Да публикуваш по време на война

Да публикуваш по време на война
(Л. Деламира, „Какво знаят хората“, 1944)

Николай Аретов

To publish in wartime
(L. Delamira, “What do people know”, 1944)

Nikolay Aretov

Abstract

This paper aims to introduce a less-known Bulgarian woman writer (L. Delamira is a pen-name of Nesyalka Kableshkova-Varbenova, 1893 - 1975) and her only one fiction book “What do people know”. This collection of short stories mainly dealt with women characters and their physiological experiences. The style and themes were in the trend of the prose published by women writers at that time, but have no connection with Word War 2 and the political events of that time. N. Kableshkova deals with them in her novel which was published only postmortem.

Няколко въвеждащи думи за непознатата авторка зад псевдонима Л. Деламира. Това е Неделя (Недялка) Каблешкова-Върбенова (Пловдив 1893 - София 1975). Учи в Софийската девическа гимназия; завършва Американския девически колеж в Цариград (1907-1912), следва архитектура в Германия и завършва дипломация в Свободния университет в София. Изявява се като учителка, журналистка, преводачка, писателка, член на Съюза на българските писателки, (за тази организация вж. Назърска 2004). Активистка на Българския женски съюз, след смъртта на редакторката на „Млада българка“ Мила Коджабашева за известно време (1943) е отговорна редакторка на списанието.

Писателският ѝ път започва рано, когато, по примира на баща си Недко Каблешков, адвокат, общественик и книжовник, на 21 години, под името Неделя Каблешкова, публикува биографичен очерк за брат си, загинал съвсем млад по време на Балканската война – „Подпоручик Антон Каблешков, героят от Урли“ (Пловдив: печ. Труд на П. Беловеждов, 1914).

След това публикува епизодично, разкази¹ и статии, предимно в издания за жени - „Женски глас“, „Млада българка“, „Братско слово“ (Пловдив); тези публикации не са издирени и каталогизирани.² През 1944 г. излиза единствената ѝ самостоятелна белетристична книга - „Какво знаят хората“. Тридесет години по-късно прави неуспешен опит да публикува романа „Фасади“, който е върнат от пловдивското издателство „Хр. Г. Данов“. От по това време съвсем епизодично отново публикува разкази, подписани Недялка Каблешкова.³ Близо половин век по-късно и след смъртта на авторката романът все пак вижда бял свят като част от авторитетния феминистки сборник От сянката на историята: Жените в българското общество и култура (Т. 2., 2021), подготвен от Кр. Даскалова, Ж. Назърска, Р. Зошкова.

Недялка се насочва към преводи от английски в тежките за нея и за семейството ѝ години непосредствено след 1944. И приключва с тях с национализирането на издателствата. Всичките ѝ преводи са подписани с името ѝ по мъж – Н. Върбенова. По това време излиза преводът на „История на човечеството“ (София : Знание, 1945; Съвременник, 1993, 1994, 2010) от Хендрик Вилем ван Луун (някъде като преводачка е посочена Н. Розева, не успявам да разплета тази история) и детската книжка „Хайди История на една малка швейцарка: Роман за деца и възрастни, които обичат децата“ (София : Знание, 1946; 1992) от Йохана Спири. И двете книги пазеха се четяха и от следващите поколения в семейството, заедно с една друга, не по-малко интересната книга на ван Луун – „Изкуствата“, преведена от Христо Любенов (София : Славчо Атанасов, [1943]). В по-ново време и двете книги бяха преиздавани от различни издателства по тяхна инициатива. По това време излиза и преводът ѝ на „Годините напомнят“ (The Green Years, 1944; София : М. Г. Смрикаров, 1946) от Арчибалд Кронин.⁴ Вкъщи Кронин бе високо ценен автор, вероятно всички по-нови преводи бяха в домашната библиотека, имаше и руски издания на английски. Представата на Недялка за литература бе близка до Кронин и това личи във „Фасади“ – сюжетът е автобиографичен, фокусиран върху трудностите в живота, допълнени от известна социална загриженост, но без успешното преодоляване на житейските препятствията, характерно за серията романи на Кронин за д-р Шенън.

Много популярният и в България и превеждан скоро след английските издания Кронин⁵ и други английски автори, четени на английски или в български превод, биха могли да окажат някакво влияние върху писането ѝ. Ако се съди по запазената ѝ библиотека, в която бяха останали главно по-нови издания, тя се проявява интерес и към нобеловият лауреат за 1933 и обилно превеждан на български Джон Голсуърти⁶, който по-късно отново стана популярен с телевизионния сериал „Сага за Форсайтови“ (Би Би Си, 1967, по българската телевизия – от 1971) по поредицата романи, започнала да излиза през 1906 г.

Друг ценен от нея автор е Съмърсет Моъм, който започва да публикува през 1915 г., и по до 1944 г. излизат немалко книги, появяват се и български преводи⁷. От харесваният Греъм Грийн все още няма български преводи, а и творчеството му по-трудно би могло да се свърже със стила на Деламира. Уважаван от нея автор на разкази, бе и Ант. Чехов, библиотеката и пазеше едно по-ново издание на неговото творчество в 6 тома (1969-1970), но несъмнено руският класик е също бил четен много по-рано. Спомням си и за разговори по повод на „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг, романът излиза на английски през 1954 г., от приятели в Англия тя получи английско издание (не съм сигурен дали е първото). Поне за момента не успявам да открия пряка връзка между разказите от „Какво знаят хората“ и споменатите английски автори.

Сходството, което би могло да се потърси, между скромната българска авторка и английските майстори (и руския класик, при задължително спазване на мащаба) е в интереса към психологическите преживявания на определена група хора (градски жители, предимно от средната класа и интелигенцията), поставени в една по-скоро битова среда, без особен интерес към големите събития на епохата. Среда, в която се разгръщат сюжетите, е по-близка до Кронин, отколкото до колониите и светското общество на С. Моъм; на Деламира определено е по-близък праволинейният морализъм на Кронин и Йохана Спири, отколкото мекият цинизъм и скептицизмът на Моъм, а и на Голсуърти. Персонажите по правило са жени и събитията са видени през техните очи. Това отправя и към проблема за „женското писане“ (свързано в български контекст с 90-те години, т.е. близо половин век по-късно), за „женския почерка“, още повече, че авторката е активистка на Български женски съюз.

По това време в литературата от десетилетия присъстват жени, вероятно може да се говори за второ, дори за трето поколение (след първите предосвобожденски опити), като наистина единици са „каноничните“ поетеси и преводачки. (вж. Гичева-Михалчева 1937; Гичева-Михалчева 1938; Даскалова 1993, 2001; Малинова 1999; Назърска 2004; Кирова 2015, 2019; Иванчева 2015) По това време (30-те и началото на 40-те години) белетристика публикуват по-възрастните Евг. Марс, С. Йовчева, А. Каменова (която е практически връстница на Деламира), и по-младите Ф. Попова-Мутафова, Радка Зидиг (посочена от Гичева-Михалчева), Я. Язова… Проблематиката е в някаква степен обща, при това, допускам, Деламира съзнателно е търсела близост с творчеството на по-наложените по това време писателки.

Ясно е, че разказите, включени в сборника „Какво знаят хората“, са писани по-рано, но те излизат в съдбовната 1944 г., вероятно преди преврата, но след бомбардировките (започнали 1941) и в разгара на войната, в която България още не взима пряко участие. Както се вижда от по-късния роман „Фасади“, тези събития вълнуват авторката, но не и в разказите от „Какво знаят хората“. Тук разказите са насочени към частния живот.

Деламира изпраща новоизлязлата книга на Евгения Марс (може би и на други) със следния надпис:

9 декември 1944
На писателката Евгения Марс със сърдечна благодарност за насърчението.
От авторката

Не е ясно какво е било „насърчението“ и доколко двете са били във някаква връзка, името на Недялка не се среща в по-късните публикации за Марс (Симова 2004; Марс 2015). Възможно е Деламира да се е стремяла да следва повествователния модел на Е. Марс, така, както тя го е виждала, но не бих се наел да твърдя, че между разказите им има някаква по-сериозна близост.

По-друг характер има едно писмо на Ст. Чилингиров до Каблешкова от 20 юни 1947, т.е. около три години след излизането на сборника. Двамата се познават, между тях има някаква форма на литературно приятелство. От писмото се разбира, че по-възрастният и наложен писател (доскоро председател на Съюза на българските писатели и на Върховния читалищен съюз, 1941-1944) е познавал в ръкопис нейни разкази и, по думите му, и ѝ пожелал да престъпи своята „авторска стеснителност“ и да ги публикува. Нейното писмо е от 1937 и е запазено в архива на Чилингиров (ЦДА, ф. 108К (Ст. Чилингиров), орис 2, а.е. 1884). 10 години по-късно, може би малко пресилено или от куртоазия, Чилингиров отговаря, може би за втори път, след като е получил книгата:

Нещо повече, че Вие сте първият белетрист на българска почва, който смело, чисто по Мопасановски, поставя любовта и любовните отношения на чисто физиологична почва; който схваща любовта като един демонически, а не божествен елемент в отношенията между половете. И тъкмо това Ваше схващане, според мене, а правилното, истинното. То е, което прави човек такъв, какъвто си го знаем, а не какъвто ни се иска да бъде. (Семеен архив)

Не без известно пресилване, подобно представяне на любовта, наистина може да се потърси в някои от разказите в сборника – „Тъй е по-добре“, „Любовен възел“, „Късна женитба“, „За рожба“. Но по правило към това е добавена и известна доза сантиментализъм

* * *

Няколко заключителни думи за писателството на Недялка. За нея то бе нещо важно, но тя не се идентифицираше на първо място с него. От времето, в което я помня, а ние живяхме заедно повече от 10 години, тя сама се възприемаше, а и другите я възприемаха главно като учителка по английски.

Но аз се отклоних, да се върна към писателството на Недялка. По мое време тя сравнително рядко пишеше – спомням си за един-два нови разказа, които се коментираха в къщи. Напълно чуждо ѝ беше високото самочувствие „Писател“, което винаги ме е дразнило, едва ли само мен. Книжовният труд за нея, както се разбира и от романа, бе едновременно приятно и високо ценено занимание, но и средство да се изкарва някой лев. По мое време за нея бе невъзможно да подкрепя бюджета си с публикуване и затова писането стана нещо като хоби, което се практикува не особено редовно.

Едно уточнение, струва ми се пак отпреди мое време. Недялка е водила писателски кръжок, пак към читалище „Алеко Константинов“. Във всеки случай имаше някакъв кръг от пишещи хора, на който тя беше центъра, в някакъв момент те дори издадоха поне едно сборниче на циклостил. За тях Недялка беше авторитет – била е член на писателски съюз, участвала е в издаване на списание, превеждала е…

Не бих искал да коментирам литературните качества на написаното от баба ми. Несъмнено обаче е едно – „Фасади“ е достоверен документ за преживяното от една интелигентна жена в смутно време. Книгата е писана или поне започната по-рано, предлагана за публикуване и отхвърлена от издателство „Хр. Г. Данов“ през 1974 г., но в нея няма нагаждане към тогавашното време, нито обратната тенденция – самогероизиране със задна дата. Напротив, и желанието да се приеме новото, и разочарованието от него са предадени искрено и точно.

 

Литература

Аретов 2021: Аретов, Н. Недялка (Неделя) Каблешкова-Върбенова (1893-1975). За авторката на „Фасади”. Разпокъсани спомени (с. 381-385). „Фасади. Непретенциозен роман” (с. 391-493). – В: От сянката на историята: Жените в българското общество и култура. Т. 2. Извори за историята на жените: Дневници, спомени, писма, белетристика. Съст. Кр. Даскалова, Ж. Назърска, Р. Зошкова. София: УИ Св. Климент Охридски, 2021.

Български периодичен печат 1844-19344. Анотиран библиографски указател. Т. 1, София: Наука и изкуство, 1962.

Вачева 2007: Вачева, Алб. Жените и литературните институции. // Литературна мисъл, 2007, № 2, с. 158-167.

Вачева 2009: Вачева, Алб. (Не)възможната история на българската женска литература. - LiterNet, 03.02.2009, № 2 (111)

Времето на жените. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1997.

Гичева-Михалчева 1937: Гичева-Михалчева,Кр. Българската женска лирика. // Философски преглед, 1937, № 4 и 5.

Гичева-Михалчева 1938: Българският женски роман. - Философски преглед, г. Х, 1938, № 5, с. 468-484.

Даскалова 1993: Даскалова, Кр. Жените и българската книжнина (1878-1944). - В: Годишник на Софийския университет. Център по културознание, том 86, 1993, 71-93

Даскалова 2001: Даскалова, Кр. Женската идентичност: Норми, представи, образи в българската култура от ХІХ - началото на ХХ век. // Балкански идентичности. Ч. ІІ. Съст.: Н. Аретов, Н. Чернокожев. София: Институт за изследване на интеграцията, 2001, с. 157-228.

Жените в българската литература и култура. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2018.

Иванчева 2015: Иванчева, И. Гласове на жени в българската литература. Аспекти на междутекстовост (от средата на ХІХ до 40-те години на ХХ век). Просвета, С., 2015.

Кирова 2015: Кирова, М. Жените и канонът в българската литература. Варна: LiterNet, 2015.

Кирова 2019: Кирова, М. Най-ранната проза, създадена от жени в българската литература. Забравеният принос на Екатерина Каравелова и Вела Благоева. - Литературна мисъл, № 1, 2019, с. 20-33.

Майки и дъщери. Поколения и посоки в българския феминизъм. Съст. Р. Мухтарска. София: Полис, 1999.

Малинова 2015: Малинова, Л. Български поетеси между двете световни войни. София Ваньо Недков: 1999. Марс, Евгения. Извън сянката на Вазов. Съст. Е. Митова. София: Труд 2015.

Назърска 2004: Назърска, Ж. Клубът на българските писателки и професионалното утвърждаване на женския книжовен труд 1930-1946. - Издател, г. VІ, № 3, 2004.

Николчина 2002: Николчина, М. Родена от главата. Фабули и сюжети в женската литературна история. София: Сема РШ, 2002.

Симова 2004: Симова, Ж. Обичана и отричана. Книга за Евгения Марс. София: Гражданин, 2004.

 

Бележки