Войната в живота на Екатерина Каравелова

Войната в живота на Екатерина Каравелова

Юлия Златкова
Институт за балканистика с център по тракология – Българска академия на науките
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

The War in Ekaterina Karavelova’s Life

Julia Zlatkova
Institute of Balkan Studies and Center of Tracology – Bulgarian Academy of Sciences

Резюме

В статията се разглежда участието на Екатерина Каравелова в Сръбско-българската война, Балканските войни и Първата световна война в качеството ѝ на съпруга на министър-председателя, милосърдна сестра и обществена фигура. Каравелова е роден дипломат и въпреки всички ограничения за участие на жените в политиката, успява да се утвърди като авторитетна и влиятелна личност не само в България, но и на международната сцена. В изследването се акцентира върху контактите ѝ с чужди политици и дипломати, както и с енигматични фигури като Григорий Распутин. Проследена е промяната в отношението на Екатерина към войната, която е характерна за цялото българско общество. В контекста на актуалните политически събития в света, текстът е и изобличение на наивитета и безсилието на пацифизма пред ирационалната стихия на войната.

Ключови думи: Екатерина Каравелова; войни; дипломация; пацифизъм; Распутин

Abstract

The paper examines the participation of Ekaterina Karavelova in the Serbo-Bulgarian War, the Balkan Wars, and the First World War as a prime minister’s spouse, sister of mercy, and public figure. Karavelova was a born diplomat, and despite all the restrictions on female political activity, she managed to become a respected and influential person not only in Bulgaria but also abroad. The study is focused on her contacts with foreign politicians and diplomats, as well as with enigmatic figures like Gregory Rasputin. It traces the change in Ekaterina’s attitudes towards war, which is characteristic of the whole Bulgarian society. In the context of the latest global political events, the study is also an exposure to the naivety and impotence of pacifism before the irrational fury of war.

Keywords: Ekaterina Karavelova; wars; diplomacy; pacifism; Rasputin

Екатерина Каравелова е една от най-ярките и влиятелни фигури на българската обществена сцена от Освобождението до края на Втората световна война. Тя участва във всички значими събития от новата българска история, включително в няколкото войни, които България води. В някои случаи ролята ѝ ключова – например по време на Сръбско-българската война от 1885 г., когато премиер е Петко Каравелов. Благодарение на брака си с него тя има възможност да участва в политическия живот на страната и дори да определя държавните политики, тъй като на практика управлява заедно със съпруга си. След смъртта на Каравелов през 1903 г. Екатерина участва дори още по-активно в обществения и политическия живот, като се изявява и на международно ниво. Тя се превръща в неформален посланик на България в чужбина, където защитава българските национални интереси, опитвайки се да неутрализира щетите, нанесени от неумелите и безотговорни действия на българските политици и дипломати. В настоящата статия разглеждам участието на Екатерина Каравелова в Сръбско-българската война, Балканските войни и Първата световна война в качеството ѝ на съпруга на министър-председателя, милосърдна сестра и обществена фигура. Екатерина се вписва в историята на войните, но и войните оставят своя отпечатък в нейния живот. Затова представям двустранния процес на взаимодействие между човека и историческите събития, в който историческите личности не само участват, но и се изграждат. Личността на Екатерина Каравелова е уникална в българската история, но все още не е адекватно оценена. Чрез изследването на дейността ѝ по време на войните се опитвам не само да я откроя като личност, която не заслужава историческо забвение, нито пък да бъде обвързвана единствено с драмата между дъщеря ѝ Лора и Яворов, но и да я представя в по-различна светлина – като политическа жена и фигура от световна величина.

* * *

Съединението между Княжество България и Източна Румелия заварва Екатерина в Русе, където тя гостува на майка си с малката си дъщеря Виола. Поради отсъствието на премиера въодушевената тълпа се опитва да понесе на ръце младата му жена с възгласи „Да живее България! Да живее Каравелов!“ (Каравелова 1984: 156). Радостта от Съединението много скоро е помрачена от неочакваната от населението Сръбско-българска война. Кореспондентът на немския вестник „Кьолнише цайтунг“ Артур фон Хун определя Екатерина Каравелова като „единствения мъж“ в София през драматичната есен на 1885 г. (Фон Хун 2013: 130). Според него само тя не се поддава на пораженските настроения, не вярва на лъжливите слухове и успокоява и окуражава отчаяните мъже в обкръжението ѝ. Уверена в българската победа, Екатерина категорично отказва да напусне столицата, въпреки че грохотът на оръдията се чува ясно в града и всява паника сред населението (Каравелова 1984: 165 – 166). По това време не само всички чужди дипломатически представители и военни кореспонденти, но и повечето софиянци са убедени, че на 8 ноември сръбският крал Милан ще влезе в града като победител. Някои дори си били приготвили сръбски знамена, за да го посрещнат с почести (Дренкова 1984: 473). За крайните русофили, начело с Драган Цанков, българското поражение е желано, защото в него те виждат преди всичко поражение за княз Александър и опитите му да води независима от Русия политика. Цанков има още един „аргумент“ да застане на антибългарска страна в Сръбско-българската война – това е силната му омраза към бившия му съпартиец Каравелов, когото той многократно обявява за луд: „не можейки да намери в българския език думи, достатъчно жестоки за него, той търсеше в турските пословици характеристика за умопобъркани и фатални хора“ (Радев 1990: 588).

В началото на ноември 1885 г. паниката и страхът са завладели не само населението, но и министрите, включително премиера Каравелов, пред чиято врата чакал файтон с четири коня, готов всеки момент да го закара до Ихтиман, където се готвел да избяга целия министерски съвет (Радев 1990: 618). Когато Екатерина взема файтона, за да отиде до Александровската болница, където работи като милосърдна сестра, Каравелов я укорява, че е взела колата, която всеки момент може да им потрябва. Смелата съпруга му отвръща сърдито: „За бягство няма да ти трябва“ (Каравелова 1984: 166). На въпрос на чужди дипломати, къде смята да се установи правителството, за да го последват, Каравелова категорично отговаря, че правителството остава в София. Премиерът само потвърждава нейните думи (Радев 2015: 110 – 111). Петко Каравелов определя шеговито съпругата си като Le ministre des affaires étrangères, защото контактите му с чуждите дипломатически агенти се осъществяват главно чрез нея. Постепенно и самите агенти и секретарите им започват да я наричат така (Каравелова 1984: 169).

Оптимизмът на Екатерина не е безпочвен, а се дължи до голяма степен и на безстрашието, ентусиазма и вярата в победата на обикновените български войници, включително тежко ранените (Каравелова 1984: 167). Както е известно, в началото на войната по-голяма част от българската армия е на турската граница, защото оттам се очаква нападение. След нахлуването на сърбите, войниците започват да се изтеглят пеша на запад и за рекордно кратко време достигат до София. Премиерът Каравелов всяка вечер ги посреща при Горубляне и е трогнат от желанието им още същата нощ да потеглят за Сливница, за да се включат в боевете. Това, разбира се, не се случва и те остават да пренощуват в столицата, където по разпореждане на кмета Иван Славейков, за тях има приготвена топла храна и подслон (Дренкова 1984: 471 – 472).
В нощта на 5 срещу 6 ноември Петко Каравелов получава телеграма от княза, в която се предлага Сливница да се напусне, защото войниците и офицерите са гладни и изморени, липсват храна и боеприпаси. Отговорът на министерския съвет е да не се напускат позициите при Сливница, в противен случай Александър I може да се прости с трона си (Дренкова 1984: 423; 472). На 7 ноември настъпва обрат във военните действия в полза на българите. След бягството на крал Милан от бойното поле офицерите Олимпи Панов, Рачо Петров и Константин Кесяков намират изоставени негови вещи, сред които и един звънец. Военният министър Константин Никифоров им предлага да не се карат за военния трофей, а да го дадат на г-жа Каравелова за спомен от драматичните дни, в които им е била смела и непоколебима помощница в най-тежките минути (Дренкова 1984: 13). Освен звънеца на крал Милан, като знак на признание за големите ѝ заслуги през войната, Екатерина Каравелова получава от Александър Батенберг и негов портрет в рамка от тъмночервен плюш с бронзова корона (Дренкова 1984: 14). Впоследствие обаче тя е принудена да го върне заради клюките, че е получила високото отличие, защото е в любовни отношения с младия княз. Според Недялка Цанкова-Людсканова, дъщеря на Драган Цанков и съпруга на Александър Людсканов, Батенберг „не можел да се нахвали“ с ласкателствата на Екатерина, която, след победата при Сливница, го поздравявала с думите „Александър I победи Александър III“ (Цанкова-Людсканова 2020: 230). Неприкритата неприязън на Недялка към Екатерина поставя под съмнение тези ѝ твърдения, както и всичко, което тя пише за нея.

Ролята на Екатерина Каравелова в Сръбско-българската война вероятно е преувеличена, което се дължи както на фаворизирането ѝ от фон Хун и други нейни почитатели, така и на важността, която самата тя си придава. „Моята вера спаси всички ни“ е записала в спомените си (Каравелова 1984: 167). Симеон Радев акцентира върху самоизтъкването ѝ при срещите си с нея, когато събира материали за написването на „Строителите на съвременна България“: „Няколко пъти ходих у г-жа Каравелова. Забележително бе, че аз я питах за мъжа ѝ, а тя говореше най-вече за себе си. Но каза ми и за него някои неща.“ (Радев 1965: 435). „Трябва да отбележа, че в своите разкази тя често се поставяше пред мъжа си.“ – добавя Радев като съобщава, че едно от нещата, които най-силно са го впечатлили у Екатерина, е нейното високо самочувствие (Радев 2015: 110; 107). Без съмнение то не е неоснователно, особено на фона на обкръжението ѝ в новоосвободеното българско княжество. При завръщането ѝ в родината, след 9-годишно обучение в Русия, Екатерина е най-образованата българка и контрастът между аристократичната московска среда и бедната (духовно и материално) българска действителност, е доста шокиращ и стресиращ за нея (Радев 2015: 108; Дренкова 1984: 84). Тя обаче бързо успява да се адаптира към новите условия и благодарение на брака си с Петко Каравелов не само се вписва в средата, но започва да доминира както над съпруга си, така и в целия български обществен и политически живот.

Въпреки несъмнените ѝ заслуги за българската победа в Сръбско-българската война, Антон Страшимиров определя като „легенди“ твърденията, че Батенберг бил избягал от Сливница, но бил спрян от г-жа Каравелова с думите: „Вашето място сега е на бойното поле“ (Страшимиров 2022: 241). Факт е обаче, че на 7 ноември князът пристига в София, докато на Сливница се водят ожесточени боеве, с което предизвиква деморализация сред уплашеното население (Радев 1990: 619). Той се връща на фронта едва привечер, когато сражението е вече завършило (Радев 1990: 627). На 6 септември 1915 г., по време на честванията на 30-годишнината от Съединението, Екатерина изказва огорчението си, че актуалните български управници и даже демократите дори не споменават името на Петко Каравелов и ролята му за Съединението и последвалата го война (Дренкова 1984: 161). От дистанцията на времето тя определя двуседмичната Сръбско-българска война като „идилична“ (Каравелова 1984: 160).

По време на Руско-японската война от 1904 – 1905 г. Каравелова е секретар-касиерка на Дамския комитет, който събира и изпраща помощи за руската армия в Далечния Изток (Стоянова 1929: 28). Заседанията на комитета обикновено се провеждат в дома ѝ на ул. Левски 20 в столицата. Тогава с български средства в Манджурия е построена болница и е изпратена санитарна мисия, включваща няколко лекари и три медицински сестри.

Патриотизмът и всеотдайността на Каравелова се проявяват и по време на Балканските войни, когато тя управлява главната разпределителна болница, настанена в сградата на Военното училище в София. Тогава по линия на международния Червен кръст в България пристигат чуждестранни мисии от руски, чешки, унгарски, австрийски, хърватски, словенски, немски, малтийски, английски, италиански, френски, румънски, нидерландски и др. лекари, милосърдни сестри и санитари. Каравелова поддържа тесни контакти с някои от тях, като организира и направлява дейността им във Военното училище. Особено близки са отношенията ѝ с руския лекар Късогледов, семейството чешки лекари Буриян, малтийският лекар Сюри, д-р Славингер. Благодарение на контактите ѝ с руски благотворителни организации болницата получава големи дарения от дрехи и санитарни материали (Стойчева 1929: 135). Като старша самарянка Каравелова се грижи за над 1200 болни (Драгоев 1997: 49). Тя дори спи в сградата на Военното училище и не се прибира вкъщи поради денонощната си ангажираност с управлението на болницата. Поради изтощението от тежката и отговорна работа тя няколко пъти иска да бъде освободена от длъжност, но царицата и главният лекар не се съгласяват, тъй като я смятат за незаменима (Стойчева 1929: 136).

Освен международният Червен кръст, медицинска помощ изпраща и лондонският Балкански комитет, чиито ръководител Ноел Бъкстон е стар приятел на Каравелова и поддържа тесни контакти с нея. Женският санитарен корпус към Комитета, под ръководството на баронеса Стобарт, изгражда болница с 90 легла в Лозенград (Григоров & Топузов 2005: 39 – 40).

Въпреки личните усилия на Каравелова и стотиците лекари, милосърдни сестри и санитари, медицинското обслужване на болните и ранените войници през Балканските войни е твърде незадоволително, а това чувствително допринася за увеличаване на броя на жертвите. България се подготвя няколко десетилетия за война с Османската империя, като особено внимание се обръща на военно-техническата подготовка и въоръжението, което е на добро съвременно ниво. Същото не може да се каже за военно-санитарната подготовка на армията, в която има сериозни пропуски, които водят до санитарна катастрофа по време на Балканските войни (Григоров & Топузов 2005: 8). Причините за това са комплексни – липса на достатъчно лекари и санитарни материали, логистични и организационни проблеми, недофинансиране. Санитарното дело е поставено едва на пето място сред военновременните приоритети (Despot 2012: 185). Подценяването му се дължи до голяма степен и на негативното отношение на ръководните военни среди към нуждите на военно-медицинската служба (Григоров & Топузов 2005: 8).

Но това, което най-силно поразява един български лекар по време на Балканските войни, кара го да се черви, да не може да работи и да спи, е бездушието и автоматизмът на самите медици, липсата на съчувствие и състрадание у тях към страдащите и умиращи войници (Василев 1919: 17 – 66). На този фон особено силно се откроява хуманното и майчинско отношение на Екатерина към ранените войници. Те са ѝ признателни за положените грижи и дори десетилетия след войните съхраняват спомена за общуването си с нея (Караиванов 1929: 137 – 139).

Трябва да се отбележи, че броят на жертвите на заразни болести и гноясали рани през Балканските войни е много по-голям от този на загиналите на бойното поле (Dimitrova 2018: 119). В писмо до Лора Яворов отбелязва, че през Междусъюзническата война България е била изправена не пред пет, а пред шест враждебни сили, като шестата сила – холерата – е „най-ужасната, защото е най-мръсната“ (Яворов 1979: 253). През 1935 г. Людмил Стоянов публикува романа си „Холера“, в който описва катастрофалните санитарни условия, липсата на адекватна медицинска грижа за болните и ранените, което води до смърти, които е можело да бъдат предотвратени. „Хиляди оставиха костите си не от куршум, а от холерата“ – това е записал в дневника си участник във войните, който не се завръща у дома (Димитрова 2017). Един ранен войник споделя пред Султана Рачо Петрова, която, подобно на Каравелова, работи като милосърдна сестра: „Ние мръзнахме и гладувахме, търпяхме нечовешки лишения и напрежения, жертвахме се в името на Отечеството. Ние се надявахме, че болниците ще се погрижат за нас. В една бъдеща война ще запитаме най-напред правителството осигурило ли е грижите за ранените“ (Димитрова 2017).

Дори по време на война мисълта на българския селянин е при земята и имота му. През пролетта на 1913 г. болните изпадат в униние, защото смятат, че жените не са успели да изорат и посеят нивите и семействата им ще останат без хляб. За да повдигне духа им и да ги освободи от страховете, Екатерина изпраща из всички краища на страната по един-двама оздравяващи войници, които без риск могат да прекъснат лечението си и да видят как върви сеитбата. Когато се връщат, те донасят „чудната и чудесна“ вест, че жените и децата са засели дори повече от минали години (Стойчева 1929: 135). „Ако в тоя момент ние, жените, обявяхме да изискваме еднакви права, селяните сигурно щяха да се застъпят, за да ги получим“ – пише Екатерина в статията си „Българката вчера и днес“ (Дренкова 1984: 411). Статията е писана на френски език през 1917 г., по време на Първата световна война, и е публикувана във Франция, Нидерландия, Швеция и САЩ, където предизвиква голям интерес.
Любопитно е да се сравни поведението на Екатерина по време на Балканските войни с това на дъщеря ѝ Лора. За разлика от майка си, която е денонощно ангажирана с грижи по ранените войници и организацията на санитарното дело, Лора се чуди какво да прави и си намира занимание като подлага Яворов на епистоларен тормоз. Въпреки активното му участие във войната като войвода на чета от Македоно-oдринското опълчение, тя изисква от него да ѝ пише не само редовно, но и дълги писма. Все пак кореспонденцията му с нея разкрива един друг образ на войната – критичен към поведението и на българската страна и поради това често отсъстващ от официалния наратив (Яворов 1979: 249).

Забележително е, че Екатерина се отнася твърде негативно към царица Елеонора и поведението ѝ по време на войните, въпреки че тя собственоръчно я награждава със знака „Божие е вашето дело“ и брошката „1912 година“ (Дренкова 1984: 156). Според нея царицата непрестанно плачела и се оплаквала, говорейки на „някакъв невъобразим смесен език – френски, немски, руски, български“ (Дренкова 1984: 149). Доктор Петър Ораховац настоял да го сменят поради необоснованите забележки от страна на Елеонора и намесването ѝ в неща, които не са ѝ в компетенциите. По данни на Н. П. – вероятно придворна дама – царицата се чудела на търпението на царя – как можел да живее цели 27 години сред такъв народ, като българския. „Види се, и на моето дълго търпение и съзнателно мижение пред всички вършени от нея дивотии дойде краят“ – е записала Екатерина в дневника си срещу датата 10 септември 1913 г. (Дренкова 1984: 156).

Мнението ѝ за царица Елеонора е субективно и трудно може да се приеме за напълно достоверно. Особено като се има предвид, че тя се изказва твърде неласкаво и пренебрежително за почти всички видни жени от българския обществен елит като Султана Рачо Петрова, Лидия Шишманова, Юлия Малинова и др. Една от редките жени, за които има добро мнение, е Ирина Славейкова, съпругата на Петко Славейков – вероятно защото интересите ѝ са съсредоточени изцяло в рамките на семейството и тя не я конкурира на обществената сцена.

Екатерина Каравелова не пести критики и към други политически фигури. За голямото значение на личността в историята, и по точно на някои български политици и дипломати по време на Балканските войни, свидетелстват и впечатлението и отношението, които те предизвикват на съдбоносни за страната ни международни срещи. Така например, с неадекватното си поведение и изказвания българският премиер Стоян Данев успява да раздразни и настрои срещу себе си и България всички участници в преговорите за мир в Лондон през пролетта на 1913 г. Неговата самонадеяност и упорство оставят особено неблагоприятно впечатление у посланиците на Антантата (Nekludoff 1920: 177). Британският посланик в София смята, че Данев е трудолюбив и съобразителен, но че не е голяма личност и не притежава дипломатически такт и способности (Филипов 2018: 566). Българските победи в Балканската война преобразяват спокойния и умерен преди това Данев и го правят неузнаваем. „Самоуверен, високопарен и надут, той чувстваше под краката си подножие на статуя и далеч надхвърляше дребния си ръст. Уверяваше ни с най-недвусмислени слова, че всичко се развива благополучно, и че Велика България не е вече само мечта. Помня дори как ни каза, че въпросът за спорната зона ще се реши в наша полза и че Скопие и Солун ще бъдат наши“ (Нейков 1990: 154).

В писмо до цар Фердинанд Екатерина определя българския премиер като „мъничкия телом и духом Данев“, когото някаква коварна магьосница е наметнала с Бисмаркова мантия по време на съдбоносната за България война (ЦДА, ф. 3К, оп. 18, а.е. 50/12). Карикатурното сравнение на Стоян Данев с Бисмарк е широко разпространено в онези времена. Лев Троцки го определя като „злощастния софийски Бисмарк“ (Троцкий 2011: 247), а в една популярна епиграма се казва: „Защо не съм и Данев, Бисмарк мали, че зачудил бих дори и Цариградските хамали“ (100 български пародии 1988: 72).

Малко известно е как Данев лично проваля възможността да се спре Междусъюзническата война. След внезапното нападение на 16 юни 1913 г. Венизелос е склонен да не отговаря на провокацията и да приеме извинение от българска страна, но научава, че българите хвърлят цялата вина върху Сърбия и Гърция. Дaнев пропуска възможността да се извини. „Той не разбира какво всъщност се случва“ (Despot 2012: 151). Симеон Радев открива у него липса на здрав усет за действителността, която се проявява не само през Балканските войни, но и за времето на цялата му политическа кариера (Радев 2015: 105).

Поведението на Стоян Данев е в ярък контраст с това на гръцкия премиер Елевтериос Венизелос, който с дипломатически такт, гъвкавост, умереност и склонност към отстъпки и компромиси успява да спечели за страната си не само териториални придобивки, но и благоразположението и симпатиите на чужденците (Nekludoff 1920: 139 – 141). За разлика от българските политици, подобно благоразположение и симпатии с лекота печели и Екатерина Каравелова. Нейният политически инстинкт и разбиране поразяват всички непредубедени към нея (Радев 2015: 110). Поради това тя многократно е ангажирана от българските управници и лично от Фердинанд да защитава националната кауза в чужбина. Царят се отнася с уважение към нея и тя е една от малцината, в чието мнение се вслушва. Той е респектиран както от остротата на мисълта ѝ, така и от прямотата, с която я изразява: „Тя му е говорила с език и тон – с такъв му и пише – с какъвто твърде малцина от нашите големи държавни мъже са се обръщали към него“ (Пасков 1929, p. 55). Впечатлението на Екатерина от монарха е, че той е „много умен, на настроение, много самолюбив, но нелош човек“ (Драгоев 1996: 38), който живее с идеалите на народа (Драгоев 1997: 37). Това впечатление не се променя през годините.

Каравелова е роден дипломат и въпреки всички ограничения за участие на жените в политиката, успява да се утвърди като авторитетна и влиятелна фигура не само в България, но и на международната сцена. Това утвърждаване започва още по време на Сръбско-българската война, когато тя печели възхищението и уважението на фон Хун, а чрез него и на европейското обществено мнение. То продължава през 1904 г., когато по покана на Ноел Бъкстон и с настояването на ген. Александър Протогеров и ген. Иван Цончев взема участие в организираната от Балканския комитет лондонска конференция по македонския въпрос. Тя развива особено активна международна дейност през Балканските войни, Първата световна война и в междувоенния период, когато оглавява българската секция на Международната женска лига за мир и свобода (МЖЛМС) и предприема пътувания до Вашингтон, Чикаго и Дъблин, за да пропагандира българската кауза и да съдейства за подобряване на положението на българските бежанци и малцинства, останали в съседните страни след войната.

По време на войните и в междувоенния период Екатерина Каравелова не се ръководи от пацифистки или феминистки мотиви. Тя работи преди всичко за националната кауза и ако българският национален интерес изисква участието във война, тя с готовност се включва в нея не само като милосърдна сестра, но и идеологически я обосновава и оправдава. Показателен в това отношение е разговорът ѝ с руския пълномощен министър Анатолий Неклюдов и дворянката Прасковья Милютина в навечерието на Междусъюзническата война. Екатерина с възмущение отхвърля направеното от Милютина предложение за евентуални български отстъпки в Македония. Според нея е напълно невъзможно българите да направят каквито и да било териториални отстъпки на сърбите, защото Македония им е била дадена от Сан-Стефанския договор и в продължение на 35 г. е била основна цел на цялата им вътрешна и външна политика (Nekludoff 1920: 166 – 167).

Патриотичният патос на Екатерина Каравелова спрямо македонския въпрос проличава и в нейната поезия, по-конкретно в стихотворението ѝ „Към Македонеца“ (ЦДА, ф. 834К, оп. 1, а.е. 1, с. 24 – 27). То не е публикувано от авторката. Не е включено и в сборника „Като антична трагедия“, където Фани Дренкова обнародва избрани произведения от творчеството на родственицата си. Причината „Към Македонеца“ да не бъде публикувано вероятно се дължи както на не особено високите му поетически качества, така и на белязаното му от „шовинизъм“ съдържание. Стихотворението не е датирано, но предвид войнствения му ентусиазъм, все още несъкрушен от погрома на Илинденското въстание през 1903 г., може да се заключи, че е писано преди него (вж. приложението).

По отношение на Македония Екатерина проявява максимализма, който е завладял цялото българско общество и който в крайна сметка довежда до загубата ѝ. В началото на 1915 г., пред братя Бъкстон, френският външен министър Теофил Делкасе много точно формулира главната причина за провала на българските политици в усилията им да разрешат националния въпрос: „Искат абсолютното. Политиката е относителна. Надхвърлят границите на политическия разум“ (Бъкстон 1987: 87). Макар и не публично, Каравелова си позволява да критикува болните амбиции на Фердинанд да се възцари в Цариград и неотстъпчивостта на българската страна в преговорите за мир. В дневника си от 16 декември 1912 г. тя е записала: „Ние за 15 дни стигнахме до Цариград. Министрите за 40 не могат да направят нищо за мира. Не даваме ни педя, от което сме взели и за което кръв сме лели. Ако не ни дадат, готови сме – кьопави, сакати, кьорави – да вървим да се бием с турчина. Него да го видим на цариградския престол“ (Дренкова 1984: 148).

След трагичния за България край на Междусъюзническата война Екатерина Каравелова е изпратена на дипломатическа мисия в Русия, за да съдейства за подобряване на силно влошените двустранни отношения. Това се оказва нелека задача, защото не само руските управници, но и общественото мнение е настроено срещу България, българите и особено срещу цар Фердинанд. Тя не му спестява този факт в кореспонденцията си с него и го съветва да изпрати в Петербург престолонаследника Борис, към когото руснаците биха били по-благосклонни. „Вестяванието в Русия на Н.Ц.В. Престолонаследника би великолепно изиграло ролята на благодетелната фея с чудотворна пръчица в ръка...“, смята тя (ЦДА, ф. 3К, оп. 18, а.е. 50/12).

Екатерина е шокирана и озадачена от злорадството и откритата неприязън, която руснаци от различни обществени слоеве демонстрират към нейните сънародници и родината ѝ. Постепенно обаче тя се убеждава, че демонстрираната омраза е само избила на повърхността пяна, която се опитва да прикрие болката от българската загуба и пропуснатия от Русия шанс да обяви война на Турция и да се утвърди на Босфора (ЦДА, ф. 3К, оп. 18, а.е. 50/12). Разбира се, Русия изобщо не е имала намерение да воюва и нейната въздържаност не се дължи на внушения от страна на Григорий Распутин, както си мисли Екатерина. Въпреки че е инициатор за създаването на Балканския съюз, Русия е против войната срещу Османската империя. Непосредствено преди обявяването ѝ руският външен министър предупреждава българския посланик в Петербург, че „ако България е достатъчно луда да обяви война противно на изразената руска воля, тя действа на собствен риск и... на нея нямало да ѝ бъде позволено да запази каквато и да било турска територия” (Филипов 2018: 319). Руската воля обаче съвсем не е категорична, а хаотична, колеблива и загадъчна и изглежда насърчителна за балканските съюзници (Нейков 1990: 150).

В Петербург Каравелова се среща с Григорий Распутин, защото се надява, че чрез него ще може да повлияе на руските управници и лично на император Николай II. Тя обаче е впечатлена неприятно от „безграмотния невежа“ Распутин. Той ѝ казва, че българите трябвало да искат разрешение от руския император, преди да обявят войната, но обещава да направи всичко по силите си за подобряване на двустранните отношения, защото Русия обичала България. Распутин бил силно озадачен и впечатлен, че Екатерина не поискала нищо за себе си (Драгоев 1997: 49 – 50).
Симеон Радев предава твърде колоритно разказа за срещата ѝ със „злия гений“ на предреволюционна Русия:

Питах я, уж на шега, дали е срещнала Распутин.
– Срещнах го – отговори тя, като се усмихна – разбира се, че го срещнах.
– Какво впечатление Ви направи?
– Мужик. Той впери своя поглед в мен, аз моя в него. Една минута и очите ни се разделиха.
Така, магесник за истерични руски дворянки, той напразно опитал своя хипнотизъм върху тая със здрави нерви българка (Радев 2015: 107).

Освен с „лъжепророка“, както го определя, Екатерина се среща и с първия министър на Руската империя, с бившия военен министър ген. Алексей Куропаткин, с видни политици, общественици и журналисти. Тя взема участие в създаването и активно се включва в мероприятията на руско-българския кръжок в Петербург, чийто инициатор е капитанът от конната артилерия Н. Богаевски. Целта на кръжока е сближаването между България и Русия и информирането на руската публика за ситуацията на Балканите, както и борба срещу сръбската пропаганда, която е успяла да спечели руския печат и общественото мнение (Пушкарева-Пехливанова 1929: 89).

Сред многото срещи, които Каравелова има в руската столица, интерес представлява разговорът ѝ със Стефан Баламезов, който е личен секретар на Стоян Данев по време на войните. Той ѝ разказва за среща между сръбския пълномощен министър Мирослав Спалайкович и Иван Гешов, на която Спалайкович настоял пред българския премиер да се намери начин за предотвратяване на братоубийствената война. Гешов обаче не искал да слуша, на няколко пъти си вадел демонстративно часовника и казвал, че бърза за заседание на министерския съвет (Дренкова 1984: 179). Трябва да се отбележи, че Гешов проявява разум, от какъвто Стоян Данев изглежда напълно лишен – най-вече по отношение на необходимостта да се постигне териториален компромис с Гърция, за да се предотврати гръко-сръбския съюз срещу България. Той обаче се оказва неспособен да наложи позицията си (Nekludoff 1920: 141 – 142). Гръцкият кабинет многократно призовава за спогодба между двете страни, но не среща разбиране от българска страна (Филипов 2018: 566; 639 – 640). Иван Гешов бяга от отговорност и се стреми да не се ангажира с вземането на трудни решения, а Стоян Данев не притежава нужните дипломатически качества. През 1932 г., в разговор с българския пълномощен министър в Атина Петър Нейков, Венизелос отбелязва: „Можехте днес да имате на Балканите съвършено друго положение. Виждате де ви доведоха редица тежки политически грешки“ (Нейков 1990: 346).

С император Николай II Каравелова не успява да разговаря по време на шестмесечния си престой в Петербург през 1913 – 1914 г. Тя го вижда на един концерт, на който присъства голяма част от руския аристократичен елит, с изключение на императрица Александра Фьодоровна. „Злите езици злословеха, че била останала, за да утешава Распутина, Григория Ефимича, комуто един генерал през деня бил ударил шамар“, съобщава със сарказъм Екатерина (Дренкова 1984: 182). Властта на неграмотния сибирски селянин Распутин над царското семейство води до пълната дискредитация на монархическата институция в Русия и допринася за падането ѝ. Той е фатална фигура в руската история. Распутин идва от народните низини и принадлежи към сектата на хлистовците, което някои оспорват. „Гениалният мужик“, както го определя Василий Розанов (Розанов 1994: 60), безспорно притежава мистическа дарба, която обаче използва не за добро, а за зло (Бердяев 1994: 148). Според Зинаида Гипиус „Гришка“ не е нито пророк, нито гений, а само един „находчив мошеник, който в свободните от разврат и пиянство часове управлява Русия, сменя министри и набелязва курса“ (Гипиус 2005: 46). „Дивотиите растат пропорционално с пространството и народонаселението.“ – отбелязва в дневника си Екатерина, визирайки влиянието на Распутин в последните години на царска Русия (Дренкова 1984: 174).

Зависимостта на Николай II и особено на царицата от сибирския „шаман“ ги компрометира не само в очите на дворянството, църквата и революционната интелигенция, но и на простия народ, който винаги се е отнасял с почти религиозно благоговение и страхопочитание към царя. С такова „лидерство“ крушението на Русия в Световната война изглежда предопределено, въпреки че в чисто човешки план последният руски самодържец е много по-добър от повечето си предшественици. Той е трагична фигура, която с мъченическата си смърт изкупва греховете на монархията и династията (Бердяев 1994: 148). Предопределена е и предизвиканата от войната Руска революция. Философът Николай Бердяев отбелязва: „Абсолютната монархия беше не толкова свалена, колкото се разложи и падна сама“ (Бердяев 1993: 244).

Като руска възпитаничка и русофил, Каравелова е убедена, че България час по-скоро трябва да подобри отношенията си с Русия. Тя се опитва да убеди в това и цар Фердинанд, като му споделя не само собственото си мнение или мнения на руснаци, но за по-голям авторитет – и позицията на английския посланик в Петербург сър Джордж Бюканън. Екатерина определя Бюканън като „Вашия и на българите приятел“, според когото спасението на царя и България било в добрите отношения с Русия и между двата двора. Английският дипломат смятал, че България може да разчита само на Русия, с Турция не трябва да преговаря, а на Австрия не може да възлага никакви надежди. Според Бюканън първата стъпка, която трябвало да се направи, за да се подобрят българо-руските отношения, била съставянето на ново правителство начело с Александър Малинов (ЦДА, ф. 3К, оп. 18, а.е. 50/12). На въпроса, какво мисли за евентуалното детрониране на Фердинанд след Междусъюзническата война, английският посланик отговаря, че това би било връх на нещастието. Според него, при установяването на република, при цялата разпокъсаност и взаимно озлобление на политическите партии, „вие би трябвало собственоръчно да турите кръст на отечеството си. Фердинанд – при всичката несполука – е една силна личност, затова трябва да го крепите“ (Дренкова 1984: 173).

Мисията на Каравелова в Петербург, в навечерието на Първата световна война, не успява да предизвика промяна в руската политика и отношение към България. След избухването на войната Русия парализира действията на Антантата, целящи приобщаването на България към нея и откъсването ѝ от съюза с Австро-Унгария, Германия и Турция. Англия и Франция също не са особено активни в усилията си да привлекат България на своя страна, въпреки че стратегическото ѝ географско положение и доказаната в Балканските войни боеспособност на армията ѝ я превръщат в ключов участник в Световната война. Руските управници се колебаят между желанието да накарат България да воюва срещу Османската империя и нежеланието българската държава да се разширява в Тракия и да препречва пътя им към Цариград и Проливите. В крайна сметка последните съображения, както и предпочитанията към Сърбия надделяват, а България е заклеймена като „Юда на славянската кауза“ в руската преса (Бъкстон 1987: 47). Русия обаче е заплашена не толкова от външните си врагове, колкото от вътрешното си състояние, което предизвиква както крушението ѝ в Световната война, така и Болшевишката революция, сложила края на имперска Русия.

„От Балканската война (славна, победоносна и ялова) ние всички живеем настръхнали, с една неотстъпна спотаена мисъл – „делото не е довършено“. Със скръстени ръце то надали ще се довърши“. – Пише Екатерина на Великден 1915 г. (Дренкова 1984: 250). За жалост делото е довършено по начина, по който е започнато и България не осъществява националните си цели. Фердинанд и правителството не се вслушват в призива на Каравелова, България да застане на страната на Съглашението в Световната война. В навечерието ѝ Екатерина отбелязва по адрес на царското семейство: „Нещастието на нищо не ги е научило. Не виждат пропастта, към която ни тласкат“ (Дренкова 1984: 186). През май 1914 г. тя безуспешно се опитва да предотврати сключването на заем, който обвързва икономически и политически България с Германия в предстоящата война (Дренкова 1984: 187 – 188).

През есента на 1914 г. братята Ноел и Чарлс Бъкстон предприемат дипломатическа мисия на Балканите, която има за цел да създаде „Балкански съюз“ срещу Австро-Унгария и Османската империя и да привлече България на страната на Антантата. Те се срещат с цар Фердинанд и почти всички видни политици, произнасят речи пред българската общественост. На 6 септември Ноел Бъкстон изнася лекция в „Славянска беседа“ по покана на Дружеството на българските англофони. На нея присъстват „повечето важни клечки“, почти всички мъже (Бъкстон 1987: 57). Сред тях е и Екатерина Каравелова, която споделя в дневника си впечатлението от срещата с двамата английски приятели на България (Дренкова 1984: 165). Събитието е демонстрация на просъглашенските чувства в българското общество и правителството на Васил Радославов е критикувано в турската преса за това, че е разрешило просъглашенско събрание (Бъкстон 1987: 57).

Въпреки несъгласието си с избора на страна през Първата световна война, Екатерина Каравелова продължава активната си обществена дейност. Тя ръководи женското дружество „Майка“ и издържаното от него девическо професионално училище „Мария Луиза“. Като председателка на „Майка“ организира изработката и изпращането на войнишки униформи за фронта. През септември 1918 г. Каравелова е командирована в няколко града в Германия и Австро-Унгария, за да се запознае с професионалното образование там. По този повод Недялка Цанкова-Людсканова я обвинява, че се е ползвала с държавни средства за пътуванията си по време на войната, при това – дни след пробива при Добро поле. Тя е възмутена от това, че по време на немногобройните си заседания министерският съвет е разглеждал въпроса за командировките на жени и вдовици на политици, сред които на първо място е Екатерина Каравелова (Цанкова-Людсканова 2020: 189). Недялка обвинява Екатерина за много други „грехове“, сред които – аморалност, честолюбие, завист, склонност към ласкателства и комплименти... (Цанкова-Людсканова 2020: 177). Разбира се, на никого не би хрумнало да командирова Цанкова-Людсканова където и да било, поради ограничен интелект и липса на възпитание и способности, извън рамките на семейството и дома. В мемоарите си Людсканова величае роднините си – баща, съпруг и син, а почти всички останали представя в крайно негативна светлина. Особено силна е омразата ѝ към семейство Каравелови, най-вече към Екатерина, която тя държи изцяло отговорна за политическото поведение на съпруга ѝ. По време на Първата световна война Недялкиният син Константин дезертира в руската армия, а през 1919 г. се завръща в България, за да се спаси от болшевишкия терор. Дъщеря ѝ Радка също бяга в Русия по време на войната и дори се развежда със съпруга си заради решението му да остане лоялен към родината си. Зетят П. В. Патев наричал пред жена си цялото семейство Людсканови „предатели“ (Георгиев 2016: 258 – 261). Екатерина определя Недялка Людсканова като най-големия си враг сред жените. Тя не можела да я понася от завист (Драгоев 1996: 19 – 21).

През Първата световна война Каравелова не работи като милосърдна сестра, като трябва да се отбележи, че тогава голяма част от пропуските в организацията на санитарното дело са преодолени и то функционира значително по-добре, за което допринася и горчивият опит от Балканските войни. Съществува и друга съществена разлика между Балканската и Световната война – това е липсата при последната на ентусиазъм и радост от победите сред българския народ (Дренкова 1984: 413; Нейков 1990: 166). Новините за българските победи се посрещат безшумно, без грандиозни манифестации – в контраст с буйните изблици на всенародна радост след бляскавите победи в Балканската война. Причината за това не е само в скръбта по убитите близки и умората от войната, но и в нежеланото съюзничество и предчувствието за финалното поражение.

През Първата световна война особено силно изпъква ролята на жените в обществения живот. Поради продължителната ангажираност на мъжете на фронта, жените са принудени да изземат голяма част от техните функции и да ги заместят в цивилния живот. Това натоварва допълнително и без това твърде натоварената със стопанска и домакинска работа българка и довежда силите ѝ до краен предел. Не случайно през войната избухват множество женски бунтове, които са показател както за нетърпимото положение на жените в тила, така и за нарасналата им обществена активност, излизането им от рамките на семейството и принудителната им еманципация в резултат от войната.

След капитулацията на България Екатерина Каравелова съдейства за освобождаването на попадналите в плен 86 хил. български войници. С посредничеството на братя Бъкстон, тя и Петър Матеев водят преговори с ОН и лично с Фритьоф Нансен (Назърска 2022: 150). Каравелова издейства от френския ген. Кретиен – началник на окупационните войски в България, да бъдат изпратени помощи за бедстващите български заложници в Солун. Намесата ѝ идва след отказа на съглашенските военачалници да удовлетворят молбата на официалните български власти да бъде оказана помощ на военнопленниците.

Загубата на България в Междусъюзническата и Първата световна война води до съществени промени в умонастроенията на Каравелова и я превръща в „ратница за мир“. Едва след Световната война тя се обявява категорично против войната като средство за разрешаване на междудържавните проблеми. Подобни явления се наблюдават в цялата българската литература и общество след ПСВ, когато покрусата от поражението променя положителния дотогава образ на войната и тя започва да се възприема като нещо антихуманно и зло (Аретов 2022: 456 – 458).

На 17 януари 1932 г., пред представителки на 21 женски организации в София, Екатерина Каравелова произнася реч под надслов „Войната – престъпно безумие“. Речта е публикувана в два поредни броя на вестник „Женски глас“ – орган на Българския женски съюз. От името на всички жени по света, Каравелова дори пледира да се издаде закон против войната и всички спорни въпроси да се решават от арбитражен съд (Дренкова 1984: 441 – 442). Подобни предложения са в сферата на фантастиката, но не противоречат на така присъщия на Екатерина рационализъм. Защото самата война има ирационална и антиномична природа и характер (Бердяев 1995: 182). Тя не може да бъде обяснена и разбрана от практичния еснафски ум, който се грижи единствено за човешкото добруване и икономическо благополучие. Във войната има не само зло, но и добро. Героизъм и трагизъм. „Неслучайно големите добродетели на човешкия характер са изковани във войните. С войните е свързано възпитаването на мъжество, храброст, саможертва, героизъм, рицарство. С войните е свързано героичното в историята“ (Бердяев 1995: 174 – 175). Пацифизмът е само рационалистично отрицание на ирационалната природа на войната. Той не може нито да я разбере, нито да я предотврати. Следвоенният пацифизъм на Екатерина Каравелова е повлиян както от многобройните жертви и разрушения, така и от българското поражение във Втората балканска и Голямата война. Жоржета Назърска определя идеологията на българската секция на МЖЛМС като „мним пацифизъм“, защото секцията, начело с председателката Каравелова, се ръководи преди всичко от ревизионизъм и патриотизъм (Назърска 2022: 156). Красимира Даскалова обяснява ревизионистката и националистическа реторика на някои от лидерките на женското движение в България с факта, че техните пътувания в чужбина, за участие в международните женски конгреси, са финансирани от българското правителство и поради това те трябвало да поддържат неговата ревизионистка линия (Daskalova 2022: 13 – 14; 19). Тази поддръжка обаче по никакъв начин не противоречи на собствените им убеждения и дълбоко патриотични чувства.

* * *

Подобно на всички свои съвременници, по време на войните Екатерина Каравелова е обхваната от горещ патриотизъм и жажда за реализацията на националнообединителните и освободителни идеали. За разлика от много от тях обаче, тя не хвърля вината за българската загуба само върху съседите или Русия, а смята, че не трябва да се губи време в търсене на виновници за катастрофата, защото за човека е свойствено да греши и само Бог може да съди. „Велик е тоя, който съзнае своя грях и побърза да го изправи“ – пише тя на Фердинанд и предупреждава – „Събитията бързо се развиват. Да не изпаднем в нови изненади и нещастия“ (ЦДА, ф. 3К, оп. 18, а.е. 50/12).

Понякога Екатерина изпада във фатализъм, като твърди, че 1913 г. е „злокобна за целия свят“ и че е „разбъркала всички човешки понятия за чест, добро, правда, честност и справедливост“ (ЦДА, ф. 3К, оп. 18, а.е. 50/12). За нея 1913 г. е фатална и в личен план, защото в края ѝ тя губи дъщеря си Лора, едва 27-годишна. По това време тя е в Петербург и не се връща за погребението ѝ, а остава в Русия до април 1914 г. Забележително е, че майката описва по почти идентичен начин реакцията си при загубата на детето си и българската загуба във войната. След като научава за смъртта на Лора, Екатерина пише в дневника си: „душата ме боли и ще ми се да заридая и зарева като селска баба“ (Дренкова 1984: 171). След Междусъюзническата война и пропиления в нея шанс за национално обединение тя пише от Петербург на Фердинанд: „иде ми с глас да ревна пред грозната действителност и невероятно чудовищния финал“ (ЦДА, ф. 3К, оп. 18, а.е. 50/12). Трудно обаче мъката ѝ от смъртта на дъщеря ѝ може да се сравни с мъката от българската загуба в Междусъюзническата война. Екатерина е обвинявана в коравосърдечие и студенина за това, че не присъства на погребението на Лора. Съществуват обаче обективни пречки пред завръщането ѝ – тя се разболява, а и пътуването би отнело няколко седмици. Целият ѝ престой в Русия преминава под сянката на траура. Дори дипломатическите разговори, които тя води с руски официални лица не могат да я откъснат от майчината скръб: „Всичко това заедно с много други въпроси се разискваше, мъчех се да поддържам разговорът, а в душата пустота и безличие към всичко. Мъка, тъга безпределна“ (Дренкова 1984: 170).

Въпреки личната си трагедия – Екатерина надживява и трите си деца – тя продължава да работи всеотдайно за българските национални и обществени интереси. Тя влага голяма част от неизчерпаемата си енергия и във войните, които България води, като успява да се утвърди като авторитетна и харизматична фигура не само в страната, но и на международната сцена.

 

Приложение

Към Македонеца

 

Доста спа ти в калта,
Доста яд ти гълта,
Ти стани, веч стани!
Ей на изток зора
Заблестя над гора
Всичкий свет подрани,
А ти спиш, кат‘ заклан,
Като мърша – одран
В тъмнота, в грозота!
Събуди се и виж,
Ти в кръвта си лежиш
С един крак в пропастта!
И над тебе бесней,
Турчин, грък, влах, еврей
И дивак – арнаут;
Тебе сърбина – брат
Ти се качва на врат
Горделив и надут...
Над изранений труп
Насъбрали се куп
Чужди зверове зли;
Те ти стискат вратът, (поправено от „те ти смучат кръв“)
А над тях се въртят
Два двуглави орли!...
Ще намериш ли ти
Таквоз зло да търпи, -
Ей така като теб, -
Друг народ като скот
Под небесния свод
Да живей сал‘ за хлеб?
Веч и циганин гол
Теб те счита за вол,
Че търпиш и мълчиш...
Ти си станал от страх
Роб всеобщ, сиромах, -
Кат‘ те ръгат лежиш!...
Доста спа ти в калта,
Доста яд ти гълта,
Ти стани, веч стани!
Па извикай веднъж
И нашир и надлъж,
Да се чуе по всички страни...
Ти извикай на бой
Неприятеля свой
Ти скочи, веч скочи!
И ханджара си лют
Срещу врагът надут
Наточи, наточи!...
Дълга пушка грабни
И безстрашно гърми
Между двете очи
Твойте кръвни врази
Като гръм порази
То не ще бъде грех
И на техно чело
Отвърни всичко зло,
Що пренесе от тех....
Отмъсти, отмъсти
За тез жертви свети
На врага
И лешовете му (поправено от „и младенците му“)
Ти без милост тъпчи
Под крака!
За свобода, за чест!
За живот доброчест
Ти в борбата умри!
Покажи на света,
Че във тебе кръвта
На дедите ти ври!...

 

 
Архивни документи

ЦДА, ф. 3К, оп. 18, а.е. 50/12.
ЦДА, ф. 834К, оп. 1, а.е. 1.

Библиография

Аретов, Николай 2022. Изграждане и промени на представите за революция и война: Българският случай. В: НЕМИРНА књижевност, култура, идеологија: зборник радова посвећен Весни Матовић. Београд: Институт за књижевност и уметност.
Бердяев, Николай 1993. Самопознанието. София: ИК „Христо Ботев“.
Бердяев, Николай 1995. Философия на неравенството. София: Прозорец.
Бердяев, Николай 1994. Извори и смисъл на руския комунизъм. София: ИК „Христо Ботев“.
Бъкстон, Ноел & Чарлс 1987. Мисия на Балканите. Съст. Иван Илчев. София: УИ „Климент Охридски“.
Василев, Григор 1919. Парламентарни речи, 1914 – 1918. София. - https://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1083:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61 (видяно на 22 окт. 2023)
Григоров, Х. & Топузов, В. 2005. Балканската война и Българският Червен кръст (1912 – 1913). София: Български Червен кръст.
Георгиев, Любомир 2016. „България трябва да бъде на страната на Русия и нейните съюзници“ – Участието на България в Първата световна война през погледа на Недялка Людсканова. В: Първата световна война век по-късно. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Гипиус, Зинаида 2005. Петербургски дневници 1914 – 1919. София: Прозорец.
Драгоев, Петър 1996. Моите разговори с Екатерина Каравелова. // Летописи, № 11/12.
Драгоев, Петър 1997. Моите разговори с Екатерина Каравелова. // Летописи, № ½.
Дренкова, Фани (съст.) 1984. Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма, дневници, фотографии. София: Наука и изкуство.
Димитрова, Снежана 2017. За другата история на Балканските войни. - http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%BE%D0%B9/ (видяно на 22 окт. 2023)
Каравелова, Екатерина 1984. Спомени. София: Издателство на Отечествения фронт.
Караиванов, Иван 1929. Спомен. В: Юбилеен сборник Екатерина Каравелова (1878 – 1928). София: Държавна печатница.
Нейков, Петър 1990. Спомени. София: Издателство на Отечествения фронт.
Назърска, Жоржета 2022. Феминистки мобилизации за мир: Българската секция на Международната женска лига за мир и свобода (1918 – 1952). // Balkanistic Forum, vol. 3.
Пасков, Васил 1929. Обществената роля на Екатерина Каравелова. В: Юбилеен сборник Екатерина Каравелова (1878 – 1928). София: Държавна печатница.
Пушкарева-Пехливанова, Вера 1929. Екатерина Васильевна Каравелова в Петербурге 1913 – 14. В: Юбилеен сборник Екатерина Каравелова (1878 – 1928). София: Държавна печатница.
Радев, Симеон 1990. Строителите на съвременна България. Т. 1, София: Български писател.
Радев, Симеон 2015. Лица и събития от моето време. Т. 4. София: Издателство „Захарий Стоянов“.
Радев, Симеон 1965. Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. София: Български писател.
Розанов, Василий 1994. Мимолетное. Москва: Издательство „Республика“.
Стоянова, Елена 1929. Екатерина Каравелова (Скици за биография). В: Юбилеен сборник Екатерина Каравелова (1878 – 1928). София: Държавна печатница.
Стойчева, М. 1929. Госпожа Каравелова през Балканската война. В: Юбилеен сборник Екатерина Каравелова (1878 – 1928). София: Държавна печатница.
Страшимиров, Антон 2022. Трима строители на съвременна България. София: Издателство „Захарий Стоянов“.
100 български пародии 1988. София: Български писател.
Фон Хун, Артур 2013. Борбата на българите за съединението си. Пловдив: Балкански културен форум.
Троцкий, Лев 2011. Перед историческим рубежом. Балканы и Балканская война. Санкт-Петербург: Новый Прометей.
Филипов, Филип (съст.) 2018. Великите сили, България и Балканската война в секретните документи на британската дипломация 1910 – 1913 г. София: Просвета.
Цанкова-Людсканова, Недялка 2020. Свидетелка на две епохи. София: Изток-Запад.
Яворов, Пейо 1979. Събрани съчинения в пет тома. Т. 5. София: Български писател.

Despot, Igor 2012. The Balkan Wars in the Eyes of the Warring Parties. Perceptions and Interpretations. Bloomington: iUniverse.
Daskalova, Krassimira 2022. The Little Entente of Women, Feminisms, Tensions, and Entanglements within the Interwar European Women’s Movement. // Aspasia, vol. 16.
Dimitrova, Snezhana 2018. Hunger, Diseases, and Bulgarian Women’s Revolts (1916 – 1918). In: Wim van Meurs und Wolfgang Höpken (eds). Der Erste Weltkrieg auf dem Balkan - Geschichtliches Ereignis, Erfahrung und Erinnerung. München: Verlag Peter Lang.
Nekludoff, A., 1920. Diplomatic Reminiscences. Before and during the World War, 1911-1917. London: John Murray, Albemarle Street, W.