Изоставените жени в марша на прогреса

Изоставените жени в марша на прогреса
(„Ностромо“, Джоузеф Конрад)

Мая Горчева
УниБИТ

Abandoned women in the march of progress

Maya Gorcheva
UniBIT

The story of the imaginary Costaguana goes from the winning of first economic, then political independence to the settling of the rebellion. But the tranquility of steady progress has the marks of early decay, made visible by the parallel between collective ascendancy and the breakdown of love and marriage bonds. The novel Nostromo juxtaposes the “material interests of civilization”, the “provincial revolution”, and the loneliness of women in an inverse homology.

Keywords: Joseph Conrad, Nostromo, postcolonial studies

 

„...За нея обаче никой не мисли.“ (с. 329)¹

Само година отделя излизането на романа „Ностромо“ (1902) от обяваването на независимостта на република Панама (3 ноември 1903 г.). Актуален за съвременността си, когато предстои прокопаването на Панамския канал (открит 1914 г.), в днешния си прочит, романът показва, от една страна, също тъй актуалната днес постколониална проблематика, а от друга, – как англоезичната литература моделира тази проблематика. Самият автор е в двусмислена позиция спрямо колониалния канон на метрополията, доколкото английският език, както принадлежността към британската литература и въобще към това ментално пространство е несъмнено избор на автора, колкото лековато да звучи „избирането“ в постколониалните речовити еквилибристики днес. Метежът и извоюването на независимостта на Западната провинция на Костагуана са разказани след повече от 40 години, откак Конрад е напуснал родния Бердичев в Руската империя – на територията на Житомирска област в днешна Украйна, и по-малко от десет години, след като се е впуснал в романа на новопридобития английски език. Личната и националната травма на родения в пределите на Руската империя полски аристократ ли да да търсим, пренесени в Американския материк, или планираното от писателя налагане в жанровата ниша на екзотичните повествования, които демонстрират британската мореплавателна експанзия и тържеството на англо-саксонския прагматизъм?

Интерпретацията, която предлагам по-долу, – и която в дългата история на конрадознанието не може да претендира, че надхвърля вече изпробвани аналитични посоки, – оголва повествователната структура в две линии, които се пресичат и взаимно осветляват. Не бих ги търсила между тях критическо съизмерване, а по-скоро те са проявление на синхронното естетико-психическо умонастроение. В противоток на икономическото процъфтяване на провинцията около бъдещата столица Сулако и социално-политическите метежи и изблици на волята за самоопределяне всички индивидуални съдби, колкото и да са преобразени от събитията, остават затворени в самота. Колкото успехът определя колективната социално-политическа и икономическа история, толкова личните истории завършват с провали. Актуалният за Конрад геополитически контекст, придобил свръхнавременност в днешните разпитвания на постколониалното наследство, се разглежда от ъгъла на модернисткото разбиране за индивида, обречен на самота, и представата за фрагментаризирания свят, през едно отделяне между човека деятел в колективната, исторически регистрирана поредица от събития и човека в антагонизъм с колективното.

Сюжетът според колективната история проследява лъкатушната линия на модернизацията – икономическа и политическа – сред неравния политически живот с редуващи се „граждански войни, конспирации, революции и контрареволюции, пронунсиаментоси и плебисцити“ (Parry 1987: 112). Параходната компания, сребърната мина, строежът на железницата, изградени с чужди капитали и осигуряващи печалби извън местната република, са залог и опора на някаква сигурност, обединяващи усилията за налагане на относително стабилен в корупционността си режим. Столицата Сулако преживява идването на нов президентски режим, който е свален. На свой ред новата диктатура е пометена от местните пазители на „материалните интереси“ и стабилността, които извоюват отцепването на провинцията от Костагуана.

Наред с това, извън днешния идеологически дискурс на постколониалните изследвания, романът лансира схващането за антитезата между колективно значимото движение за национална независимост, резултат тъкмо от инфилтрирането на икономически цели и ефективност от ъншни фактори, и щастието. Романът говори за колективните места и метежи, които само показват самотата на индивида: самотата на острова убежище довежда журналиста Мартин Деку, пръв обявил плана за отцепване, до самоубийство; собственикът на сребърната мина, „Царят на Сулако“ Чарлз Гулд, е обгърнат в мълчание, скривайки както несъгласията, така и презрението си; изоставя една жена и после един мъж славният Ностромо, на свой ред обречен на самота, за да пази тайната на своето сребърно съкровище; самотни остават жените, влюбени във верни служители на „материалните интереси“. Именно тяхната съдба е в центъра на разглеждане, като ос, около която се събира и неразрешимата постколониална тематика. Като в сдвоението на феминистки и постколониални изследвания в правоверния научен дискурс днес, романът ги събира.

За тази актуалност на романа тъкмо в контекста на днешните постколониални дебати има изобилна литература с тезата за „Ностромо“ като „критика на глобалния капитализъм“ (Gurko 1962; Knapp-Hay 1963, 2003; Hunter 1983; Parry 1987; Conrad XXI 2005; Heuthorne 2008; Jasanoff 2017); също така обект на специален интерес са и женските персонажи, разглеждани в различни конфигурации.

Два тематични кръга, развити в романа, го поставят сред обсъжданите днес глобалистки извори. Първият, който се хвърля в очи, е междукултурният. В тясното пространство на западната провинция между сиера (назъбената верига на Кордилерите) и океана се събират местни и пришълци, стари или нови: индиос, чуло, негри, англичани, италианци, баски, момичета китайки в страноприемницата „Алберга Уна Италия“. Градската интенденсия пази знак от Кортес, а пътят към мината върви по камино реал на испанските завоеватели. Английският на романа е дублиран с глоси на испански. Карлос Гулд, администрадор на мината Сан Томе, е „Ел Рей де Сулако“ („царят на Сулако“).

Но интеркултурното смешение има ясни социални и професионални стратификации. Спрямо индианците миньори, обединени в някаква утопична общност като йезуитските мисионес (със социални грижи, еднакво облекло, та до обилното пиене на мате), двигатели на икономическия растеж са наследниците на европейските пришълци; европейски преселници обслужват новите строежи. Онова, което е модернизация, идва тъкмо като проникване и настаняване – като пренасяне на европейски модел. В Европа учат бъдещите политически водачи, или ги изпращат впоследствие в изгнание. Тъкмо в тази среда покълва и култът към „материалните интереси“ – опора на целенасочените действия и фактор за стабилизация, който възпроизвежда принципа на възхода на евро-атлантическите общества. Това е и светоглед, какъвто носят и интелектуалците, без връзка с някакви стопански цели, какъвто е споделяният от журналиста Мартин Деку „трезв материализъм“ (с. 197).

Тези идеи и нагласи кулминират в „теория за бъдещето на света“, проповедник на която обаче става американският магнат Холройд – той дава финансовата подкрепа за мината и като купува произвежданото сребро, осигурява печалбите ѝ, както и задава политическата линия, довела до отцепването на провинцията. В началото на ХХ век той заявява пред концесионера от Сулако, третото поколение костагуанец Чарлз, или Карлос, Гулд тази философия, чертаейки картината на онова, което не се различава от масовата днешна представа за глобалисткия либерализъм, наложила се от края на същия ХХ век:

[...] Ние тук знаем благоразумно да стоим на сухо, когато вън вали. Седим и наблюдаваме. Разбира се, някой ден ще престъпим прага. Имаме такива намерения. Но няма защо да се бърза. Самото време е длъжно да чака нас, най-голямата страна във вселената на Бога. Ние ще имаме решителната дума за всичко: индустрия, търговия, право, журналистика, изкуство, политика и религия, от нос Хорн чак до Протока на Смит, а и отвъд него, ако си заслужава да обърнем поглед и към Северния полюс. Сетне ще имаме време да поемем в свои ръце отдалечените острови и континенти. Ние ще движим деловата инициатива в света независимо дали то се харесва на света или не. Светът не може да избегне това, както не можем да го избегнем и ние. (с. 75)

 […] We in this country know just about enough to keep indoors when it rains. We can sit and watch. Of course, some day we shall step in. We are bound to. But there’s no hurry. Time itself has got to wait on the greatest country in the whole of God’s Universe. We shall be giving the word for everything: industry, trade, law, journalism, art, politics, and religion, from Cape Horn clear over to Smith’s Sound, and beyond, too, if anything worth taking hold of turns up at the North Pole. And then we shall have the leisure to take in hand the outlying islands and continents of the earth. We shall run the world’s business whether the world likes it or not. The world can’t help it—and neither can we, I guess. (I, 6)²

Според метакоментара на повествователя, ако тази реч показвала неумелост на интелекта на Холройд, то така той се изразявал, когато „трябваше да се изложат безспорни неща“. Онова, което този предвестник на глобалните конгломерати обещава на концесионера, е ни повече, ни по-малко „Ще бъдем с вас, докато работата върви добре“ (с. 77).
Това, което е самомнение на прагматизма, има своето криво огледало в избухналото движение в Костагуана, изплъзващо се от външния контрол на „материалните интереси“, назовавано, в пълно неведение за днешното политически коректно, като „негърски либерализъм“ (с. 143). В политическото въображаемо на местните водачи като Педрито Монтеро се раждат такива нелепи за метрополийно политически ясното концептуално мислене хибриди като „имперска демокрация“ и разумното сливане на „демокрация“ и „самодържавие“ в поредната местна диктатура. Тя е описана като чудовищно извержение тъкмо на местното наследство: генерал Монтеро, започнал поредната автохтонна революция срещу намесата на чужденците, оперетъчно събира местното с перата на западното:

Бялото перо, медният тен на широкото му лице, синьочерните мустаци под извитата надолу човка, многото злато по ръкавите и гърдите, високите лъскави ботуши с грамадни шпори, издуващите се ноздри, идиотският и деспотичен поглед на славния победител от Рио Секо криеха в себе си нещо зловещо и невероятно, това приличаше на жестока карикатура, пищна глупост, маскарадност, отвратителна гротескност на военен идол от ацтекски тип с европейска украса, очакващ почитта на поклонниците си. (с. 114) 

The white plume, the coppery tint of his broad face, the blue-black of the moustaches under the curved beak, the mass of gold on sleeves and breast, the high shining boots with enormous spurs, the working nostrils, the imbecile and domineering stare of the glorious victor of Rio Seco had in them something ominous and incredible; the exaggeration of a cruel caricature, the fatuity of solemn masquerading, the atrocious grotesqueness of some military idol of Aztec conception and European bedecking, awaiting the homage of worshippers. (I, 8)

В бунта има нещо кръвожадно и първично, което извира от природната първозданност.

От друга страна, икономическото развитие на концесията иска политическа стабилност, която американският покровител на сребърната мина осигурява, създавайки своя партия и подкупвайки политици и чиновници, т.е. корумпирайки местните, алчни и нетърпеливи да бъдат корумпирани. Идеалът за добросъвестност, ред, честност, мир (с. 110) върви с амбицията да се гарантира сигурност на печалбите – това е наложен отвън модел, който трябва да служи на „материалните интереси“.

Другият контекст на днешни дебати, чиято вкорененост романът на Джоузеф Конрад отмества назад във времето, е прехождането от индивидуално субективното към изначалното антропологически маркирано типизиране на мъжко и женско начало. Към тази двоичност привлича вниманието авторът в подготвения за изданието от 1917 г. увод, в който като ос на повествованието посочва двойката Ностромо и Антония: персонажи, които нямат непосредствена среща и допирни точки в сюжетното действие, въплъщения на две социални групи: „човекът от народа“ срещу интелектуално рафинираната аристокрация, така че отношението между мъжко и женско е преформулирано като социални различия. Те са в обратни отношения при развръзката: Антония губи любимия си, докато смъртно раненият Ностромо е съпровождан в последните мигове от любимата си – една също обречена на безвъзвратна загуба и самота жена. Първичната любов на блестящия капатас е противопоставена на самотното чувство и верността на Антония.

Противопоставянето между изначалното полово различие се опира на друг по-общ принцип: между женския инстинкт за преданост и мъжкия инстинкт за дейност (с. 73). Обединява жените едно презрение към богатството, с което те са дарени – не само за Антония и елегантните ѝ тоалети то е знак и привилегия, на които тя не обръща внимание, но също за Емилия Гулд. Във фините делнични описания изскачат още нюанси на това оразличаване, както при това: „Компетентността на мъжете по практическите въпроси – която мисис Гулд никога не оспорваше – беше много учудваща за нея, защото в доста съвсем очевидни неща мъжете се показваха като странно непрозорливи“ (с. 81).

Без да е изведено противопоставянето между половете по белега прозорливост / непрозорливост, съдбата на жените е много по-тясно свързана и разкриваща, отколкото тази на мъжете, чиято дейност прави историческото време. Историята на жените е история на общността, както брачният живот на Емилия е преплетен с историята на мината: „Последната фаза от историята на мината мисис Гулд познаваше непосредствено. Това беше всъщност историята на брачния ѝ живот“ (с. 66). В едно и също време тече разрастването на мината и нарастването на благосъстоянието на провинцията – и постепенно изтляват възторзите и привързаността. Именно тази история за щастието и любовта е втората паралелна история в романа, освен тази за икономическото възмогване на Западната провинция и политическото ѝ отцепване.

Ако политическата история чертае пътя към стабилизация и социален мир, то в хода на политическите метежи се разпадат брачни и любовни връзки. В разгара на метежа умира Тереза, жената на стария гарибалдеец, и Ностромо ѝ отказва да намери свещеник, който да ѝ даде последното утешения, пришпорен от неотложните си задачи. Епизодът става повод да се изложи доведена до пароксизъм двоичността на мъжко и женско: с осъзнаването на егоизма и цялата безполезност от това последно утешение, което отклонява от спасение на цялата общност. Без да е укорим Ностромо, „изоставянето“ на тази жена остава да му тежи като непосилно бреме и така да се каже като проклятие. „Красивата Антония“, загубила всеотдайно влюбения в нея Деку, посветил се на политическата кауза именно за да остане близо до нея, е наречена „историческа жена“ в помпозния, достоверен, но кух, разказ за метежа от свидетеля капитан Мичел, докато тя живее в никому неведомо обезцветено от самотата настояще. Все по-често изоставя съпругата си и Карлос Гулд, тъй като нови и нови грижи за мината го откъсват от дома. В метежа падат покосени тела на мъжете – жените са в редицата на бежанците. След метежа жените оплакват мъртвите. Както тази жена на каргадор, убит докато е защитавал реда, която Ностромо навестява. Тя е безсилната мъка, която няма кой да чуе:

Капитан Фиданца, не толкова колоритен, но винаги малко тайнствен, беше доста добре познат под високия покрив от стъкло и желязо на сулакската железопътна гара. Той взе един местен влак и отиде в Ринкон, където посети вдовицата на каргадора, починал от раните си (в зората на новата ера като дон Хосе Авелянос) в патиото на Каса Гулд. Съгласи се да седне и изпие чаша студена лимонада в бедната хижа, а през това време жената, без да седне, лееше поток от думи, които той не слушаше. Остави ѝ както обикновено пари. […] (с. 453–454) 

Captain Fidanza, unpicturesque, but always a little mysterious, was recognized quite sufficiently under the lofty glass and iron roof of the Sulaco railway station. He took a local train, and got out in Rincon, where he visited the widow of the Cargador who had died of his wounds (at the dawn of the New Era, like Don Jose Avellanos) in the patio of the Casa Gould. He consented to sit down and drink a glass of cool lemonade in the hut, while the woman, standing up, poured a perfect torrent of words to which he did not listen. He left some money with her, as usual. (III, 12)

Както предсмъртните заклинания на Тереза, нито мъката, нито думите имат някакво значение и нечуването им съвсем не е обида или незачитане. Просто историческото време върви благодарение на „инстинкта на дейността“. Но парадоксално нечуването на „инстинкта на предаността“ подкопава равния ход.

Епиграфът „За нея обаче никой не мисли“, който стои над статията, е казан за доня Емилия от безмълвно влюбения в нея доктор Монигъм. Този „никой“ е чисто и просто съпругът ѝ Чарлз Гулд. Ако в началото на романа постоянните натяквания на баща му, че бъдещето му е разбито, защото притежава сребърна мина (с. 58) звучат като един от ироничните гегове, на които е щедър разказвачът Конрад, то в развръзката на романа тази мина, превърнала се от детството му в обсебваща идея, го отнема от личния му живот и от любимата жена. Между двамата щастливи съпрузи през първите години цари разбирателство и Емилия изцяло се посвещава на плановете на съпруга си. Отново с тази неподражаема ирония повествователят описва дългите им разговори, крачейки по „кореадора“ под погледа на папагала и бодрите му възгласи „Вива Костагуана“. Сериозните разбори за състоянието на предприятието добиват също пъстропера оперетъчна окраска, сякаш в разрез с важността на „материалните интереси“. Самият принцип, изложен от съпруга ѝ, тя посреща с неверие и той ѝ се струва „ужасен материализъм“ (с. 80). Със своя „инстинкт за преданост“, абсолютно чужда на материалното (с. 73), Емилия преживява с трепет първите стъпки на разрастване, трепетът да докосне първия слитък сребро (с. 101). Приема и мълчаливото следване на „материалните интереси“, докато осъзнае, че съпругът ѝ – превръщайки се във въплъщение на прагматичното следване на „материалните интереси“, неотвратимо следвайки логиката им (с. 180, 185), – я изоставя. Добротворството на предаността се е оказало без значение:

Мъничка и изящна, сякаш лееше лъчи сред дълбоката сянка на преплетените клони, тя приличаше на фея, уморена от дългия низ на добрите си дела, защото в душата ѝ се бе промъкнало попарващото съмнение, че усилията ѝ са отишли напразно, а вълшебството ѝ се е оказало безполезно. (с. 448) 

Small and dainty, as if radiating a light of her own in the deep shade of the interlaced boughs, she resembled a good fairy, weary with a long career of well-doing, touched by the withering suspicion of the uselessness of her labours, the powerlessness of her magic. (III, 11)

През слабостта на жените става видим провалът на успеха, наречен „ужасен успех“ (с. 449), защото е успех на материалните интереси или на политическата стабилизация, но е успех на последния Гулд, успех, който ознаменува изчерпването на рода. Визионерството на Конрад за изтощаваненто на човешкото в успеха се изразява през видението на жената-оракул – трагическо тържество на мистичното предсказание и проницателността ѝ:

С пророческо прозрение тя се видя запазила само рухналия си младежки идеал за живот, любов, дейност – съвсем сама в „Съкровищницата на света“. На лицето ѝ със спуснатите клепачи се изписа дълбокият, сляп, страдалчески израз на мъчителен сън. И с бълнуващия глас на спящ нещастник, който лежи отпуснат в обятията на безмилостен кошмар, тя измънка неволно:
Материалните интереси. (c. 449) 

With a prophetic vision she saw herself surviving alone the degradation of her young ideal of life, of love, of work—all alone in the Treasure House of the World. The profound, blind, suffering expression of a painful dream settled on her face with its closed eyes. In the indistinct voice of an unlucky sleeper lying passive in the grip of a merciless nightmare, she stammered out aimlessly the words—
“Material interest.” (III, 11)

Постигнатата стабилизация се е оказала заредена със социално напрежение – „Кралят на Сулако“ отново трябва да бди над своята мина и потегля отново и отново за планината, защото „[и]ма, изглежда, опасност от вълнения сред работниците“ (с. 476). В очистеното от политическо насилие пространство се зараждат нови социални класови антагонизми.

Погледът на жената вижда една друга история извън тази на „дейноста“ и икономическото разрастване, траеща едновременно с неотклонната модернизация. Емилия вижда лицата на хората от тази земя, които ѝ се струват „все еднакви, сякаш изработени в същия потомствен калъп на страдание и търпение“ (с. 95), на тези „тези измъчени полудиви индианци“, у които се заражда вярност към изградената с техния труд мина. Пазителка на знанието за хората и земята, тази жена застава на пътя на настъпващия капитализъм. Тя буквално удържа предмодерното, както личи от такъв символичен жест, че тя осигурява запазването на хотела на стария италианец гарибалдеец от разрушение заради новостроящата се железопътна линия. Затова погледът на жената запазва миналото в настоящето и настоящето вижда през бъдещето:

Беше прозряла, че за да бъде животът голям и пълен, във всеки отминаващ момент от настоящето трябва да има грижа за миналото и за бъдещето. (с. 448) 

It had come into her mind that for life to be large and full, it must contain the care of the past and of the future in every passing moment of the present. (III, 11)

Проницателността на жените непрекъснато припомня изначалната непроменима бездомност и обреченост – предстоящия социален разпад; без наследник и без бъдеще ще остане титаничното дело на „материалните интереси“, а любовта спрямо него е „само кратък миг на забрава, кратко опиянение, възторга от което човек си спомняше с чувство на тъга за отминала дълбока скръб“ (с. 448). Разказът за раждането на новата държава тече в дисбаланса между колективната история, преразказана в словоизлиянията на подставен разказвач свидетел – безбрачния капитан Мичел, и чрез запазените за / чрез литературното повествование изоставени любови. Така да се каже, литературното повествование допълва онази незаписана история след епичния финал на всяка вълшебна приказка, след „три дни яли, пели и се веселили“, както гласи завършващата формула. Повествованието сегментира противоборстващите сили на човешкото, като ги разделя по изначалния белег на мъжкото – заредената с опустошителни следствия дейност, и женското – оцеляващо в безмълвна самота. Това визионерство, възсъздадено чрез въображаемия свят на романа, е удвоено чрез противопоставянето между човешкото общество, скупчено по крайбрежието под белия купол на Игерота, в което се наслояват пластовете на историята и етническите смешения, в което зреят смутове и страсти, и безмълвието на планината, покриваща с непрогледен мрак нощите над залива. Пряка връзка между природното и женското ще е ненужно усилие да търсим, тъй като това са световите алтернативи, които повествователят поставя като рамки и на сюжетното развитие, и на своята философия на социалното. Тъкмо жените, които са отвъд всесилието на материализма (и не могат да се справят със света), долавят тази първозданност.

„Материалните интереси“ и успешното развитие се настаняват и донасят невъзвратима промяна както на пейзажа, така на традиционния бит. Земята край брега вече принадлежи на железопътната компания („Тук вече няма да стават народни увеселения“, с. 115). Единственият останал знак от времето на първична природна хармония, преди да заработи мината, е един акварел на доня Гулд. Именно тя става и свидетелката и пазителката на паметта за далечните селца и обитателите на Костагуана, които вижда при първото пътуване и събиране на бъдещите миньори за концесията. Чрез жените и женския поглед е пренамерена традицията и историята на земята, не тази на алчните ацтекски идоли, а на трудовите ѝ хора.

 

Цитирани източници

Джоузеф Конрад. Ностромо. Прев. Христо Кънев. – Съчинения в пет тома. Варна: Книгоиздателство „Георги Бакалов“, 1985-1986.

Joseph Conrad. Nostromo. A Tale of the Seabord

https://www.gutenberg.org/cache/epub/2021/pg2021-images.html

Bloom, Harold 2010. Joseph Conrad. Edited and with Introduction by Harold Bloom. Bloom’s Modern Critical Views. Infobase.
Conrad ХХI 2005. Introduction. – Conrad in the Twenty-First Century: Contemporary Approaches and Perspectives. Ed. By Carola M. Kaplan, Peter Joseph Mallios, Peter Lancelot Mallios, Andrea White. Psychology Press, 2005, XIII-XXII.
Gurko, Leo 1962. Joseph Conrad. Giant in Exile. New York: Macmillan Company.
Heuthorne, Tom 2008. Conrad’s Troyan Horses: Imperialism, Hybridity and the Postcolonial Aesthetic. Texas Tech Univ. Press.
Hunter, Allen 1983. Joseph Conrad and the Ethics of Darwinism. The Challenges of Science. London&Sydney: Croom Helm.
Jasanoff, Maya 2017. The Dawn Watch: Joseph Conrad in a Global World. New York: Penguin, 2017.
Knapp-Hay, Eloise 1963. The Political Novels of Joseph Conrad. A Critical Study. Chicago & London: The Univ. of Chicago Press. (1983)
Knapp-Hay, Eloise 2003. Nostromo. – The Cambridge Companion to Joseph Conrad 2003, 81–99.
Parry, Benita 1987. Conrad and Imperialism. Ideological Boundaries and Visionary Frontiers (1983). Macmillan Press.
The Cambridge Companion to Joseph Conrad 2003. Ed. By J. H. Stape. Cambridge Univ. Press (1996, 1998).
White, Andrea 2003. White, Andrea. Conrad and Imperialism. – The Cambridge Companion to Joseph Conrad 2003, 179–202.

Бележки

¹Тук и по-долу даваме страниците от цитата на романа по превода на Христо Кънев от том втори на Съчинения в пет тома (Варна: Георги Бакалов, 1985). 

²Тук и по-долу цитатите на английски са от електронната публикация на романа в Project Gutenberg Ebook: NOSTROMO. A TALE OF THE SEABOARD. By Joseph Conrad. Дадени са частите и главите на цитираните откъси.