Serbian Mask of Boryo Zevzeka
Nikolay Aretov
Abstract
Bulgarians in the multicultural and multilingual Ottoman Empire spoke and wrote in different languages, prompted by the type of communication and the audience. There were also some multilingual periodicals, and there were texts published in languages other than Bulgarian. Generally speaking, the goal was to reach some kind of foreign audience. In some texts using elements of foreign language deliberately creates a comic effect. Bearing this in mind, this paper focuses on alternative use of a foreign language – Serbian, in this case – by the editor of the humourist periodical “Baraban” (Drum), Boryo Zevzeka. In the context of the Balkan conflicts in the 1910s, this author, famous in his time, wrote several comic texts for the domestic audience, using Serbian that satirized Serbian propaganda.
Keywords: bilingualism, diglossia, national stereotypes, Baraban, Boryo Zevzeka
Провокативната тема, формулирана като „българската литература като световна“ (със или без въпросителна) може да отвежда в различни посоки. Всяка национална литература (едно проблематично понятие) по подразбиране е част от световна, т. к. съществува едновременно с други подобни литератури и е в диалог с част от тях. Съчетанието „световна литература“ носи в себе си някакъв оценъчен момент – щом нещо е „световно“, то е образцово или съпоставимо с някакви световните образци (кои са те днес?). Самият въпрос – световна ли е българската литература – вероятно крие комплекс за малоценност, а и е зареден с амбиция. Ако българската литература не е световна – трябва да стане. Вероятно има и рецепти за това.
Тук ще се насоча към един частен проблем, вероятно буквализиращ големия – за езика на литературата и отношението му ако не към световната аудитория, то към някаква локална, не непременно дори наднационална публика. Преди това ще маркирам един проблем, който от известно време ме занимава – за различните езици, използвани от български автори.
В условията на многоетническата и мултикултурна Османската империя българите говорят и пишат на различни езици в зависимост от характера на общуването, събеседника или аудиторията, към която се обръщат. Проблемът е познат отдавна и върху него е натрупана значителна литература. В последно време Р. Детрез се насочи към езиковата ситуация на Балканите от края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., като приложи разграничението между „диглосия“ („употребата на два различни варианта на един и същ език или два различни езика, единия като писмен и другия като говорим език“) и „билингвизъм“ (използване на два езика без функционална диференциация). (Детрез, 2015. Там и подробна библиография.) При диглосията един от езиците – книжовният гръцки – функционира като „висок код“, „чиито разни варианти, отговарящи на определени функции, се владеят от (икономическите, социални, културени) елити на всички православни народности в Османската империя“. Народните езици функционират като „нисък код“ и са предназначени за битовото общуване, а и за народната литература. Процесът е динамичен, постепенно народните езици започват да се използват в книжнината, изместват книжовния гръцки и през втората половина на ХІХ в. българският език придобиват статута на „висок код“.
Процесът е комплексен, другите „високи“ езици (не само гръцкия) се използват в писменото и устно общуване на някои от изявените фигури от епохата. Съществена част от интелигенцията получава образованието си в чужбина, живее в чужбина или в Османската империя, но извън териториите, населени предимно с българи. И често има желание да достигне до по-широка аудитория, до световна република на словото (République des Lettres) (от П. Берон през Иван Селимински до Марин Дринов) или до някаква виждана като важна политически (идеологически) публика, каквато е руската (Л. Каравелов, В. Попович и др.). Целите и начините, са различни цели, както и използваните езици, до които авторите прибягват понякога и защото не владеят писмения български (все още ненормативизиран и допускаш доста чужди елементи) (В. Априлов). Или защото става част от някаква другоезична традиция (Н. Пиколо).
„Високия код“ само частично се покрива с проблема за „литературността“. Може да се приеме, че значителна част от литературата, но не и цялата, е „кодирана“ „високо“. Част от проблема е в това, че в средата на ХІХ в. българската литература е в процес на формиране, на еманципиране от другите форми на словесността. Практически едновременно с формирането на български „висок код“, който се свързва не само с литературата, даже не и на първо място с нея, а с текстове, предназначени за „официална, религиозна, научна, главно писмена употреба“.
Едновременно с този тип многоезичие, се наблюдава и друго явление – многоезичието на периодичния печат. Много от изданията публикуват текстове и на други езици - френски, гръцки и турски. А всички те, дори и онези, които излизат само на български, следват някакви чужди образци, като някои от тях черпят материали от тях, какъвто е случаят с първото българско списание „Любословие“ (1842, 1844-46), което Константин Фотинов издава в Смирна (Измир) и което редовно превежда и адаптира материали от гръцкото „Апотики“ („Съкровищница на полезни знания“, Αποθήκη των ωφελίμων γνώσεων) и следва неговия модел. (Вж. Данова 1994) Георги Раковски публикува статии на френски (понякога и на гръцки) в „Дунавски лебед“ (1860-1861). По-късно редовно в. „Възраждане“ (1876), редактиран от Тодор Пеев, Светослав Миларов и Иван Драсов публикува материали на френски език. (Вж. Гетова 2005.) Петко Р. Славейков помества статии на гръцки в „Македония“ (1866-1872), някои издания публикуват официални документи и статии на османски турски език. Списваните в Румъния издания включват текстове на румънски, или дори се самоопределят като двуезични.
Изследователите по правило не обръщат особено внимание или се отнасят критично към изданията на турски език, насочени и към българите. А те са няколко: в Русе на български и турски излиза вилаетския вестник „Дунав“ („Туна“) (1865-1877), основан от Митхат паша. Редактор е Исмаил Кемал (Исмаил Кемали Бей Вльора, 1844-1919), след него Ахмед Мидхад. Исмаил Кемал(и) (1844-1919) е османски общественик и писател, по-късно лидер на албанското национално движение и първи президент на република Албания. През 1866-1867 отново в Русе и отново под редакцията на Исмаил Кемал излизат два броя на списание „Източник мнения“. Други вилаетски вестници са „Едирне“ (1867-1877), който излиза на турски, гръцки и български, и „Солун“ (1869-1871), излизал на турски, гръцки, български и еврейски език.
Някои невилаетски издания имат различни варианти на различни езици, като при тях основният вариант не е турски, гръцки или български. Такъв е случаят с „Източно време. The Levant Times” - българско издание на англо-френския вестник „Левант таймс“ (по-късно Progres d’Оrient“). Българската версия започва да излиза на 12 януари 1874 и продължава до 16 юли 1877. Първоначално негов редактор Петко Сандов и изданието е благосклонно настроено към българите и техните стремежи. Към това издание са насочвани материали, които трудно биха минали другаде. В Цариград излиза и френскоезичният вестник „Курие д'Ориан“ (Le Courrier d'Orient), който също има отношение към книжнината на българите.
Един друг казус привлича вниманието в контекста на билингвизма и местата на паметта – периодичните издания, които излизат на няколко езика и са притежавани от чужденци. Такъв е случаят с поне два хумористични вестника. Краткотрайният сатиричен вестник на Петко Славейков „Звънчатий Глумчо” (1873) е български вариант на издание, излизало още на гръцки – „Κουδυνάτος” и турски – „Çıngıraklı Tatar”, а според някои източници и на арменски и френски език. Вестникът е притежание на гърка от Кападокия Теодорос Касапис (Theodoros Kasapis, 1835–1897), френски възпитаник. (За него вж. Strauss 1995; Мирчева 2007)
Въпросът към кого са насочени текстовете, писани по това време, а и по-късно, от българи на други езици е актуален, а отговорът не е еднозначен. Една част от тези текстове наистина са насочени на първо място към чуждата публика, но много от тях са четени и от българи. В някои случаи, особено публикуваните в Цариград, са пораждали и българоезични реакции, както отрицателни, така и положителни.
* * *
Друг тип многоезичие е писането на текстове или стилизирането им на чужди езици. Явлението е познато още от ХІХ в., то се открива и по-късно, включително и в наши дни. Поредица от подобни хумористични текстове публикува Борис Руменов (Борьо/Борю Зевзека) (1884-1944). Той е колоритна личност, дълго време осъдена на забвение, а в последните десетилетия припомнена, но на първо място заради трагичната си и нелепа смърт – както е известно, подобно на Р. Алексиев, той е убит веднага след преврата от 9 септември 1944, въпреки че, за разлика от Райко Алексиев, дори не е автор на „антисъветски“ произведения.
Не особено многобройните биографични текстове за Борис Руменов поставят сходни акценти в неговия жизнен път. Тук до голяма степен следвам най-разгърнатото му и най-актуално представяне от Алб. Бенбасат (Бенбасат 2018) с някои библиографски и фактологически уточнения. Борис Руменов следва литература в Софийския университет, продължава във Виена, където се увлича се от театър и се записва в театрална школа. Завършва драматургия и актьорско майсторство в Загреб. Връща се в България и дебютира в Народния театър. Започва активно да сътрудничи на хумористичните страници на периодичния печат. Още като ученик името му се открива във вестниците „Христо Ботев“ (1899), „Напред“ (1899), „Родина“ (1899), малко по-късно – във „Вечерна поща“ (1910), „Студентска вечер“ (1912), „Смях“ (1912) и др. Най-активно е участието му в хумористичното списание „Барабан“ (1908 – 1921), към което се включва отначало като автор, отговорен редактор (септември 1908 г.), а по-късно и като главен редактор (от 1909) и приема и основния си псевдоним Борю Зевзека (изписвано понякога като Борьо).
Междувременно Борис Руменов завършва Школата за запасни офицери. От 1912 до 1918 г. участва и в трите войни. По време на Балканската служи като адютант на Трифон Кунев, по това време командир на 12-та дружина от Македоно-одринското опълчение. Раняван е и е кавалер на три ордена за храброст. От шеговитите писма до него в „Барабан“ се разбира, че е ранен в крака.
През 1913 г., след Балканската война, участва във формирането на един от първите фронтови театри – „Полеви военен театър“, към Първа пехотна софийска дивизия. По-късно значителна част от театралните му изяви са свързани с трупата на „барабанистите“, в печата се откриват съобщения за техни представления, първо в залата „Нова Америка“, след това, в софийските театри „Одеон“ „Ренесанс“ и „Комичния театър“ (1922-1924), в Пловдив и другаде. Интересни са заглавията на представленията, по правило творби на Борю: „Таласъмът в министерския съвет“, „Стамболийски в небесата“, „Революция в Ада“. „Жилищната криза“ е определяна веднъж като „голяма комедия от Борю Зевзека с музика“ (Слово, бр. 5541 25 март 1924), а малко по-късно като „оперета“ (Борба (Пловдив), г. ІV, бр. 869, 5.ІV 1924). Както се вижда, Б. Руменов не само организира и участва в театрални представления и поне в един филм, но е автор и на няколко комедии. В единственото поне засега посмъртно издание на неговото творчество Алб. Бенбасат включва интересната му и популярна на времето пиеса „Балканската комедия“ (1918), вероятно най-ценната му литературна творба, близка до проблематиката, към която често се насочва и „Папагал“ на Сава Злъчкин, друг активен барабанист.
След демобилизацията през 1919 г. Борис Руменов възстановява „Барабан“, където са публикувани и много от неговите творби, често неподписани. По-късно списва и хумористичните страници или сътрудничи на вестниците „Свободна реч“ (1924), Дневник“ (1925-1941), „Утро“ (1925-1938), „Знаме“ (1927), „Слово“ (1931-1939), „Заря“ 1932), „Вестник на вестниците“ (1934-1939), „Мир“ (1939-1940), „Зора“ (1939), „Морска звезда“ (1928-1929), „Вечерна бургаска поща“ (1930-1932), „Варненски новини“ и др. Участва в редактирането на хумористичния вестник „Крачун и Малчо“ (1926-1927) заедно с Хамлет Принц Датски (Дим. Подвързачов). Редактира хвърчащия лист „Куд-ку-дяк“ (1927). По време на войната е сред сътрудниците на в. „Нашенец. Седмичник за войника и гражданина“ (1941-1944) и хумористичното издание „Щука“ (1942-1943).
През 20-те се увлича по киното. През 1928 г. изпълнява главна роля в комедията на Борис Грежов „Весела България“ (1928) по сценарий на Д. Панчев. Доколкото може да се съди от коментарите на съвременниците и на киноисториците, филмът е близък до духа на „Барабан“. (Вж. Грозев 1985: 68-69, 163) Със съпругата си – Цвета Руменова - участват в няколко театрални постановки и филми, а и в „светския живот“ на столицата, запазена е една негова снимка с Дан Колов, с когото си приличат физически.
Книжовната дейност на Б. Руменов не се изчерпва с „Барабан“ и другите хумористични издания. Под ръководството на проф. Иван Шишманов подготвя поредицата „Походна войнишка библиотека“, илюстрирана от Александър Божинов. (Б. Цветанов 2013)
* * *
В „Барабан“ Б. Руменов е автор на множество текстове, вероятно значителна част от тях неподписани или свързана с неразпознати псевдоними. Както посочва Бенбасат, спектърът на изява на Борю е изключително широк: от битово-интимната пикантерия, през пародията, злободневното антрефиле, до острия политически памфлет. Редакторът „разиграва” постоянен контакт както с читателите, така и със сътрудниците си. Разменят се „писма”, разказват се случки из живота на „барабанистите”, самите „барабанисти” си посвещават творби, а най-често посланията се адресират до самия Борю. (Бенбасат 2018)
Политическите сатири на Зевзека са многобройни, разнообразни и отправяни във всички посоки; в общи линии, това е и цялостната линия на „Барабан“. Потопени в актуалното, някои от условно наречените политически фейлетони на Зевзека се намесват в спорове, които не са заглъхнали и до днес - „Ботев е наш (една реч, произнесена от един много сериозен оратор на 20 т. м. в Враца пред Ботевия паметник)“ (г. 3, бр. 121, 29 май 1911).
Някои от текстовете за Зевзека са близки по до пътеписа. Към този жанр гравитират информациите за гастролите на барабанистските представления из страната. Завзека поглежда и към широкия свят. Част от писанията му в „Барабан“ са тематично свързани с чужбина. Сред по-ранните му опити е разказа за Виена „При холерата“ (г. 2, бр. 84. 12 септември 1910). Типичен пътепис под формата на писма е поредицата „Наша милост в Атина“ от Борьо Зевзека (г. 3, бр. 116 – 122, 24 апр. - 5 юни 1911), в която присъства и Д. Дебелянов. В „Барабан“ се появяват и няколко писма до Борьо от Египет, подписани от Жорж Кейк Уок - „Барабан в Египет“ (г. 3, бр. 138 и 139, 23 септ. - 2 окт. 1911). Не знам кой стои зад този псевдоним, не изключвам и да е самият Борю.
Зевзека прави опити да стилизира диалекти –драгомански, трънски, македонски, арго (апашки жаргон). Не липсват и стилизации на руски език. Но най-последователни са стилизациите на сръбски. Те се откриват в една поредица от фейлетони, обикновено под формата на писма, която излиза с прекъсвания продължително време (от 1911 до 1914). Тя е писана (или стилизирани) на един до голяма степен правилен сръбски (или хърватски) език (благодаря за езиковата консултация на Антоанета Балчева). Б. Руменов очевидно познава езиците, които говорят южните славяни, от времето, когато учи в Загреб, по това време столица на Кралство Хърватско и Славония в унгарската част на Австро-Унгария. Оказва се, че тези текстове са напълно разбираеми за българските читатели. А „Барабан“ не е нито ерудитско, нито славистично издание.
Поредицата започва с пародийното писмо от „Крал Никола І до Зевзека“ (г. 4, бр. 122, 5 юни 1911), в което стрелите са насочени всъщност към български журналист (наречен Перо Завоjев1 от в. „Дива круша“), за когото се твърди, че е излъгал, че е взел интервю от монарха. Никола I Петрович (1841-1921) е реална фигура, по това време – „крал на велика сила и кралевина Църна гора“ (1910-1918), автор е и на стихове. Писмото излиза в навечерието на Балканската война, която избухва през септември 1912 г. В нея, както е известно, България и Черна гора са съюзници.
След края ѝ (17/30 май 1913), в първия брой след принудителното спиране на списанието Борьо започва серия от пародии с ясна политическа насоченост, обект на иронията в тях е сръбския шовинизъм. Началото е поставено с „Велика е наша Србиja (Реч, произнесена от Борьо Зевзека на 5 май в Нова Америка)“ (г. 4, бр. 190, 20 май 1913) Тук, и в следващите текстове, са хиперболизирани сръбските претенции към Македония и други територии, та чак до Америка, която „мора да буде српска кральевина“.
Междувременно избухва и Междусъюзническата война (16/17 юни– 28 юли 1913). Този път списанието не спира, но по страниците му се появяват бели полета, резултат от намесата на цензурата. Няколко месеца след края ѝ Борю продължава поредицата със „Српска прича за Божич“ (г. 4, бр. 221, 22 декември 1913), в която е представено благовещението, раждането на Исус (Иса Ристич) и поклонението на влъхвите, които са разпознати като Душан Силни, Стефан Неман и Марко Кралевич. Естествено, всички са сърби, с изключение на Йосиф, „пошто му jе име швабско“.
Следващите текстове са стилизирани като писма от „газда Бора Зевзекич прави србин от Софиjе“ до първо до проф. Цвиjча в Београд“ (г. 5, бр. 227, 2 февр. 1914). Йован Цвиич (Јован Цвијић, 1865-1927), професор по география, е водеща фигура в сръбския национализъм от това време. Зевзека довежда до абсурд неговите идеи за придаване на сръбски характер на Македония и завършва с пожеланието децата там да почнат да пеят „наши лепе песне, као например:
Катице, душице,
Скидай гачице!
- Очу, очу, очу ja
За два динара.“
Следващият адресат е Божа Савича у Београд. Той също е реална личност (журналист, писател и кинематографист), представен в случая като уредник на „Мали журнал“, по-рано той е споменат и във „Велика е наша Србиja“ (г. 4, бр. 190, 20 май 1913). На статия в това издание за изборни нарушения в България реагира Зевзека, който в други случаи не е се колебае да представя българските политици и изборите у нас в сатирична светлина. (г. 5, бр. 232, 9 март юни 1914) Следващата пародия е посветена на спомен от войната - „Jедна година откако е пило Jедрене“ от газда Бора Зевзекич (г. 5, бр. 235, 30 март 1914).
След това Зевзека влиза в ролята на своя кореспондент и публикува обратно писмо - „Божа Савич (дописник на „Барабан“) До високопонтовани господин Бора Зевзекич, прави србин от Софиjе“ (г. 5, бр. 241, 11 май 1914). Поводът е отказ на българи да бъдат записани като сърби и международна анкета по този повод. Писмото завършва с известието „Очу jош да ти кажем да наш професор Цвиич (коjи jе наjпеметниjи човек у свету и кои се сад занима са песмама газда Риста Ботич, прави србин из Калофера, коjи jе у центру Велике Србиjе…)“
Следва писмо от Савич, посветено на атентата в Сараево на Видовдан (15 юни), който става поводът за избухването на Първата световна война (г. 5, бр. 247, 22 юни 1914) и на който са посветени и други материали в този брой на „Барабан“. В следващия брой тръгва обратно писмо – от „Газда Бора Зевзекич до Божа Савича“ (г. 5, бр. 248, 29 юни 1914), в което правият србин из сред Софиjе споделя убеждението си, че сърбите могат да водят война с целия свят. „Па са бугарашима лако чемо да се разпраимо. Морамо само да мобилизирамо сви наши српски певачице и да изпратимо у Бугарска, па они че да узму Софиjу из унутра. Али су те бугари мераклиjе льди на наше женске.“
В „Барабан“ се появяват и неподписани пародийни текстове на сръбски език, за които може да се допусне, че са дело на Зевзека. Един от тях – „Шта чему у Софиjу“ от Павле Алексич2 (г. 5, бр. 252, 27 юли 1914) тръгва от мощите на сръбския крал Милутин в софийската катедрала „Св. Крал“ („Св. Неделя“), минава през превратно представяне на войната от 1885 г., за да достигне до сръбските териториални претенции към България. Текстът излиза едновременно с друг, неподписан, със сходна проблематика - „Нова балканска комедия“. Текстове на сръбски по същото време се откриват и на други места в „Барабан“, и особено под политическите карикатури (напр. г. 4, бр. 198, 14 юли 1913). Не липсват и реплики на турски (напр. г. 5, бр. 235, 30 март 1914), а и на други езици.
В „сръбските“ пародийни писма, дописки и речи на Борю в „Барабан“ на преден план излизат някои характерни черти, които под някаква форма могат да се открият и в другите му сатирични творби. Постоянният похват е довеждането до абсурд на до голяма степен реални елементи от сръбската и черногорска пропаганда. В един втори и доста по-заден план може да се открие и известна ирония към манталитета на българите. Зевзека влиза в някаква роля, слага маската, на реални лица или на напълно фикционални персонажи, които обаче могат да носят и неговия псевдоним, какъвто е случая с подписалия няколко писма „прави србин от Софиjе“. Авторът последователно си служи с езика на тези персонажи чужденци – сърби и черногорци. Той приема, че, във вида, в който са поднесени, те са напълно разбираеми за читателите от вероятно не непременно високо образованата публика на списанието. Това е и един заслужаващ внимание елемент от българската литература – целенасоченото използване на чужд език в цяло произведение (макар и кратко). Не е нещо уникално, нито пък в български контекст започва с Борю Зевзека. Но, все пак, това представлява любопитен аспект на „интернационализация“ на българската литература, представянето ѝ като „световна“. съмнително е дали тези четени у нас текстове са достигнали до някаква сръбска или черногорска публика и, евентуално, как тя би ги възприела.
Сценката „Нова балканска комедия (Действието става у Калемегдан, Белград)“ (г. 5, бр. 252, 27 юли 1914) е сатирична реакция на политическите събития и настроенията след Междусъюзническата война. Това вероятно е нещо като ранна редакция на по-късната комедия. Текстът остава недовършен (в края има бележка „Следва“), в разговора са вплетени реплики на персонажи от различните балкански страни, отстрани ги наблюдава Бай Ганьо. Езикът на сърбина Джуро и черногореца Никита са последователно стилизирани, докато езикът на гърка Яне фактически е български, като комичния ефект е потърсен при думи, които съдържат звуци, отсъстващи в гръцки език. Румънецът Петреску вмъква в своя език български (славянски) думи и изрази, а на места - и турски: „Лассе францеле, море мишкариа ин граница ностра, булгарул вънит... Булгар сунт калабалък, калабалък, ази и друг път съм бил у тях, ама такава войска не видях...“ Сцената вероятно е представяна от „Полеви военен театър“, като постепенно е разширявана, както и в представленията на барабанистите3.
Най-представителната творба от този цикъл на Зевзека несъмнено е „Балканската комедия“, която има няколко варианта и постепенно се разгръща във времето. Тук Зевзека не прибягва до пълно използване на чуждите езици, а стилизира говора на всички персонажи – българин, грък, турчин, сърбин, черногорец, румънец, като вмъква в него отделни думи и изрази на техните езици, както и, отново, фонетични особености при гърка. Като комедия в четири действия тя е отпечатана като самостоятелно издание през 1918 г., а последната ѝ версия е комедията включена в „Малки комедии за вечеринки“ (1930), където последното действие представя „Балканите след всесветската война“. В различните варианти мястото на действието и персонажите не съвпадат напълно. В отпечатаната в списанието версия действието се развива на Калемегдан, Асан Ага отсъства, а черногорецът е Никита, в окончателния текст турчинът е Хасан, черногорецът – Йово.
Проблематиката не е нова за „Барабан“, а и за тогавашната преса като цяло. Под различна форма и с различни средства тя присъства в много карикатури, злободневки и други текстове в „Барабан“, особено важна е тя за Сава Злъчкин и неговия „Папагал“, който започва да излиза през 1910. Тя не е чужда на Р. Алексиева, Чудомир и други карикатуристи и хумористи. Според Начева „Годишен баланс (Съглашателска трагикомедийка)“ (Барабан, бр. 394 от 19 януари 1918) на Ведбал (Хр. Смирненски) „сякаш дописва“ „Балканската комедия“. (Начева 2016) При него персонажите са конкретни – основни европейски политически фигури, действието е ситуирано в кабинета на британския премиер Лойд Джордж, а основната част е разговора му с френския премиер Поанкаре. Накрая идват Петър и Никита.4 При Ведбал езикови стилизации почти няма освен във финалната реплика на Петър.
„Сръбските“ текстове на Зевзека или по-скоро сръбската маска, която той си слага, са откровена и остра сатира на сръбския национализъм и сръбската (и черногорската) национална митология от епохата на Балканските войни. На втори план могат да се потърси и ирония към българската пропаганда и особено към български политически фигури. В по-разгърната „Балканска комедия“ сатиричните стрели са насочени и към другите национални пропаганди на полуострова, като авторът си служи с популярните стереотипи за националните характери, тук на балканските народи, другаде – и за Великите сили. За разлика от познатите от по-рано употреби на чужди езици с хумористична цел (най-яркият пример е „Криворазбраната цивилизация“ на Д. Войников), тук цели текстове са написани на чуждия език, за който се приема, че е разбираем за широката публика. Пак за разлика от маркираните по-стари случаи, тук текстовете са насочени не към някаква предполагаема и желана чужда аудитория, а към домашната публика. Ако прибегнем до разграничението, въведено у нас от Р. Детрез, в променения исторически контекст и в този конкретен случай (а той не е единствен) чуждият език се оказва „нисък код“.
Литература
Аретов, Н. Периодични издания в многоезична среда: Случаят „Шутош“ (1873-1874).
https://calic.balkansbg.eu/conferens/bilingualism/119-periodichni-izdaniya-v-mnogoezichna-sreda-sluchayat-shutosh-1873-1874.html
Аретов, Н. Чудомир и Сава Злъчкин. Раздалечаване. - В: Чудомир между противоречията, Велико Търново: Абагар, 2020, 7-22.
Бенбасат, А. Да убиеш Зевзек.
https://kultura.bg/web/%D0%B4%D0%B0-%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%B5%D1%88-%D0%B7%D0%B5%D0%B2%D0%B7%D0%B5%D0%BA/ (2018)
Гетова, Ел. Журналистически езици на Възраждането. Българо-френски контексти. В. Търново: Фабер, 2005.
Грозев, Ал. Началото. Из историята на българското кино. 1895-1956. София: БАН, 1985.
Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през XIX век. София: БАН, 1994.
Детрез, Р. Не търсят гърци, а ромеи да бъдат. Православната културна общност в Османската империя. ХV – ХІХ в. София: Кралица Маб, 2015.
Мирчева, К. Един епизод от историята на възрожденския ни печат. Любен Каравелов на страниците на в. „Шутош“ – между съмишленичеството и крайното отрицание. – Исторически преглед, 2007, кн. 3-4, с. 130-141.
Начева, Г. Борис Руменов (Борю Зевзека). Трагичната участ на веселите „барабанисти”. - Съвременна хуманитаристика, бр. 1, 2016, с. 25-32.
Периодика и литература. Т. 3. София: БАН, 1994.
Strauss, J. The Millets and the Ottoman Language: The Contribution of Ottoman Greeks to Ottoman Letters (19th – 20th Centuries). – Die Welt des Islams, New Ser., Vol. 35, Issue 2 (Nov., 1995), 189– 249.
