Преводачът – дилеми, идентичност, самота

Размисли над евентуалния превод на прозата на голямата австрийска писателка Фридерике Майрьокер

В този текст ще става дума за това как литературоведът – в ролята на преводач, осъзнал себе си именно като преводач лаик, без рутина, без увереност пред една отявлено експериментална проза, по-точно пред радикализъм в прозата, който оголва ненадейни феномени в езика – се усеща все по-разколебан, все по-неспособен да направи своя окончателен избор в принципите на превод.

Разбира се, най-напред трябва да поясня коя е Фридерике Майрьокер ¹. Известна и неизменно разпознаваема като спътницата на авангардиста Ернст Яндл ², Майрьокер вече второ десетилетие след смъртта му пребивава самотно извисена в австрийската литература, превръщайки се в нейната най-значима, отвъдпоставена, недостижима фигура, във фигура-институция. От друга страна обаче, тя е знаменателно продуктивен автор, който на възраст, отвъд предела на своите 90 години, не само всяка година издава поредната прозаическа книга, но и с всеки нов текст успява да отбули, да разкрие иновативни места в немския език / респ. в обкръжаващата ни реалност. Или както тя самата сподели в интервю през 2011 година: „Реалността често се преобразява. Рядко ни се явява оголена. Тогава работя с думи от сънищата си”. (Дакова, 2012:87).

Затова по-надолу ще говоря за евентуален превод на тази проза на български език. Авторката е позната у нас предимно като голяма поетеса чрез великолепните преводи на Федя Филкова и Венцеслав Константинов, обаче преводът на книга из огромното ѝ прозаично творчество изглежда обречено начинание за преводача, а за интерпретатора литературовед, който би се изправил пред подобно изпитание, подобен превод ще се окаже един красив провал в зоната на непреводимостта. Защото този тип преводач ще привнася неминуемо някакви свои визии (предубеждения) към прозата на Фр. Майрьокер, превеждайки я с оглед на собствените си интерпретаторски проникновения/заблуди. Единственото му предимство ще се състои в това да съзнава (или поне да предявява такава претенция), че зачерква, че си отнема дадена възможност за превод в името на нещо привидно по-достоверно, по-автентично, измамно по-близко до оригинала. С една дума – ще осъзнава ограниченията на своя избор. Което, естествено, ще го разуверява в избраното, дори когато изборът му вече е добил известна публична легитимност.

Какви са неотменните белези, по-точно идиосинкразии, в прозаическото писане на Фр. Майрьокер? Защо у нас тя е „позната, но не и познавана”, ако си послужим с остроумното определение на Венделин Шмидт-Денглер? (Schmidt-Dengler, 2010:502) Тук ще изредя някои от особеностите на тази проза, на този радикализъм в прозата, така, както аз самата ги улових преди известно време, вглеждайки се по-детайлно в една от сравнително ранните ѝ прозаически книги „Lection” (1994). Последният текст на авторката от пролетта на 2016 година – “fleurs” – е още по-дързък в своята направа, в свиването и лаконизирането на езика до характерни и непреводими речеви обрати, в експериментите със синтаксиса, пуктуацията и правописа, които обаче почиват на заявеното и утвърденото в нейните предишни книги, т.е. възможно е да се говори за своеобразен континуитет, за времеви наслагвания в езиковото експериментиране.

Най-главоломното нарушение в прозата на Фр. Майрьокер е липсата, изличеността, преднамерената разрушеност на разказа, на наратива. Демонстративното снемане, зачеркване на историята в този тип писане неведнъж е отбелязвано от самата авторка в нейни публични изказвания, например в интервю с Клаус Рам през 1975 г., но също така манифестно е заявено в самите ѝ прозаически текстове:

„Eine Erzählweise haben? Auf welche Erzählweise ist überhaupt noch Verlaß, welche Erzählweise ist noch vertretbar, wir wollen nicht mehr eine Geschichte erzählt bekommen, wir wollen nicht mehr eine Geschichte erzählen müssen, die zerrissenen Gefühle, die eingebrochenen Gesten nehmen zu einer Repetitionsmechanik Zuflucht, hypnotischer Kreisgang, ein dem Leben abgelauschten Wiederholungsprinzip“.
(Да имаш начин на разказване? Но на какъв начин на разказване можем изобщо да разчитаме, какъв начин на разказване все още е приемлив, ние не искаме повече да се сдобиваме с история, не искаме повече да сме задължени да разказваме история, разпокъсаните чувства, напиращите жестове намират убежище в една механика на репетативното, хипнотичен кръговрат, в един подслушан от живота принцип на повторение). (Mayröcker, 2001:441)

Писателката не само категорично се обявява срещу изписването на история чрез писането, тя всячески се стреми да снеме и отрече всяка последователност, всяка логичност и каузалност в подредбата, във въвеждането на своите мотиви, на тематичните си единици. В текста „Lection” (1994) периодично бива отричана т. нар. „Nadelewigkeit” (вечността на иглата), т.е. шиенето, зашиването, завързването, взаимното впримчване и обусловеност на отделните компоненти. Всъщност, при усърдното заличаване на взаимовръзките между нещата, при изтриването на причинността в тази проза се открояват т. нар. от В. Шмидт-Денглер „евидентности”/явствености (Schmidt-Dengler, 2010:506) – или онези натрапливи, свръхосезателни образи, феномени от действителността, които са застинали преди това в езикови феномени, с които писането на Майрьокер работи. Разбира се, тези периодично повтарящи се визии в текстовете ѝ по някакъв начин въвеждат, почти внушават истории, неволно сглобяват разкази, останали обаче неразгърнати, потиснати, зародишни, хипотетични. Или – налице са ситуации от миналото или настоящето на пишещия субект, които текстът спорадично пресъздава и които, почти без изключение, във всички прози на Фр. Майрьокер след 1987 година, т.е. след появата на „Reise durch die Nacht” (Пътуване през нощта) биха могли да се сведат до следното: независимо дали сменя пространства или е закрепостен само към едно място, в това прозаическо писане се про-явява един субект на писането, който възприема акта на прописване като ежедневно надмогвано непосилие, като особен вид себеизпитание, на което обикновено е подложен преди развиделяване. Писането, неизменно пресъздавано в цялата му натуралистична, физиологична автентичност, борбата с отказа на стареещото, на свръхостарялото тяло, е едновременно тегоба и инициация за този субект, който априори е лишен от себепотвърждения, отъждествявания, идентичности в реалността, от други свои разпознавания (тук трябва да споменем честите моменти с не-узнаването на себе си в огледалото – един почти ритуален отказ от идентичност в прозата на Фр. Майрьокер). Така пред погледа на пишещия, по-точно на записващия, на регистриращия околното субект, чиято азовост е тъй отявлено проблематична, хаотично се изнизват всевъзможни възприятия (споменни и актуални), съполагани са различни реалности – алогично, асидентично ³, непредизвестено, провокативно-разстройващо. Неслучайно в прозата на Фр. Майрьокер се среща мотивът Glasscherbentag (денят на малките, невидими стъкълца, т.е. денят от седмицата, когато биват изпразвани контейнерите със стъклени отпадъци). В случая става дума за срутването, разбиването, разтрошаването, разпръскването, калейдоскопичното смесване и превъртане в неописуем хаос на безкрайните съставки от действителността. Именно такова омесване, превъртане, хаотизиране на визиите се наблюдава в прозаическото писане на Фр. Майрьокер или – прозата ѝ на практика произвежда ефекта на калейдоскопиране на реалиите, където каузалността е наистина немислима.

В анализа на „Lection” (1994) се опитах да успоредя, да намеря аналог на разнищения, проблематичен Аз у Майрьокер във философията на Ернст Мах („Die Analyse der Empfindungen”) от далечната 1886 година, където отново водеща е тезата за „хаос на елементите” и където е изречена прочутата сентенция, издигната едва ли не в мото за времето на краевековието „Das Ich ist unrettbar” (Азът е неспасяем). Предизвикателството на подобна аналогия се състои в сходния „импресионизъм” на светоизживяването между нетипичния, антиспекулативен философ и радикално иновативната авторка за относителността, измамността, несигурността на нашите възприятия и представи, за илюзорния Аз, съграден въз основа на тази относителност, за неговото упование единствено в сензитивното, във физиологичното, във функционирането на органите и на сетивата. Така постепенно изникна и се оформи идеята за физиологичния субект в този текст на Майрьокер, като субектът бе мислен като пределно широка палитра от усещания, откъдето невинаги би могъл да бъде обособен един себетъждествен, последователен Аз. Азът в тази проза е убеглив, мимолетен, прозирен – една пропусклива субстанция, през която преминават гласове, други идентичности и субекти, всевъзможни реалии. Т.е. една съзерцателна, пасивна, беззащитно изложена на въздействията на обкръжаващото психическа, ала и органно-физиологическа, екстремно натуралистична структура.

Припомням своя анализ (Dakova, 2012:131–147), за да обоснова идеята за трудната преводимост на една привидно семпла проза, в която каузалността радикално е отместена, снета, изнесена извън текста. Освен това т. нар. физиологичен субект у Фр. Майрьокер непрестанно борави чрез, или по-точно, калейдоскопира интелектуални/интертекстуални елементи. Т.е. прозата на Майрьокер е безпределно отворена за цитати и скрити позовавания, за алюзии, за сложни асоциации и обвързвания с текстове на Дерида ⁴, с творби на сюрреалистите, индексално е насочена към Жан Жьоне (най-вече към „Света Богородица на цветята”) и към ред други автори от съвремието (писатели и художници). Всичко това е въведено всред усещанията на физиологичния субект. Именно тази извънредна специфичност на прозата ѝ я прави повече или по-малко непреводима. Преводачът трябва да се откаже от конвенцията за каузалност в текста, да заличава в превода си привнесените в процеса на превеждане моменти на логика, на причинна обусловеност. Не-каузалността, абсолютната разхлабеност на връзките – за да проблесне и се открои феноменът в езика/в реалността – е трудно постижение, което, признавам, самата аз осъзнах, след като вече бях публикувала два преведени от мен фрагмента от Фр. Майрьокер (Дакова, 2012:90–91). По-надолу ще се опитам да съположа два варианта на превод на единия от фрагментите от книгата „ich bin in der Anstalt. Fusznoten zu einem nicht geschriebenen Werk” (в диспансера съм. Бележки към една ненаписана творба) от 2012 година ⁵, които привидно не се различават помежду си, но в действителност, при по-внимателно вглеждане, се оказват доста различни, принципно раздалечени един от друг. Разбира се, не бива да се пропуска и проблемът с чисто граматическия радикализъм в прозата на Майрьокер, т.е. до каква степен са предаваеми на български множество нарушения в правописа и пунктуацията, които авторката е успяла да затвърди в конвенция, в самопонятност на собственото си писане, да ги превърне в неотделими особености на своя писателски почерк (например натрапливото изписване на задължителния неопределителен член в немския език с цифра, а не с дума, което задължава да бъде съхранен и в превода на български, а това, от своя страна, гарантира тромавост на изказа, специфичното му неблагозвучие, спънатост и непоетичност; също и обилните умишлени съкращения на някои думи, които трябва да бъдат умело пресъздадени на български, за да са понятни изобщо; да не говорим за една упорита ортографическа специфика в текстовете ѝ – изписването от един определен момент насетне на традиционната немска буква ß със съчетанието „sz”, което определено е невъзпроизведимо, неподражаемо на български, но поне се налага да бъде отбелязано от добросъвестния преводач в съответно предисловие или бележка. Нерядко у Майрьокер (Mayröcker, 1994:120) се явяват (именно явяват посредством странната си ортография) някои понятия, изписани наивистично в текста с главни букви, което може да се обясни с ефекта на (умо)зрителност в това писане, например: „SOLIPSISMUS ist groß geschrieben bei dir, sagt B.” (СОЛИПСИЗЪМ е изписано с големи букви при теб, казва Б.) Подобна употреба неизбежно ги дефилософизира, отнасяйки ги изцяло до опита на сетивата, най-вече до фаворизираното от авторката зрение. Неслучайно едно от честите самоопределения на Майрьокер, изникващо нерядко в нейната проза, е „Augenhysterikerin/Augenmensch” (истеричка на окото/ човек на окото).

Естествено е тази езиково радикализирана проза да съгражда и „спонтанни” неологизми, които провокативно да смесват физиология и интелектуална претенция и които невинаги могат да намерят удачния си еквивалент на български (например „mein Nervengestirn“ (съзвездието на моите нерви); „Gehirnwunder“ (чудо на мозъка); „Blütennerv“ (съцветие нерв; нерв съцветия), или поне зазвучават в превод затормозяващо странно, тъй като се губи, изчезва вицът, остроумието, находката в тях. (Все пак в отделни случаи, когато на български съществува понятие-концепт, получено чрез калкиране, от рода на светоглед, неговата подмяна и иронизиране посредством физиологията у Майрьокер би могла да бъде находчиво предадена – например Hirnanschauung е безпроблемно преводимо като мозъкоглед).

Не на последно място трябва да се обмисли, доколко ресурсите, с които разполага българският език – богата, варираща, нюансираща смисъла система на личните и притежателните местоимения, глаголи от свършен и несвършен вид, което съответно рефлектира върху употребеното глаголно време и върху причастните форми, трябва да се употребяват в пълнота, т. е. след като изначално липсват подобни граматически категории в оригинала, допустимо ли е те да бъдат привнасяни в превода. Едно привнасяне на черти, несвойствени на оригиналния текст, само за да направят стила на авторката в превода по-приемлив, гладък, по-леко въприемаем, с една дума – по-„естествен” за българския читател. Или – в случая става дума за особености, непритежавани от езика, от който се превежда и преводачът е изправен пред дилемата, дали да ги въведе в езика, на който превежда, което би огъвкавило, дори опоетизирало неговия преводен текст, но и отявлено би го подменило. Така изниква вечната дилема на превода, т.е. терзаещото питане, кой превод е по-истинният – дали онзи, който остава верен на оригинала, а в случая с Фр. Майрьокер стриктно придържащият се към фрапантните експерименти с езика, т.е. преводът без въображение, следващ праволинейно авторовия глас или, обратно – осъзнато отклоненият от оригинала, небуквалният превод, следващ не текста, а възсъздаващ неговата аура; преводът, който ползва възможностите, които предлага езикът на преводача, придал на оригинала непритежавани от него „красоти”, разнообразяващ радикалната езикова монотония на Фр. Майрьокер с изкуствено раздвижващи я езикови обрати?

По-долу прилагам двата варианта на превод на един и същ текстови отрязък. Почтеността изисква да отбележа, че се спрях на фрагмент, който не съдържа сложни интертекстуални позовавания, а представлява необременителна съчлененост от наблюдения и рефлексии.

Първият вариант на превод, за чиято езикова конвенционалност и принадена поетичност си дадох сметка впоследствие, след публикуването му, е добил легитимност. Чрез зачеркнатите думи и изрази в скобите съм се опитала да отбележа, да фиксирам възможностите, от които – заради благозвучието на текста – се отказах. Наясно съм и с това, че в предаването на едновременността, на паралелността, на съзвучността на явленията, на образите и визиите е твърде вероятно да съм привнесла и елемент, привкус, усет за причинност.

Вторият, непубликуван вариант се опитва да бъде по-коректен и буквален спрямо оригинала. Той не съдържа заскобени отхвърлени думи и словосъчетания и изглежда далеч по-категоричен в направения избор. Той е превод-избор, а не превод-дилема. И навярно заради верността си към оригинала, заради по-строгото и плътно придържане към него, е и по-точен, по-убедителен, дори по-въздействащ, въпреки че не разчита на мнимо поетични ефекти.

Приложение

67
und die Kellnerin hatte in die Tiefe des Schankraumes ihren blonden Schopf mitgenommen, und ihr kolossales Hinterteil, und sie trug schwarz und sie lachte während sie die Gäste bediente und hatte für jeden I freundliches Wort, und ihre Haare wuchsen sehr rasch, und seltsamerweise konnte man gleichsam zusehen wie ihre Haare wuchsen : wie sie wochenlang ihre Haare offen trug, ihre Haare zu I Knoten aufsteckte bis sie auch dafür zu lang waren so dasz sie die Haare abschneiden liesz so dasz ich zu ihr sagte, wo sind die Haare?, worauf sich alles zu wiederholen schien, wieder kam sie mit offenem Haar bis es zu lang geworden war und sie es aufstecken muszte während sie bediente, alsbald ihr Haar jedoch zu lang wurde und sie es abschneiden liesz, usw.

Du wirst dein Gesicht nicht behalten können, sage ich zu mir, es hatte sich ohnehin in den vergangenen Jahren (Jahrzehnten) vergröbert – geprägt von seinen unsteten Gedanken und Nicht-Einsichten von seiner inneren Erstarrung, andererseits Konzentrationsvielfalt : diese falschen Schritte die mir ununterbrochen passierten, tatsächliche Fauxpas, dasz ich mich schäme dafür, mich schelte, ich bestrafe mich selbst, mache die falschen Schritte, verscheuche den Glücksstrahl der Liebe : wie ungeschickt wie töricht stelle ich mich an wenn der Geliebte mir I Weg zu seinem Herzen weist, usw.
Und der Rest ist Literatur, J.D. (18.2.09)
Aus „ich bin in der Anstalt. Fusznoten zu einem nicht geschriebenen Werk“, 47–48

1. възможен вариант
67
И сервитьорката (келнерката) бе отнесла към дълбините (дълбината) на кръчмата (кръчмарското помещение) своята руса (русата си) плитка, и колосалния си задник (задница; задни части), а (и) тя ходеше в черно и се смееше докато обслужваше посетителите (клиентите) и имаше за всекиго по I приятелска дума (и за всекиго имаше по една приятелска дума), и косите ѝ (нейните коси) растяха много бързо, и странно (чудно) човек можеше да съзерцава как растяха нейните коси (косите ѝ): как седмици наред (дълги седмици) носеше косата си пусната, вдигаше косите си на I руло (набучваше ги на I възел), тъй като бяха станали доста дълги така че трябваше да отреже косата си (докато те порастваха от това така че трябваше да се подстрижат) така че трябваше да ѝ кажа, къде е косата?, при което изглежда всичко се повтаряше, тя наново идваше с пуснати коси (пусната коса) докато станеха дълги (докато станеше дълга/ докато пораснеше) и трябваше да ги прихваща (да я повдига, забожда, набучва) докато обслужваше, докато косата ѝ не станеше обаче твърде дълга (не пораснеше прекомерно) и тя отиваше да я подстрижат, и т. н.

Няма да можеш да съхраниш лицето си, казвам на себе си, и без това е загрубяло през изминалите години (десетки години/ десетилетия) – белязано от непостоянни мисли и не-прозрения от вътрешното си вцепенение (от своето вътрешно вцепенение), от друга страна от разнообразни концентрирания (съсредоточавания, втренчвания, взирания) : тези погрешни (неверни) стъпки, които ме сполитаха (ми се случваха) непрекъснато, същински (фактически) провал (нетактичност, фал), та се срамувам от тях, ругая се (хокам се), сама се наказвам (наказвам се сама), правя погрешните (неверните) стъпки, прокуждам щастливия лъч на любовта : колко неумело колко глуповато (безразсъдно/глупашки) се държа когато любимият ми сочи пътя към сърцето си, и т. н.
А останалото (остатъкът, рестото) е литература, Ж. Д. (18.02.09); Литературата е ресто/ остатък, Ж. Д. (18.02.09
Из „в диспансера съм. Бележки към една ненаписана творба”, 47–48

2. възможен вариант
И келнерката бе отнесла към дълбината на кръчмата русата си плитка и колосалните си задни части, а ходеше в черно и се смееше докато обслужваше клиентите и за всекиго имаше по една приятелска дума и косите ѝ растяха много бързо и странно човек можеше да съзерцава как растяха нейните коси : как дълги седмици носеше косата си пусната, набучваше я на възел докато от това пораснеше та трябваше да се подстриже така че трябваше да ѝ кажа къде са косите?, при което май всичко се повтаряше, идваше наново с пусната коса докато пораснеше и трябваше да я забучва докато обслужваше докато косата ѝ не пораснеше прекомерно и тя се подстригваше, и т. н.
Няма да можеш да съхраниш лицето си, казвам на себе си, и без това е загрубяло през изминалите години (десетки години) – от непостоянни мисли белязано и не-прозрения от своето вътрешно вцепенение, от друга страна от разновидови взирания: тези неверни стъпки, които непрекъснато ме сполитаха, същински провал, та се срамувам от тях, ругая се, сама се наказвам, правя неверните стъпки, прокуждам щастливия лъч на любовта: колко неумело колко глупашки се държа когато любимият ми сочи пътя към сърцето си, и т. н.
А остатъкът е литература, Ж. Д. (18.02.09)
Из „в диспансера съм. Бележки към една ненаписана творба”, 47–48

И в двата варианта на превод е следвана причудливата пунктуация на авторката, която бележи свои правила за отбелязване на паузи, накъсвания или неправомерни удължения на пропозицията, както и за съвместяване на реалности и визии от различен порядък. Разбира се, и при втория вариант, мислен като по-„обективен”, не успях да устоя на изкушението пред инверсивния израз „разновидови взирания”, отказвайки да го привнеса в текста, където липсва подобно асонансно звучене. Смисълът обаче е предаден точно. Дали е наистина изкушение или просто следвам собствената си представа за проникновената поетичност на Фр.-Майрьокеровата проза, дори когато авторката се стреми към драстични снизявания тъкмо на поетизмите и непрестанно търси упование във фриволности и експериментирания с езика, които осуетяват тъкмо онова, което считаме за гладкост?

И едно последно питане: какво превежда преводачът, не превежда ли волно-неволно себе си през езиците?

 

Цитирана литература

Dakova, 2012: 131–147. Dakova, B. Erfindung des physiologischen Subjekts oder über den (un)erwarteten Bezug der Lection (1994) Friederike Mayröckers auf die Analyse der Empfindungen (1886) von Ernst Mach. – In: Françoise Lartillot/Aurѐlie Le Nѐe/ Alfred Pfabigan (Hgg). „Einzelheiten aller Menschengehirne“. Subjekt und Subjektivität in Friederike Mayröckers (Spät-)Werk. Aisthesis Verlag. Bielefeld. 2012, 131–147
Derrida, J. Glas: Totenglocke. Übers. Hans-Dieter Gondek. Wilhelm Fink Verlag. Paderborn. 2006
Mach, E. Die Analyse der Empfindungen und das Verhältnis des Physischen zum Psychischen. Wiss. Buchges. Darmstadt, 1987
Mayröcker, 2001: 441. Mayröcker, Fr. Gesammelte Prosa in fünf Bänden. Hgg. von Klaus Reichert in Zusammenarbeit mit Marcel Beyer und Klaus Kastberger. Suhrkamp. Frankfurt/M., 2001, 441
Mayröcker, 1994:120. Mayröcker, Fr. Lection. Suhrkamp. Frankfurt/M., 1994
Mayröcker, Fr.ich bin in der Anstalt. Fusznoten zu einem nicht geschriebenen Werk. Suhrkamp. Berlin. 2010, 47–48
Mayröcker, Fr. fleurs. Suhrkamp. Berlin. 2016
Schmidt-Dengler, 2012:502;506. Schmidt-Dengler, W. Bruchlinien. Vorlesungen zur österreichischen Literatur. Residenz Verlag. St. Pölten – Salzburg. 2010, 502; 506
Дакова, 2012:87. Дакова, Б. Аз само жестоко седя тук (С Фридерике Майрьокер разговаря Б. Дакова). – В: Съвременник, 2012, 84–91
Жьоне, Ж. Света Богородица на цветята. Прев. Валентин Маринов. Фама. С., 2013