Образованието на страницата и на екрана: спомените на Лин Барбър в съпоставка с филма „Съзряване“ на Лоне Шерфиг
Образованието на страницата и на екрана: спомените на Лин Барбър в съпоставка с филма „Съзряване“ на Лоне Шерфиг
Теодора Цанкова
СУ „Св. Климент Охридски“
Резюме
Статията съпоставя от гледна точка на темата за образованието три произведения, озаглавени An Education: автобиографичния разказ на Лин Барбър, съответстващата му втора глава в автобиографията ѝ и филмовата адаптация на разказа, режисирана от Лоне Шерфиг. Използваните различни повествователни похвати предопределят различията в трактовката. Докато литературните текстове вписват разказаната история в широк контекст и я предават от гледна точка на порасналата главна героиня, филмът се съсредоточава върху самата история и я представя от перспективата на участващата в нея протагонистка. Литературните текстове наблягат на горчивите уроци на „училището на живота“ и трайния им ефект. Филмът дава по-оптимистична картина на справянето с житейските трудности и се ангажира със смисъла на институционалното образование; използваните в него образци на музиката и живописта допринасят за посланието.
Ключови думи: образование, Лин Барбър, филмова адаптация, автобиография, Лоне Шерфиг
Education on page and screen: Lynn Barber’s memoirs in comparison with Lone Sherfig’s film
Teodora Tzankova
Sofia University St. Kliment Ohridski
Abstract
The article compares three works entitled An Education from the point of view of the theme of education: Lynn Barber’s autobiographical short story, the corresponding chapter II of her autobiography, and the film adaptation of the story directed by Lone Sherfig. Different narrative techniques are used and this determines the different treatments of the theme. While the literary texts embed the story in a large context and tell it from the point of view of the grown-up main character, the film focuses on the story itself presenting it from the perspective of the acting protagonist. The literary texts focus on the bitter lessons of ‘the school of life’ and their long-term effect. The film offers a more optimistic view on dealing with life problems and discusses the purpose of formal education; the musical compositions and the paintings used in it help convey its message.
Keywords: education, Lynn Barber, film adaptation, autobiography, Lone Sherfig
През 2003 г. журналистката Лин Барбър се отзовава на поканата на редактора на сп. „Гранта“ и му изпраща свой текст за изданието. Противно на неговите очаквания обаче това не е статия за наблюдението на птици, а автобиографичен разказ, озаглавен An Education. Скоро след публикацията с авторката се свързва филмовата продуцентка Аманда Поузи, водена от намерението си да снима филм по разказа. Барбър се съгласява. Сценарист е Ник Хорнби, като според договора Барбър има право да чете и коментира сценария, но не и да го променя. В крайна сметка, след дълга съвместна работа и осем чернови сценарият става готов, като журналистката няма никакви съществени забележки към него .1 Филмът излиза през 2009 г., под оригиналното заглавие на разказа, An Education, което на български е преведено като „Съзряване“. Режисьор е Лоне Шерфиг. В главните роли са Кари Мълиган, Питър Сарсгаард и Алфред Молина, а сред второстепенните няма как да не бъде отбелязана Ема Томпсън. Лентата става носител на редица награди, сред които БАФТА, и е номинирана за Оскар в три категории.
Междувременно Лин Барбър пише автобиографията си, в която включва текста от сп. „Гранта“ почти дословно, и я издава пак под същото заглавие, An Education, в годината, в която излиза филмът, 2009-а. В увода тя описва обстоятелствата, подтикнали я да напише разказа, а – може да се предположи – и цялата автобиография. Наред с това, илюстрира с няколко житейски епизода изключително слабата си памет и се представя за „дълбоко ненадежден мемоарист“ (Barber 2009: 9), на когото не бива да се вярва. Жест, с който пресича евентуалните опити за търсене на съответствия между спомените ѝ и реалния живот.
И така, в настоящия текст ще бъдат разгледани трите изброени произведения в съпоставителен план – разказът на Лин Барбър в сп. „Гранта“, съответстващата му втора глава в автобиографията ѝ и създаденият по разказа филм на Лоне Шерфиг – от гледна точка на темата за образованието. Сюжетът на описаната в тях история е следният: в началото на 60-те години на XX век умна шестнадесетгодишна девойка с интереси към литературата и изкуствата – на име Джени Малор във филма, неназована в другите произведения – живее с родителите си в лондонско предградие. Тя завършва училище, а усилията на цялото семейство са насочени към кандидатстването ѝ в Оксфорд. Един ден тя се запознава с доста по-възрастен от нея мъж – Алан Грийн в разказа, Саймън Превалски в автобиографията и Дейвид Голдман във филма, – който я въвежда в бляскавия свят на скъпи ресторанти, луксозни развлечения и пътувания. Омаяна от този живот, девойката си затваря очите за лъжите на новия си приятел пред родителите ѝ, както и за постепенно трупащите се сведения за непочтения начин, по който той си изкарва прехраната. След две години той ѝ предлага брак. За нейна изненада, вместо да настояват на следването в Оксфорд, родителите ѝ одобряват женитбата. Малко преди нея обаче героинята случайно разбира, че годеникът ѝ е вече женен, и, огорчена от измамата, прекратява отношенията си с него. Връща се към учението и на следващата година е приета в желания университет.
Историята, разбира се, не е оригинална и лесно се вписва в жанра на женския Bildungsroman с определящото го напрежение между стремежа към себеосъществяване, мислено тук като институционално образование, и патриархалния модел, въплътен в брака. Заглавието An Education се отнася както към начина, по който преживяното изгражда характера на героинята, така и към институционалното образование, представено от училището и емблематичния оксфордски университет. В светлината на това българското заглавие на филма – „Съзряване“ – не е особено сполучливо, тъй като пренебрегва втората референция. Буквалният превод – „Образование“ – би отговорил съдържателно на оригинала, но не би бил достатъчно изкусителен, за да привлече многобройна публика; впрочем въпросът за привлекателността на образованието е засегнат и в самата лента.
Тезата, която ще бъде защитавана тук, е, че основните разлики между литературните текстове, от една страна, и филма, от друга, се дължат на различните наративни подходи, използвани в тях. Първият е свързан със статута на историята.
В разказа в „Гранта“ историята е вписана в друга история, като за рамка служи следният анекдот: разказвачката, която е журналистка, получава обаждане от някой си Алан Грийн; първоначално тя не свързва името със свой познат, но щом чува „ужасния гукащ глас“, шепнещ стари интимни прякори, изпуска слушалката, „сякаш е горящ въглен“ и не проговаря целия ден (Barber 2003). Подобно въведение очевидно представя историята, която ще последва, като оставила силно негативен емоционален отпечатък върху преживялата го разказвачка. След края ѝ разказът се връща към рамката в началото – в последните два абзаца героинята обобщава резултатите от образованието, което Алан ѝ е дал, от гледната точка на с трийсет години по-възрастното си настояще: тя е придобила светски маниери, научила се е да цени милите, почтени момчета на своя възраст, но наред с това е разбрала, че хората са непознаваеми и е станала крайно недоверчива към тях – качества, подчертава тя, които са ѝ помогнали в кариерата ѝ на журналист, но не и в живота; последното обяснява реакцията ѝ на телефонното обаждане.
Подобна е ситуацията с автобиографията, от която историята със Саймън Превалски съставлява част. Лин Барбър започва спомените си, като предава свой разговор с колега журналист, в който споменава, че в ученическите си години е познавала скандалния собственик на недвижими имоти Питър Рахман, прочул се с тормоз над наематели. Обстоятелствата около познанството извикват в паметта ѝ позабравения неприятен спомен за Саймън, за когото разказва подробно във втора глава. След изводите, повтарящи тези от разказа в „Гранта“, главата завършва с категоричното твърдение: „Аз бях увредена от образованието си“ (Barber 2009: 24). Историята със Саймън е приключила, но препратките към нея продължават по-нататък в автобиографията до самия ѝ край; така разбираме, че вследствие от преживяното героинята е станала неуверена (op. cit.: 25), изпълнила се е с подозрение към наученото от книгите (op. cit.: 26) и е започнала да лъже (op. cit.: 30).
За разлика от разгледаните два случая, историята във филма е напълно самостоятелна. Тя не е предшествана от въведение, а последните секунди на лентата, служещи за епилог, пренасят зрителя в студентските години на Джени – злополучната ѝ връзка с Дейвид е оставила белези, но младата жена успява да превъзмогне преживяното и да продължи живота си на чисто.
От изложеното дотук става ясно, че статутът на представената история има отношение както към възприятието ѝ от страна на аудиторията, така и към въздействието ѝ върху бъдещето на героинята. Двете литературни произведения въвеждат читателя в историята чрез знакови по-късни случки и така предопределят нагласите му за нея, докато филмът разчита на неопосредстваните лични впечатления на зрителите. Наред с това, разполагането на историята в широк контекст – на журналистическата кариера на героинята или на целия ѝ живот – води до също така широко разпростиране на влиянието ѝ. Любопитно е, че колкото по-голямо е отражението на историята върху живота на героинята, толкова по-негативно е то. Най-тежки последствия от аферата си с по-възрастен женен мъж понася героинята на автобиографията.
Вторият наративен подход, който определя разликите между трите анализирани произведения, е гледната точка на повествованието. В двата литературни текста разказът се води от първото лице на главната героиня. Във филма тази вътрешна фокализация е почти изцяло запазена – единични са сцените, в които Джени не присъства, т.е. като цяло зрителят знае само онова, което тя знае. Така зрителят е поставен на мястото на протагонистката и заедно с нея преживява вълненията ѝ. По-интересен е обаче фактът, че мемоарните съчинения на Лин Барбър – както статията в „Гранта“, така и автобиографията – са писани от перспективата на вече порасналата героиня, която наслагва собствения си светоглед върху онова, което разказва. С други думи, разказвачката не се опитва да представи историята през очите на шестнайсетгодишната ученичка, която е била, а я предава филтрирана през опита, знанията и оценката на зрялата жена, в която се е превърнала. Така в двете литературни творби се появяват проспективни или ретроспективни коментари като „Животът ми щеше да се развие другояче, ако просто бях казала „Не“ (Barber 2003; Barber 2009: 18), „Тогава не разбирах, че това, че бях ученичка, беше част от моята привлекателност“ (Barber 2003; Barber 2009: 18), „Степента, до която изобщо не му задавах въпроси, е изумителна в ретроспекция“ (Barber 2003; Barber 2009: 18) и др. Във филма, обратно, историята е предадена от гледната точка на шестнайсетгодишната героиня. Времева дистанция спрямо преживяното се отваря едва в самия край, при това малка, тъй като върховата точка са едва студентските години на протагонистката.
Разликата в гледните точки води и до разлика във фокуса на произведенията. Докато спомените на Лин Барбър акцентират върху внимателно осмислените уроци от историята в нататъшния живот на героинята, филмът на Лоне Шерфиг извежда на преден план самата история, дадена в развитие. В резултат филмовата адаптация е по-драматична в сравнение с литературните творби. Така например в лентата е въведен изцяло нов герой – Греъм, връстник на Джени и неин свенлив ухажор, в съпоставка с когото изпъква обиграността на Дейвид; същевременно обаче в не докрай почтеното отношение на Джени към него може да се открие сходство с отношението на Дейвид към самата нея. Пак във филма животът, който Дейвид предлага на Джени, нито за миг не губи очарованието си – той е вълнуващ, мечтан живот, повод за завист сред съученичките ѝ, – поради което раздялата с него е по-болезнена, отколкото в спомените, където в един момент на героинята ѝ доскучава. Забележително майсторство проявява сценаристът в началните сцени със съблазняването на Джени. При Лин Барбър то е до известна степен трафаретно: младата ѝ героиня се впечатлява от лъскавата кола, странния говор и еврейския произход на непознатия мъж, който я откарва до вкъщи, и постепенно се поддава на ухажванията му. Ник Хорнби прави своята героиня Джени любител виолончелист; при това, за нея виолончелото не е удобно хоби, което да спомене в интервюто за Оксфорд (както го приема баща ѝ), а любимо занимание, от което я лишават домашните работи за училище. Когато тя среща Дейвид в един дъждовен ден след репетиция, той се представя за меломан, който иска да спаси челото от намокряне. Първия път, когато излиза с нея, той я води на „истински“ концерт, до какъвто тя не е имала достъп по-рано. Постепенно обаче класическата музика изчезва от срещите им, което разкрива чисто инструменталната ѝ употреба като примамка от страна на Дейвид.
Ник Хорнби драматизира и дилемата институционално образование/семеен живот. В спомените на Лин Барбър образованието е благо, към което героинята се стреми, без да го поставя под въпрос. Когато родителите ѝ я изненадват с възгледа си, че образованието е второстепенно спрямо брака, помежду им настъпва разрив и те престават да бъдат морален авторитет в нейните очи. Ник Хорнби превръща този сравнително ясен поколенчески сблъсък в разказа в дебат за смисъла на образованието във филма. За Джени Оксфорд е пространство на свободата, място, което би сбъднало мечтите ѝ да чете каквото иска, да слуша каквото иска, да гледа картини и френски филми и да говори с хора, които знаят много за много неща. Когато Дейвид ѝ предлага лелеяния живот без усилия от нейна страна, девойката влиза в конфликт с учителката и директорката на училището си – хора без образование като Дейвид и приятелите му могат да живеят по начина, по който тя иска; в същото време, хора с образование като учителите ѝ водят скучен живот. На тези доводи институцията не може да отговори. Едва след като разбира, че е станала жертва на измама, героинята се връща към първоначалната си идея за свободата, която образованието дава за сметка на лични усилия. В допълнение към това послание Ник Хорнби включва интересен детайл. Джени, която има слабост към художника прерафаелит Бърн-Джоунс, изживява един от най-вълнуващите си моменти по време на аферата с Дейвид, когато успява да купи на търг негова картина. По-късно, когато връзката им вече е приключила, тя вижда картина на същия художник в дома на учителката си. Желаният живот, значи, е постижим, дори от образовани хора, макар те да не му придават външно лустро.
В заключение може да се каже, че благодарение на различните си наративни подходи трите произведения представят различни разбирания за образованието. Литературните текстове почти изцяло пренебрегват темата за институционалното образование за сметка на „училището на живота“, което се оказва, че дава горчиви уроци с дълготраен ефект. Филмът, обратно, полага грижи да защити смисъла на институционалното образование, но и представя по-оптимистична картина на справянето с горчивите уроци на живота. Заслужава специално внимание решението на сценариста да си послужи с образци на музиката и живописта, чието кинематографично въздействие допринася за цялостното послание на филмовата адаптация.
Библиография
Barber, Lynn 2003. An Education. // Granta, 1st July 2003, <https://granta.com/an-education/> [28.09.2022]
Barber, Lynn 2009. An Education. Penguin, 2009.
Филм
An Education. Directed by Lone Sherfig. BBC Films, 2009.
Tags: Членове/Теодора Цанкова