Без име: Жените, войната и изнасилването в прозата на Славенка Дракулич, Дубравка Угрешич, Светлана Алексиевич, Юлия Кръстева

 

Без име: Жените, войната и изнасилването в прозата на Славенка Дракулич, Дубравка Угрешич, Светлана Алексиевич, Юлия Кръстева

Людмила Миндова
Институт за балканистика с Център по тракология „Проф. Александър Фол“ (БАН)

No name: Women, war, and rape in the prose of Slavenka Drakulić, Dubravka Ugrešić, Svetlana Aleksievich, and Yulia Krasteva

Lyudmila Mindova
Institute of Balkan Studies with Center of Tracology „Prof. Alexander Fol“ (BAS)

Резюме

Изнасилването е честа тема в наказателното право и социалната психология, през последните години присъства подчертано и в медийното пространство, коментиращо живота на знаменитостите, но като тежко престъпление с трайни последици върху съдбата и личността на жертвата (а жертвата е част от обществото!) то винаги се нуждае от повече внимание, обща грижа и консенсус в категоричния отпор срещу него. Защото в ежедневието, и особено по време на война, жертвите на изнасилване остават предимно анонимни. Това се вижда в произведенията на посочените авторки, като Славенка Дракулич го изразява ясно още в заглавието на романа си „Като да ме няма“ (1999). „Сексуалното насилие е инструмент на войната“ – потвърждава в момента военната агресия на Русия срещу Украйна, а литературата, която винаги е била основен свидетел на времето, показва, че това за жалост е така винаги и навсякъде.

 

Abstract

Rape is a frequent topic in criminal law and social psychology. In recent years, it has been prominently present in the public space, commenting on the lives of celebrities, but as a serious crime with lasting consequences on the fate and personality of the victim (and the victim is part of society! ), it always needs more attention, common care, and consensus in categorically resisting it. Because in everyday life, and especially in times of war, rape victims remain mostly anonymous, This can be seen in the works of the mentioned authors, as Slavenka Drakulich expresses it clearly in the title of her novel „As if I am not There” (1999). „Sexual violence is an instrument of war" currently confirms Russia's military aggression against Ukraine, and literature, which has always been the main witness of the times, shows that this is, unfortunately, the case always and everywhere.

В разгара на югоразпадането и войната в Босна и Херцеговина сред военните престъпления се откроява особено едно, което поразява със своята жестокост – изнасилването на жени и деца. Днес, трийсет години след този срив на човечността отново светът е свидетел на бруталното прекрачване на етичните норми далеч отвъд границите на поносимото. Войната в Украйна. Сто години след гладомора и геноцида срещу украинския народ днес светът е свидетел на поредното покушение както срещу суверенитета на тази държава, така и срещу всяка държава, чиято неприкосновеност влиза в противоречие с постсъветските интереси в региона. Сякаш войната в Украйна се случва като трагична реализация на метафората от романовия свят на „Проектът Лазар“ (2008), в който Александър Хемон разказва за своите босненско-украински корени и за вечното повторение на историята. Сякаш военният огън се е прехвърлил от Босна и Херцеговина в Украйна, за да напомни за историческите конфликти, които по тези места се поддържат поне от времето на падането на Константинопол под Османска власт и постепенното узряване сред владетелите на Руската империя на идеята за Москва като Трети Рим.

Военната агресия и изнасилванията са пряко свързани. Нещо повече – потвърждава го и езиковата експресия, която често съвсем непринудено изразява агресивните импулси. Показателно е например, че в разгара на войната в Босна и Херцеговина темата за изнасилването на жените се превръща от проблем на международното право, основните човешки права и правата на жените – в обществен, културен и литературен проблем. На 11 декември 1992 г. в загребското списание „Глобус“ се появява анонимна редакторска статия със скандализиращото заглавие: „Хърватските феминистки изнасилват Хърватия“ (Глобус 1992: 41-42).

Статията е провокирана от изказвания на няколко феминистки на 58-ия международен конгрес на П.Е.Н. центъра в Рио де Жанейро, които се обявяват против войната в Босна и Херцеговина и особено против военните престъпления, сред които са и изнасилванията на жени. Феминистките днес са световно известни имена в областта на хуманитарното знание и художествената литература. В анонимния памфлет в загребския „Глобус“ като писателки и журналистки те са представени в следната последователност: Рада Ивекович, Йелена Ловрич, Славенка Дракулич, Весна Кесич и Дубравка Угрешич. Днес е известно, че тази остро полемична статия предизвиква своеобразен публичен линч срещу интелектуалките, в резултат на което повечето от тях избират емиграцията. Нещо повече, Дубравка Угрешич и Славенка Дракулич оттук насетне създават последователно писателския си образ на писателки в изгнание.

Макар че част от конфликта, предизвикал крайната реакция в „Глобус“, е лобирането на писателките следващият конгрес на П.Е.Н. центъра да не бъде проведен в Дубровник, по-важната част е всъщност въпросът за военните изнасилвания.

Основната теза на анонимния автор¹ е изложена в следното въвеждащо изречение: „Докато например Славенка Дракулич, Рада Ивекович и Дубравка Угрешич в Европа и Америка продаваха своите реторически фигури за трагичността на войната като мъжки бизнес и тезите си за това, че в бивша Югославия са изнасилвани не хърватки и мюсюлманки, а ЖЕНИ (!), цялата медийна среда говореше и пишеше за коренно противоположната истина. За истината, че в БиХ момичета, жени и старици са изнасилвани и убивани не защото са жени, а защото са „неарийки“, защото не са сръбкини, а хърватки и мюсюлманки“. (Глобус 1992: 41-42).

Тази война – твърди авторът на памфлета – не е „мъжка война“ срещу жените, а „фашистка агресия“ и „сексуален терор“ на сръбските паравоенни групировки срещу хърватки, босненски мюсюлманки, унгарки и всякакви други жени, които не са сръбкини. В есеистичните книги и романите си Угрешич пише по тази тема многократно (в книгата „Култура на лъжата“ пряко на темата е посветено есето „Ние сме момчета“, но тя се появява и в романа „Министерство на болката“, както и в книгите „Епоха на кожата“ и „Европа в сепия“), но роман, посветен конкретно на военните изнасилвания, създава Славенка Дракулич, за която темата за болката и травматичния женски опит оттук насетне става водеща. Романът, който ни интересува тук, е със заглавието „Като да ме няма“, а темата за насилието и болката в живота на жените е ключова и в романите „Фрида, или за болката“ (2007), „Дора и минотавъра. Моят живот с Пикасо“ (2015), „Милева Айнщайн. Теория на тъгата“ (2016).

Темата за военните престъпления и изнасилванията обединява разглежданите авторки по няколко признака – ярката им свободолюбива (често и антидържавна) позиция, емигрантската им житейска ситуация, обвързаността им с феминизма. В „Глобус“ злонамерено е подчертана и левичарската им ориентация: „Накратко, може да се каже, че политическият правоъгълник феминизъм–марксизъм–комунизъм–югославянство е функционирал идеално и разпадането на Югославия и крахът на комунизма са се оказали действително голям шок за нашите героини. Почти без изключение те са комунистически отрочета!“ (Глобус 1992: 41-42).

Статията оттук насетне преминава в тенденциозно подстрекателство към публичен линч. Макар да е безспорно, че феминистката идея е свързана с лявата идеология, в случая срещаме пример за ожесточеност, водеща особено по време на война до крайно опасни последици.

Впрочем, тъкмо по линия на военните престъпления, изнасилванията и описанието на травмата, е интересно да бъде сравнен феминисткият емигрантски опит на Дракулич и Угрешич с „номадския интелектуализъм“ на Юлия Кръстева. Факт е, че макар и да емигрират в различни години, те успяват да превърнат емигрантския си житейски опит в ярък творчески жест. Те се автостилизират в публичното пространство като „световни интелектуалки“, очевидно нежелаещи да бъдат причислявани към своята родна културна среда. В сравнение с Угрешич и Дракулич Юлия Кръстева не е прогонена от родината си, така че тя не споделя съдбата на политическите емигранти от времето на Студената война. Затова и за нея е още по-неприятно оповестяването на агентурната ѝ обвързаност с Държавна сигурност от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност (Комдос)² през 2018 г., когато тя реагира разбираемо остро и отрече истинността на документите. Реакцията на Юлия Кръстева е отчасти близка до тази на хърватските писателки при атаката срещу тях, но все пак сравнението може да е само частично. За разлика от тях Кръстева не е била публично нападана, а е разкрита единствено принадлежността ѝ към тоталитарния апарат. Авторитетът ѝ в хуманитарния елит и световната ѝ известност не само ѝ осигуряват своеобразен „публичен имунитет“, но във времена на многобройни подобни други случаи по време на Втората световна война и след края на Студената война (да си припомним случаите с Мартин Хайдегер, който с достойнство посреща клеветите за симпатиите си към националсоциализма, а в съвременността ни различните реакции на Бохумил Храбал и Милан Кундера, прочутите чешки дисидентски автори, чиято принадлежност към тайните комунистически служби също беше разкрита) и донасят усещането за морално оправдание, достъпно за малцина.

Вниманието ни към Юлия Кръстева в този контекст е заради нейните „метафизични криминалета“, както ги определя самата тя, и по-специално заради романа ѝ „Обладаване“ (1996). Макар този роман от сантабарбарианския цикъл на писателката да не е пряко свързан с военната тематика, той постоянно информира читателя за перманентната социална несигурност в метафоричната Санта Барбара, където състоянието на граждански мир е твърде лабилно.

Макар в „Облдаване“ темата за изнасилването да не присъства пряко, негова главна тема е насилието над жените. Нещо повече – псевдокриминалната линия на романа е посветена на жестокото обезглавяване на жена, което е оповестено в самото начало на повествованието: „Глория лежеше в кръв, обезглавена… Обезглавяването обявява края на видимото… Вече няма нищо за гледане… В дъното на ужаса не се вижда, може би се чува“ (Кръстева 1998: 9, 15).

За читателя е лесно да открие в „Санта Барбара“ образа на съвременна България, която Кръстева наблюдава от биографична и белетристична дистанция. Не е трудно да се разпознаят и подхвърлените автобиографични елементи в образа на убитата главна героиня. Сякаш романът предварително описва символичното „обезглавяване“ на реално-въображемата авторска персона – повече от двайсет години преди разкриването на агентурния псевдоним „Сабина“, но същевременно по време, когато архивите на Държавна сигурност вече се разсекретяват.

Сантабарбарианската тема на Юлия Кръстева се вписва в банализирания образ за Балканите като варварско място, но тази „балканска варварщина“ е положена в политическо-мистичния контекст, зададен от уводния епиграф от романа „Бесове“ на Достоевски. Така темата за злото в политически и духовен смисъл определя цялостното повествование, а главните му жертви са традиционно най-уязвимите – жените и децата. От друга страна Юлия Кръстева тенденциозно вмъква криминалния автобиографичен момент във вестникарски стил, за да разсее усещането за уязвимост на жертвата. Романът от една страна говори за реално убийство, но от друга изобилства от твърде много символизации и тенденциозни автобиографизми. А вероятно най-силната символизация е в името на убитата – Глория. Тази „мразена, чужденка и почти писателка… разсъдъчна, хладна, нагла кариеристка, която се интересува единствено от успеха“ (Кръстева 1998: 21, 141) е „обезглавена“ заради своята слава. Но добрата или лошата слава – особено когато става въпрос за жена – е винаги свързана с името, лицето, честта. Обезглавяването е същевременно посегателство върху честта и спомена. Саморазправа с жертвата е не само в настоящето, но и в миналото, и бъдещето. Сякаш без лице човекът е лишен от битие.

С „Войната не е с лице на жена“ (1985) и „Последните свидетели“ (1985) навлизаме в териториите на същинското, документално насилие, така да се каже. С тези романи започва забележителният литературен възход на белоруската писателка, удостоена през 2015 г. с Нобелова награда за литература най-вече заради романите ѝ „Чернобилска молитва“ и „Време секънд хенд“, които наред с останалата ѝ документална проза са определени като „монумент на страданието и смелостта в наше време“ (Nobel Prize 2015). Подобно на останалите три авторки и Светлана Алексиевич е известна емигрантска писателка. Заради несъгласие с държавната политика от 2000 г. до 2011 г. тя живее в емиграция, а след като през 2020 г. се включва в белоруските политически протести в подкрепа на демократичните сили срещу Лукашенко и е направен опит за посегателството ѝ от страна на режима, на 28 септември същата година тя напуска Белорусия и емигрира в Германия. По повод белоруската подкрепа във военната агресия на Путин срещу Украйна тя казва, че „съгласно международното право по време на война, предоставянето на територия на страна агресор не е нищо друго, освен съучастие в престъпление“ (Alexievich 2022).

От гледна точка на биографиите им преди и след промените през 1989 г. Алексиевич е единственият автор, пряко нападнат от поддръжниците на бившия комунистически режим. Въпреки че никоя от тях не подкрепя цензурата и престъпленията на комунизма, различия в отношението и реакциите им към режима има. Алексиевич не само е наричана „археоложка на комунизма“. Заради романа ѝ за съветската инвазия в Афганистан „Цинковите момчета“ (1989) срещу нея официално е проведен съдебен процес. Материали от процеса тя включва в допълненото издание от 2013 г. на романа си, където четем следното: „Вече чисто физически не мога да гледам ожесточени яростни лица. И не бих дошла в този съд, ако тук не седяха майките, макар да знам — не те се съдят с мен, с мен се съди бившият режим. Съзнанието не е партиен билет, не можеш да го оставиш в архива. Смениха имената на улиците ни, табелите на магазините и имената на вестниците, а ние сме си същите. От соцлагера. С предишното лагерно мислене…“ (Алексиевич 2013: 308).

Алексиевич действително е най-острият критик на престъпленията на комунизма в сравнение с останалите три писателки, а както акцентира в своя статия за „Цинковите момчета“ Севда Семер, за нея писането на романа е било повод да си зададе въпроса „Как да премина през злото, без да увеличавам това зло по света?“ (Семер 2021). Въпросът е действително ключов не само за нейното писане, а изобщо за документалната проза, каквато е прозата и есеистиката на Угрешич и Дракулич, а в известен смисъл и „метафизичните криминалета“ на Кръстева. „Забравата също е форма на лъжа“ са думи на Алексиевич, произнесени в съдебната зала по време на процеса срещу нея (Алексиевич 2013: 309). Очевидно е, че и книгата с „антиполитически есета“ на Угрешич „Култура на лъжата“ е писана от сходна етична позиция. Докато обаче ироничен автор като Угрешич завършва творческия си път с „инвентарния албум от югославското минало“ – „Червената школа“ (2021), вдъхновен от соцарта на творци като Иля Кабаков, Александър Меламед, Лев Рубинщайн и други постсъветски автори, Светлана Алексиевич категорично се заявява като критик на комунизма, особено след аварията в Чернобил, макар в началото на творческия ѝ път такава идеологическа конфронтация да не се забелязва. И Угрешич не пести иронични и пародиращи жестове спрямо комунистическата идеология, а същото важи и за Дракулич, но те поддържат видима дистанция спрямо „новите демократични държави“, появили се на мястото на СССР и бивша Югославия. И Угрешич, и Дракулич напомнят в произведенията си за по-различния комунистически модел на югославската федерация, която предоставя на пръв поглед на своите граждани повече свобода в сравнение с останалите държави от Източния блок.

Особено в прозата и есеистиката на Угрешич от 90-те години насетне ясно личи критичното ѝ отношение към „новите държави“ и „новите националности“, както тя ги определя. Като отговор на атаките срещу нея на „малцинствената реторика“ на новата хърватска държава тя противопоставя друга малцинствена реторика – на босненци, кюрди, таджики, тамили, индуси, евреи, цигани. Впрочем в споменатото по-горе есе „Ние сме момчета“ темата за насилието над жените по време на войната в Босна и Херцеговина е пряко свързано не с босненските мюсюлманки, а с циганка. Което съвсем не е случайно. В есето четем: „Преди десетина години трима разлигавили се младежи запалили полата на една циганка, която си вървяла по улицата в Прищина с малко дете на ръце. За този случай писа само словенската преса. На въпроса на журналиста дали ще ги съди, циганката искрено се учудила: - Защо? Те просто се шегуваха…“ (Угрешич 1999а: 151).

Историята, която разказва Угрешич, е емблематична за нейния подход спрямо етническите чистки в „бившата ѝ родина“. От началото на емигранския ѝ период в поетиката на Угрешич се настанява трайно малцинствената тема. Успоредно с декларираното ѝ „интелектуарно номадство“ и отказът ѝ от хърватска принадлежност, Угрешич все по-често започва да вмъква в прозата и есеистиката си циганския образ. Циганският етнос е литературното алтер-его на новите постюгославски националности, които тя намира, че „никнат като гъби след дъжд“.

Впрочем, впечатлява паралелът между „Ние сме момчета“ и „Цинковите момчета“. Романът на Алексиевич се появява през 1989 г., а есето на Угрешич е писано 1993 г. За познавачите на творчеството на Угрешич е известно, че тя е много добър познавач на руската литература, чието творчество изобилства от препратки към по-малко или по-известни произведения от руската класическа и съвременна литература. Нещо повече, Угрешич диалогизира, допълва, цитира, преосмисля и провокира и читателя към подобно творческо четене. „Ние сме момчета“ е с есеистична, ту полемична, ту остро саркастична форма, но критиката на военното съзнание е безспорна, а това е така и в романа на Алексиевич. Темата за изнасилването се появява и в двете произведения. В есето на Угрешич, веднага след фрагмента за „полата на циганката“ се коментира, вече в публицистичен стил, въпросът за изнасилването: „Във войната жените загубиха домовете си, децата, мъжете. Бяха изнасилвани. Най-напред от едни мъже, после често и от собствените („От строшена чаша не пия“), по-после от чуждите, а още по-после и от собствените медии…“ (Угрешич 1999а: 151).

Споменаването в този списък от насилници на медиите е важен момент в есето на Угрешич. Като се има предвид, че скандалът в „Глобус“ вече се е случил, тази забележка има и съвсем конкретен повод. Угрешич много прозорливо насочва вниманието към нещо, което е добре да бъде забелязано – в медийните времена актът на изнасилването е поощряван и осъществяван и със съдействието на самите медии. А проявената агресия към хърватските интелектуалки и към Светлана Алексиевич е с мощен символен заряд, чиято цел е да въздейства като публичните екзекуции – да сплаши евентуалните противници на режима.

В „Цинковите момчета“ най-напред мимоходом е споменато за изнасилване „от скука“ („Те просто се шегуваха…“ при Угрешич), а после и като причина за умопобъркване: „Срещнах на улицата една лудичка, умопобъркана, тя често се появяваше в нашето военно градче на пазара или в магазина. Разправяха хората, че млада са я изнасилили и оттогава даже майка си не познава. Тя се спря до мен: - Ще ти докарат мъжа в сандък! – Засмя се и избяга. Не знаех какво ще се случи, но знаех, че нещо ще се случи.“ (Алексиевич 2013: 141).

„Войната не е с лице на жена“ – внушават романите и на Алексиевич, и на хърватските ѝ колежки. Те същевременно ясно свидетелстват и потвърждават нещо, отдавна известно на международното право – най-уязвимите членове на обществото са жените, децата и старците. Особено по време на война. Ако перифразираме заглавието на Алексиевич, можем да кажем, че „жената не е с лице при война“. Защото войната отнема и лицето, и името, и паметта, и разсъдъка. Не само на жената.
„Дали такава е участта на жената от библейски времена“ – не само може да се запита човек, а и очевидно многократно е правено, особено от времето на феминизма насам, както ни показва книгата на Милена Кирова „Библейската жена“. Кирова не само разглежда подробно женския образ в библейския свят, но и полага изследването си във феминистичния контекст, с чиито проучвания по темата запознава последователно читателя.

В Стария завет има няколко драстични със жестокостта си изнасилвания от времето на Лот, през историите с Тамар и Вирсавия, до чудовищното изнасилване и смъртта на наложницата на левита от книгата „Съдии Израилеви“. В интерпретацията на Милена Кирова е загатната асоциация – в старозаветните изнасилвания има елемент на жертвоприношение. Особено в историята от „Съдии Израилеви“, която завършва с почти ритуалното разчленяване на тялото на мъртвата наложница на 12 части, които опечаленият ѝ мъж праща до 12-те колена Израилеви, за да се произнесат „бивало ли е някога такова нещо? Размислете за това, посъветвайте се и кажете“ [Съд. 19:30] (Кирова 2005: 99). Неслучайно Милена Кирова вмъква историите за библейските изнасилвания в главата от книгата си „Бивало ли е някога такова нещо… Женското тяло като сцена на ужаса“.

Изнасилването е епизод от серия посегателства над женската личност – внушава изследването – а към тях е пренебрегването, анонимността, униженията и лишенията при безплодие. Впрочем, това, че липсата на име е трайна женска отлика се вижда и в анализа на Милена Кирова: „В староеврейското общество няма по-тежко наказание за един мъж от това да остане бездетен, без име, „безименен“; в някакъв смисъл да стане жена“ (Кирова 2005: 92). Разбира се, много от жените в Библията не са безименни. Нещо повече някои от най-важните библейски истории изглеждат невъзможни без женските имена. Ева, Сара, Агар, Юдит. Възможен ли е изобщо разказът за Юдея без Юдит? Да, не са малко анонимните. Жената на Лот например. „Безименна“ е също и дъщерята на галаадеца Йефтай, чиято история е описана в 11 глава на „Съдии Израилеви“, следователно, пак във времената, когато „Израил нямаше цар: всеки правеше това, което му се струваше за право“ [Съд. 21:25]. Да нямаш име, следователно, не е само женска отлика, но безспорно е част от процеса на обезличаване и лишаване от правен статут.

Прекрачването в старозаветните времена ни изправя пред един въпрос, който в случая изглежда важен. Тъкмо книгата „Съдии Израилеви“ дава ценни щрихи. Тази безпримерна жестокост, за която се разказва, се е случила във времена на безвластие. Всеки прави каквото си иска и както му диктува собственият разум. Тоест – неразумност, безумие. „Рече безумец в сърце си няма Бог“ – този Давидов стих като че ли описва най-точно тези времена на безчестие, когато трагедиите се случват, понеже „градските развратници“ искат да „познаят“ мъже. Точно, както става в Содом и Гомор. Изкупителните жертви на този разврат се оказват на първо място жените. Анонимната дъщеря на Йефтай е неговото „всесъжение“ за Господа, наложницата на левита плаща с живота си запазеното му мъжко достойнство. Впрочем във втората история и левитът не се появява с име. Но понякога, особено в такива текстове, липсата на име означава много повече. Тъкмо тази безименност на левита и неговата наложница от Стария завет насочва вниманието ни към това, че бащиният дом на жената е Витлеем Иудейски, а оттам двамата с мъжа ѝ се отправят към „дома Господен“. Жертвеното ѝ разчленяване на 12 части вече чертае недвусмислен паралел към новозаветния свят, за да ни накара да се запитаме още веднъж за грандиозната промяна, която извършва със саможертвата си роденият във Витлеем Христос. Без него би звучала съвсем другояче историята и на майка му, и на Мария Магдалена, и на блудницата, която изцерява от бесовете ѝ и спасява от линч…

Крайната фаза на безчестието е обезчестяването. Насилственият акт на агресия срещу чуждата самоличност. Романът „Като да ме няма“ на Славенка Дракулич го демонстрира особено категорично: „Жените тук съществуват все още само като множество. Безименни, безлични, заменими като парче хляб или сапун. Съществуват само две категории: стари и млади“ (Дракулич 1999: 55).

Изнасилената жена е поставена на границата на съществуването. Граница, която твърде бързо е прекрачвана. Особено по време на война. Сякаш след изнасилването поруганите трябва да принесат в жертва и живота си, който и без друго след акта на насилие често им изглежда опразнен от смисъл. Но в действителност не животът на жертвата, а на насилника има проблеми със смисъла. Защото в „гората от символи“, в която живеем, оръжието на насилието се превръща в знак за победа на мъченика и в позор за онези, които са му причинили мъченията. И тъкмо за това се пише цялата тази тежка документална и художествена литература, споделяща травматичния опит.

 

Литература

Алексиевич 1987: Алексиевич, С. Войната не е с лице на жена. Последните свидетели. София: Народна култура, 1987.
Алексиевич 2013: Алексиевич, С. Цинковите момчета. София: Парадокс, 2013.
Алексиевич 2022: Alexievich, S. Belarusian Nobel Laureate Alexievich Says Lukashenka's Actions Over Ukraine A 'Crime' in: Radio Free Europe, 05.03.2022. https://www.rferl.org/a/belarus-alexievich-lukashenka-crime/31737561.html
Дракулич 1999: Drakulić, S. Kao da me nema. Split: Feral tribune, 1999.
Карпински 2013: Karpinski, Eva C. Postcards from Europe: Dubravka Ugrešic as a Transnational Public Intellectual, or Life Writing in Fragments. The European Journal of Life Writing. Volume II(2013)T42–60.
Кирова 2005: Кирова, М. Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария завет. София: УИ „Св. Климент Охридски“, Стигмати, 2005.
Кръстева 1998: Кръстева, Ю. Обладаване. София: Хемус, 1998.
Кръстева 2018: Кръстева, Ю. Пътувам себе си. Спомени. Разговори със Самюел Док. София: Колибри, 2018.
Мерджанска, Виале 2015: Мерджанска И., Виале, М. Интервю с Юлия Кръстева. Да мислиш номадски и в другия език света, психическия живот и литературата. Пирон, бр. 10, 2015, 1-27.
Семер 2021: Семер, С. На второ четене: „Цинковите момчета“, Тоест, 6.02.2021. https://www.toest.bg/tsinkovite-momcheta/
Угрешич 1999: Угрешич, Д. Американски речник. София: Стигмати, 1999.
Угрешич 1999а: Угрешич, Д. Култура на лъжата. Антиполитически есета. София: Стигмати, 1999.
Угрешич 2017: Угрешич, Д. Европа в сепия. София: Колибри, 2017.
Угрешич 2021: Угрешич, Д. Епохата на кожата. София: Колибри, 2021.
Угрешич 2021: Ugrešić, D. Crvena škola. Zagreb: Multimedijalni institut, 2021.
Хемон 2012: Хемон, А. Проектът Лазар. София: Сиела, 2012.

Globus 1992: Globus. Hrvatske feministice siluju Hrvatsku. Zagreb, 1992. In: http://www.women-war-memory.org/index.php/hr/povijest/vjestice-iz-ria/39-hrvatske-feministice-siluju-hrvatsku
Nobel Prize 2015: The Nobel Prize in Literature 2015: Svetlana Alexievich. https://www.nobelprize.org/prizes/literature/2015/press-release/

Бележки

¹ По-късно е потвърдено, че авторът на статията е социологът Славен Летица, приближен на тогавашния президент на Хърватия Франьо Туджман. Славенка Дракулич завежда дело срещу изданието, чийто главен редактор тогава е Денис Кулиш, и съдебното решение от 2004 г. постановява да ѝ бъдат изплатени 60000 куни. – б.а.

² Според оповестеното от КОМДОС Решение № 2-1258/ 27.03.2018 г., което свидетелства за принадлежността на Юлия Кръстева към системата на ДС от 19.06.1971 г.