В търсене на антимодерната жена - Жан Жироду и Мирча Елиаде

В търсене на антимодерната жена през междувоенния период – романите Битка с ангела (1934) от Жан Жироду и Сватба в небето (1938) от Мирча Елиаде

Аглика Попова

In search of the antimodern woman in the interwar period – the novels Struggle with the Angel (1934) by Jean Giraudoux and Marriage in Heaven (1938) by Mircea Eliade

Aglika Popova

Резюме

Това изследване се съсредоточава върху произведения от френската и румънската литература, в които женските образи са чужди на своето време и тяхната притегателна сила се подсилва от контраста с характеристиките на модерната жена. Целта на сравнителния прочит е да се откроят основите за присъствието на общи теми и близки средства за тяхното развитие в текстове, които документират междувоенния период и са показателни за този етап от европейската история на идеите. Романите се фокусират върху личното пространство на личността, но постепенно на тази територия те проблематизират нейната предпоставена склонност към страдание в контекста на съвременните събития.

Ключови думи: литература от междувоенния период, модерен европейски роман, мит в литературата, Жан Жироду, Мирча Елиаде

Abstract

The study focuses on two works of French and Romanian literature in which the female characters are alienated from their time, and the contrast between them and the characteristics of the modern woman strengthens their appeal. The objective of the comparative reading is to identify the presence of common themes and appropriate means for their elaboration in texts that chronicle the interwar period and are indicative of this phase of the European history of ideas. The novels focus on the personal space of the individual, but on this ground, gradually, the preconditioned propensity of the person for suffering is questioned in the context of contemporary events.

Keywords: literature of the interwar period, European modern novel, myth in literature, Jean Giraudoux, Mircea Eliade

Произведенията Битка с ангела (1934 г.) и Сватба в небето (1938 г.) свидетелстват за нагласи в развитието на романовия жанр във френската и румънската литература от периода между двете световни войни. Техният сравнителен прочит цели да отбележи пресечни точки в литературните тенденции, които на свой ред могат да бъдат съотнесени към тяхната обща принадлежност към европейската история на идеите. Във фокуса на авторовото внимание, втъкан в отделните теми, попада образът на съвременната жена. Произведенията са под формата на личен разказ, воден от първо лице от наратор, който се е върнал от фронта на Първата световна война и следва да се изправи пред нов житейски катаклизъм, а именно този да се влюби. Те документират 30-те години на XX век и светските събития в Париж и Букурещ на фона на една обща тревожност, в която се размиват последици и предчувствие за война. Обвързаността на текста с настоящето се прекъсва при появата на жената и прави впечатление общият анахроничен подход в изграждането на нейния иначе идеален образ. Мирча Елиаде въвежда фигура, която е извън новата мода, принадлежи на друго време и пренася естетическите модели на XIX век. Жан Жироду избира образа на чужденката, която не се вписва, както в настоящето, така и в европейската традиция, идвайки от страна, където щастието все още съществува.

Не са известни данни за обмен между двамата писатели, но съвпаденията в някои елементи от тяхната лична и творческа биография предварително насочват вниманието. Отделно от своята литературна дейност, Жан Жироду и Мирча Елиаде заемат административни и дипломатически постове, политически ангажирани са и критиките срещу позициите им в навечерието на Втората световна война по-късно се прехвърлят върху рецепцията на тяхното творчество. Избраните произведения съдържат автобиографични елементи, както и рефлексия върху процеса на писане. В пряка връзка с прилагането на известната техника mise en abyme и с търсения ефект за автентична, преживяна литература, стои фигурата на Андре Жид, която е решаваща и за двамата писатели в началото на техния път.¹ Не на последно място, Жан Жироду и Мирча Елиаде са отдадени митографи, за тях е характерно смесването на митове и насищането на текста с разнообразни препратки. Този подход също може да бъде разгледан в продължение на концепцията за работа със символа на Андре Жид, публикувана в Трактат за Нарцис. Теория на символа (1891 г.):

Поетът съзерцава с благоговение; той се привежда над символите и мълчаливо се спуска в дълбините, в сърцевината на нещата – когато като визионер съзира Идеята [...] той я сграбчва, а сетне, без да го е грижа за преходната форма, която я обгръща във времето, съумява да ѝ върне най-сетне вечната форма, нейната истинска, съдбовна Форма – райска и кристална. (Жид 2022)

Всеки един от тези автори „се спуска в дълбините, в сърцевината“ и от позицията на писател, ангажиран с реформата на романовия жанр в своята страна. При Мирча Елиаде и Жан Жироду, „символът“ е разгърнат до митологичен разказ с послание, който изисква вниманието на читателя, борави с пластовете на неговата културна памет и разширява обсега за анализ на конкретната романова история. Двамата писатели имат склонността периодично да се завръщат към едни и същи архетипи. В условията на историческия период, към който принадлежат, в тях се формира близък интерес към темата за първоначалата. В свое изследване върху цялостното творчество на Жан Жироду, Мириам Лепрон открива едно последователно търсене на идеалната двойка в отделните персонажи. Тя посочва първообраза на двойката от сътворението като основа на този повтарящ се сюжет (Lépron 2012: 207). От друга страна, митът за андрогина е обект на интерес за Мирча Елиаде и извън територията на романа, той го разглежда като част от своите проучвания върху историята на религиите, а през 1962 г. излиза от печат студията Мефистофел и Андрогина.

Общият прочит на двата романа поставя един до друг мита за първата двойка и мита за битката на Иаков с ангела, като референциите към тях могат да бъдат разпознати още в заглавията. Съставни части от една библейската цялост, двата наратива са взаимно свързани и това придава допълнителни възможности към анализа на литературните текстове. Старозаветни разкази за сътворението и за стълкновението, общата точка в тяхното съдържание е мигът на докосване до Бога. Иаков, третият патриарх на човечеството, цяла нощ се бие с непознат противник, който до сутринта не разкрива произхода на своята сила. В този епизод се съсредоточава темата за противопоставянето на Божията воля, която тръгва от генезиса на човека. Той е смислов мост между изкушението на Адам в Рая и изкушението на Иисус Христос в пустинята. Битката на Иаков приключва с неговото раняване в бедрото и с благословия. В този разказ може да бъде видян още сблъсъкът на човека с ангела на времето, отбелязва Нортръп Фрай (Фрай 1993: 238), с ограничението в тленност и смъртност, което е част от наказанието на първата двойка и което Иисус Христос изкупва със своята жертва. Анализираните романи десакрализират и адаптират рамката на митовете към периода между двете световни войни, но запазват рефлексията върху сблъсъка на човека с времето, в случая – лично и историческо.

Жак Блисон, разказвач и протагонист в романа на Жан Жироду, в навечерието на своето заминаване за фронта се чувства празен и лишен от минало, подобно на Адам в земния рай (Giraudoux 1994: 294). Години по-късно, преживяното се е отпечатало върху походката му и подобно на Иаков, той също е белязан от рана в крака (Giraudoux 1994: 402). Той вече е секретар на френския политик Бросар – фигура, която въплъщава и идеализира дипломацията за мир на Аристид Бриан, но също и позволява действието да се ситуира във времето около неговата смърт през 1932 г. Уводните думи в романа пресъздават усещането през този период за постоянна заплаха от нова война или криза, докато все още се изживяват последиците от предишната:

Бях готов.
Не беше дори и възможно да си по-готов за един велик момент, за една велика епоха […] след няколко седмици войната ще бъде тук, или финансовата паника, или безпорядъкът на Европа. (Giraudoux 1994: 289)²

Войната, в своята неотменност, е също така болестно състояние, изписано по лицата на шествието от посетители в чакалнята на Бросар, дошли от различни части на Европа с една цел:

Сега виждах пред очите си всички тези, които идваха от четирите краища на Европа, за да изобличат войната с толкова голямо безпокойство, с толкова измъчено лице, че изглежда туморът на войната, според личното си пристрастие, умножаваше във всеки по две туберкулоза, неврастения или истински рак. (Giraudoux 1994: 307)

Подобно на театрална сцена, тези внушения са построени около подготовката за едно пътуване в Женева, в което може да бъде разпознато действително посещение на френския министър на външните работи от 1929 г., когато той издига идеята за Европейски федерален съюз пред Обществото на народите. В романа на Жан Жироду, темата за войната е лишена от национални измерения, нейните аспекти и последици се адресират към целостта на Европа, която е устремена към пропаст още в началото на 30-те години на ХХ век, когато романът придобива своите очертания (Goulding 1994: 1205). Нараторът и протагонист описва една вътрешна инерция, която постепенно тласка цяла културна общност към упадък : „[…] щом Европа искаше своята гибел, толкова по-зле за Европа“ (Giraudoux 1994: 436).

Мирча Елиаде започва да пише своя роман по време на престоя си в лагера в Миеркуря Чук, където е задържан за пропагандна дейност в полза на Желязната гвардия (Mihăilescu 2007: 6). Той разполовява текста на два разказа, водени от спомените на двама персонажи, които срещат в отделни етапи от живота си една и съща жена. Тук темата за войната не притежава същата изостреност, тя е част от един общ контекст, въпреки че този роман е публикуван в самото навечерие на следващ световен конфликт. Нараторът на първата и по-скорошна история е известният румънски писател Мавродин, преследван от мисълта, че „всичко би могло да бъде по друг начин […] или пък би могло въобще да не съществува […] всичко на този свят е случайно, ненужно, безсмислено“ (Елиаде 2012: 8). Той притежава позата и погледа на млад творец, част е от настроенията на едно военно поколение без някога да е бил на фронта. Едва няколко години разлика във възрастта го отделят от опита на Хаснаш, за когото обявяването на войната е било „началото на нов живот“ (Елиаде 2012: 118).

Още с въведението в своя личен разказ за преживяното, персонажите във френския и румънския роман се питат дали са излезли като герои от Европейската война и отговорите им се допълват в своята скептичност. Подобно на други румънски студенти, Хаснаш се записва като доброволец във френската армия и се издига до ранга на офицер:

Не знам дали съм бил герой, както се казва, но се бих добре и на два пъти бях отличаван с ордени. Свикнах с войната, бързо свикнах и с мисълта за смъртта. Така или иначе нямаше много неща, които да ме свързват с живота. (Елиаде 2012: 119)

По време на своя престой в армията, Жак Блисон изпитва дълг предимно към парализирания си чичо, който може да издъхне спокойно едва в деня на примирието:

[…] войната, която означаваше за всички делириум и пълно освобождаване, за мен беше само робство. От Катаклизма, от който всички мои неподготвени приятели, бяха излезли като живи или мъртви герои, милиардери или престъпници, аз излязох като образцов племенник. (Giraudoux 1994: 295)

Двамата романови герои определят по сходен начин годините, които идват непосредствено след войната и те свидетелстват за времена, когато лесно се забогатява и лесно се полудява. Хаснаш допълва детайли към представата за общата атмосфера, за която Жак Блисон загатва в горния цитат:

Тогава времената бяха такива, че лесно можеше да се забогатее.[…] В онези години, веднага след края на войната, почти половината от хората бяха полудели; тогава всичко беше позволено, стига да разполагаш с необходимата смелост и сила да си го вземеш. (Елиаде 2012: 123-124)

Романите на Жан Жироду и Мирча Елиаде се доближават в начина, по който се отделят от този исторически контекст и описват срещата с една жена подобно на прорез във времето. Самата тази жена е изградена като персонаж, който не принадлежи на своята епоха. Тя стои встрани от модата и нейният образ изпъква в процеса на едно осъзнато сравнение със съвременната жена, което нараторите предприемат. Първото, което забелязва Жак Блисон при запознанството си с Малена Паз е невинното ѝ лице (Giraudoux 1994: 296). Малко по-късно, той детайлно се спира на среща с нейната приятелка Нанси Рола, за да пресъздаде портрета на една модерна жена в Париж, съчетала всички последни тенденции:

Ето я, пищна и реална: Нанси Рола, с прекрасна прическа от Роз Деска, с кръстосани крака, които подчертават мънички обувки от змийска кожа от Перуджа, червило Antoine spécial и виолетови очи, които комбинират върху нейното матово лице такова съчетание от цветове, което никога някой национален павилион не би постигнал; тя чакаше в дъното на своето Bugatti […] диамантените стрелки отбелязваха 10 ч. върху рубинения часовник в тази пролетна утрин, чийто първи полъх галеше, над възхитителния бюст, ревера и гънките на палто от черна кожа, доставено едва предния ден от Chanel… С подобна фраза, поне знаем къде сме, в коя епоха, в кое настроение… (Giraudoux 1994: 331)

Подобно описание позволява, според вмъкнатата авторефлексия, да се определи с точност епохата и нейните настроения. То свидетелства за началото на една мода на лукса, чиито символи остават актуални до наши дни. На този фон и в контраст изпъква чистият и семпъл силует на младата жена от Южна Америка:

В дъното на мрачния коридор, първоначално от Малена се виждаха само лицето и светлите части на нейната рокля, украсена в розово по врата и раменете. Тя беше само една глава с розови крилца. Никога, помисли си Нанси, нещо не беше приличало толкова на душата на една южноамериканка и ако тя станеше херувим, щеше съвсем да заприлича на това, което беше останало от нея. (Giraudoux 1994: 333)

Илиана прави впечатление в салоните на Букурещ от 20-те, а после и от 30-те години на ХХ век, със семплото си облекло. Но това, което най-силно я отличава в спомените и на двамата персонажи е нейното излъчване в епохата на джаза и модата à la garçon. В романа на Мирча Елиаде, описанието на актуалните тенденции върви успоредно с размисъл върху промяната в поведението на жените:

Това се случи през 1924 година, когато елегантността и нравите в Букурещ бяха достигнали несравними върхове. […] Не знам дали ти си спомняш онази епоха на джаза, на коктейлите, когато се ширеше модата на късо подстриганата коса „а ла гарсон“, а роклите се носеха къси до коляното. […] През онези години в определени къщи можеше да си легнеш с което пожелаеш момиче, ако си танцувал настоятелно цяла нощ с него. (Елиаде 2012: 124)

Една вечер стоях облегнат на бара и си почивах, докато чаках следващия танц, когато приятелката ми се появи с младо момиче под ръка. […]
- Нека ти представя една рядка птица […] Позволи ми да ти представя Лена, последната девственица от деветнайсети век! (Елиаде 2012: 125)

Няколко години по-късно, Илиана е представена и на младия писател Мавродин. Без грим, с дискретен френски парфюм Ambre antique на Франсоа Коти, емблематичен за предвоенните години и спрян от производство още през 1935 г.³, тя е подчертано чужда на света, който я заобикаля:

Чух, че я повика нейна приятелка: Илиана. Не бях запомнил името ѝ. Казваше се Илиана и въпреки това се обличаше като за друго име, като за Мария или за Лучия. Блуза в черно и бяло, с бяла яка и тесни ръкави. (Елиаде 2012: 13)

Илиана и Малена са последователно отъждествени с ангел и светица. Те изпъкват в текстове, които първоначално се спират, за да обърнат внимание върху формирането на един нов тип женственост. Дръзка и непредсказуема, съвременната жена трудно се побира в рамките на своите традиционни роли. В сравнение с нея, анализираните персонажи се открояват в бяло и розово, и се определят от символите за чистота и невинност. Те са лишени от опита на тяхното поколение и ефектът на силното им влияние върху възприятията на мъжките персонажи тръгва от представите за непреходна женственост.
Посланията на двата романа трудно могат да бъдат причислени към пълната серия от идеи, които определят антимодерния писател според концепцията на Антоан Компаньон (Compagnon 2005: 17-19). Без да бъде носител на краен консерватизъм и традиционализъм, според френския литературен критик, този тип писател е едновременно и част от модерните тенденции, и отблъснат от тях. В неговите теми се разпознават песимизъм и порицание – категории, които са чужди на Мирча Елиаде и Жан Жироду. При все това, те заявяват отношение към своята съвременност и то се изразява именно чрез избора и описанието на женските образи, а те са непосветени в модерността.

Биографичните данни, известни за Жан Жироду, насочват произхода на Малена Паз към Аржентина, подобно на младата жена, с която писателят поддържа връзка от 1925 г. до 1936 г. (Goulding 1994: 1206). В романа, нейната идентичност не е ясно определена, тя е от Южна Америка, от „страна, в която щастието все още съществуваше в своята сила, в своя примитивен размер“ (Giraudoux 1994: 303). Според Жак Блисон, органите, които служат, за да правят човека нещастен, са атрофирали при нея (Giraudoux 1994: 304). По силата на своята наивност и непознаване на нещастието в пълната му разновидност, дори и омъжена в своята страна, тя е девствен, чист образ (Giraudoux 1994: 313). Но тази принадлежност към далечна и непозната култура не служи за изграждането на едностранчив екзотичен образ, притегателен за европейския интелектуалец в своята примитивност, нито е късно продължение на идеята за le noble sauvage. В Малена няма нито зло, нито болка, ако името ѝ бъде транскрибирано и преведено от френски език (mal elle n’a). В себе си тя носи мир, ако фамилията ѝ Паз (Paz) бъде преведена от испански език. Тя идва от една утопична страна, която изниква като ориентир за сравнение по пътя на размислите върху белезите на съвременната европейска идентичност.

Във връзка с Малена, Жак Блисон се докосва до друг тип преживяване на действителността и именно този опит го води към заключението, че щастието не е ценност в Европа (Giraudoux 1994: 302). Той размества една от основите на библейския разказ за сътворението, като определя, че срамът вече не съпътства голия човек, а щастливия човек (Giraudoux 1994: 305). Френският писател описва една модерна личност, която е отдалечена от религиозния фундамент детерминиращ грешната природа на човека. Както пише и Мирча Елиаде, той и тя вече не се срамуват от своята голота, но въпреки това са неспособни да изпитат автентично щастие и се страхуват от него, повече отколкото от трансгресията на обичайните правила. Запознанството с Малена постепенно подготвя Жак Блисон да скъса с Европа, където всеки претендира, че страда и дори изпитва чуждото нещастие. Обаче, по-силна от всички други угризения, остава неговата осъзната вина, че ако в тяхната връзка Малена дава в зестра щастие без възраст, той носи само своя век и неговото тъжно приключение (Giraudoux 1994: 306).

В романа Сватба в небето, Мирча Елиаде пресъздава събирането в двойката, като постигане на състоянието на пълнота и завършеност, което принадлежи изначално на човека. Неговата интерпретация връща андрогинната същност на съюза между мъжа и жената, но също така и придава на единството стойността на възможно спасение:

Но тогава разбрах, че никой човек не може да намери спасение така, както си е, счупен на две, сам […] Но всеки, който като мен е познал съвършеното сливане, онова неразбираемо за човешкия ум и опит съединяване, знае, че от определено ниво животът вече никога не свършва, че човек умира, защото е сам, разделен, разчупен на две, но посредством една велика прегръдка той открива себе си като вечно, автономно и космическо същество… (Елиаде 2012: 52)

Мирча Елиаде представя още срещата с другата половинка, като сблъсък на основните човешки инстинкти, като среща на Ерос и Танатос. По силата на своята абсолютна стойност, любовта е сравнена с края на тленността. Чувството е равносилно на напускане на плътта и сега смъртта изглежда светла за Мавродин (Елиаде 2012: 52). Хаснаш сравнява любовта с емоцията от заминаването за фронта (Елиаде 2012: 149).

Двата героя на Мирча Елиаде стигат до това познание за себе си при срещата с Илиана. Подобно на Малена, тя също излъчва чистота и непорочност, независимо от своите преживявания и тайни. Хаснаш я вижда за пръв път, когато тя е още дете, а след години, когато му е представена, той не може да познае в нея типичния образ на жените от Букурещ. Липсват ѝ фриволност и суета, тя притежава чистота на погледа и нейната красота се разкрива с времето. След години, писателят Мавродин ще види безплътния силует на жена, която носи тъга (Елиаде 2012: 18). Тя е още бледа, с прозрачни пръсти, дълбоки сенки и уморена усмивка. Говори за вечна любов, изключителност и смърт, понятия, които според наратора принадлежат на времето преди войната (Елиаде 2012: 138).

Илиана, или още Лена, както е позната на Хаснаш, е описана, като жена без минало и без бъдеще. Тя пази скрита своята лична история, почти нищо не се знае за нейния произход и тя изчезва безследно след всяка раздяла. В мистериозността ѝ има притегателна сила, но също толкова привлекателни са и нейната болезнена меланхоличност, и нейната саморазрушителност, които я дефинират като фатална жена, без семейно положение (Елиаде 2012: 75). В представянето ѝ пред Хаснаш и определянето ѝ като образ от XIX век, се съдържа ключът за вникване в построяването на цялостния образ. Негов фундамент са романтически идеали, пренесени и преекспонирани в модерния контекст и съответно, чужди и непригодни към периода между двете световни войни.

Анализираните романи посочват събирането в двойката като възможен начин за изход от ограниченията на историческото време. Но както неподготвени и изненадани са героите при откриването на тази възможност за себе си, така внезапно за тях настъпва и разпадът на състоянието на съвършенство. На първо място, той идва с атавистичната склонност към страдание, на която се поддават женските персонажи. Всички тези качества, които Жак Блисон тълкува като автентично щастие, Малена изведнъж осъзнава като своя посредственост и така започва нейната битка с ангела. Тя се противопоставя на една невидима сила, която я тласка към необходимостта да разбере всички мрачни истини за живота, за да стане достойна за мъжа до себе си. Тя е обсебена от желанието да познае нещастието, да види умрял човек и по този начин, тя изживява своята инициация в европейския свят. Малена избира път, който преминава през страданието и унижението на гордостта, за да я отведе до способността на абсолютна саможертва.

Младата южноамериканка постепенно навлиза в една култура на болката, която Жан Жироду изтъкава от антични и християнски митове. За разлика от нея, Илиана е формирана в школата на страданието на всеки етап от своето израстване като интелигентна, „възвишена жена“ (Елиаде 2012: 174) с „възвишени идеали“ (Елиаде 2012: 139). В румънския роман, тези натрупвания в изграждането на съзнанието са илюстрирани с примери от канона на европейската литература. Още като изгубено дете във влака, Илиана носи със себе си романа Ана Каренина и след това многократно се позовава на съдбата на героинята. Тя харесва най-вече меланхолични стихове, предпочита Рилке и Бодлер (Елиаде 2012: 60). Пример от балканския фолклор представя дълбоките корени на идеята, че висш дълг на жената е да се жертва, заради мъжа до себе си. Илиана сравнява отказа си да постави своите желания на равно място в двойката с направената саможертва от вградената съпруга на майстор Манол. От своя страна, инициацията на Малена в света, на който принадлежи Жак Блисон, се осъществява до голяма степен и чрез книгите, които той ѝ подарява. Сред тях са Бергсон и Достоевски, които прислужницата ѝ по-късно ще изгори, подобно аутодафе, в опит да унищожи и последните опори на силата, която води Малена към отчаяние (Giraudoux 1994: 458). Така както Илиана се отъждествява с крайността на емоциите на Ана Каренина, така в един от своите нервни пристъпи Малена се вижда в огледалото като героя на Достоевски от Братя Карамазови.

На второ място, персонажите попадат в капана на илюзията за идеалната двойка, наречена в текста на Жан Жироду идея и лъжа, която тласка към нещастие (Giraudoux 1994: 326), а при Мирча Елиаде равна на абсурдна фасада (Елиаде 2012: 178). Постигането на допълване в андрогинна цялост и възстановяването на изгубения рай са изобразени в текстовете като ефимерно докосване до идеал, който не устоява в действителността. Двата романа се позовават на още един митичен разказ в опита си да разровят пластовете на възпитание в трагично-романтически модели, като той се оплита в познатите очертания от сътворението. Разривът в отношенията между Жак Блисон и Малена съвпада с посещение в операта, където спектакълът Тристан и Изолда въвежда героинята „в света след грехопадението и изгонването“ (Giraudoux 1994 : 330). В романа на Мирча Елиаде, персонажът на писателя Мавродин формулира стремежа си раят да бъде постигнат чрез любовта, но „безплодната любов. Точно като Тристан и Изолда, като Данте и Беатриче“ (Елиаде 2012: 67). С тази референция се свързва и началото на конфликта, който настъпва в романа.

Структурите на двете произведения са наситени с избрани антични, християнски и литературни митове, които са сред фундаментите на европейската идентичност. Те представляват универсален език с непреходна стойност на своите послания, а в тяхното съдържание могат да бъдат открити повтарящите се мотиви за жертвата и страданието. В техен контрапункт, румънският роман описва промяната в завърналите се от фронта и тяхната жажда за живот (Елиаде 2012: 123). Белезите от преживяната война изглеждат несъвместими с форми на идеализация, а уклонът към страдание на женските персонажи е повод за категорично противоречие. От своя страна, романът на Жан Жироду артикулира ясно, че жертвоготовността вече няма същото място в съвременния свят:

Нека лицето на света се промени за тези, които са напът да се жертват! Но не така, както те го очакват: светът се разхубавява, а доброволната жертва загрозява. […]
Малена беше разочарована да почувства, че не е израсла, а е станала по-малка след своята жертва. Нещо трябваше да се е променило от нейното детство, светът или идеята за жертва. (Giraudoux 1994: 416).

Светският живот в Париж и Букурещ следва близки правила в анализираните примери от френската и румънската литература. В неговия център се откроява съвременната жена, която обаче не задържа задълго авторовото внимание. Главните персонажи са привлечени от едни съвсем различни образи и зад този избор не прозира дълбок страх от фигурата на модерната жена, а процес в търсене на нравствени категории, които не изпъкват на друго място сред размитите правила на междувоенния период. Илиана и Малена външно не принадлежат на своето време, те са извън модата, излъчват чистота и невинност от друг век и от друг свят. Но под тази конструкция на образите, постепенно се разкрива тяхната сходна отдаденост на една традиция, издигнала болката в култ. Под формата на роман за любовта, Сватба в небето и Битка с ангела проблематизират в контекста на своето време предпоставената склонност на личността към страдание и саможертва. Нараторите на тези произведения не са привлечени от модерността в нейната повърхностна интерпретация, ала те описват още и промяната в едно поколение, което излиза от войната с нова сетивност към опита от миналото. В различните условия на своята национална литература, но в общата рамка на преход между две войни, романите на Жан Жироду и Мирча Елиаде заявяват наличието на близка проблематика, а по пътя на нейното развитие тяхно средство е митът. Те обособяват на първо място промяната в социалното присъствие на модерната жена, търсят вдъхновение в непреходния чар на нейната пълна противоположност, за да регистрират накрая цялостна промяна в модерната личност. Те показват подкопаните основи на идеализациите, сред които се намира и идеята за жертва, в случая приложена в личния свят на романовите герои.

 

Цитирана литература

Елиаде 2012: Елиаде, Мирча. Сватба в небето. Превод: Лора Ненковска. София, ИК Колибри, 2012.
Жид 2022: Жид, Андре. „Трактат за Нарцис. Теория на символа.“ – В: Трактати. Превод: Тодорка Минева. София, Изд. СОНМ, 2022. - https://litclub.bg/library/prev/andregide/narcissus.html (видяно на 21.05.2023)
Фрай 1993: Фрай, Нортръп. Великият код. Библията и литературата. София, изд. Гал Ико, 1993.

Claudon 1992: Claudon, Francis, Haddag-Wotling, Karen. Précis de littérature comparée. Paris, Éditions Nathan, 1992.
Compagnon 2005: Compagnon, Antoine. Les Antimodernes. De Joseph de Maistre à Roland Barthes. Paris, Éditions Gallimard, 2005.
Giraudoux 1994 : Giraudoux, Jean. Combat avec l’ange, Œuvres romanesques complètes II. Paris, Gallimard, 1994.
Goulding 1994 : Goulding, Elizabeth. « Combat avec l’ange: Notice » – In: Jean Giraudoux. Œuvres romanesques complètes II. Paris, Gallimard, 1994, p. 1205 – 1220.
Lépron 2012 : Lépron, Myriam. Commencer… sans fin : Ouvertures et clôtures dans les romans de Jean Giraudoux. Cahiers Jean Giraudoux no 40. Clermont-Ferrand, Presses universitaires Blaise Pascal, 2012.
Manolescu 2008 : Manolescu, Nicolae. Istoria critică a literaturii române. 5 secole de literatură. Piteşti, Editura Paralela 45, 2008.
Mihăilescu 2007: Mihăilescu, Dan C. „Prefaţa” – In: Eliade, Mircea. Nuntă în cer. Bucureşti, Cartex, 2007, p. 5-9.

Бележки

¹Показателно е, че ролята на Андре Жид е подчертана в обяснителните бележки към изданието с пълни съчинения на Жан Жироду (Goulding 1994: 1210), както и в студията, която Николае Манолеску посвещава на Мирча Елиаде в своя критически преглед на румънската литературна история (Manolescu 2008: 855). Това е типичен пример за триъгълни взаимоотношения, когато в основата на две произведения се наблюдава обща културна основа или източник на вдъхновение, без наличието на ясно видима връзка между авторите. Франси Клодон описва този модел сред въвеждащите понятия в сравнителното литературознание. (Claudon 1992: 22)

²Цитатите от романа на Жан Жироду са в мой превод – А.П.

³Информацията за този парфюм е достъпна в интернет на страницата на Wikipedia и на страницата на Musée Lalique, създаден в чест на бижутера и автор на неговия флакон Андре Лалик. Неговата формула е запазена и в музея, който съхранява историята на парфюма – L’Osmothèque.