Ботев и Венета – идеологически трансформации на разказа
Ботев и Венета – идеологически трансформации на разказа
Анна Алексиева
Институт за литература – Българска академия на науките
Botev and Veneta: a Brief History of the Ideological Transformations
of the Narrative About Their Relationship
Anna Alexieva
Institute for Literature – Bulgarian Academy of Sciences
Summary
The paper is focused on studying a representative variety of narratives about the relationship between Hristo Botev and his wife, Veneta. The main sources used are biographical accounts dedicated to the national hero, various press articles, and literary texts written and published over a long period of time, stretching between three centuries. The narratives about Botev and Veneta are always historically-based and dynamic. In the first texts, published in the last decades of XIX c., there is considerable doubt about the material motives of the marriage. Then, this shadow is gradually removed in accordance with the process of the ideological modeling of the canonical national hero image, which should be narrated as positive with no options for alternative interpretations. In the post-socialist years, the relationship and marriage between Hristo and Veneta returned to narrative mode, marked with sensationalism, while some of them are written in a language, particularly for the yellow press and certain registers of the colloquial dictionaries.
Keywords: Botev, Veneta, marriage, narrative, ideological transformations
В този текст1 ще разгледам някои интерпретации на отношенията между Христо Ботев и съпругата му Венета, прокарани в биографии, статии и художествени произведения в широк времеви диапазон. Някои от тях са известни или са били част от каноничното знание за Ботев в даден исторически период. Други към днешна дата са маргинални, но в момента на издаването си са част от популярната култура, излизат в библиотечни поредици, отразяващи институционално наложения образ на миналото и в този смисъл са репрезентативни за конюнктурния прочит на връзката между Ботев и Венета. Ще бъдат разгледани и някои съвременни четива, в които тази връзка целенасочено фигурира в сензационен, неофициален вариант.
Тезата ми е, че разказът за Ботев и Венета е исторически динамичен – в началото е пропит от усъмнявания в материално-практическите подбуди на брака, които впоследствие са потиснати и трансформирани, за да остане или представата за безкористната любов, или внушението за идеологическо сподвижничество. Така е поне до постсоциалистическите години, когато като че ли интерпретациите отново се връщат към изходната си точка.
Споровете между биографите
Веднага ще отбележа, че обвързването на брака с материалното подпомагане е заложено в самите извори. В писмо до Иван Драсов от 26 юни 1875 г. Ботев пише: „Безпаричието ще да ме принуди да се оженя, за да можа да работя, но недей мисли, че моята шия влиза в хомотът“ (Ботев 1978: 321). Според Николай Аретов това признание „извежда на преден план рационални мотиви на брака, ако се извади пред скоби обичайното оправдание на младоженеца пред приятелите му“ (Аретов 2023: 186). Така или иначе на следващия месец Ботев се жени за Венета (според неговото си разбиране за сватба), а Венета – случайно или не – е племенница на заможния митрополит Панерет Рашев, който след първия ѝ неуспешен брак я приютява в Букурещ заедно със сина ѝ Димитър. Според сведения на нейната внучка Венета дава част от спестяванията си на Ботев за закупуване на печатница, грижи се за неговите сподвижници и близки, отдава се на домакинството, изобщо всички „предвиждания (…) в писмото до Драсов се сбъднали“ и Ботев „можел всецяло да се отдаде на работата си“ (Рашева – Божинова 1976: 44).
Прагматичният мотив за сближаването между Ботев и Венета най-директно е представен от Стоян Заимов, който в критическия си отзив за биографията на поета, написана от Захари Стоянов, твърди следното:
Ботев, притиснат от нямание на средства, решава да се ожени за пари, както се и ожени през 1875 год. за Венета, като имаше предвид, че тя ще наследи 60000 златни франка от уйка си, владиката Панарет Рашеев. (Заимов 1895: 174).
Когато пише за Ботев, Стоян Заимов винаги подчертава познанството си с него с изрази от типа на: „разказаните факти са верни (…), слушали сме ги лично от Ботева“, „това ние знаем от собствените му разкази“, „в качеството си на близък другар на Ботева, знающ неговата душа“ (Заимов 1895: 160-167) и т.н. Прави го и като реплика към Захари Стоянов, за да намекне за несвидетелската му позиция. Може би защото не познава лично Ботев (макар и да взема сведения от вдовицата му при написването на биографията), Захари Стоянов е по-балансиран в представянето на мотивите за брака като все пак също не пропуска информацията за наследството от шейсет хиляди франка:
[Венета] кърпела Ботйова и му перяла дрехите. Един ден му се обяснила, като го помолила да я отърве от тиранията на стареца [Панерет Рашев – А. А.]. Ботйов, който не се скъпял в своите симпатии и чувства за разни непознати хъшлаци, които да нахрани – каси разбивал, само по себе си се разбира, че към Венета, към една злочеста нравствено жена, трябваше да бъде по-щедър. Тя го пленила със своите взглядове към владиката и хъшовете. Още повече, че като наследница на стареца имала у него пай твърде дебело количество пари, около 60000 франка. (Стоянов 1983: 447)
През 1910 г. този фрагмент от биографията на Ботев е цитиран коментарно, в критично-саркастичен план от Иван Клинчаров, пореден биограф на Ботев, марксист, тесен социалист, който пише следното:
З. Стоянов вулгаризира до престъпност (...), когато остроумничи върху резоните, по които поетът се влюбил в своята бъдаща жена. Тя кърпела Ботйова и му перяла дрехите. Един ден, кой знае как и защо, „тя му се обяснила, като го помолила да я отърве от тиранията на стареца. Ботйов, който не се скъпял в своите симпатии за разни непознати хъшлаци, които да нахрани, каси разбивал, само по себе си се разбира, че към Венета, към една злочеста нравствено (има злочести и безнравствено! – И. К.) жена, трябваше да бъде по-щедър. Още повече, че като наследница на стареца (владиката Панарет Рашев – И. К.), имала у него пай твърде дебело количество пари, около 60000 франка“. С такова лекомислие, по една случайна „щедрост“, види се „по-дебела“ от глупостта на З. Стоянов, Ботйов ще се реши на една решителна крачка, без участието на сърдцето и на разума. (Клинчаров 1910: 451).
Съчинението на Захари Стоянов до голяма степен е цитирано избирателно-пропускливо – липсва ключовото изречение, обясняващо привличането между Ботев и Венета, ако не с „участието на сърдцето“ (както пише Клинчаров), то поне с това на „разума“, на идеологическата близост: „Тя го пленила със своите взглядове към владиката и хъшовете“. Липсва и друг пасаж от Захари Стоянов, който се намира непосредствено след изречението с прословутите „60000 франка“. Той съвсем денонсира утилитарните подбуди на брака:
…От парите се тя отказала, стига само да склони Ботйова и се ожени за нея. Горе-долу Венета изображавала от себе си настоящ хъш и бунтовник. Нейните чувства за гладните, омразата ѝ към владиката, отказванието ѝ от наследство и пр. били такива доказателства за благородство, щото Ботйов би сторил престъпление, ако я не вземеше. (Стоянов 1983: 447).
От цитатните вмешателства на Иван Клинчаров и изобщо от споровете между биографите могат да се направят някои изводи. През първото десетилетие на XX в. Ботев е все още в плен на поколенческата, комуникативна памет (Асман 2001) и свързаните с нея разнопосочни оценки за личността и делото му. Но влиза в ход процесът по изчистването на образа му от омаловажаващите го интерпретации (или от онези, нарочени за такива). Това е много видимо при Иван Клинчаров, който емоционално „разобличава“ всички податки, които биха могли да създадат впечатление за меркантилност у Ботев и да възпрепятстват изграждането на героичния култ.
Образцовите герои
Вследствие на този процес през междувоенния период Ботев вече е безспорен герой, заел е челно място заедно с Левски в селекцията на „специалните мъртви“ (Brown 1982) и казусът с женитбата му, ако все още изглежда проблемен, е такъв най-вече на синтактично ниво. В повестта „Поетът бунтовник“ от Теодосий Анастасов например, публикувана през 1935 г., не друго, а тъкмо съчетаването на конструктите, съседството на две конкретни изречения може да насочи към рефлексия в полза на утилитарния мотив на героя:
Венета подпомогна своя другар с 1250 лева, за да си купи печатница, в която да продължи издаването на вестник „Знаме“. В 1875 година Ботйов и Венета се венчаха. (Анастасов 1935: 28).
В проспективен план представата за прагматичния подход на героя не заглъхва напълно, но изглежда все по-отстранена от финансови параметри и точни числа, все по-насочваща към друг тип полза – за „общото дело“, и в друг тип грижа от страна на Венета – домакинска, битова, майчинска. В повестта на Коста Домусчиев „Най-великият син на България“ от 1938 г., която също като произведението на Теодосий Анастасов отразява патриотичните и просветните цели на междувоенния период, тези трансформации изглеждат така:
Тайно от владиката Венета се грижила за юнаците на Ботева, като ги снабдявала сегиз-тогиз тайно с ризи, кърпи, чорапи и други помощи, от каквито се нуждаели по-бедните от тях. Точно това най-много харесвало на Ботева. Една вечер Венета пристанала на Ботева и сватбата станала през м. юлий 1875 година... (Домусчиев 1938: 40-41).
Повестите на Теодосий Анастасов и Коста Домусчиев днес са напълно неизвестни, но през 30-те години на XX в. са част от явление, което може да бъде наречено „потребление на идентичност“. С това понятие Ан-Мари Тиес означава институционалния почин свободното време и развлечението да бъдат натоварени с патриотично-възпитателен заряд (Тиес 2011). У нас той е особено видим в периоди на засилен национализъм – през 30-те години на XX в. и последвалите военни години, белязани от нарастващ авторитаризъм, а също и след 50-те години на XX в., когато започва ревизията на комунистическия интернационализъм. И през двата периода е налице институционален стремеж за мобилизиране на общностите, особено младежките, за родолюбиво-познавателни начинания през свободното време, което се оказва до голяма степен контролирано. Организираните посещения на музеи, на туристически обекти, свързани с революционното минало, четенето на популярни „исторически“ произведения извън каноничния списък, но нелишени от образователен потенциал са само малка част от мероприятията на идентичностното потребление, насърчавано и възприето като държавна политика. В този смисъл книгите на Т. Анастасов и К. Домусчиев са както занимателни четива и някакъв вид комерсиална, „бърза“ литература, така и медиатори на наложената „дясна“ идеологическа конюнктура. Още повече, че произведението на Т. Анастасов е част от библиотечната поредица „Велики българи“, която почти конвейерно произвежда животоописания на възрожденски герои и заедно с други подобни поредици от 30-40-те години („Древна България“, „Български исторически романи“, „Български царе“ и др.), посветени на персонажи и от други исторически периоди, се опитва да низпослави, да популяризира утвърдения на институционално ниво национален героичен пантеон. Затова и книжките от тези „исторически“ поредици често пъти носят одобрителните печати на различни учреждения и министерства: на просвещението, на войната, на търговията, дори на Светия синод (Хранова 2011: 235; вж. също и Георгиева-Тенева 2003; Стоянов 1998).
Понеже – пак да повторим – подобни произведения следват официалната културна политика, която към онзи момент е „дясна“ и консервативна – не е учудващо, че в повестта на Теодосий Анастасов бракът между Ботев и Венета е назован „венчавка“: понятие, което отпраща повече към религиозния, отколкото към гражданския речник, доколкото има конотациите на църковен обред, „свето тайнство“. За сравнение – лявото писане на Иван Клинчаров няколко десетилетия по-рано напълно омаловажава тези значения:
Надве-натри ступал „сватбата“ по новата мода, сир. без поп и без светена вода, в присъствието на голтаци хъшове (…). Настоявала наистина Венета „да се направи тази сватба по закон“, да не става толкова „ашкере“, но веднага, от уважение към чувствата на поета, които тя държела по-горе от глупавата религия, отстъпила. (Клинчаров 1910: 453).
След утвърждаването на социалистическия режим – предвид стремежа към „атеистично възпитание“, ретроспективно прехвърлен и към възрожденското минало (вж. напр. Ницолов 1962; Бъчваров 1966) – отношенията между Ботев и Венета са регламентирани единствено като „граждански брак“:
През юли 1875 година Ботев встъпил в граждански брак с вдовицата Венета Петрова, по баща Минчева-Везирева, родом от Търново. Тя живяла седем години като вдовица при вуйчо си, владиката Панарет Рашев. (Димитров 1948: 142).
През юли той встъпва с граждански брак с Венета Петрова, по баща Минчева Везирова, родом от Търново, която обича с най-нежни чувства. (Унджиев 1856: 51).
Що се отнася до статута на Венета преди обвързването ѝ с Ботев – почти всички разгледани автори я определят като вдовица, вероятно не познавайки (или игнорирайки в полза на идеализацията) биографичния сюжет за напуснатия първи съпруг Дончо Петров, споминал се в Търново чак през 1907 г. 2
Макар и вдовица, не дотолкова хубавица, млада и от „фамилия“, Ботйов обикнал тая жена за нейния добър характер (Стоянов 1983: 447); Отец Панарет, като неин сродник, взел под опека младата вдовица (Клинчаров 1910: 441); Мъжът ѝ беше умрял наскоро след венчавката и беше оставил младата вдовица с пеленаче в ръце (Анастасов 1935: 28); Красива и стройна, Венета – така се наричаше племенницата, още при запознаването почувствува симпатия към младия учител (…) Отначало Ботьов мислеше, че е момиче, но по-сетне разбра, че е вдовица току-що махнала своя траур (Савчев 1935: 268-269); ...Венета, млада и хубава жена, вдовица, с едно дете на име Димитър (Домусчиев 1938: 40); …след смъртта на мъжа си, останала без средства, била принудена да дойде тук – при вуйка си… (Иванов 1942: 65).
Особено любопитна – с оглед „табуирането“ на темата за развода – ми се струва една историческа пиеса от 1942 г. на неизвестната днес авторка Нели Мадемджиева, в която се споменава за нещастния първи брак на Венета, прави се предположение и за неговото разтрогване, което обаче в духа на добрите нрави набързо бива отхвърлено:
Венета: – Сама да живея не мога. Ще трябва да се омъжа, а не смея, защото бях омъжена веднаж. Сираче бях и вуйчо ми Рашев ме омъжи насила. Не пита сърцето ми. Омъжи ме по сметка. И аз бях нещастна в брака.
Хр. Ботйов: – (любопитно). И се разведохте?
Венета: – Не. Внезапната смърт на мъжа ми ме избави от нежелания брак. (Мадемджиева 1942: 79-80).
В цитираните дотук фрагменти може да се проследи и едно постъпателно „разхубавяване“ на образа на Венета, започващо от „не дотолкова хубавица“ (според Захари-Стояновия поглед от 1888 г.) и стигащо до „красива и стройна“, „млада и хубава жена“ при по-късните автори. Тази визуална трансформация отново е пример за движението от свидетелска памет (както бе споменато, Захари Стоянов общува с Венета при подготвянето на биографията на героя) към дистантната, културна памет на пишещите за Ботев през 30-те години на века, при която фактичността отстъпва място на идеализацията. Тя се отнася не само до героя, но и до целия му антураж (Венета е прекрасна, баба Иванка – мъдра, Ботьо Петков – извънредно почтен и т.н.). Същевременно, за естетизирането на Венетиния образ значение има и засилващият се национализъм към 30-40-те години на века, който в съчетание с известно фашизиране също предполага акцент върху физическата привлекателност – красота и издръжливост както на духа, така и на тялото (Зонтаг 2016).
Би могло да се помисли, че разказът „Венета“ на Фани Попова-Мутафова, публикуван през 1935 г. в книгата ѝ „Велики сенки“ (носеща издателските данни на библиотека „Древна България“), е изключение от все по-налагащата се тяга към външното и телесното. В този разказ героинята, чакаща завръщането на съпруга си, без да знае, че той е преминал Дунав с четата си, изглежда физически изтерзана с „поизмръзнало си тяло“, пронизано от „безименна тревога“. Представена е смазана от умора, гладуваща „по цели дни“, с „надвесено над работата чело“. Майката на Ботев пък е изобразена с „изгорели от плач клепачи“. Тези синекдохи на травмираната женска телесност очевидно имат за цел да подчертаят важността на друг тип красота, която баналният речник би определил като „вътрешна“ и „духовна“. Вземаща превес при женските фигури, тя обаче не обеззначава външната привлекателност на Ботев, видян като „кумирът на всички жени, висок, строен“. Дори в представите на Венета обстоятелството, че този кумир е „избрал тъкмо нея, между толкова други: по-млади, по-богати, по-хубави“, е огромна привилегия (Попова Мутафова 1935: 47-51).
Вижда се, следователно, че характерните за този период естетизации не са зачеркнати и при Фани Попова-Мутафова, а само са приели сексистка насока, уплътнена с антифеминистки нюанси. Още повече, че писателката е известна с консервативните си възгледи и с привързаността си към националсоциализма. В статията си „Какво жената е спечелила и какво тя е загубила чрез своята еманципация?“, публикувана през 1934 г. в сп. „Философски преглед“, тя убедено твърди – като дава положителни според нея примери от обществения ред в Германия – че жената трябва да бъде най-вече съпруга, домакиня и майка, като тази роля е артикулирана с разни есенциалистки понятия като „естествена“, „природна“, „най-стара“ (Попова-Мутафова 1934: 18-22). Година по-късно авторката тества художествено тези си разбирания в разказа „Венета“, в който службата на героинята е изцяло в частната сфера, в пространството на бита, където трепетно очаква вест от съпруга си:
Тя, която се бе отказала от богатото си наследство, която бе напуснала двореца на вуйчо си, за да последва поета и бунтовника в мрачния му бордей, за да пере ризите и да кърпи дрехите на другарите му – сега не се оплакваше. Само да го знаеше жив и здрав, само да чуваше, че скоро ще се върне при нея. (Попова – Мутафова 1935: 49).
Фани Попова-Мутафова, разбира се, не е единствената, която поставя Венета в подчинена, домакинска позиция, напълно отдалечена от „високите“, „мъжки“ разговори за революционните дела. В пиесата „Ботева епопея“ на учителя Васил Генев – „играна с голям успех“, както пише на последната страница на книжката, „в Севлиево, Сухиндол и в някои села на околията през 1935 год.“ – Ботев се обръща към Венета с една от устойчивите за междувоенното време представи за женските (не)способности:
– Венето, жените още са неспособни да разберат обществените работи. Зове ме обществен дълг. Иди си гледай работата. Аз ще ти се обадя на тръгване. (Генов 1936: 16).
А през 40-те години на века отдаването на Венета изцяло на домакинската работа (която изглежда досущ като слугинска) явно я доближава до наложената представа за образцовата българка – поне според историческата драма на Иван Богданов „Смърт или свобода“:
Венета – Че ще гладувам, че ще мизерствам, че ще пера, най-после, кирливите и скъсани ризи; това не само че не ме отчайва, но дори и окуражава (…).
Войновски – Мойте искрени почитания към идеалната българка, каквато аз имах честта и щастието да видя във ваше лице, госпожо!
Венета – Не заслужавам до толкова, г-н Войновски! Това е мой дълг…“ (Иванов 1942: 72-73).
Идеологическо сподвижничество
През социалистическия режим се забелязват някои промени в интерпретирането на брачните отношения между Ботев и Венета. Преди всичко двамата са представени като идеологически съмишленици. Макар и необразована, Венета е по-сведуща в обществените дела, по-радикална спрямо вуйчо си Панарет Рашев (чието положение изглежда не особено благоприятно и защото е владика, и защото е богат). Обикновено се изтъква обстоятелството, че „тя изоставя богатия и спокоен дом на вуйчо си и въпреки заплахата да бъде лишена от наследството му предпочита бедния живот на поета революционер с неговата несигурност пред бъдещето“ (Унджиев, Унджиева 1975: 614). Когато дванадесет години след смъртта на владиката завещанието му е отворено и става ясно, че наследството, което той оставя на племенницата си, е значително, тя използва доходите си – в духа на социалистическата представа за добродетелност – за да подпомага разни „нелегални дейци на тракийското и македонското освободително движение“, а също и работници, участващи в железничарската стачка от 1907 г. Освен това не изпитва „никакво уважение към тогавашните управници на България, които счита за кариеристи“ и страни от „лица с високо обществено положение“ (Унджиев, Унджиева 1975: 621).
Едно от сигурните доказателства за прогресивността на Венета – пак според автори от разглеждания период и като контрапункт на предходните консервативни нагласи – е способността ѝ да „скъса с традицията и да приеме граждански брак, който вероятно не е бил и регистриран“ (Унджиев, Унджиева 1975: 614).
Опроверган е и вдовишкият статут на Венета отпреди брака ѝ с Ботев. През 70-те години на XX в. нейната внучка (дъщерята на сина ѝ Димитър Рашев) публикува спомени, в които подробно разказва за изоставения съпруг, сарафина Дончо Петров, и цитира документ (НБКМ – БИА II. A. 7638), от който се разбира, че през 1870 г. той е отправил официално запитване към Букурещката българска община дали Венета е решила окончателно да разтрогне брака им. Навярно е получил утвърдителен отговор и „отпустително писмо“, защото впоследствие се оженва повторно (вж. Рашева-Божинова 1976: 19-20). През социалистическите години дръзката постъпка на Венета не предизвиква неодобрение, различно тълкувание или порив за прикриване, а се схваща като знак за еманципиране и издигане „над еснафските условности“. За тръгване „по свой път“, който обаче не бива да се мисли в плана на своеобразността, защото е дословно следване на „заветите на Ботев“ (Унджиев, Унджиева 1975: 622). Изглежда все пак, че и това е достатъчно за окачествяването на Венета като „първата еманципирана българка“ (Стойчев 1949: 7) в някои публикации от разглеждания период.
Самият Ботев е представен с най-напредничав мироглед, формиран – очаквано – в Русия, където се запознава с новите „социални учения“, издигащи „жената до равнището на мъжа-боец“ (Коджейкова 1946: 3). Това „издигане“ води и до известно асексуализиране, до откъсването ѝ от категориите на „природното“, „естественото“, „биологичното“, така характерни, както бе споменато, за реториката на предходния период. Неслучайно някои социалистически статии, изградени като антитеза на предишната идеология, държат да подчертаят, че за Ботев жената не се свежда до възпроизводствената ѝ функция и семейно-битова ангажираност:
…нашите фашисти окастриха произведенията на поета или ги тълкуваха по фашистки. Такова фашистко тълкувание се опитаха да дадат и на отношението на Ботева към жената. Неговото най-прогресивно схващане за жената изкараха кажи-речи еднакво с това на Хитлера: жената трябвало да бъде жрица на семейното огнище, да ражда децата и да слуша мъжа повелител. (Коджейкова 1946: 3).
Но макар и разглеждана отвъд модела „майка и домакиня“, социалистическата Венета си остава несамостойна, в плен на етикета „Ботева съпруга“ и на двойното, така да се каже, отражение – рупор е на Ботевите идеи, които на свой ред през този период са отзвук на марксически построения.
Заобикаляне на канона
Постсоциалистическите години минават под знака на обеззначаването на любовта – било при интерпретирането на биографичната връзка между Ботев и Венета, или в осмислянето на отношението на Ботевия лирически субект към жените.
В академични литературоведски текстове се споменава за низвергването на сантименталностите от революционния репертоар, който ги определя като „робски“ и „луди“ (вж. напр. Пелева 1998: 203-204; Кирова 2002: 40-41). Набляга се на „монологичната властова позиция“ (Станева 2006) на Ботевия лирически Аз, натрапващ разни идеологеми на любимата, която остава смълчана и текстово непредставена. Обръща се внимание на „грубостта“ на този Аз към едно от „вместилищата на различието – жените“, за която „доминирания от Ботев български канон“ като че ли остава глух (Камбуров 2004: 27-30).
Академичната тяга към затворения прочит задълго задържа интереса към Ботевия лирически човек и до голяма степен пренебрегва реалния, до чиято биография, особено в частта с Венета, започват да се домогват популярните четива. Сред тях правят впечатление – не толкова с качествата си, колкото с по-големите си обеми – два исторически романа: на Неда Антонова „Неговата любима“ (2015) и на Бойко Беленски „Да каже нявга народът…“ (2020)3. И двата романа залагат на темата за любовта като рекламна стратегия. За да сработи тя по-успешно, второто издание на книгата на Неда Антонова дори е преименувано на „Баладата. Любовта на Ботев и Венета“, а на задната му корица стои следният анонс: „Има такава любов. Тя съществува, защото в нея вярват! Подобно на Бог. Не любов, а балада. Българската балада на века!“ (Антонова 2022). Публикация за новоизлязлата книга на Бойко Беленски пък се опитва да събуди интереса на редовия читател със заглавието „Нов роман представя любопитни факти за любовта на Христо Ботев с търновката Венета“ (Ангелова 2021).
Но и в двата романа, независимо от обявленията и надписите на кориците, всъщност любов няма, поне от страна на Ботев. В книгата на Неда Антонова той гледа на Венета, почти като в текстовете от предходно разгледания период, откъм идеологическата близост или откъм родството (нарича я ту „байрактар“, ту „сестра“ и „майка“), но не и от перспективата на интимното преживяване. Ето някои фрагменти от книгата, сюжетно подбрани от момента на „приставането“ на Венета до „прощаването“ ѝ с Ботев, преди той да замине за Русия в търсенето на „крилатия Филип Тотю“ и пари за четата, които до голяма степен илюстрират това отношение:
Отвън в сянката на зида ни чакаше Ботйов. Ни дума, ни знак на нежност към пристанушата. Само бърза прегръдка на Димитрето:
– Порасло момчето! (с. 83).
…Христо тури ръка върху рамото на госпожа Венета, като да му беше тя не съпруга, а баш байрактар, и извика към всичката сватба:
– Ей я, момчета! Ей тази жена аз избрах за ваша сестра и майка!“ (с. 86).
…склони глава и целуна по челото сянката на жената. Това им беше прощаването. Такава им беше любовта. Без звук и без реч“. (с. 94).
Сходно е положението и в романа на Бойко Беленски, който в интервю направо заявява, че е „пресилено да се каже, че Ботев е изпитвал към Венета разтърсващи и пламенни чувства“ (Ангелова 2021). В същото интервю авторът подчертава, че в книгата си е пресъздал „отношенията между двамата реалистично, без фалш“ (Ангелова 2021). Изглежда, че представата му за реалистичност включва не само низвергване на любовните емоции, но и известна корист в причините за обвързването между героите – както от страна на Ботев, който все пак не пренебрегва напълно мисълта за наследството от владиката, така и от страна на Венета, която навярно търси сигурност и подкрепа:
Всичко у нея бе пресметнато и целенасочено. Благоразположението ѝ бе съмнително. Към какво се стремеше? Какво преследваше? Дали пък загрижеността и всеотдайността ѝ не бяха опит за надхитряване и привързване на мъжа към семейното огнище? Навярно перспективата да отглежда сина си сама, без бащина опека, я безпокоеше. Но много по-користен се оказа самият Христо Ботев. (Беленски 2022: 158).
На всичкото отгоре – след липсата на любов и пресметливостта – идва и влошаването на отношенията след встъпването в брака. Всеотдайността на Венета преминава в раздразнение, ревност и озлобление; тихият ѝ, монотонен глас постепенно става „остър и режещ“ (с. 216). За постоянното ѝ оплакване (от преумора, недоимък и липса на съпружеско внимание) авторът изнамира възгрубо сравнение – „като досадно насекомо тя не преставаше да му опява“ (с. 215). Ботев, от своя страна, пренебрегва напълно ангажимента си към дома („бе забравил за новороденото и за съпругата си“), поради което става обект на доста низови укори („Голям си егоист!“, „Приличаш на петел с проскубана перушина и изкълван гребен…“, „Ти си от камък!“, с. 215-218).
Не е пощадена и външността на Венета, описана във все същата грубовата стилистика, която авторът навярно схваща като инструмент за придаване на реалистичност:
Носеше шапка, която я правеше да изглежда като зелка в главата (…). Той я огледа критично. Очите ѝ бяха биволски и така лошо гримирани, все едно се блещеше (…). По улицата минувачите още я изпровождаха с очи, но това не бе заради красотата ѝ, с която не можеше да се похвали, а поради спретнатите дрехи, които Панарет ѝ донасяше от Австрийско. (Беленски 2022: 145).
Както изглежда, историческите романи от новия век връщат разказа за Ботев и Венета в началото – преди той да бъде изгладен от културната памет, преди Венета да е станала „хубавица“, а Ботев – безукорен съпруг и герой. Струва ми се, че връщането към изходната точка е породено не от порива към „реализъм“ и „автентика“ (сами по себе си невъзможни за постигане), а от уклона към сензационност, който се изразява в ударно разколебаване на различни втвърдени представи за Ботев и за Възраждането. В книгата на Неда Антонова например Ботев е убит не от враг, а от свой; пак според същата книга майката на Левски се самоубива, хвърляйки се в кладенец, а брат му Петър живее като просяк. Освен това Ботев може и да не обича Венета, но в нея е влюбен един негов четник – Слав Калистов, който е основен герой в романа и първолично води цялото повествование под някаква форма на сказ, която явно изглежда особено ефектна на авторката. Неслучайно първото издание на романа е озаглавено „Неговата любима“, допускайки нарочна многозначност в предположението чия любима е всъщност Венета – на Христо или на Слав, като сюжетният отговор насочва към последния. Въобще – налице са всевъзможни отклонения от каноничния разказ за Ботев и неговото време в посока на изненадващото и бомбастичното, а също и на себеподривното, доколкото все се оказва – според книгата – че българи погубват своите герои.
В романа на Бойко Беленски сензацията приема и друга траектория, която изглежда открито сексуална4, на моменти вулгарна, във всеки случай стигаща до стилистика5, характерна за жълтата преса или за някакъв, да го наречем, квартално-тарикатски репертоар, с който се описва отношението на Ботев към жените:
Евгения много му харесваше. Жалко, че бе малко по-възрастна от него. Той си падаше и по младичката даскалица Параскева Шушулова. Така се разкъсваше на две, а ако турим в сметката и Мария Пулиева – даже на три… (Беленски 2022: 21).
Полякинята беше красива и надарена. Христо не откъсваше гледци от пищните ѝ форми (с. 62).
… вече я гледаше с очите на самец… (с. 142)
Стига се – вероятно за първи път в художествените текстове за Ботев – до описание на сексуален акт между него и Венета, при което насред тривиалните изображения, характерни за масовата литература, героят все пак романтически се пита „Бива ли ме в любовта?“ (Беленски 2022: 156).
Изобщо, през новия век Ботев и Венета се оказват вплетени в конгломерат от баналности, сензации, слухове, медийни представи, паранаука, конспиративност. И двамата автори – подобно на междувоенните си предходници, специализирани в серийно производство на животоописания, издават десетки други исторически четива от комерсиален порядък. За разлика от писателите от 30-40-те години на XX в. обаче, които следват каноничния исторически разказ, Неда Антонова и Бойко Беленски го заобикалят в посока на „тайните“, „неизвестни“, „премълчани“ от учените биографични сюжети. Освен за Ботев и Венета Неда Антонова пише книги и за „царица Елеонора Българска“, за „неканоничната светица“ Преподобна Стойна, за „любовта и смъртта“ на Васил Левски, за „греховната младост“ на Паисий Хилендарски – цитатите са все от самите заглавия на изданията. Бойко Беленски на свой ред попълва героичния пантеон с книги за тракийски „предтечи“ (романът „Веда за Орфей“), средновековни владетели (Телериг, Омуртаг, Калоян), фигури от възрожденското и следосвобожденското време (Раковски, Стамболов, Вазов), като е публикувал и серия романи за убийствата на Поли Пантев, Георги Стоев, Георги Илиев и др. герои на подземието.
Изглежда, че в тази сплав от национализъм и булевардност се помества и историята за Ботев и Венета, която в постсоциалистически условия занимава най-вече автори, които академичното високомерие би определило като маргинални и второстепенни, но чиито тиражи сочат немалък читателски интерес.
Литература
Анастасов, Теодосий 1935. Поетът бунтовник: Христо Ботйов. София: Ново училище. Библ. Велики българи. Животописни разкази № 13.
Ангелова, Веселина 2021. Нов роман представя любопитни факти за любовта на Христо Ботев с търновката Венета. – Достъпно на: https://www.helios-as.com/2021/01/31/нов-роман-представя-любопитни-факти-з/ (видяно на 30.09.2023).
Антонова, Неда 2022. Баладата. Любовта на Ботев и Венета. София: Хермес.
Аретов, Николай 2023. Бленувани и плашещи: чуждите жени и мъже в българската словесност от дългия XIX век. София: Кралица Маб.
Асман, Ян 2001. Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. София: Планета – 3.
Беленски, Бойко 2022. Да каже нявга народът…Исторически роман за Христо Ботев. София: Атеа Букс.
Ботев, Христо 1978. Стихотворения, публицистика, писма. София: Български писател.
Бъчваров, Михаил 1966. Борбата на българските възрожденци против религиозните заблуди. София: БКП.
Генов, Васил 1936. Ботева епопея. Пиеса в пет картини с 12 нотирани песни, сола и хорове, нагодена в лек стил за градска и селска сцена. Севлиево: А. К. Сърбенов; Балетна библиотека № 33.
Георгиева – Тенева, Огняна 2003. Митът Велика България – историческата психотерапия. – Електронно списание LiterNet, 21.02.2003, № 2 (39). Достъпно на: https://liternet.bg/publish4/ogteneva/mit/velika.htm (видяно на 30.09.2023).
Димитров, Михаил 1948. Христо Ботев. Биография. София: Научен институт „Христо Ботев“.
Домусчиев, Коста 1938. Най-великият син на България (поет – бунтовник – войвода). София: печатница „Пирин“.
Заимов, Стоян 1895. Миналото. Етюди върху Записките на Захари Стоянов. София: Печатница Вълков.
Зонтаг, Сюзан 2016. Пленителният фашизъм. – Достъпно на: http://www.librev.com/index.php/discussion-culture-publisher/2945-2016-03-18-21-20-22 (видяно на 30.09.2023).
Иванов, Богдан 1942. Смърт или свобода. Историческа драма в 6 действия. София: Национално дело.
Камбуров, Димитър 2004. Българска лирическа класика. София: Просвета.
Кирова, Милена 2002. Сълзите и плаченето в поезията на Българското възраждане. – В: Проблематичният реализъм. София: Просвета.
Клинчаров, Иван 1910. Христо Ботйов. Биография. София: Книжарницата на Ив. Г. Игнатов.
Коджейкова, Люба 1946. Отношението на Ботйов към жената. – Възпоменателен лист Христо Ботйов – Калофер, 02 юни.
Мадемджиева, Нели 1942. Христо Ботйов. Историческа пиеса в 8 картини, III действия, драматизирана по романа на Г. Савчев и други биографически бележки. Пловдив: Печатница „Свобода“.
Ницолов , Лозан 1962. Методика на обучението по литература в средния и горния курс на политехническото училище. София: Наука и изкуство.
Пелева, Инна 1998. Ботев. Тялото на национализма. София: Кралица Маб.
Попова – Мутафова, Фани 1934. Какво жената е спечелила и какво тя е загубила чрез своята еманципация? – Философски преглед, VI, 1934, кн. 1.
Попова – Мутафова, Фани 1935. Венета. – В: Велики сенки. София: Библ. Древна България.
Рашева – Божинова, Венета 1976. Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство. София: Издателство на Отечествения фронт.
Савчев, Георги 1935: Христо Ботьов (Исторически роман). София: Печатница Б. А. Кожухаров.
Станева, Катя 2006. Фрагменти от любовния дискурс на Българското възраждане. Христо Ботев и Константин Миладинов. – Електронно списание LiterNet, 12.05.2006, № 5 (78). Достъпно на: https://liternet.bg/publish9/kstaneva/fragmenti.htm (видяно на 30.09.2023).
Стойчев, Ив. 1949. Трите Ботевки. – Литературен фронт, 07.01, бр. 19.
Стоянов, Захари 1983. Христо Ботйов. Опит за биография. – Съчинения. Т. II. София: Български писател.
Стоянов, Стилиян 1998. Литературата на двора. София: ЛИК.
Тиес, Ан-Мари 2011. Създаването на националните идентичности. Европа XVIII-XX в. София: Кралица Маб.
Унджиев, Иван 1956. Христо Ботев. Живот, идеи и творчество. София: Народна младеж.
Унджиев, Иван, Унджиева Цвета 1975. Христо Ботев. Живот и дело. София: Наука и изкуство.
Хранова, Албена 2011. Историография и литература. За социалното конструиране на исторически понятия и Големи разкази в българската култура XIX-XX век. Т. I. София: Просвета.
Brown, Peter 1982. The Cult of the Saints: Its Rise and Function in Latin Christianity. Chicago: The University of Chicago Press.
Бележки
1 Публикацията е резултат от извършено изследване по проект BG05M2OP001-1.001-0001 Изграждане и развитие на Центъра за върхови постижения „Наследство БГ“ (Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“, приоритетна ос 1 „Научни изследвания и технологично развитие“).
2 По данни на (Рашева-Божинова 1976: 20).
3 Тук романите се цитират по изданията им от 2022 г.
4 Авантюрно-сексуалният пласт в романа на Бойко Беленски засяга дори герой като Васил Левски, който в каноничните текстове е пределно дистанциран от плътски преживявания. В романа на Беленски обаче той чистосърдечно признава пред Ботев, че е бил увлечен по монахинята Евгения, към която Ботев също не остава равнодушен.
5 Стилистиката и на двата романа заслужава отделен коментар, защото е съчетание от архаизирани, диалектни, наподобяващи възрожденското говорене форми, от една страна, и съвременен сленг, от друга. В романа на Беленски например Ботев споделя следното впечатление за Венета пред Киро Тулешков: „Тя е булче и половина. Щом я видях, и си казах: Боже, какво парче!“ (Беленски 2022: 162). В рамките на подобна стилистика Димитър Общи е определен като „нарцис“ („Бай Димитър не е предател, но е нарцис…“, с. 119), а Любен Каравелов е наречен „намусен чичко“ (с. 106).