• АКСЛИТ - Академичен кръг по сравнително литературознание

Академичен кръг по сравнително литературознание

 

Николай Аретов
Институт за литература, Българска академия на науките

Два погледа към миналото: Pleasantville и „Времеубежище“

Nikolay Aretov
Institute for Literature, Bulgarian Academy of Sciences

Look back the Past: Two glances towards the Past: Pleasantville and Time Shelter

Резюме

Статията разглежда в съпоставителен план две доста различни творби – един американски филм (Pleasantvillе, 1998, режисьор Гари Рос) и последния засега роман на Георги Господинов „Времеубежище“ (2020) и помни още няколко подобни произведения. Те нямат пряка връзка помежду си, жанровете им са различни, авторите им имат различни амбиции. Сравняването на две творби от различни изкуства, които не се познават, поражда въпроси, но и помага да се откроят особеностите и на двете творби, а и да се акцентира по-ясно върху някои общи проблеми, които вълнуват публиката в две различни културни среди и в един относително общ период, който в случая обхваща четвърт век, но който може и да бъде разширен. Всъщност представите за миналото и отношението към подобни реконструкции е универсален проблем, който има и конкретни, и по-общи аспекти (дали да не ги нарека философски).

Ключови думи: ретроутопия, реконструкция на миналото, пътуване във времето, Pleasantville, Георги Господинов, Гари Рос

Abstract

This paper compares and contrasts two different works – the American film Pleasantville (1998, director Gary Ross) and Georgi Gospodinov’s latest novel Time Shelter (2020, trans. Angela Rodel), also referencing some other pieces of art. There is no direct link between them, their genres are different, and the authors have different ambitions. Drawing parallels between unrelated samples from different media is debatable but, nevertheless, helps perceive more clearly some of their specific features, while highlighting some of the problems that engage the public from two different cultural contexts from a relatively coherent period of time, which covers a quarter of a century but can be expanded. The notions of the past and the attitude toward such reconstructions is a universal problem that has both local and more general, even philosophical, aspects.

Keywords: retrotopia, reconstruction of the past, time travel, Pleasantville, Time Shelter, Georgi Gospodinov, Gary Ross

Статията разглежда в съпоставителен план две доста различни творби – един американски филм отпреди близо четвърт век и последния засега роман на Георги Господинов от 2020 г. и помни за припомня още няколко подобни произведения. Те нямат пряка връзка помежду си, жанровете им са различни, авторите им имат различни амбиции. От разменени реплики с Г. Господинов разбрах, че той не е гледал филма.

И двете творби са изградени около връщане на хора от днешния ден към миналото, което поражда (или е породено от) различни мисловни конструкции. И двете творби могат да се свържат с познатия жанр пътуване във времето, често използван в утопии и дистопии, както и във фантастиката. В тези жанрове сравнително рядко публиката е отвеждана в миналото (както е в „Един янки в двора на крал Артур“ на М. Твен, в някои романи на Уилям Голдинг и др.), по-често те представят някакво бъдеще или откровено измислени места, най-често острови (Дж. Суифт).

Струва ми се, че и двете не търсят толкова диалог с класическите образци (Х. Уелс и др.), колкото с други жанрове и ментални конструкции. Филмът „Плезънтвил“ отпраща към „Хъкълбери Фин“, „Спасителят в ръжта“, Д. Х. Лорънс, а амбициозният и натоварен със смисъл саундтрак, завършва с „Across the Universe“ на Бийтълс (къвър на Фиона Епъл) и включва „Dream Girl“ на Джони Мичъл и Робърт Кар, „Take five“ на Дейв Брубек, Майлс Дейвис, Ета Джеймс. И, разбира се, Елвис Пресли, когото персонажите от миналото не познават. Като цяло филмът отпраща преди всичко към популярни, но значими творби – би било прибързано да се приеме, че референциите са към масовата култура (телевизията). От друга страна в романа (който също отпраща към Бийтълс, Ийгълс и др.) има ясен ерудитски пласт, авторът открито цитира или споменава кого ли не – Д. Х. Одън, Брехт, „1001 нощ“, Т. Ман, Примо Леви, М. Фуко, Омир, Мелвил, Хемингуей, Платон, Дефо, Дж. Дън… (по реда на появата им в текста и без претенции за изчерпателност). Всъщност, буквално на първите страници непривично многото цитати, поместени като мото, насочват към ерудитската страна на романа, към смесването на пластовете, на реално и фикционално – цитат от Т. Ман е обграден от два цитата от Гаустин, познатия от по-рано мистифициран автор и автобиографичен персонаж на Господинов).

Механизмът на преместване във времето (при Господинов то е многократно) не представлява важен акцент нито за романа, нито за филма. Всъщност и в двата случая става дума за преминаване не в някакво реално минало, а в негов въобразен вариант. И в двата случая това е близко минало, ХХ век, при това не началото му, като че и в двата случая най-ранният период е 1929 година, в която се е самоположил Гаустин на Господинов в първите страници на романа.

Познати са и други творби, които съзнателно реконструират някакво минало от идеологически позиции. То е представено в комедиен план в хумористичния роман на Алек Попов „Мисия Туран“ (2021). (За него вж. Аретов 2021) В нашумелия преди време (източно)германски филм „Сбогом, Ленин“ (2003, режисьор Волфганг Бекер) синът на терминално болната комунистка Кристиане Кернер решава да ѝ спести шока от драматичните промени, след падането на Берлинската стена, разиграли се докато тя е в кома, я поставя в привичната ѝ обстановка, която безвъзвратно е останала в миналото.1 В последните десетилетия реалното реконструиране на някакво минало става доста масово, то поражда патриотичен ентусиазъм, а и иронични бележки.

Филмът е „Плезънтвил“ (1998), жанрово определян като „teen fantasy comedy-drama“, сценарият и режисурата е на Гари Рос, по-познат от по-късните му филми „Игри на глада“ (2012) и „Бандитките на Оушън“ (Ocean's 8, 2018), който използва матрицата на популярната трилогия на Стивън Содърбърг „Бандата на Оушън“. В едно интервю режисьорът доста директно обяснява своята творба:

Този филм разкрива, че личните ограничения пораждат значимо политическо потисничество… Когато се страхуваме от нещо в нас или от промяната, ние проектираме тези страхове върху други неща, от което могат да произтекат много грозни социални ситуации. (Johnson-Ott 2015)

Моят прочит на филма не достигна до подобни философски обобщения, но ми се струва, че те са близки, ако не точно до посланията на „Времеубежище“ (или поне не на първата му част), то до мисленето на Г. Господинов.

Критикът Робърт Бюка (Robert Beuka) казва нещо подобно за филма по малко по-различен начин, като основателно го свързва с конкретната социална среда:

„Плезънтвил“ е моралистична приказка за ценностите на съвременна Америка на заможните предградия, която противопоставя техния социален пейзаж едновременно на утопийните и на антиутопийните визии за предградията, появили се през 50-те години. (Beuka 2000)

Действието във филма е съвременно (т.е. края на 90-те години), гимназистът Дейвид е запален почитател на Pleasantville - черно-бял сериал от 50-те, сестра му Дженифър не е. Сами в къщи двамата се сборичкват за дистанционното на телевизора и го повреждат, пристига загадъчен техник, който им дава друго дистанционно, а когато го използват, те се оказват прехвърлени в света на стария сериал. Подобно свръхестествено събитие отсъства във „Времеубежище“.

Нещо подобно задвижва сюжета (или поне значителна част от него) във филма Уди Алън, „Полунощ в Париж“ (2011). Една вечер, подпийнал американски начинаещ писател е отведен от непозната кола в 20-те години на миналия век. Той се запознава със Зелда и Скот Фицджералд, Гертруд Щайн, Хемингуей, Пикасо. Адриана. Сред тях миналото тук миналото се оказва по-привлекателно от баналното настояще.

Светът на сериала „Плезънтвил“, доста различен от 90-те години, също привидно е хармоничен, лишен от конфликти, но и чернобял, като телевизия. В него времето винаги е прекрасно, никога не вали, единствените задачи на пожарната команда е да сваля котки от дърветата, а топката неизменно попада в коша, когато учениците играят баскетбол. Но, по думите на Робърт Макданиел (Robert McDaniel), „Плезънтвил“ е фалшива надежда. Пътешествието на Дейвид му разкрива, че няма „правилен“ живот, няма модел, по който нещата трябва да бъдат“. (McDaniel 2002).

Критикът Уорън Епстейн посочва:

Използването на цветовете като метафора в черно-белите филми несъмнено има богата традиция, от страната отвъд дъгата в „Магьосникът от Оз“ до малкото момиче с червената рокля, което кара Оскар Шиндлер да осъзнае какво реално представлява Холокоста в „Списъкът на Шиндлер“. Цветът в „Плезантвил“ представя трансформацията от репресия към просветление. Хората - и тяхната среда – се променят от черно-бели в цветни, когато се свързват с това, което те са в своята дълбока същност.

Постепенно Дейвид и Дженифър превръщат черно-белия град в цветен, когато тя излиза на среща с едно момче, което няма понятие за секс. Случват се и други неща, жените стават по-независими, младежите започват да се бунтуват срещу нормите; градската управа се съпротивлява срещу „оцветяването“. Накрая, с помощта на дистанционното, Дейвид се връща в нормалния свят, но Дженифър остава.

Любопитно е, че и във „Времеубежище“, сред „нови и предстоящи диагнози“ на Гаустин, е описано нещо подобно, но с обратен знак:

В сравнение с миналото, настоящето рязко се обезцветява, пациенти твърдят, че виждат буквално в черно-бяло, докато спомените ми за миналото са винаги цветни, макар и в по-бледи полароидни цветове. (Господинов 2020: 163)

Филмът е забавен, някои биха го определили като комерсиален. Но той се радва не на финансов успех, а на добри критически оценки. Има много номинации, но само няколко второстепенни награди. На едно ниво той е откровена, но добронамерена ирония към телевизията, на друго – към традициите и консерватизма, а като цяло няма особени амбиции да обнови езика на киното и в този смисъл е по-скоро традиционен.

(Почти) обратното – „Времеубежище“ е замислен като висока постмодерна литература, така се възприема от голяма част от критиката (и от журитата на литературните награди, български и чужди), има и категоричен финансов успех.

И в двете творби основните персонажи са двама, те са много близки, без между тях да има и да е възможна някаква любовна история – във филма това са брат и сестра, в романа – повествователят и Гаустин, алтер его на Господинов, познато от много негови текстове. Повествователят, впрочем, също е подчертано автобиографичен. Отношението на персонажите към миналото в двете творби е сходно, но се забелязват съществени нюанси. В началото на филма Дженифър не харесва миналото, по което е увлечен Дейвид, в края обаче тя остава в него, а той се връща в своето време. Мотивите на момичето не са определени от някакъв особен ентусиазъм, тя просто си дава сметка, че в миналото може да постъпи в колеж, а в реалността шансовете ѝ са минимални. В романа и двата персонажа са увлечени от миналото, наистина в различна степен, и повече или по-малко охотно потъват в него. Всъщност Гаустин въвлича повествователя в приключението с миналото. В края Гаустин постепенно изчезва, а повествователят остава в една отблъскваща реалност, която в някаква степен е резултат от експериментите и на двамата с пресъздаването на миналото.

Сюжетът на „Плезънтвил“се развива линеарно и праволинейно, докато на „Времеубежище“ не следва строга хронология, прескача напред, връща се назад, въвежда множество вставни истории (на г-н С., на г-н Н. и г-н А., на „Хилде, която…“ и т. н.), повечето от тях могат да послужат за основа ако не на роман, то поне на повест или разказ. Друга отлика на романа, че персонажите (на първо място повествователят) често се връщат към собственото си минало, поне такова, каквото са го запомнили. В „Плезънтвил“ връзката със собственото минало практически отсъства, някаква аналогия може да се потърси в близостта между майката на персонажите в реалността и в света на сериала. Наред с това, текстът на Господинов, както и във „Физика на тъгата“, включва множество есеистични разсъждения, за паметта, за носталгията, за старостта и смъртта, за политическия живот и какво ли още не. Подобни отклонения не се откриват във филма, те наистина по-трудно попадат в киното, но могат да се открия в някои амбициозни филми.

Първата част на романа – „Клиника за минало“ – е по-близка до филма, след това творбата на Господинов тръгва в други посоки, които сякаш не интересуват филма. Повествователят се насочва към политическата и геополитическата ситуация в България и Европа, която е предадена гротескно, на отделни места не без публицистични елементи.

Посланието (може би все пак посланията) на филма са недвусмислени, при романа те също могат да се разглеждат като недвусмислени, но оставят повече място на читателя.

* * *

Романът на Господинов отрито заявява своя интерес от „срещата на личното с историческото“ (Господинов 2020: 35), той последователно внушава, че „Миналото не е само това, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал.“ (Господинов 2020: 58) По подобен начин мисли и създателя на „Плезънтвил“ Гари Рос. Значителна част от сюжета на романа е изграден върху идеята за завръщането към миналото „с терапевтична цел“ (Господинов 2020: 64 и мн. др.). Подобна терапевтична цел движи и персонажите в „Сбогом, Ленин“. Не твърдя, че тези идеи изчерпват посланията на романа, напротив. Но това са внушения, които присъстват във филма и в критическите му интерпретации, наистина в малко по-различна форма.

Това, което едва ли може да се открие във филма, са въведените в романа, с есеистични отклонения, но и в сюжета, проблеми, свързани с носталгията, паметта, меланхолията, с това, което Гаустин определя като „внезапен прилив на безсмислие“ (Господинов 2020: 63) и пр.

Резонно ли е да се сравняват две творби от различни изкуства, които не се познават и какъв е смисълът от подобно съпоставяне? Струва ми се, че, от една страна така може да се откроят особеностите и на двете творби, а и да се акцентира по-ясно върху някои общи проблеми, които вълнуват публиката в две различни културни среди и в един относително общ период, който в случая обхваща четвърт век, но който може и да бъде разширен. Всъщност представите за миналото и отношението към подобни реконструкции е универсален проблем, който има и конкретни, и по-общи аспекти (дали да не ги нарека философски).

 

Литература

Попов, Алек. Мисия Туран. София: Сиела, 2021.
Господинов, Георги. Времеубежище. Пловдив. Жанет – 45, 2020.

Аретов, Николай. Три пародийни погледа към Древна България: Георги Константинов, Румен Даскалов, Алек Попов. – Дзяло, е-списание в областта на хуманитаристиката за българистични изследвания в периода Х-ХХI век, Х, 2022, брой 22.
http://www.abcdar.com/magazine/XXII/Dzl_2022_br22_11_Nikolay_Aretov-Tri_parodiini_pogleda_kum_Drevna_Bulgaria.pdf

Beuka, Robert (2004). SuburbiaNation: Reading Suburban Landscape in Twentieth-Century American Fiction and Film (1st ed.). New York: Palgrave Macmillan, 2000. pp. 14–15.
Johnson-Ott, Edward (1998). "Pleasantville (1998)". IMDb. Retrieved April 8, 2015.
McDaniel, Robb (2002). "Pleasantville (Ross 1998)" (PDF). Film & History. 32 (1): 85–86. (link requires Project MUSS access).

Филми

Полунощ в Париж (2011, режисьор Уди Алън,)
Сбогом, Ленин (2003, режисьор Волфганг Бекер)
Pleasantville (1998, director Gary Ross)

 
Бележки
1 Благодаря на Антоанета Робова, която ми припомни този филм по време на дискусията от конференцията „От страницата към екрана и vice versa“ (13 май 2022), организирана от Академичният кръг по сравнително литературознание.
Николай Аретов
Николай Аретов
naretov@gmail.com
Институт за литература

Научни интереси: Балкани, Българска литература, Културна история, Национализъм, Митология