Мечтата на Цветан Стоянов за усвояване на световната литературна класика

Като отправна точка на размислите си ще използвам изключително интересната статия на Николай Аретов „Подриване и компромис“ (Аретов 2014). Литературоведът изразява съмнение по отношение на „внасянето на героизъм“ в повествованията за сравнително близкото минало и дава за пример „два героични разказа“, появяващи се в спомените и във фолклора на интелигенцията – единият е свързан с идеите на Тончо Жечев за „котловинната“ литература, които, според Аретов, набират сила и се превръщат в доминираща тема малко по-късно. Този разказ той противопоставя на другия, дирейки конфликт между неразделните приятели Жечев и Цветан Стоянов, като вторият отстоява стремежа за отваряне към света. Според Аретов сблъсъкът на това „просветителство“ с „идеологемата“ „вероятно е реален, а дори и осъзнат от съвременниците, но от друга страна, и подсилен, изведен на преден план от по-късни публикации.“ С личен спомен, рискувайки да навляза в дебрите на „героичния разказ“ ще кажа, че често сме разговаряли с професор Тончо Жечев за стореното от Цветан Стоянов. Авторът на „Митът за Одисей“ нито за миг не виждаше противопоставяне между двамата, напротив, той смяташе, че възгледите им се допълват и така нареченото „просветителство“ на създателя на „Геният и неговият наставник“ за него беше наистина интелектуален подвиг, осъществен както заради запазването на „нишките, които се късат“ (смятам за напълно уместно тук включването и на още един „просветител“ - Минко Николов), т.е. на завета на стария издател на „Златорог“, бащата на Цветан – Сава Стоянов, така и заради настъпващите млади – от Георги Марков до Васил Попов, които с пълни шепи черпеха не от догмите на тоталитарния метод, а от света, в който ги въведоха личности от ранга на Цветан Стоянов, Атанас Славов (с когото заедно превеждат шедьовъра на Дикенс „Студеният дом“ ), Владимир Свинтила, Стефан Гечев…

Много важни са според мен думите, изречени от Светлозар Игов в „Спомен и размисъл за Цветан Стоянов“, (Игов 2013): „Не бих казал, че Цветан криеше своята огромна литературна ерудиция и страховитата си трудоспособност зад някаква приета от него гаменско-непукистка поза. Напротив, фриволно-несериозното му на пръв поглед поведение беше израз и на свободния му дух, и на фамилиарно-интимното му отношение към културните ценности, които за него не бяха високопарно-академична материя, а всекидневен дух, потребност и на осъзнатото му мислене на посредник между културите и популяризатор, и на способността му да излага ясно и достоверно и най-сложни проблеми.“ Ще продължа още по-нататък: това поведение на Цветан Стоянов несъмнено се свързва с онези бунтари, които той представя напълно осъзнато пред публиката - „сърдитите млади хора“ в съвременната му английска литература, но и с имената, които пръв въвежда в употреба в книгите си, без нито за миг да ги вкарва в отричащите ги щампи на социалистическата идеология. Това са Хенри Милър, Керуак с неговия знаменит роман „По пътя“, Алън Гинсбърг, Джоузеф Хелър с „Параграф 22“, Харпър Ли с „Да убиеш присмехулник“, Джон Ъпдайк с предаващия се от ръка на ръка превод на „Заеко, бягай“, Труман Капоти с „Хладнокръвно“.

„Опасността“ от явлението Цветан Стоянов отлично е осъзнато от цензура на епохата Максим Наимович, който в печално известната си статия „По синусоидите на безпътицата“ (Наимович 1963: 76), след като заявява за Стефан Цанев – „колко униние звучи от този поет към бъдещето, колко преждевременна умора и безперспективност“, - яростно се нахвърля на Стоянов и определя опита му за очаквано единение на културите като „разоръжаване пред идеологическото настъпление на империализма“. Стражът на догмата не си затваря очите, че противникът говори за „универсализъм“ на изкуството, за „общочовешко изкуство“, за „хуманизъм“ , като по този начин „разрушава единството на нашия естетически фронт“, осъществява „идейно разоръжаване“.

Да видим кога Цветан Стоянов подема първата крачка към подобно „идейно разоръжаване“. Да си припомним публикуваната му в три последователни броя на вестник „Народна култура“ през юли и август 1957 г. програмна статия „Изоставаме в издаването на световната класика“ (бр. 27-29). Съображенията му, че старите преводи са отдавна изчерпани, че много от тях са дразнещ български език стигат и до констатацията, че „грамадна редица автори от първа величина, които са известни в цял свят, у нас въобще не са превеждани и са съвършено непопулярни.“ (Стоянов 1988: 246). Сред шедьоврите на античната литература, които са му особено скъпи, литераторът нарежда лириката на Сафо, на Пиндар и на Анакреон; той мисли за откровенията на Марк Аврелий, за историческите прозрения на Херодот… По онова време нашият читател дори не е сънувал „Опитите“ на Монтен, не познава Вийон и Ронсар, чужд му е дори Молиер. Особено важни за познавач като Цветанов са първомайсторите от английското съзвездие – Блейк, Бърнс, Уърдсуърт, Колридж, Байрон, Шели, Кийтс, както и великите дами на психологическия роман – Джейн Остин, Джордж Елиът, сестрите Бронте. Макар и на „езоповски език“, писателят и преводачът открива истината – през 1946 г, когато все още у нас има частни издателства, са представени 125 заглавия от западната класика, през 1947 – още 90. От 1951 до 1956 г. обаче годишно от цялата световна класика излизат не повече от 15 внимателно огледани от цензурата творби. Още по онова време Стоянов открито говори за необходимостта от създаване на своеобразен „златен фонд“, на „издателска програма за двадесет или тридесет години“. Той не забравя и първостепенния проблем за обучаването на преводачески кадри. Но най-важно за него е „невъзможността да се гради култура без жертви“ – държавата трябва да мисли за „духовната печалба“ – „тя се изразява в добрия вкус, в насладата, в мъдростта, която тези книги са събудили в сърцата и в умовете на стотици хиляди читатели и които ще се предават от поколение на поколение“. Във всичко това няма нито следа от компромис, а сблъсъкът с идеологемата още в онези кошмарно догматични години е не „вероятен“, а напълно реален.

Що се отнася до статията-донос на Максим Наимович, Цветан Стоянов ѝ отговаря повече от достойно - без да влиза в пряка полемика с цензора - в едно свое слово, писано през 1970 г. и предназначено за четене на конгрес, където той е делегат заедно с Анна Каменова и с Леда Милева. Текстът се нарича „Идеалът за „Световна литература“, този термин, формулиран от Гьоте, който за Наимович е откровена идеологическа диверсия. Стоянов не се бои да говори открито за „общочовешко съдържание“. Според него идеята за световна литература е „като започната постройка, нещо недовършено, нещо в проекция – тепърва ще придобива истинско лице“ (Стоянов 1988: 65). И продължава да сипе един след друг явни упреци в полето на теоретиците на опасността от идейно разоръжаване: „Тя има да се справя с тежкото наследство на неосведомеността, изолираността, предразсъдъците, несправедливостта, недоверията, деленията между нациите, социални бариери, географски бариери, стопански бариери, езикови бариери. Тя има да преодолява огромни подсъзнателни напластявания, системи на привилегии, неохота… Световната литература е противоречие между реално и идеално, тя е едновременно и конкретно феноменологично състояние на нещата, и нещо, което трябва да се постигне, да се гради. Световната литература е едновременно и факт, и норма, поставена цел – или ако предпочитате, организация. Разбира се, в един разкъсан, настръхнал свят като нашия тя е мъчна организация. Да се надяваме, че нейният идеал, светлият, хуманен идеал на Гьоте, ще бъде доближен в един утрешен свят, по-сплотен и хармоничен.“ (Стоянов, 1988: 665-66).

В следващите редове Стоянов доказва, че конфликтът му с Тончо Жечев е илюзорен, тъй като и той не е сляп за опасността от космополитно уеднаквяване в литературата, за пълен отказ от националното заради „универсалното“ – нещо, което наблюдаваме и днес. Както и предупреждението му за превръщането на световната литература в пазар, с „пазарни центрове, които диктуват своя вкус и ѝ придават своя физиономия“. Всичко това не може да е случайно – то наистина е пророческо виждане за нещата, които очакват литературата и отвъд тоталитарните бариери, в епохата на постмодернизма и на бестселърите. Почти излишно е да напомням: Цветан Стоянов защити възгледите си и с преводачески вдъхновен труд, който доведе до начертаването на нови хоризонти пред литературата ни. Само онова което стори за Емили Дикинсън, като разбира се не забравяме и великолепното му есе „Случаят Емили Дикинсън“, за популярността у нас на Харпър Ли, за Джон Брейн и неговия „Живот във висшето общество“… няма да продължавам, защото това е началото на безкрайна друга тема, която бих нарекъл „Уроците на Цветан Стоянов и новата българска поезия и проза“. Няма нищо митологично в твърдението на Тончо Жечев: „Отчуждението, чийто леденеещ вятър той усещаше отдалече, не е било просто сполучливо намерена модерна тема. По-скоро тя е удобен научен параван да изплаче всичките болки, страхове, предупреждения, предчувствия на писател, критик, учен и интелектуалец на своето време“ (Жечев 1988: 8). Мисля си, че именно това не ни достига и затова неговите откровения са толкова важни – трябва да се научим не просто да излагаме наукообразно модерни теми, а да се опитваме да докоснем с болките и с предчувствията си мислещите творци и читатели. Жечев намира и най-точните думи за осмисляне на водещите проблеми в тревожното съзнание и в творческите дирения на своя неразделен духовен спътник. Не мога да не се съглася, че „самият сюжет на „Идеи и мотиви“ е съдбата на световната култура, във времената на излизането на човека в космоса и с оръжия в складовете, които всеки момент могат да разпилеят земята из неведомите простори на вселената“ (Жечев 1988: 16-17).

Че стореното от този невероятен интелектуалец е надвременно, пророческо изрича и Миглена Николчина, която в книгата си изповед и изследване за пътищата на българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години на XX в. „Изгубените еднорози на революцията“ припомня, че общуването помежду ни и с върховете на световната култура по онова време се превръща в предпочитана теоретична тема. И продължава: „Непосредствен подтик за разработването на тази тема е преждевременната смърт през 1971 г. на Цветан Стоянов. Посмъртното издаване на до голяма степен незавършените му трудове отнема десетилетия и е съпроводено с усилията на неговия кръг да предаде на публиката истинската величина на неговите постижения. Появилите се като плод на това усилие писания за автора и творчеството му са смесица от спомени и тълкувания, които скръбно подчертават невъзможното в задачата да се отдаде дължимото на тази раблезианска фигура, тъй като, колкото и да е важно писмовното наследство на Стоянов, истински великата част от неговото мислене се реализира според неговите приятели в разговорите му.“ (Николчина 2012: 25). От зоркото око на Николчина не убягва истината, че за този „вътрешен емигрант“ – както го нарича тя, - изключително значим е „разговорът на потиснатите и измъчваните, над които тегне призракът на някоя зловеща тирания и за които е опасно даже да мечтаят заедно – и все пак от всяка тяхна сричка струи надежда“ (Стоянов 1988: 69).

Навярно бих свършил дотук разсъжденията си, ако през 2013 г. в списание „Литературна мисъл“ не се беше появила статията на Инна Пелева „Цветан Стоянов, българската интелигенция и възможните ѝ избори“, в която литературоведката пледира за следдесетоноемврийска подмяна на автентичния образ на Цветан Стоянов. Тя не крие, че възприема работата си като своеобразен диалог с написаното за автора на „Геният и неговият наставник“ от Миглена Николчина. Преди да продължа, ще си позволя да цитирам няколко изречения от есето „Знам ли те кой си“ на приятеля на Стоянов, Георги Марков, за който в статията на Пелева става дума неведнъж. Та той казва следното: „Подозрението е прекъсване на нормалното общуване между хората. Прекъсване на действителните контакти между човек и човек. Подозрението води до неискреност, притворство, демагогия, лицемерие. Подозрението праща по дяволите откритите честни погледи, откритите честни думи, правото и желанието на човек да представлява себе си, да се държи в обществото като себе си… ПОДОЗРЕНИЕТО Е ЕДИН ОТ ГЛАВНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ НА АЛИЕНАЦИЯТА В КОМУНИСТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО.“ (Марков 1990: 99-100). Той казва и много горчиви истини за „Легендата Запад“, дори написва страховития роман-сатира „Достопочтеното шимпанзе“, същото прави и най-близкия му човек в изгнание Димитър Бочев в покъртителните си есета „Несъгласни думи“. Достатъчно е да прочетем внимателно разсъжденията на Георги Марков в „Задочни репортажи за България“ за мракобесната цензура най-вече през 50-те и 60-те години, за да си дадем сметка, че статиите на Цветан Стоянов „Идеалът за „Световна литература“ и „Изоставаме в издаването на световната класика“ – да не говорим за по-големите му текстове като „Невидимият салон“ и особено за „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“ - не са просветителски, а откровено бунтовни. С подмятанията на – Бог да го прости! – Александър Бешков, който беше цар на мистификациите и обичаше да изтъква познанията си за „тайните“ на интелектуалните лъвове, едва ли може да се докаже, че Цветан Стоянов е приканвал Марков „да се съгласи на сътрудничество със службите и да си живее най-прекрасно в онази действителност“ (Пелева 2013: 32). Който и както и да е редактирал студиите и статиите на писателя, не може да му отнеме думите: „Хубавите разговори са част от всички велики дела… Ако някой би могъл да се вслуша в хилядолетния им шепот, да проследи тънките и безкрайно преплетени нишки, които се събират в тях и изхождат от тях, той би разбрал много по-добре от другите подбудите, същината и развоя на големите събития… Разговорите винаги вървят неразлъчно от постъпките – и чрез тяхното взаимопроникване милионите разговарящи, чиито думи и изрази се отнасят на пръв поглед до техните отделни съществувания, чертаят и контурите на необятните исторически платна.“ (Стоянов 1988: 70-71).

Под достойнството ми е да обсъждам подмятанията по отношение на семейната трагедия в дома на Цветан Стоянов – тежката болест на талантливата поетеса Данила, която взе името не на биологичния си, а на духовния си баща и се гордееше с него. Противопоставянето между „болното момиче на работници, селяни или „служащи“, което не може да си позволи скъпото лечение в Париж, и дяволски талантливата, но крехка Данила - за нея като орлици се грижеха и собствената ѝ майка, и Блага Димитрова, и много други; само те си знаят какво им е струвало заминаването! - напомня за най-чудовищните нрави в отминалата епоха на всеобщо подозрение и себична суета. А какво да кажа за „впечатляването“ на Пелева от работата на Стоянов като редактор на служебния бюлетин на СБП (сред „заподозрените“ веднага ще се наредят вдъхновените преводачи от френски Георги Панов и Андрей Манолов, самият Тончо Жечев, майката на Татяна Ваксберг) както и от назначаването му през 1969 г. в Института за съвременни социални теории при БАН? Истината е, че само година по-късно той ще защити дисертацията си за отчуждението – същински взрив сред блатото на теорията на социалистическия реализъм. По тази логика трябва да тръгнем по следите на миналото на стотици интелектуалци, които допринесоха извънредно много за демократичната промяна у нас, на Блага Димитрова и на Желю Желев, на Огнян Минчев и на Евгений Дайнов, на Иво Инджев и на кой ли не още. Сред тях несъмнено ще се нареди и директорът на Института за изследване на близкото минало професор Ивайло Знеполски (нарекъл изследването на Стоянов за отчуждението „мащабна фреска на един от водещите мотиви в съвременната западна литература – Жечев 1988: 16), който в двутомния си труд „Как се променят нещата: от инциденти до голямото събитие“ казва следното: „Формално обезправените индивиди намират начини да се намесват активно в социалните процеси. Мнозина успяват да осъществят важни житейски цели, частично да променят в своя изгода правилата (Знеполски 2016: 327). Точно това успя да стори Цветан Стоянов – променяйки правилата за възприемането на „Световната литература“ и за издаването на класиката, той разчупи железния канон на комунистическата цензура, а чрез останалите си изследвания и най-вече чрез разсъжденията си за отчуждението доказа, че то е надвременно явление, че при всяка диктатура неминуемо се появяват и вътрешни емигранти, които не са антагонистични на външните. Затова твърдението на Пелева, че в художествените произведения на твореца „основното внушение гласи: социалистическият българин не точно няма как да избяга, а че няма защо да избяга“, е манипулативно – целта на този текст не е да прави анализ на прозата на Стоянов, но не мога да не кажа, че в ранната ми младост тя се предаваше от ръка на ръка и никой не я възприемаше като хулителна за политическите емигранти, а напротив – хората за първи път виждаха завесата леко да се повдига и те да бъдат представени не като врагове, а като достойни люде от плът и кръв. Въпреки всичко, напълно съм съгласен, че може да бъде разглеждана като компромис в иначе неотстъпчивата позиция на писателя спрямо тиранията и мръсотията на червената власт.

Тук е мястото да цитирам няколко изречения от великолепното есе за Тончо Жечев „Калта като творчество“ на интелектуалеца-изгнаник с присъда от комунистическия трибунал Димитър Бочев: „Гражданската патология, в която протече и младостта, и зрелостта му, Тончо заплати с някой друг попътен граждански компромис, но отказа да принесе в жертва на господстващата конюнктура най-същественото, най-милото, най-съкровеното: творческото си кредо, академичната си кауза, перото си. Като човек и писател той намери куража и силите да се себесъхрани литературно и нравствено, да опази и личността, и творчеството си от безчестието на системата, от разврата на времената. Тончо бе само обитател на тези времена – не и техен автор.“ (Бочев 2016: 102). Цветан Стоянов в повечето дни от краткия си живот дори не беше обитател на „тези времена“ – той се рееше сред рицарите от „Броселиандовата гора“, влизаше в кожата на Лао Це, за да се изправи гордо срещу самия Конфуций, който – „по необходимост“ – иска световно господство и да му каже, че ще слезе сред хората и ще се бори за истинските човешки цели, за общество, което по нищо не напомня за казарма. Чувствам се длъжен да приведа тук и няколко изречения от есето на Георги Марков „Цветан Стоянов“, за да докажа, че между онзи оттатък и този тук няма и следа от духовна бариера, напротив – те са братя до дух. Макар да се отнася с резерви към двете му белетристични творби и да ги възприема като „негова мъчителна човешка и творческа драма“, Марков е категоричен: „Като преводач той беше един от последните представители на оная забележителна линия в националната ни култура, която създаде общението между света и българския език, като се започне от Пенчо Славейков и Гео Милев и се стигне до Владо Мусаков. Нещо повече. В мрачните времена на пагубна културна изолация Цветан Стоянов беше един от онези чудесни млади хора, които подземно дадоха на младата българска интелигенция имената на Скот Фицджералд, Джеймс Джойс, Самуел Бекет, Едуард Олби и множество още запретени от варварщината на режима имена. Дори по-рано, като редактор на служебния бюлетин на Съюза на писателите, Цветан Стоянов с всеотдайността си продължи службата си на заден мост между световната култура и шепата български интелектуалци“ (Марков 2016: 320-321). Затова като говорим за възможните избори на нашата интелигенция винаги бих приел и осмислил този на Цветан Стоянов – който го смята за лек, нека се опита да тръгне по него, тъй като и днес проблемът за мястото, което ще изберем в стремленията си както за българската култура, така и за националната съдба е не по-малко съдбовен.

Георги Цанков

 

 

 

Цитирана литература

 

Аретов 2014: Аретов, Н.: Подриване и компромис: Белетристичните книги на Цветан Стоянов, В електронно списание LiterNet, бр. 1(170) от 24.01.2014. httpt: /liternet.bg/publish8/cvetan-stoianov.htm
Бочев 2016: Бочев, Д.: Несъгласни думи – портрети и размисли, в два тома, Т.1, Пловдив: Хермес, 2016.
Знеполски 2016: Знеполски Ив.: Как се променят нещата: от инциденти до голямото събитие, в два тома, Том 2, С.: Сиела, 2016.
Игов 2013: Игов, Св.: Спомен и размисъл за Цветан Стоянов. - В електронно списание LiterNet, бр. 11 ( 168 ) от 9.11.2013. http: /liternet.bg/publish/sigov/cvetan-stoianov.htm
Жечев 1988: Жечев, Т.: Тъга по Цветан Стоянов. В Стоянов, Цв.: Съчинения в два тома, Том 1, С.:Български писател, 1988.
Марков 1990: Марков, Г., Задочни репортажи за България, С.: Профиздат, 1990.
Марков 2016: Марков, Г. : Есета, Т.2: Ненаписаната българска харта, С.: Фондация „Комунитас“, 2016.
Наимович 1963: Наимович, М.: По синосуидите на безпътицата – Пламък, бр.6, 1963, с. 75-77.
Николчина 2012: Николчина, М.: Изгубените еднорози на революцията – Българските интелектуалци през 1980 – те и 1990-те години, С.: Фондация „Литературен вестник“, 2012.
Пелева 2013: Пелева Инна. Цветан Стоянов, българската интелигенция и възможните ѝ избори – Литературна мисъл, бр. 1-2, 2013, 20 – 43.
Стоянов 1988: Стоянов, Цв.: Съчинения в два тома, Том 1: Културата като общение, С.: Български писател, 1988.