначава украшенията, придружаващи текста, винетките, осветените/осветени главни букви, а също така и картинните изображения по ръкописите, които след времето на установяването на книгопечатането в Западна Европа започват да присъстват и като щампи. Те може да съдържат библейски образи и сцени, но може и да са със светски характер, а дори и да представят сцени от всекидневния живот. Но не са непременно с религиозно съдържание.

Наложи се проверката при гръцкия първи превод. Неговият преводач засега остава неизвестен. Най-вероятно той е близък до кръга на гръцките журналисти около вестник „Амалтия“ от 40-те години на XIX век. В този превод се вижда, че „куна“ идва от старогръцкото „икон“, което според допитванията ми до речници и колеги има широкото значение на „икона“, „образ“, „картина“, „изображение“. Какво обаче е обозначавало това понятие за българите? В проверените от мен „Речник на чужите думи в българския език“, „Речник на редките, остарелите и далектните думи в литературата ни от XIX и XX“ и „Гръцки заемки в съвременния български език“, както и предоставените ми речници за говорите на Пирдопско, на Еленския говор и др. посочват „куна“ като диалектна дума с произход от гръцки, както и сродната дума „кунизма“ като остаряла дума за „иконостас“. В добавка на това речниците от по-ново време декларират и литературни употреби на думата „куна“ в текстове на Петко Славейков, Тодор Влайков, Иван Вазов. ³ Справка с Речника на Найден Геров показва двете тенденции. Думата се е кодифицирала и наличието ѝ в много южнобългарски говори дава основание да се включи в речника на българския език. Обаче едновременно с това е настъпило и редуциране на значението, защото в по-ранните речници на преводача на „Еничерете“ Богоров, са налице по-широките значения на думата, така както е в гръцки, но с още пояснения на френското „une image enluminée“. Освен икона, се включват и по-широките значения на думата „картина“, и дори на репродуциран като щампа образ, както е по-адекватно да тълкуваме развитието на тези осветени рисунки от средновековните текстове. ⁴

Тогава какво има на тази куна и защо е в ръцете на Неджип, който тъкмо се е завърнал от Париж. Отговорите ни дават румънския превод на романа, както и споменатото малко по-нататък название от самия Роайе. Във всички споменавания на този предмет румънския превод го назовава „портрет“, а при Роайе един път е наречен „портрет“ и в последното му появяване като част от разговора, той се назовава „medaillon“.

Куната като любовен дар – история на нравите

Така веригите на превода и лутането между езиците, на които е преведен този роман, показват, че не става дума за икона, нито за някаква винетка или орнамент, а за портрет на някаква чуджоземна любима. Той е подарен на Неджип в знак на интимни чувства. Куната се оказа медальон, който обаче Иван Богоров, следвайки стриктно гръцкия си източник, не желае или не може да преведе на български като „медальон“, може би защото цялата практика на ухажване, от която е част този ритуал, не е позната на повечето български читатели.

Издирването на адекватен референт на „куната“ има за цел да покаже, че чрез произведения като „Еничарите“ – „наричан първият популярен преводен роман във възрожденската литература“ (Минкова 1991) се пренася нов културен код на общуване. Можем да го припознаем като „цивилизаториски“ или като „алафранга“, или пък във връзка с рицарството и куртоазните порядки, които тъкмо в този исторически период се оценностяват като чудновати, но и престижни сред градското население. Именно сред гражданите, читатели на цариградската преса е и публиката, към която Иван Богоров прицелва превода си. Целта ми да разгледам размножаването на преводите на френското „une image enluminée“ беше да покажа стратегията на Богоров, но и на останалите преводачи на този роман – не само да постигнат идентификация на читателите с разказа за събития, за които през 40-те и 50-те години все още има живи свидетели. Този предмет е част от репертоара на въвеждане на сантименталистки дискурс в личните отношения, които би бил обичаен за френските читатели на романа „Les Janissaires”, но тепърва си пробива път сред българската публика на XIX век.
Куната не е знак за религиозност, за преминаването на Неджип към вярата на неверниците, за което би бил наказан жестоко в тази сцена на романа. На фантичността на еничарите, на техния консерватизъм и жестокост спрямо лагера на реформаторите е противопоставена не само официалната политика, описана чрез схематичните образи на владетелите, но и една романтична любов-взаимност. По-късно читателите стават свидетели и на нова среща между двамата влюбени - Ерминия Кинадокова и Неджип сред гробищата на Бейоглу. При тази среща реториката на вричането и интригата на създаването на препятствията пред любовта предлага на читателя да усвои нов начин на интимно общуване, които съдържа размяна на портрети и клетви за вярност.

Важен извод в полза на сравнителния анализ на преводите на едно и също произведение от времето на османския XIX век е, че конкретните казуси позволяват по-ясно да се прокарат паралели между преводаческите методи и стратегии. Случаят с „куната“ позволява разплитане на преплетените истории на политически, културен и литературен живот сред общностите по тези ширини и отваря възможности да се предполагат познанства, без да са доказани, или родство по идеи, без да се налага познанство между автори и преводачи. Всъщност обменът очевидно тече и в посока Запад-Изток, както и в разнопосочието на Балканския Югоизток. Той е обект както на историята на нравите и емоциите, така и на конструиране на официални и национални наративи за определени събития като ликвидирането на еничарите, които чрез литературата достигат до огромен брой читатели, а вероятно са и стимул за по-късни историографски и художествени интерпретации на същата тема.

Не на последно място сравнителното литературознание не може да мине без сравнително езикознание, а случаите с шестването на едно понятие между езиците стават още по-интересни, когато в този езиковедски контекст се намеси презумпцията, че тогава се формират възгледите за националния език. За Богоров като филолог често се казва, че в своите граматически трудове той поставя „народния език“ на основата на книжовния български език (Русев 1980: 94-106). Но що е „народен език“, когато в него отговорът „що е куна?“ се намери чрез търсене в гръцко-френските отношения на превода, защото речниците от онова време до наши дни показваха само посрепенното редуциране на значенията на „куна“ като „икона“. Преводните художествените произведения, каквото е романът „Еничерете“, са съхранили следата на ранни и по-разнообразни значения на тази дума. Понятието се върна към един минал живот, когато то е обозначавало не само икона, но и всякаква картина, обкована в рамка, а също и портрет (в) медальон. За жалост с времето практиката на медальона като любовен дар отмира, така както самата дума „куна“ постепенно се архаизира и изчезва от говоримия български, за да заключим днес, че „куните не са това, което са“.

Цитирана литература:

Александрова 2016: Александрова, Н. Ориентализмът надвива ориенталистите: случаят с Алфонс Роайе, автор на романа „Еничерите“ (1849). – В: Потиснати гласове, привилигировани гласове. ред. Н. Аретов, < http://balkansbg.eu/bg/content/privileged-voices/543-royer.html>
Аретов 1990: Аретов, Н. Преводната белетристика от първата половина на XIX век. София:Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1990.
Богоров 1849: Богоров, И. Еничерете. Естинско-преправена приказница Извади на български И Андреов, част 1, Цариград: Печатницата на Цариградски вестник, 1849.
Богоров 1858: Богоров, И. „Просветление и книжнина на българети“, Български книжици“ I, бр.16-20, 22-24, 1858.
Богоров 1869: Френско-български речник. Част първа. От д-р И.А. Богорова. Виена: Книгопечатница Л. Соммерова, 1869, 288.
Богоров 1871: Богоров, Ив. Българско-френский речник. Дял втори. Виена: Книгопечатница Л.Соммерова, 1871, 172.
Вазов 1886: Вазов, Ив. „Свири нощната фъртуна“.-В: Сливница:Стихотворения по войната ни със сърбите през 1885.Пловдив: Д. В. Манчов, 1886.
Влайков 1934: Влайков, Т. Преживяното, ч.1.София: М-во на нар. просвещение, 1934.
Георгиев 1986: Георгиев, Вл и колектив. Български етимологичен речник, Т. 3. София: Издателство на БАН, 1986, 133.
Геров 1897: Геров, Н. Речник на българския език. Т. 2. Пловдив: Дружествена печатница „Съгласие“, 1897, 432.
Илчев 1974: Илчев, Ст. и колектив. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. София: Издателство на БАН, 1974, 224.
Илчев 1982: Илчев, Ст. и колектив. Речник на чуждите думи в българския език. София: Издателство на БАН, 1982.
Кънчев 1968: Кънчев, Ив. „Говорът на село Смолско, Пирдопско“. - В: Българска диалектология, кн.IV, София: Наука, 114.

Минкова 1991: Минкова, Л. „Този толкова желан, толкова опасен роман. Популярни романи в преводната литература на Българското възраждане“. – В: Литературна мисъл, 1991, кн. 10, 60-95.

Петков 1974: Петков, П. Ив. Еленски речник. София: БДПМ, VII. 1974, 74.

Славейков 1956: Славейков, П.Р. Избрани произведения т.2. София: Български писател, 1956, 97.

Филипова-Байрова 1969: Филипова-Байрова, М. Гръцки заемки в съвременния български език. София: Издателство на БАН, 1969, 94, 113.
Русев 1980: Русев, Р. Учебник по история на българския книжовен език. София: Наука и изкуство, 1980, 94-106.

Еverist 2010: Everist, M. "Partners in Rhyme: Alphonse Royer and Gustave Vaes and foreign opera in Paris during the July Monarchy" in: Fashions and Legacies of Nineteenth-Century Italian Opera. Eds. Roberta Montemorra Marvin and Hilary Poriss. Cambridge: Cambridge University Press, 2010, 30-52.

Politis 2009: Politis, A. “Literature as National Cause :poetry and prose fiction in the national and commercial capitals of the Greek-speaking world”. – In: The Making of Modern Greece: Nationalism, Romanticism and the Uses of the Past (1797-1896). Eds. Beaton, R. Ricks, D. London, Burlington: Ashgate, 2009, 225-239.

Royer 1844 A. Les Janissaires, tome 1,2. II édition, Paris, Dumont Editeur,1844.
[Royer 1850]: Ienicerii, Bucharest. Tipografia lui Iosef Kopainig, 1850.
Ρογιρου, 1843: Ρογιρου, Α. Χόι Γενίτσαροι: μιθοστορικον διнγнμα του ΑΛΦΟΝΣΟΥ ΡΟΓΙΡΟΥ. Σμιρνι, Αμαλθεια, 1843.