Човешкото лице на радикализма: Мери Уолстънкрафт в Париж
Човешкото лице на радикализма: Мери Уолстънкрафт в Париж
Витана Костадинова
ПУ „Паисий Хилендарски“
The Human Face of Radicalism: Mary Wollstonecraft in Paris
Vitana Kostadinova
Paisii Hilendarski University of Plovdiv
Резюме
Във фокуса на тази статия е сблъсъкът на Мери Уолстънкрафт с якобинския терор след Френската революция, който повлиява на радикалните ѝ идеи и провокира човешка емпатия. Като отчита предпочитанията на Уолстънкрафт към жирондистите, текстът призовава да не се използва етикета „якобински“ по отношение на нейното писане.
Ключови думи: Мери Уолстънкрафт, Френската революция, радикализъм, якобински.
Abstract
This paper looks into Mary Wollstonecraft’s recorded experience of the reign of terror in the aftermath of the French Revolution and distinguishes her radical ideas from her human empathy when confronted with bloodshed. It takes into account her leanings towards the Girondists and argues against the use of “Jacobin” as a label for her writing.
Keywords: Mary Wollstonecraft, French Revolution, radicalism, Jacobin.
През 1789 г. е обнародван най-важният документ на Френската революция „Декларация за правата на човека и гражданина“. В него знаменателно отсъстват права за жените и през 1791 г. френската писателка и активистка Олимпия дьо Гуж – вече знатна особа въпреки скромния си произход – предлага феминизирана версия на документа: „Декларация за правата на жената и гражданката“. Нейният първоначален възторг от революцията започва да затихва и, заради критиките ѝ към кръвопролитието, животът ѝ приключва на ешафода. Мери Уолстънкрафт не я познава лично, но знае за нея. И въпреки че политическият профил на англичанката не е така драматичен, разбиранията ѝ претърпяват еволюция, която често се премълчава и заобикаля от изследователите на английския радикализъм.
На новината за Френската революция Мери Уолстънкрафт реагира възторжено. От кореспонденцията ѝ става ясно, че за нея падането на Бастилията е сравнимо със зората на нова епоха – свободата, като лъв, надигнал се в леговището си, се изправя с достойнство и спокойно се отърсва (Gordon 2016: 146). Разбиранията ѝ са формирани не без влиянието на религиозно-радикалните среди около Ричард Прайс (1723-1791), пастор-презвитерианец, философ и политически реформатор. На 4 ноември 1789 г., по повод сто и първата годишнина на Славната революция от 1688 г., той изнася проповед, в която сравнява двете събития. Тази проповед е отпечатана като памфлет под заглавие „Любовта към отечеството“ и провокира Едмънд Бърк да напише своите „Размисли за Френската революция“. Консервативната позиция на Бърк донякъде изненадва съвременниците му – все пак тринадесет години по-рано той е декларирал подкрепа за американската независимост. В „Размислите“ си от 1790 г. обаче той защитава краля и кралицата на Франция (и монархията като институция) и атакува Ричард Прайс. Засегната лично заради своя ментор – човекът, станал причина тя да загърби англиканската църква и да се поддаде на религиозното дисидентство на рационалистите – Мери Уолстънкрафт се заема да пише отговор на Бърк. Озаглавява го „Защита на правата на човека“ (1790) и успява да го издаде преди много по-популярния отговор на Томас Пейн „Правата на човека“ (1791). Тази предистория е показателна за идеологията на тридесет и две годишната интелектуалка – към онзи момент нейният радикализъм е захранван от религиозните ѝ пристрастия и от ентусиазма на младостта. Със същия порив през 1792 г. тя планира екскурзия до Париж с издателя си Джоузеф Джонсън и художника Хенри Фюзели, но преди да са прекосили Ла Манша новините от Франция разколебават спътниците ѝ (с тях е и съпругата на Фюзели) и четиримата се връщат в Лондон въпреки протестите на Мери. В края на годината Уолстънкрафт завършва и издава трактата, с който е известна и днес: „Защита на правата на жената“ (1792). В него тя отстоява правото на жените на образование, защото това би дало на двата пола равен старт в живота. Това е и реплика към една от иконите на Френската революция, Жан-Жак Русо, който в пета глава на своето „верую“ за възпитанието, „Емил“, очертава ролята на жената като почтителна и подчинена съпруга. Уолстънкрафт протестира срещу неприемливата дискриминация още в първата си публикация, „Размисли за образованието на дъщерите“ (1787). „Защита на правата на жената“ обаче дава възможност на анализаторите да установят, че тя се отличава от Русо не само по отношение на образованието на жените: във философски смисъл той е песимист, а тя е оптимист; за него свободата започва със свободната воля и това противопоставя божественото съвършенство на моралното несъвършенство на човека; за нея свободата е функция на разума и, когато действията са в съответствие с принципите на разума, хората стават съ-участници в божественото сътворение (Reuter 2014: 927-8). В този смисъл, различните им позиции по отношение на жените отразяват различни схващания за ролята на разума (Reuter 2014: 928).
„Защита на правата на жената“ потвърждава радикалните ѝ нагласи, които предопределят не само идеите ѝ, но и житейските ѝ решения. Обстоятелствата в личния ѝ живот, съчетани с нейните политически разбирания, я връщат към идеята да замине за Париж да изпраща репортажи от мястото на събитието. Пристигнала през декември 1792 г., пребиваването ѝ във Франция съвпада с кръвопролитията на терора и това внася емпатия в нейната реакция на случващото се. На 26 декември тя пише писмо до своя издател и приятел Джоузеф Джонсън, в което казва:
Около 9 ч. тази сутрин кралят мина под прозореца ми – процесията напредваше безмълвно по празните улици (с изключение на епизодичните удари на барабан, от което тишината отекваше още по-ужасно) – гвардейци обграждаха каретата и, скупчени около нея, сякаш демонстрираха смисъла на названието национална гвардия. Живущите се стекоха към прозорците си, които до един останаха затворени, не се чу глас, нито пък видях някакъв обиден жест. – За първи път, откакто бях във Франция, се поклоних на величието на народа1 и бях респектирана от благоприличното поведение, в перфектен унисон със собствените ми чувства. Едва ли мога да ти кажа защо, но асоциация от идеи предизвика сълзи, които се стекоха неусетно от очите ми, когато видях Луи да седи в обикновена наемна карета с повече достойнство, отколкото очаквах от неговия характер, запътил се на среща със смъртта там, където много от неговата династия са триумфирали. (…) Оттогава съм сама и, въпреки че умът ми е спокоен, не мога да се освободя от живите образи, които изпълват въображението ми цял ден. – Не, не се усмихвай, съжали ме: веднъж или два пъти вече, като вдигам поглед от листа, виждам очи, вперени в мен през стъклото на вратата срещу стола ми, и окървавени ръце, които ми размахват юмрук. Не чувам дори далечен отзвук от стъпки. – Моите стаи са отдалечени от тези на прислужниците, единствените хора, останали в огромния хотел, където спя, с множество двойни врати, които се отварят една след друга. – Мечтая си дори да бях задържала котката при себе си!2 – Искам да видя нещо живо; в най-разнообразни форми смъртта е завладяла съзнанието ми. – Ще си лягам – и за пръв път в живота си не мога да изгася свещта. (Todd 2004, превод В.К.)
Луи XVI е екзекутиран месец по-късно: кралското пътуване, на която Мери Уолстънкрафт е свидетел, вероятно е свързано с обявяване на присъдата. Тя няма да се откаже от окарикатуряването на краля в своя „Исторически и морален обзор на причините и развитието на Френската революция“ (An Historicaland Moral View of the Origin and Progress of the French Revolution), но въпреки своя рационализъм, тук е подвластна на емоцията, на колективната емпатия, съпоставима с реакцията при обезглавяването на Чарлс I. Свидетелство от 1649 твърди, че екзекуцията на Чарлс I е съпроводена от „такова стенание на хилядите присъстващи, каквото не бях чувал никога преди и се надявам да не чуя никога вече“ (Chakraborty 2023). Тогавашната зрителска реакция е на фона на изрична забрана „да се говори, проповядва или пише“ против екзекуцията на Краля (Chakraborty 2023).
Историческият опит на Английската пуританска революция мотивира позициите на Едмънд Бърк за съвременната му Френска революция и проблемът за легитимността на управлението е в центъра на вниманието му. През 1790 г. политическото мислене на Мери Уолстънкрафт няма пресечни точки с това на опонента ѝ. Две години по-късно тя вече е натрупала жизнен опит, който приближава някои от възгледите ѝ до тези на Бърк. Според Том Фърнис тя се убеждава, че революцията не е най-доброто средство за постигане на политическите ѝ идеали (Furniss 2006: 79).
През 1792 г. за Уолстънкрафт става опасно да се представя като англичанка в Париж и понеже вече е започнала връзка с американеца Гилбърт Имлей, той я записва в американското посолство като своя съпруга; тя е против брака, той пък не иска да се обвързва, а тази стъпка ѝ дава повече сигурност без да са де факто женени (Gordon 2016: 233). По това време всяка седмица се чува за нови арести, сред тях и Томас Пейн, с когото не веднъж са вечеряли заедно при издателя ѝ Джонсън. Ш. Гордън разказва как един ден Уолстънкрафт стъпва в кръвта, която се стича като река от близката гилотина в центъра на Париж, и възкликва с възмущение, но случаен минувач я предупреждава да си мълчи – ако не изразяваш радост от всекидневните убийства, значи си предател на каузата на революцията (Gordon 2016: 233). Гилотината е тази, която ампутира ентусиазма на мнозина. Твърди се, че самата Олимпия дьо Гуж предлага помощта си на защитниците на краля. По-нататък през 90-те години, в отворените си писма до Парламента по повод предложенията за мир с Франция (1796-7) Бърк обвързва републиката и терора в нея с канибализъм (Burke 1887: 315).
На гилотината Уолстънкрафт посвещава специално място в своя Обзор на Френската революция:
Треперя да не би да срещна някое нещастно създание, което бяга от деспотизма на разгулната свобода и чува захапката на гилотината да го следва по петите; просто защото някога е бил благородник или е предоставил закрила на онези, чието единствено престъпление е тяхното име – и, ако перото ми е почти принудено от ентусиазма да увековечи деня, който изравни Бастилията с праха и накара кулите на отчаянието да се разтреперят до основи, то осъзнаването, че и към днешна дата абатството е иззето за затвор на станалите жертва на отмъщение и подозрение, парализира ръката ми, която охотно би отдала справедливост на нападението, превърнало в купчини развалини стените, които преди това сякаш се присмиваха на неумолимия ход на времето. – Храмът на деспотизма падна, но деспотизмът не е погребан в руините му! (Wollstonecraft 1794: 163, превод В.К.)
И малко по-късно:
Ако гилотината не беше намерила мястото си на прекрасния площад, опетнен от нея, нямаше да потекат потоци невинна кръв, които да отмият спомена за безпричинните арести и да удавят самотните стонове на мъка в пронизителните писъци на агония – когато нишката на живота е рязко срязана на две, а мъждукащата светлинка на надеждата е мигновено изгасена – с внезапното спускане на тежката вълна се усеща тишината на смъртта! (Wollstonecraft 1794: 251, превод В.К.)
Това са поетично-метафорични и някак сантиментално многословни отклонения от историческия наратив на случващото се през 1789 г. Уолстънкрафт възнамерява да напише история в няколко тома, но начинанието ѝ остава незавършено. Според Том Фърнис само така, като се ограничи до 1789 г., тя може да предложи анализ в подкрепа на прогреса и оптимизма (Furniss 2006: 69). Стилът ѝ в тези размишления демонстрира втората половина от диагнозата на Изабел Бауър, че са използвани два несъвместими подхода – подходът на шотландското Просвещение към историята, от една страна, а от друга, парадигмата на чувствителността, разкрасена с готическа образност. (Bour 2010)
Да се критикува революцията е опасно начинание във Франция. Уолстънкрафт знае, че, ако ръкописът ѝ попадне в ръцете на властите, ще бъде екзекутирана, но не се отказва да документира разсъжденията си. В Англия се е движила в радикални кръгове и е изразявала радикални идеи. Във Франция – на фона на събития, които много бързо излизат извън контрол – позициите ѝ са умерени. Тя контактува с жирондистите и симпатизира на техните възгледи за хода на революцията. От нейно име Том Фърнис определя живота в Париж по време на якобинската диктатура като „кошмарен“ (Furniss 2006: 67). В академичните среди обаче съпътстващият революцията английски радикализъм е често назоваван с прилагателното якобински – етикет, заимстван от края на 18-ти век: списанието Anti-JacobinReview (1798-1821) е показателно за страховете на епохата. Илюстрация на това в днешно време е глава тринадесета на сборника „Мери Уолстънкрафт в контекст“ (2020), озаглавена „Якобински реформатори“ – в нея се разисква феминизма на Уолстънкрафт в съпоставка с други нейни съвремннички. Струва ми се, че тя би се възпротивила да я определят като представител на якобинците.
Цитирана литература
Bour, Isabelle. 2010. Mary Wollstonecraft as Historian in An Historical and Moral View of the Origin and Progress of the French Revolution ; and the Effect it has Produced in Europe (1794), Études Épistémè [En ligne], 17 | 2010, mis en ligne le 01 avril 2010, consulté le 13 novembre 2023. URL : http://journals.openedition.org/episteme/668 ; DOI : https://doi.org/10.4000/episteme.668.
Burke, Edmund. 1887. Letter II. On the Genius and Character of the French Revolution as it Regards Other Nations. In The Works of the Right Honourable Edmund Burk in Twelve Volumes. Volume the Fifth. Ed. John C. Nimmo. 342-383. https://www.gutenberg.org/files/15701/15701-h/15701-h.htm. Accessed 13 Nov. 2023.
Chakraborty, Shruti (ed.) 2023. Threadbare! King Charles I’s execution and relics. https://www.museumoflondon.org.uk/discover/king-charles-i-execution-and-relics [This article contains edited excerpts from Executions: 700 years of public executions in London, written by Thomas Ardill, Meriel Jeater, Beverley Cook and edited by Jackie Keily.] Accessed 13 Nov. 2023.
Furniss, Tom. 2006. Mary Wollstonecraft's French Revolution. In The Cambridge Companion to Mary Wollstonecraft. Ed. Claudia L. Johnson. Cambridge University Press.
Gordon, Charlotte. 2016. Romantic Outlaws: The Extraordinary Lives of Mary Wollstonecraft and Mary Shelley. Windmill Books.
REUTER, Martina. 2014. ‘Like a Fanciful Kind of Half Being’: Mary Wollstonecraft’s Criticism of Jean-Jacques Rousseau. Hypatia, vol. 29, no. 4, 2014, pp. 925–41. JSTOR, http://www.jstor.org/stable/24542112. Accessed 13 Nov. 2023.
Todd, Janet (ed.) 2004. The Collected Letters of Mary Wollstonecraft. Columbia University Press.
Wollstonecraft, Mary. 1794. An Historical and Moral View of the Origin and Progress of the French Revolution. London: J. Johnson. https://www.gutenberg.org/cache/epub/68724/pg68724-images.html. Accessed 13 Nov. 2023.
Бележки
1 На английски език изречението създава вероятно търсена амбивалентност: “For the first time since I entered France, I bowed to the majesty of the people, and respected the propriety of behavior so perfectly in unison with my own feelings.” (курсивът мой, В.К.) Заради колокации като “his majesty” (негово величество), думата “majesty” неизбежно се свързва с монарха и в резултат на това идва двусмислието – тя едновременно сякаш се прекланя пред величието на народа и се кланя на негово величество краля.
2 Репутацията на котката като домашен любимец все още е нестабилна. Предполага се, че асоциациите на котките с вещици вече са в миналото след парламентарното постановление от 1735 г., според което обвиненията във вещерство са наказуеми със затвор, но все още интересът към котките е ограничен. Небезизвестният д-р Джонсън разчита на грижите на Франсис Барбър, чернокожо момче от Ямайка, но никога не го кара да купува храна за котките му, за да не го унижава.