„Под игото“ – роман, пиеса, филм

„Под игото“ – роман, пиеса, филм

Николета Пътова
Институт за литература при Българска академия на науките

Резюме

Статията разглежда появата на романа на Ив. Вазов „Под игото“, неговите първи издания и по-нататъшната му съдба на едно от най-популярните заглавия от българската литература. Близо двадесет години след първото издание на романа Вазов го драматизира и през сезона 1910/1911 г. пиесата „Под игото“ се играе с голям успех на сцената на Народния театър в София. През 1952 г. е създаден филмът „Под игото“. Тук ще бъдат проследени адаптациите на романовия текст в резултат от неговите жанрови трансформации успоредно с влиянието на идеологическите и други видове обществени промени като основание за различните акценти, които авторът, а по-късно и авторите на филма поставят съответно в романа, в драмата и във филма.

„Under the Yoke“ – a novel, a play, a film

Nikoleta Patova

Institute for Literature, Bulgarian Academy of Sciences

Abstract

The first part of Ivan Vazov's novel „Under the Yoke“ appeared in 1889 in vol. 1 of „Sbornik za narodni umotvorenia, nauka I knizhnina“. The novel was first published as an independent book in 1894. In 1910 Vazov produced a drama adaptation of „Under the Yoke“ and the new play was staged to great success on the stage of the National Theatre in Sofia. The drama was printed the following year in 1911. In 1952 the film „Under the Yoke“ was produced. The adaptations of the novel's text as a result of its genre transformations will be traced here alongside the influence of ideological and other kinds of societal changes as the basis for the different emphases that the author and later the filmmakers placed on the novel, the drama, and the film respectively.

 

Първата част на романа на Иван Вазов „Под игото“ излиза през 1889 година в кн. I на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Романът е издаден като самостоятелна книга през 1894 г. През 1910 г. Вазов подготвя драматизацията на „Под игото“ и новата пиеса е поставена с голям успех на сцената на Народния театър в София. Драмата е отпечатана на следващата 1911 година. През 1952 г. е създаден филмът „Под игото“. Тук ще бъдат проследени адаптациите на романовия текст, като резултат от неговите жанрови трансформации успоредно с влиянието на идеологическите и други видове обществени промени като основание за различните акценти, които авторът, а по-късно и авторите на филма поставят, съответно, в романа, в драмата и във филма.

През 1889 г. Ив. Вазов се завръща в България от емиграцията си в Русия. Първото литературно дело, с което се заема след установяването си в София, е завършването на романа „Под игото“, който е започнал да пише в Одеса. Писателят е поканен от Ив. Шишманов да даде за публикация в първия брой на подготвяното от него ново периодично издание готовата част от романа. Така „Под игото“ започва да излиза заедно със „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Вазов приема ангажимента да довърши романа си без забавяне и да е готов за следващите броеве на Сборника. Неговият основател и главен редактор Ив. Шишманов характеризира „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ като „етнографически журнал в най-широкия смисъл“. Един от трите дяла на изданието е Книжовният отдел – обособено пространство за съвременни литературни произведения (вж. Василев 2005: 54). Авторските литературни текстове, според Шишманов, имат логично място в изданието, тъй като нагледно илюстрират прехода от народната словесност към оригиналното литературно творчество. Сборникът започва да излиза в края на 1889 г., когато е отпечатана първата част на „Под игото“, а през 1890 г. в кн. II и III са издадени следващите части на романа.

След стилистични поправки и композиционни промени, изразяващи се най-вече в съкращаване на няколко глави от първоначалния вариант на произведението, „Под игото. Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението“ излиза през 1894 г. в самостоятелна книга. Изданието е илюстрирано от художниците Антони Пьотровски (поляк), Йозеф Обербауер (австриец), Антон Митов и Иван (Ян) Мърквичка (чех) и в рисунките ясно личат различните авторски почерци.

Илюстрации от първото българско издание на романа „Под игото“

 

Рада Госпожина в различни сцени от романа.

 

Издаването на „Под игото“ в отделна книга се счита за второ издание на романа. Няколко месеца преди българското издание той се появява в превод на английски език. Броят на преводите на „Под игото“ в чужбина бързо нараства. До следващата 1895 г. романът е публикуван на полски, немски, френски, шведски, холандски, хърватски езици, а на руски, чешки и унгарски излизат отделни части от него. Бързо увеличаващите се географски параметри на международния живот на Вазовия роман са впечатляващи. В чуждата периодика излизат хвалебствени информации за преведения български роман. В българските отзиви за „Под игото“ произведението също получава небезкритични високи оценки, но също и остри критики, особено от автори на сп. „Мисъл“.

Заглавни страници на английското и първото българско издание на „Под игото“

Първата обширна публикация за романа пише и публикува д-р Кр. Кръстев в последната книжка VI на издаваното от него „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество“, която излиза през 1890 г. Критикът прави подробен интерпретативен коментар на „Под игото“ веднага след появата на първата част от произведението на Вазов. В статията си „Под игото“. Роман от Иван Вазов.“ Кръстев представя доста подробно сюжета, основните герои, сполуките и слабостите на автора, които открива в произведението. Още в началото на статията заявява, че тя представлява „кратко изложение на съдържанието на първата част“. По-нататък в текста нарочно подчертава, че не пише критика, а само „разчиства пътя“ за нея. Факт е, че д-р Кръстев улавя най-характерните образи и сцени и след коментарното им представяне пред читателите обобщава: „в „Под игото“ има големи хубости, но то не е лишено и от важни естетически недостатъци“ (Кръстев 2001: 57–74). Този първи интерпретативен прочит на „Под игото“, въпреки посочването на ред слаби места на произведението, е позитивен. Сред основните слабости критикът отбелязва изобилно използваните от автора наративни техники, които твърде много разчитат на „случайното и ефектното“ за динамиката на разказа. Обръща внимание на схематичността на образа на Бойчо Огнянов. Отправя бележка за употребата на русизми, но изтъква, че Вазов е писателят с най-добрия български език, този, който „има право да се нарече създател на днешния ни литературен език“. Същевременно Кръстев подчертава успеха на писателя в пресъздаване на националния колорит, майсторството му в битовите описания, усетът му за комично и „неподражаемия хумор“, с който го пресъздава. Откроява образите на Мунчо и Колчо като постижения на автора сред галерията от персонажи в произведението. Намереното заглавие на романа – „хубавото и изразително име „Под игото“, също поставя сред успешните находки на Вазов.

В тази статия д-р Кръстев пише, че очаква продължението на романа, за да продължи и той своите бележки върху него. След нея обаче той повече не центрира критическото си внимание върху „Под игото“. Други теми на негови публикации стават повод да спомене и Вазовия роман, но в тях вече е сменил гледната точка и първоначалното позитивно отношение към произведението е преосмислено. В статията „Българската книга“ („Мисъл“, кн. II, 1899) редакторът на сп. „Мисъл“ излага тезата, че българските литературни произведения не отразяват българския живот. Един от примерите му са романите на Вазов „Под игото“ и „Нова земя“, за които критикът пише, че са с „груба психология“, а пресъздаването на живота в тях „не отива по-далеч от външния маскарад“ (Кръстев 2001: 286). Отново по повод първия роман на Вазов в Беседата за/против писателя, изнесена в Елена, и публикувана в сп. „Мисъл“ и в книгата „Млади и стари“, Кръстев пише, че този роман „ще си запази интереса на читателите“, защото пресъздава епохата с „патриотическо увлечение и с характерни детайли, които за широката публика всякога ще струват повече от всички художествени достойнства и от всяка психологическа истина“. Утвърждавайки качествата на романа, критикът подчертава, че те не го правят добро художествено произведение. По повод „Под игото“ прави извода, че Вазов не е „велик художник“: „той е само добър поет-разказвач“ (Кръстев 1907:13). Макар и да не пише сам отрицателна статия за първия роман на Вазов, редактираното от него сп. „Мисъл“ става трибуна на силно и твърде субективно нападащи романа статии.

След издаването на „Под игото“ в самостоятелна книга някои български критици са подразнени от повърхностно хвалебствените публикации в чуждата преса, които съпровождат многобройните чуждоезични издания на романа. Отзивите от чужбина се представят в превод или като информативни съобщения и в българската периодика и така достигат до българските читатели. Тази приповдигнатост около посрещането на романа в чужбина провокира по-задълбочени критични вглеждания в текста на Вазов в България. Немалка част от критиките към „Под игото“, аналогично на похвалите, преминават отвъд обективността на оценките, които получава творбата: „Както европейският, така и нашият печат са се изказвали само с една немотивирана абстрактна похвала“, заявява д-р В. Балджиев в сп. „Мисъл“ (кн. III–IV, 1896). През същата година студията „Критика върху „Под игото“ е издадена в самостоятелна книжка. Подобен характер има още една критическа студия от същата година – „Иван Вазов като романист“. Неин автор е Ил. Миларов. Анализът на Миларов намира много повече слабости, отколкото достойнства на Вазовия роман. Подробното проследяване на сюжета и изграждането на основните характери в романа с разсъждения върху потенциала на темата за свободата и на революционната епоха, която Вазов описва, дават основание на Миларов да заключи, че писателят не се е справил с вярното пресъздаване „на освободителното движение“ (Миларов 1896: 54). Според Миларов талантът на писателя задава по-големи очаквания от резултата, който предлага романът „Под игото“.

Още по-остро критичен, дори подчертано негативен, е анализът на В. Балджиев. Той прави подробен литературоведски и културологичен разбор на романа, но не успява да превъзмогне субективното си отношение към книгата. Сред големите слабости на популярната творба на Вазов Балджиев посочва изграждането на образите, които според него авторът оставя без развитие. Откроява еднообразието и непълнотата в портретирането на персонажите, въпреки че Колчо, Мунчо, кака Гинка, и не само те, притежават своеобразен колорит и безспорна характерност. Природните картини и гастрономичните описания, освен че досаждат, според критика, заемат мястото на описания на душевните движения на героите. Вместо да пресъздаде духа на епохата, романът на Вазов пресъздава най-вече нрави и обичаи. Книгата не би била разбрана в пълнота от читател чужденец, който няма понятие от българското минало. Вазов не изяснява мотивите за въстанието, пропуска в разказа си Бенковски и Волов, събранието на Оборище, а без тях, според Балджиев, не може да бъде пресъздаден вярно духът на Април 1876 г.: „Вазов чака искрата в Клисура и Бяла Черква, а не се доближава до вулкана, до центъра, до взрива.“ (Балджиев 1896: 50)

Подчертана е от автора на студията прекалената употреба на неочакваните случайности, които улесняват писателя в намирането на лесни сюжетни изходи от заплетени ситуации, но се използват без вътрешен смисъл и логика. Вазов е майстор на (в добрия смисъл) патриотичната провокация. А тук, както и за повестта „Немили-недраги“, търпи упреци, че „поругава българската гражданска доблест в лицето на белочерквенските съзаклятници“, които така и не се вдигат на бунт. Сред капиталните слабости и недостатъци на романа д-р Балджиев откроява и някои негови хубави страни, сред които са увлекателният стил на автора и наличието на няколко сполучливо създадени сцени. Балджиев отделя за коментар на „хубавите страни“ непълни две от общо шестдесет и двете страници, какъвто е обемът на студията. Индиректна положителна оценка е съждението на критика, че, правейки тези бележки, той се надява „в следующите издания“ Вазов да продължи да прави поправки в текста, така както е преработил и съкратил някои глави от първото издание. Следователно, въпреки острата критика към романа „Под игото“, д-р В. Балджиев не се усъмнява, че пише за книга, която ще бъде преиздавана, при това в най-близко време.

Въпреки неоправдано строгия критически прием „Под игото“ има щастливата съдба на обичана книга. Третото, четвъртото и петото издание на романа излизат приживе на автора в годините – 1896, 1910 и 1920 г. През 1911 г. Вазов издава драматизацията на „Под игото“, съставена през предходната 1910 г. Драмата носи същото заглавие и събира както позитивите, така и негативите на популярното име.

Заглавната страница на драмата

„Под игото“ е пореден опит на писателя за драматизация на негови популярни произведения. Още в началото на 80-те г. в Пловдив Вазов съставя драмата „Руска“, използвайки сюжета и героите от обичаната от читателите му поема „Загорка“. В средата на 90-те г. драматизира повестта „Немили-недраги“. Над „Хъшове“ авторът работи с голямо старание и се опитва не просто да пренапише в драма повестта, а да състави действително добра пиеса. Няколко години след първото издание Вазов подготвя и осъществява второ издание на „Хъшове“. За него, освен че работи усилно върху текста, за да подобри драматургичните качества на пиесата, той подчертава на титулната страница, че изданието е „съвършено преработено“. Междувременно пише няколко комедии, увлича се по българската история. Сюжети от нея разработва в различни жанрове, включително и в драматургичния.

Постановките по пиесите на Вазов стават хитови спектакли. Посещават се от многобройна публика, играят се многократно през театралните сезони, аплодирани са от възторжени зрители, към тях проявяват интерес множество театри. Пресата най-често споделя и редовно отразява възторга от Вазовите пиеси и, най-вече, от спектаклите по тях.

Във в. „Вечерна поща“ още след генералната репетиция излиза материал за представлението. Той е сред най-първите отзиви за „Под игото“ на сцената на Народния театър, т.е. отзив за романа в неговия драматургичен и сценичен вариант. Показателен е с факта, че в него, както и в почти всички следващи публикации не се пише за жанровите промени, които налага превръщането на романа в драма. На „Под игото“ се гледа като на текст-паметник, чиято монолитност е сигурна без значение в какви посоки ще настъпят промените в него. Допълнителна гаранция за стабилността на текста е името на Вазов:

„Под игото“ е най-популярното оригинално литературно произведение. Под това заглавие романът, който г-н Ив. Вазов е драматизирал сега, има небивал успех. При това и самото име на автора, бащата на българската литература, най-любимият национален поет, е достатъчна гаранция за художествеността и майсторството на драматизирването. […] Изпълнението е изобщо добро. Артистите, режисьора и главно автора са положили големи усилия за бляскавото изнасяне на пиесата.
Ние не се съмняваме, че „Под игото“, която в драматическо и сценично отношение високо превъзхожда „Към пропаст“ и „Борислав“ ще има грамаден, незапомнен успех. Патриотизмът тук е изпълнил всичко и публиката ще бъде в екзалтация от възторг. […] Ние поздравяваме г-н Ив. Вазов и му пожелаваме бляскав успех. („Вечерна поща“, бр. 3323 от 17 декември 1910)

Няколко са изтъкнатите основания за изобилстващия от сравнения в превъзходна степен материал: „Под игото“ е най-популярното българско литературно произведение; романът има небивал успех – преносът от стойността на романа към драмата в тези твърдения е напълно механичен. Няма правило, според което от успешния роман задължително да се получава успешно произведение във всеки друг жанр. Продължението, че авторът е най-любимият национален поет, че самото му име е достатъчна гаранция за майсторството на драматизацията, че заслугата за бляскавото изпълнение е на всички участници, но главно е на автора, предполага неусъмняване в константността на творческата мощ на автора, каквато „суперсила“ не притежава никой творец. Изказаното в края с убеденост, че „Под игото“ в драматическо отношение превъзхожда „Към пропаст“ и „Борислав“, е също заключение, направено от позицията на еуфоричен зрител и без да се познава драмата.

Веднага излиза следващият материал за „Под игото“ във вестника. Той е озаглавен „Тържество в Народния театър“ и отразява премиерното представление на пиесата. Към името на романа и името на автора като причина за „безподобния“ интерес и нетърпението на публиката да види спектакъла театралният наблюдател на вестника добавя и факта, че се играе оригинална българска пиеса, а не някоя от дотегналите на зрителите преводни драми. Подчертано е, че „Под игото“ е „произведение с ярък национален колорит“, който буди любопитството на публиката и е гаранция за успеха пред многобройните почитатели на Вазов. Следват съобщения за интереса на много градски трупи към новата драма и за отзивчивостта на автора към тях. Сценичният успех на „Под игото“ е очакван и сигурен.

Подобни оценяващи съобщения, но почиващи на емоции и лични пристрастия, дразнят по-сериозните критици и провокират особено тези, които следят Вазовите драми и считат, че те са най-слабият дял от неговото разнородно творчество. По-сериозната критика е строга към драматургията на народния поет. Неговите пиеси и постановките по тях са последователно критикувани в литературната периодика. Дори, проявяващият толерантност към по-бавното идейно и художествено развитие на българската драматургия И. Андрейчин оценява „Хъшове“ като „едничкото“ драматургично произведение на Вазов „с известни литературни достойнства, което изглежда, че няма да надмине“ (Андрейчин 1910: 17). Тези друми критикът пише година преди да бъде отпечатана пиесата „Под игото“. На следващата година писателят преработва в драма романа „Казаларската царица“. Драматизациите на двата Вазови романа стават повод в годишния театрален преглед за сезона 1910/1911 г., който Ив. Андрейчин прави за сп. „Начало“, той да коментира по-подробно тази литературна практика. Интересно е мнението на Л. Толстой за междужанровите преработки на литературните творби, на което се позовава критикът:

Ох, тия преправки! Разбира се, от глад какво няма да измислиш, но мисълта за преправки е чисто детинска мисъл. Да вземеш роман или повест и да ги превърнеш на пиеса – това е все едно, както децата вземат картинка, изрежат контурите с ножици, залепят картинката на мукава и като ѝ сложат подложка, пляскат ръце от удоволствие. Стои. Станала статуя. Романът и повестта е живописна работа, там майсторът работи с четка и слага боите върху платното. Там има фон, сенки, преходни тонове; а драмата е чисто скулптурна област. Трябва да работиш с резец и не да слагаш бои, а да дялаш релефи. Как е възможно повест да обърнеш на пиеса? Картината не можете да превърнете на статуя. Както е невъзможно и статуя да стане на картина. (Андрейчин 1911: 498)

Андрейчин продължава да цитира Толстой, който пише за опита си с преработката на „Възкресение“: „И после, когато прочетох преработката, видях че нищо не излязло. Някаква залисия на сцената; хора влизат, излизат, събличат и обличат дрехите си, но кои са те, откъде са и какво ги е събрало там, това не се вижда. И в това е драмата на самата преработка. В това е нейната трагедия.“

Това предупреждение би трябвало да бъде чуто най-вече от „г. Вазова. Защото Вазов е пример, който следват някои български автори, включително и млади като К. Христов и народният поет не бива да си позволява да бъде лош модел за тях. Андрейчин дава за пример трудността да се драматизира историята, „защото историята е разказ, повест, роман…“. За да се превърне историческият сюжет в драма, се изисква голямо писателско майсторство. Без него на сцената се получава „движение наместо живот – и драмата ще бъде убита още в самото си начало, ще умре преди да бъде родена“. Пределно ясна е оценката на Ив. Андрейчин за историческите драми на Ив. Вазов, включително и за драмата „Под игото“.

В този театрален преглед критикът коментира с повече примери от „Казаларската царица“, но повечето от тях се съотнасят и към предходната пиеса „Под игото“. Продължава мисълта си, че драмата не е смяна на сцени пред очите на зрителите. Важното движение на сцената е това в душите и в човешките преживявания. Андрейчин пита къде е животът в „Казаларската царица“. Въпросът му е валиден и за драмата „Под игото“:

И къде е животът в Казаларската царица? В тая пиеса има само движение, няма действие, има само влизане и излизане, разтакане нагоре-надолу, разправии… Мнозина не могат да схванат това, защото познават романа и празнините си допълват сами. Но ако тя можеше да се яви преди романа, от който е прекроена, веднага ще се почувствува всичката изкуственост и неестественост, върху които е построена. (Андрейчин 1911: 499)

Според Андрейчин в изграждането на пиесата ясно личи липсата на драматически усет. Критикът не смята, че пълният салон определя творческия успех и „ако някой твърди противното, той взема пушека за пожар“. Защото в София има толкова много „жадни за зрелища жители, че ще пълнят още два театъра като Народния“. Също така, „г. Вазов има своя публика и тя няма да пропусне негов спектакъл“. Тази публика писателят е спечелил с предишните си пиеси, но сега театралният наблюдател твърди с увереност, че след още две пиеси като „Казаларската царица“ и „Под игото“, и почитателите му ще намалеят „най-малко наполовина“.

Подобно мнение, че Вазов е преместил на сцена избрани части от романа, а не е написал същинска драма, изказва Д. Страшимиров. Противоречивите оценки на театрални наблюдатели и критици за представлението и за драмата „Под игото“ оформят обичайния за много от Вазовите творби спор в пресата, който, един от основните участници в него, Д. Страшимиров, нарича в заглавие на резюмираща го кратка статия „Драматическата война“. В нея личните нападки и резултатите от представленията изместват темата от художествената същина на драматургичния текст към ефектите от самото му наличие. Критичната теза на Д. Страшимиров изхожда от преобладаващия битов елемент в пиесата на Вазов, който, всъщност, е „ядка“ на цялото творчество на писателя, а и на Следосвобожденската литература. Критикът е засегнат от оценката на Вазов, че задържалата се на сцена за съвсем кратко драма на Страшимиров „Врази“, е полезна само като илюстрация за това „как не трябва да се пишат българските драми“, тъй като публиката желае да види на сцената „нашия живот“ (Вазов 1910: 610). Да, но Страшимиров отговаря, че „наше в битовия смисъл е само онова, което е външно и обичайно, и колкото отиваме по-дълбоко в душата, нашето е и общо на всички хора по земята“. Продължава разсъжденията си:

Драматическото възпроизвеждане на бита от историческа епоха не е прието никъде, не е вид, не е жанр: нека ми посочат примери. Това е предмет за исторически роман. В тая посока „Под игото“ на сцена е опълченско недоразумение. Тъй като нравите и обичаите се поддават само на описание, то сте принудени за сцената да земете оттук-оттам, което по се види и чуе, за да е импресивно, и излиза оскубана кокошка. Такова нещо са чисто битовите картини в „Под игото“ – нещо грубо, отривъчно, грозно. […] От казаното следва, че исторически сюжети се обработват само идеалистично или чисто драматически, а не натуралистично (или на картини, както е в „Под игото“). (Страшимиров 1911: 3)

В заключение Д. Страшимиров нарича „Към пропаст“ и „Борислав“ „вазовска битовщина на историческа снага“, а „Под игото“ – „битова каша“, която е невъзможно да бъде измерена с „критически аршин“.

Театралният наблюдател на подкрепящото Вазов сп. „Българска сбирка“, Никола Атанасов, прави опит за позитивен коментар на драмата „Под игото“, когато я представя в обзорната статия за 1910/1911 г. „През изтеклия театрален сезон“. Атанасов визира спектакъла по новата драматизация на Вазов, когато обобщава, че театърът „се прави с ефектни картини, които говорят само на окото, а не дават нищо на мисълта“, и че „нашият театър дава най-често живи картини“. Представата за театър все още спира до статично-декламативни, несвързани органично една с друга или, най-малкото, непроизтичащи една от друга сюжетни ситуации, които се сменят пред очите на зрителите. Движението по сцената, смяната на сцените – това не е действие в театрален смисъл. „Под игото“ е драма, която носи подобни недостатъци, признава добронамереният коментар на Н. Атанасов. Защитата му към драмата на Вазов изразява другата логика, с която се използва професионалната театрална сцена – все още по възрожденски театърът се възприема чрез неговата занимателна полезност, повече в качеството му на утилитарен инструмент, отколкото на изкуство. Н. Атанасов пише в подкрепа на Вазов, на цялостното му писателско присъствие в българската литература, без да пренебрегва и неговите драматургични опити:

„Под игото“ много биде охулена от някои отзиви. И тенденциозно, съвсем неоснователно. Тя е предимно битова пиеса и като такава трябва да се цени, а не да се мери с голям аршин, да не се прави сравнение с романа, отдето е извлечена. Кой ще отрече, че битът от неотдавнашното минало е изнесен с известна художественост? Ако калейдоскопичната смяна на картините малко дразни изтънчения вкус на прекалените естети, тя печели много с оная непосредственост, каквато внася във всяко свое творение старият майстор на българското художествено слово; печели и със силния патриотичен патос, с н’ам каква наивност, която ти говори за една целна, прекрасна първобитност на изобразените герои, както и на самия автор. И тя спечели сърцата на публиката. Сметките на учените ни литературни и модерни мозъци никак не ѝ пречат да се наслаждава от един истински живот на българската сцена, па макар тоя живот и да е наивен, без главоломни идеи и без предвзета претенциозност за модерност. (Атанасов 1911: 487 – 488)

Действително, резултатът от драматизацията на романа „Под игото“ не убеждава, че авторът е вложил особено творческо усилие или ново вдъхновение при работата си върху пиесата. Тя представлява сбор от добре подбрани сцени от романа, оживени и озвучени на театралната сцена. Критиците са прави, че с тях не се изгражда драматургично действие, че „Под игото“ съставя представление без вътрешен или външен драматизъм, и че персонажите са монолитни образи без развитие. Все пак, авторът центрира драматизацията около подготовката и избухването на въстанието и се отказва точно от битовите сцени – на изпита, на представлението, разговорите в метоха и в кафенето. От драмата отпадат Лалка, Хаджи Ровоама и калугерките, Иванчо Йотата – лицата, които не участват пряко в революционната сюжетна линия.
Премиерата на „Под игото“ е на 16 декември 1910 г. Спектакълът се играе 22 пъти през сезона. През следващата театрална година обаче не присъства в афиша на Народния театър.

***

През 1952 г. е създаден филм по романа „Под игото“. Замислен е като негова екранизация. Режисьор е рано починалият Дако Даковски. Сценаристи са Павел Спасов и Георги Крънзов. Главните роли се изпълняват от артистите Мирослав Миндов, Лили Попиванова, Петко Карлуковски (Боримечката). Във филма участват Апостол Карамитев и Константин Кисимов. А в масовите сцени, без имената им да бъдат изписани във финалните надписи, са бъдещите звезди на българските кино и театър, тогава студенти, Георги Георгиев-Гец и Георги Калоянчев. Филип Кутев композира музиката за филма.

„Под игото“ е първата суперпродукция на учредената през 1948 г. Българска кинематография. Филмът е дипломна работа на Дако Даковски, който завършва следването си във Всесъюзния държавен институт по кинематография в Москва. Даковски не само че получава необичайната за абсолвент задача да направи пълнометражен филм, но за него е награден с най-висшето държавно отличие в България тогава – Димитровска награда. Все пак, режисьорът не е млад студент. Първото му образование е право, завършено в Софийския университет. Увлича се от театъра и не работи по университетската си специалност, а постъпва като актьор в Скопския театър. Там негова колежка е Лили Попиванова, която кани за ролята на Рада Госпожина. След 9 септември Даковски заминава да учи кинорежисура в Москва (Ковачев 2008: 5–18).

Както постъпва Вазов при драматизацията на романа, така и при съставянето на филмовия сценарий, сценаристите центрират сюжета около революционната тема. За филмовия сценарий са добавени актуални за времето на 50-те години пропагандни послания. Кандов е марксист. Бойчо Огнянов идва в Бяла Черква със задачата от Централния революционен комитет да организира въстание. В сцената с изпита е добавен въпрос за Русия – къде се намира тя на географската карта, и при размяната на кратки въпроси и отговори се казва, че тя е „велика сила“ и „голяма държава“. Добавен е персонажът на английски дипломат, който подкрепя Турция, за да попречи на руското влияние, включително, поощрява „полицейските“ мерки срещу въстаниците. Появяват се Волов и Бенковски, който призовава за „чиста и свята република“, за „вярна служба на Отечеството“. Във филма са добавени събранието на Оборище, изгърмяването на първата пушка. А финалът прескача напред от сюжетното време и представя тържественото посрещане на руските войски. Последната поява на Бойчо Огнянов е в кадър в едър план, който го представя по време на боя с турския аскер. Жестовата патетика на позата цели да внуши героизъм. Тя се използва в последните кадри с Рада, която също е участник в битката, както и в изобразяването на Бенковски.
Заради подчертаното присъствие на темата за Априлското въстание като организираща сюжета на филмовия сценарий, филмът „Под игото“ придобива жанровите черти на историческа хроника. Н. Милев го причислява към българските исторически филми. Той изяснява позицията, от която се пристъпва към екранизацията на романа и изтъква причините за нееднозначното отношение към творбата и към нейния автор през 50-те г.:

Сценарната основа беше почерпила своите жизнени сокове от романа. От класическата творба бяха взети и пренесени почти буквално най-интересните епизоди и събития. […] В същото време беше проявена и своеобразна безцеремонност при „дописването“ на сюжета. […] Платформата на този нихилизъм беше: „очистване на Вазов от дребнобуржоазната му ограниченост…“ Съответно ключът на формално-стиловите и жанрови модификации очевидно може да бъде открит в почти рецептурно-нормативните изисквания към историческия филм в социалистическото киноизкуство и преди всичко в СССР през 50-те години. Главно в тази посока идват измененията чрез засилването на т. нар. батално начало, особено характерно за съветския исторически филм през тази епоха, и чрез допълнителната историческа конкретизация на имената, събитията и фактите. (Милев 1982 : 71)

Н. Милев резюмира мненията и препоръките, запазени в протоколи и други документи, свързани с производството на филма. Освен че трябва да се поправи Вазов при проявите на „дребнобуржоазния“ му мироглед, е необходимо да се „очисти“ Бойчо Огнянов от вътрешни колебания и съмнения, а Рада Госпожина трябва да се „въздигне“ до образа на Райна Княгиня. (Милев 1982: 74). Трагичният финал от романа на Вазов също е прекроен, така че филмът завършва със звучене в оптимистична тоналност.
Както става ясно, промените в сюжета са в много по-голяма степен отклик на идеологически изисквания, а не на кинематографични. Политическият и идеологически конюнктурен план на 50-те години допълва и коригира романа и пиесата във филмовия сценарий.

Филмът „Под игото“ се оказва, че е културно-идеологическа задача, залегнала в плана за производство на игрални филми през 1952-1953 г. Насоките за промени в сюжета са изработени от Сценарна комисия. Тя трябва да одобри предложението на сценаристите и го прави при третия предложен вариант, който също търпи промени „след консултация с Москва“. И. Братоева-Даракчиева изяснява подробно, с цитиране на документи и свидетелства на някои от създателите на филма, идеологическия натиск и политическите манипулации при подготовката на сценария (Братоева-Даракчиева 2013: 59–69).

Независимо от корекциите на и добавките към Вазовия разказ филмът в много отношения цитира романа, и дори, по-скоро, драмата „Под игото“. Вероятно сценичният жанр на произведението прави по-логични заемките от драмата към филма. В този смисъл особено интересен е героичният финал на драматизацията, който е толкова различен от финала на романа, колкото и филмовия финал. Пиесата на Вазов завършва с героична патетичност, като самият автор променя романовия край. Сценичният живот на произведението налага други посоки на общуване на творбата с възприемателя-зрител. Няма как сценаристите на филма, чиято задача е да напишат сценарий за екранизацията на романа, да не познават детайлно и драмата. Тя завършва със случайните срещи в планината на Огнянов с Боримечката, Соколов и Рада. Главните герои загиват героично, притиснати от потерята от турци и черкези. Раненият Соколов се прострелва с последния си куршум, за да не попадне в ръцете на преследвачите. Поради същата причина Рада моли Бойчо да я убие и той забива ятагана си в гърдите ѝ. След като я целува, грабва ятагана с думите: „Сега нека видят как умира един български апостол“. Загива, повален от куршумите на башибозуците. В това време Рада „внезапно скоква иззад камъка и фуква, политайки нагоре по скалата“, за да развее знамето с вика: „Ние умираме, но България не ще умре. Да живей свободата!“ и се хвърля в пропастта (Вазов 1911: 109).

Ако приемем, че филмът има два финала – единият по литературния сюжет, другият по идеологически указания, то литературният финал е аналогичен с края на драмата. Идеята за приближаването образа на Рада Госпожина към възрожденския символ Райна Княгиня също е идея на Вазов, според която той развива персонажа на главната героиня в пиесата. Рада извезва знамето, тя го развява и загива под него. Аналогична е патетиката на ситуации, на думи и на жестове във финалните кадри с Бойчо Огнянов и Рада от филма.

Интересен момент от отношенията роман – филм са визуалните „цитати“, които следва кинематографичното произведение. Търсено е подобие във външния вид на филмовите герои и някои сцени от филма с образите, запечатани в съзнанието на читателите от илюстрациите в първите издания на „Под игото“ (вечерята у чорбаджи Марко, самият чорбаджи Марко, Боримечката и особено Бойчо Огнянов).

Рисувани и кинематографични образи на Бойчо Огнянов, Боримечката и вечерята у чорбаджи Марко

Романът „Под игото“ е хвален и критикуван, съкращаван и допълван, преведен на много езици (включително и на съвременен български). Романът изтърпява различен натиск и множество корекции – жанрови, идеологически, филологически и т.н. поправки. Неговата художествена съдба изгражда интересния сюжет за възприемането на творбата в близки по време епохи, но с различни естетически и идеологически изисквания към текста на Вазов.

 

Литература

Андрейчин, Ив. 1910. Книга за театъра. София: Издание Иван Игнатов.

Андрейчин, Ив. 1911. Театрални бележки. // „Начало“, 1911, кн. VII–VIII, с. 497–502.

Атанасов, Н. 1911. През изтеклия театрален сезон. // Българска сбирка. г. ХVIII, кн. VII, с. 483–488.

Балджиев, В. 1896. Критика върху „Под игото“. София: Централна печатница на П. Калъчев и Сие.

Братоева-Даракчиева, И. 2013. Национална идентичност и класово-партиен подход: „Под игото“. – Българско игрално кино: от „Калин Орелът“ до „Мисия Лондон“. София: Институт за изследване на изкуствата, с. 59–71.

Вазов, Ив. 1910. Национализмът в нашия театър и изкуство. // Българска сбирка. г. ХVII, кн. IХ, с. 607–613.

Вазов, Ив. 1911. Под игото. Пиеса в 10 драматически картини от Ивана Вазов. Представена пръв път в Народния театър на 16 декемврий 1910 г. София: Издава централната книжарница на Т. Ф. Чипев.

Василев, Й. 2005. Иван Д. Шишманов и „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. – Иван Д. Шишманов – Форумът. Шишманови четения. Кн. 1, София: „Карина – Мариана Тодорова“, с. 53–57.

Говедаров, Л. 1910. Тържество в Народния театър. // Вечерна поща. г. ХI, бр. 3324, с. 3.

Ковачев, П. 2008. „Под игото“. – 50 златни български филма. София: „Захарий Стоянов“, с. 5–18.

Кръстев, К. 2001. Д-р Кръстьо Кръстев. Съчинения. Том втори, София: АИ „Проф. Марин Дринов“.

Кръстев, К. 1907. Иван Вазов. Беседа, казана в Елена на 17. VIII. 1905 г. – Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература. Тутракан: Издателство „Мавродинов“.

Миларов, И. 1896. Иван Вазов като романист. Критическа студия от И. Миларов. София: Печатница на Т. Пеев.

Страшимиров, Д. 1911. Драматическата война. // Камбана, бр. 1137 от 10 януари.