Темата за преводите в културното пространство на родния ХІХ в. интригува със своите премълчани идентичности, които пораждат разнообразни хипотези и поставят трудноразрешими въпроси. Текстът, който следва, предлага възможни отговори (и основания) за преводите от италиански автори в първата представителна христоматия, издадена на български език. Той представлява част от по-обширно проучване върху присъствието на италианската литература на фона на останалите западноевропейски литератури в българските христоматии от Освобождението до Първата световна война.

„Българска христоматия” (1884) на Вазов и Величков, като първо начинание в учебната книжнина от подобен род и с подобен размах, е атрактивен обект на изследване. Тя акумулира широк, почти енциклопедичен, културен и образователен потенциал. С просто око веднага се забелязва структурно-композиционното и съдържателното ѝ съответствие с „Русская хрестоматия” на Алексей Галахов (1842) – нещо, което и самият Вазов потвърждава пред Ив. Шишманов (Шишманов 1976: 108). Като следват модела на образцовото руско пособие, двамата съставители са се постарали в максимална пълнота да представят на българския читател подбрани текстове от родната литература, но също и от славянските и от западноевропейските литератури. Вазов и Величков осигуряват досег с литературни шедьоври, недостъпни и непознати дотогава за родния възприемател: Съвместно работихме и един по-сериозен труд - съставихме първата „Българска христоматия“ – идеята бе на Величкова. Турихме там преводи в проза и стихове от всички знаменити класически и модерни писатели. Голяма част от тия преводи бяха на Величкова, останалата от мене. Без тая христоматия ние никога не бихме превели толкова хубави откъслеци от европейските литератури, с които пръв път се запознаваше не само учащата се младеж, но и широката читающа публика у нас – споделя Вазов (Вазов 1910).

Сред множеството утвърдителни рецензии, последвали излизането на Христоматията, особен интерес представлява тази на Петър Пешев, тъй като поставя въпроса за авторството и за качеството на преводите в нея. Отзивът, поместен в „Периодическо списание”, изобилства от критически забележки – по повод на композиционното решение на сборника, на разточителния обем, рефлектиращ и върху цената на помагалото, на „недобросъвестното” премълчаване на преводачите на включените текстове: Има хубави преводи, на които преводачите не са указани от съставителите; тъй приказката от Андерсона „Новите дрехи на Царя” е преведена от Ю. Бобчева въ 455 брой на „Марица” (1883 г.); приказка „за Свинята” от същия автор, превел г. П.Р.Славейков („Наука”, кн. VІ, 1881 г.); съставительете на Христоматията замълчават имената и на двамата тези преводачье – нещо, което не е до там прилично (Пешев 1884: 141-142). Рецензентът окачествява редица преводи като „кьопави и несполучливи”. Като изхожда от личните си критерии за качествен превод, той посочва примери за сполучливи и за лоши преводи в пособието. Проличават предпочитанията му към по-свободни интерпретации, приспособени към езика приемник. Той не одобрява скрупульозното следване на оригинала, което би звучало на български тромаво и неестествено. Оценката му за преводите на двамата съставители не е висока: Между преводите на двете части на Христоматията има сполучливи; от тях по-добри са Славейковите, Вазовите и Поповите. Г. Величков е превел твърде хубаво и чисто някои от Криловите басни, но има много други несполучливи по език и форма; такива са „Америо” от Виктор Хюго, „Рибарите” (от Теокрита). Изобщо преводите на Вазова, Величкова и др. са по-буквални, по-натегнати и наместа с иностранна конструкция. Като образцови и „по-самостоятелни” Пешев посочва преводите на Славейков, който взема от оригинала само идеята и мисълта, а формата си създава самичък (Пешев 1884: 142).

Говоренето за „Българска христоматия” неизменно повдига редица въпроси и хипотези около неподписаните преводи. Тази тема е засягана от Искра Арнаудова, Драгомир Петров, Иван Сестримски, Дария Карапеткова, Огняна Тенева и др.

В книжовните си занимания и Вазов, и Величков се изявяват и като писатели, и като преводачи. Известно е, че Вазов превежда от руски и френски, а Величков към преводите от същите два езика добавя по-късно и тези от италиански. Сред по-ярките автори, превеждани от Вазов, са Гьоте, Хайне, Бърнс, Шели, Корней, Молиер, Петьофи, Мицкевич, Връхлицки, Надсон, Некрасов, Лермонтов, Крилов, Хораций, Омир, Тасо. К. Величков формира естетическия си вкус под влияние на френските романтици (Сестримски 1979: 8). В списъка с преводаческите му предпочитания попадат имената на Расин, Молиер, Юго, Ламартин, Милвоа, Шекспир, Язиков, Пушкин, Л. Стекети, Кардучи, Петрарка, Тасо, Данте.

Статутът на Вазов като народен поет и класически писател е многократно по-ярък от имиджа му на преводач. Докато при Величков образът на твореца сякаш се съревновава със славата му на първия преводач на Дантевия „Ад” – изначален текст за новоевропейската литература и тежко предизвикателство за всеки интерпретатор.

В „Българска христоматия” италианската литература е представена с три образцови текста, включени в част втора - „Поезия”. В главата „Епическа поезия”, в ІV раздел, озаглавен „Поема”, са поместени откъси от ХХХІІ и ХХХІІІ песни на Дантевия „Ад”, както и от ІV песен на „Освободеният Йерусалим” от Торкуато Тасо. В главата „Драматическа поезия”, ІІ раздел – „Драми”, е включен откъс от „Ижиния” от Силвио Пелико (ІІІ действие, ІІ сцена). От тримата италиански автори единствено Пелико е познат на българския читател и от по-ранни преводи („За длъжностите на человека”, „Тъмниците ми”). Данте и Тасо се превеждат на български език за първи път за целите на Христоматията. И трите италиански образци са съпроводени от метатекстове, оформени като бележки под линия.

За сведение, в Галаховата христоматия Данте и Тасо присъстват, но Пелико не е включен. В руското пособие Данте е представен с две песни от „Ад”, една от които е кулминационната ХХХІІІ песен, озаглавена „Граф Уголино”, предпочетена и в „Българска христоматия”. От „Освободеният Йерусалим” в руския вариант изборът е паднал на ХІІІ песен, озаглавена „Очарованный лесь”, докато Вазов и Величков са подбрали ІV песен (Галахов 1879: 73-75, 81).

В съдържанието на Христоматията съществува по-широк италиански контекст. Така например, в първа част, в главата „Описания и пътешествия” са включени три очерка с италианска тематика – „Разказ на един пътник в Калабрия”, „Ноштя на Везувия” и „Полето на Рим”. Поради спецификата на изложението, вниманието ще бъде съсредоточено върху художествените образци.

От трите превода на италиански творби в „Българска христоматия” единствено преводът на Тасо е подписан, и то с името на Вазов. С минимална редакция същият вариант е включен в сбирката с преводна Вазова поезия „Из големите поети” (1911). Подзаглавието на книгата е „Поправено издание”, което обяснява и нанесените, макар и незначителни, корекции. В повечето строфи или липсва редакция, или тя е сведена до една-единствена дума. Откъсът с описанието на Плутон в двата варианта дава най-пълна представа за работата на Вазов върху превода:

Свиреп е ликът му зловец,                       Свиреп е ликът му зловещ
чъртите му са грозни,                             чъртите му са грозни,
в них бляска адския                                  в них бляска адския кипеж
и тъмните му козни.                                  и тъмните му козни.

А багряний му взор блещи                      А пламналий му взор блещи
като комета бясна                                  кат мълния опасна
въз влакнестите му гърди                       въз влакнестите му гърди
виси брада ужасна.                                  виси брада ужасна.
(Вазов 1884: 67)                                             (Вазов 1911: 52)

Тук се забелязват три промени. В третия стих е добавена думата „кипеж”, в пети стих епитетът „багряний” е заменен с „пламналий”, а шести стих е подменен изцяло – вместо „като комета бясна”, поетът е предпочел „кат мълния опасна”. Редакторската намеса показва стремеж съм по-голяма експресивност и благозвучие.

Същата четвърта песен е преведена по-късно и от К. Величков по заявка на Стефан Костов и Димитър Мишев за нуждите на подготвяната от тях „Христоматия по изучаване на словесността”. Преводът е включен в том ІІ, издаден през 1889 г. и е съпътстван от резюмета в проза на останалите песни от поемата (Костов 1889: 75).

Очеркът за Тасо е дело на Вазов. Той информира за роднато място на поета (Соренто), за юридическото му образование, за ранното му творчество (споменават се поемите „Риналдо” и „Аминта”), за покровителстването му от херцога на Ферара Алфонс ІІ и за драматичната му любов към неговата сестра Леонора, която му спечелва враждебността на владетеля, прераснала в отмъстителност. Някои от изложените факти граничат със слуха и легендата и създават на автора един мъченически ореол на тайнственост и романтично обаяние. След спречкването с Алфонсо ІІ, Тасо е обречен на изгнание, от което се завръща през 1579 г. във Ферара, дето според едно предание, херцогът го запрел в една болница за лудите, и от дето, по ходатайство на папата, и други принцове, бил отпуснат само на 1586 (Вазов 1884: 76). За поемата, която му донася известност – „Риналдо”, се отбелязва, че е вдъхновена от Ариосто, а за „Аминта” се посочва, че е произведение съ посредствено достойнство. Акцентът в тази справка логично пада върху „Освободеният Ерусалим”, окачествен като най-капиталното му съчинение, плод на двадесетгодишни творчески усилия. По повод на неласкавия отзвук от поемата сред съвременниците на Тасо, Вазов отбелязва: не се прие съчувственно и поетът, за да я защити се увлече в една люта полемика с критиците си (Вазов 1884: 76).

Изключително интересна е оценката на поемата, която включва и елементи на литературен анализ: Освободений Ерусалим” е най-главната титла за безсмъртие на Тасса, той е най-хубавата и правилна епопея на новото време. Обширността и величието на предметът, популярен в цяла Европа, античната красота на цялото, строгото единство на действието, на което интересът непрестанно се подържа и ходът е винаги строен, разнообразието на епизодите, на лицата, на характерите, верността на описанията, височината на чувствата и толкоз други прекрасни качества турят Тасовото творение до творенията на Омира и Вергилия. Никой с такава сполука не е представил вълненията на скръбта и умилението. Слогът е важен, величествен, епический, римата разнообразна и изражението изящно(Вазов 1884: 77).

Преводът на откъс от драмата „Ижиния” („Iginia d’Asti”)от Силвио Пелико - автор, добил голяма популярност в културния ни живот през Възраждането, остава неподписан. Иван Сестримски предполага, че е дело на К. Величков, но вероятно направен през език посредник, тъй като преводачът тогава все още не владее италиански. Като основен аргумент той посочва факта, че по време на емигрантството си поетът превежда пълния текст на драмата. Драмата е поставяна на софийската театрална сцена неколкократно през октомври 1890 г. (Сестримски 1979: 242). Свидетелства за постановките са поместени в „История на българския театър” от Стефанов и Саев (Стефанов 1997: 84, 92-93). Д-р Кръстев публикува рецензия за пиесата, в която прави анализ предимно на актьорската игра (Кръстев 1890: 521).

Предположението на Сестримски звучи твърде основателно, предвид някои факти от по-ранната книжовна дейност на Величков. Известно е, че той е силно впечатлен от автобиографичната книга на Пелико „Темниците ми”, преведена през френски от Драган Цанков. Още в годината на издаването на мемоарите на български език през 1874 г. Величков пише от Пазарджик, че са му необходими доста бройки за училището (Тилева 1985: 143). Нещо повече, това произведение оказва осезаемо влияние и върху личното му творчество. В мемоарите си „В тъмница” Величков определя записките на италианския карбонар като „настолна книга”, изразява възхищението си от нравствената сила на нейния автор и споделя огромното въздействие, което е изиграла върху личността му: ние се стремяхме да черпим доблест, от каквато чувствахме, че имаме нужда всички, в страданията на италианския патриот-мъченик и в геройската резигнация, с която ги беше понесъл (Величков 1955: 17).

Широката популярност, възторжените отзиви и възпитателният елемент в изложената нравствена философия на творбата са сред главните причини тя да намери място в учебните програми през втората половина на ХІХ век. Наред с творби като „Приключенията на Телемаха” от Фр. Фенелон, „Робинзон Крузо” от Д. Дефо и „Павел и Виргиния” от Б. дьо Сен Пиер, „Тъмниците ми” влиза в общозадължителната (при цялата дискусионност на това определение) чуждестранна литература (Леков 1988: 124). Възможно е дълбоката лична симпатия към Пелико, както и успехът на книгата му сред възрожденската ни аудитория да са подтикнали Величков да преведе откъс от друго негово произведение, който да бъде поднесен на българския читател чрез Христоматията.

Справката за Пелико, публикувана в Христоматията, е лаконична. Тя запознава читателя с неговата политическа принадлежност, с издателската му дейност и със затворническата му биография. Изброяват се заглавията на шест негови драми, мемоарите „Тъмниците ми” и нравоучителната творба „За длъжностите на человека”, като се подчертава, че затворническите му мемоари са преведени на български език от Драган Цанков.

Преводът на откъсите от ХХХІІ и ХХХІІІ песни от Дантевия „Ад” също е анонимен. Въпреки че единият от съставителите на Христоматията е прославен като първият преводач на Данте, преводът в помагалото и този на Константин Величков от 1906 г. доста се разминават – и като стил, и като форма, и като съдържание. Почти е немислимо да се предполага, че са дело на един и същи човек. Това проличава при съпоставянето на откъс от началото на ХХХІІІ песен на „Ад” – разговора между Данте и граф Уголино, в двата преводни варианта:

Таз гозба зверска призракът прекъсна,                Веднага грешника дигна очите
В очи му кървави див пламък лъсна;                       и в космите на мръсната глава,
От лобът, що гризеше, той истри                       що с яд гризеше си отри, зъбите.
Зъбите си, и тъй ми говори:
„Ти искаш – рече, - с своите слова
- „Ти искаш сам пред тебе да раскрия                   тез рани на сърце си да отворя,
Таз скръб, в гърдите си която крия                      кои ме мъчат, преди да мълвя...
И като лист ме растреперва цял
Преди расказа си да съм почнал.
(Вазов 1884: 69)                                                         (Величков 1979: 96)

По-ранният вариант е решен в четиристишия, а по-късният – в тристишия, както е и в оригинала. Възможно обяснение е фактът, че единият превод е правен преди заминаването на Величков за Италия, а другият – след завръщането му. Т.е. преводът в „Българска христоматия” по всяка вероятност е правен чрез език посредник (може да се предполага, че е от руски или от френски). Друго обяснение на това разминаване прави Д. Карапеткова, която допуска, че не е изключено първият превод да е дело дори на самия Вазов (Карапеткова 2012: 34). Основание за това е потърсено и в едно писмо на Вазов до Величков от 1888 г., което дава повод на Ив. Сестримски да смята, че Вазов не помни всичките си преводи в Христоматията (Вазов 1977: 12). Ако преводът е на Вазов, то е почти сигурно, че е осъществен през руски език, тъй като във възторжения си отзив за Константин-Величковата интерпретация от 1906 г. той признава че е познавал „Ад” от руски източници (Вазов 1979: 483).

В изследването си „Поетическите преводи на Вазова” Мария Милетич-Букурещлиева скрупульозно изброява всички преводи на поета, като ги класифицира в осем раздела според националната принадлежност на оригиналите. Като образец от италианската литература тя посочва само „Освободений Ерусалим”, което означава, че ако се доверим на нейната осведоменост, би следвало да изключим Вазов като възможен преводач на Данте. Интересна е сравнителната оценка, която авторката помества на Вазовите преводи от оригинал и от текст посредник: Когато превежда от оригинала, той се старае да пази неговата форма – стъпките и размера на стиха и реда на римите. Когато не познава оригинала, той спазва формата на превода, от който превежда (Милетич 1921: 179).

Очеркът за Данте осведомява за най-важните факти от биографията му, за съчиненията му, за политическите му несгоди, като акцентира на най-забележителното му произведение. Читателят е информиран за голямата любов на поета, чиято ранна смърт провокира написването на „Нов живот”: Оште на девет години той се беше запознал с една мома, Беатриче, на едни години с него и се привърза към нея с рицарска и платоническа любов, на която остана верен до крайт на животът си(Вазов 1884: 67). Като се позовава на оценката на Карлайл, авторът определя „Божествена комедия” като най-забележителната книга от всичките книги на новий свят (Вазов 1884: 68). Отделя се подобаващо внимание на структурата на отвъдния свят и степенуването на греховете в него. При описанието на самия Данте се намесва легендарното, което съумява да провокира любопитството на читателя и да му внуши усещането за досег с необикновена личност: Народът, като виждал Данте на улицата, обикновено казовал: тоя човек е бил в пъклото. Възчерното му лице, къдравите му косми, жалнийт му и мрачен изглед, всичко е служило на съвременниците за доказателство, че това са следи от адский пламък, дим и мъчения. Ония, които той поместил оште доде били живи в адът, считали ги за умрели. За тях казвали, че дяволът оживява бездушните им трупове: приятелите им, роднините им бягали от тях като от афоресани (Вазов 1884: 68).

В заключение следва да се обобщят изложените съображения за авторството на преводите на трите италиански творби в Христоматията от 1884 г. Вазовият превод на Тасо изглежда безспорен - той е подписан с името му, утвърден е като негов и с включването му в антологията „Из големите поети”. Преводът на Пеликовата „Ижиния” с основание може да се мисли като Величков, още повече, че той има и личен мотив да преведе нещо повече от Пелико, на когото дълбоко симпатизира. Съществуват сведения, че като емигрант превежда дори цялата трагедия, пълният текст на която е поместен във в. „Балканска зора” през 1890 г. Направената справка не потвърди наличието на такава публикация. За превода от „Ад” се очертават две предположения – или е дело на К. Величков, осъществено през език посредник, или е направен от друг, неизвестен преводач.

Все още остават отворени въпросите за използваните от преводачите езици посредници, както и за изходните издания, с които са работили. Въпроси, които заслужават да намерят своя отговор.

Цитирана литература:

Вазов 1884: Вазов, Ив., Величков, К., съст. Българска христоматия или Сборник от избрани образци на всичките родове съчинения. В две части. Ч. 2. Пловдив: Печатница на Д. В. Манчов, 1884.
Вазов 1910: Вазов, Ив. Възпоменателни бележки за К. Величков. - В: Спомени. Варна: LiterNet. <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=17560&Level=2>.
Вазов 1977: Вазов, Ив. Стихотворни преводи. София: Народна култура, 1977.
Вазов 1979: Вазов, Ив. Събрани съчинения в 22 тома. Т. 20. София: Български писател, 1979.
Величков 1955: Величков, К. В тъмница. – В: Избрани произведения. София: Български писател, 1955.
Галахов 1879: Галахов, А. Русская хрестоматия. В 2-х т. Санкт Петербург: Типография Морскаго министерства, 1879.
Карапеткова 2012: Карапеткова, Д. Ботуша в българската литературна мода. София: Сиела, 2012.
Костов 1889: Костов, Ст., Мишев, Д., съст. Христоматия по изучаване словесността. Отредена за горните класове на гимназиите, педагогическите, петокласните и духовни училища. В два тома. Т.2. Поезия. Пловдив: Христо Г. Данов, 1889.
Кръстев 1890: Кръстев, К. Рецензия. – Денница, Кн. 11, 1890.
Леков 1988: Леков, Д. Писател – творба – възприемател през Българското възраждане. София: Народна просвета, 1988.
Милетич 1921: Милетич-Букурещлиева, М. Поетическите преводи на Вазова. – В: Иван Вазов. Живот и творчество. София: П. Глушков, 1921.
Пешев 1884: Пешев, П. Българска христоматия или Сборник от избрани образци на всичките родове съчинения. Части І и ІІ (Проза и Поезия). Съставили И. Вазов и К. Величков. Пловдив, 1884 год. – Периодическо списание на Българското книжовно дружество, Кн. 9, 1884.
Сестримски 1979: Сестримски, Ив. Преводаческото дело на К. Величков. – В: К. Величков. Избрани преводи. София: Народна култура, 1979.
Стефанов 1997: Стефанов, В., Саев, Г. История на българския театър. Т. 2. София: АИ „Проф. Марин Дринов”, 1997.
Тилева 1985: Тилева, В. Българско печатарско дружество „Промишление” в Цариград: 1870-1885. София: Нар. библ. Кирил и Методий, 1985.
Шишманов 1976: Шишманов, Ив. Вазов: Спомени и документи. София: Български писател, 1976.

The project “Trepeti”: an (un)timely provocation

The poetry book “Trepeti” (1897, transl. Thrills) by Kiril Hristov is a strong provocation for the horizon of expectation of the Bulgarian reader from the very end of the 19th century. It expresses emotions and animations that are too unusual for the Bulgarian patriarchal worldview, as they differ from the public moods created by the historical context. This was the purpose of the poetry collection. It was written as a result of a literary request, part of Dr. Krastev’s project for the introduction of the love-erotic theme in Bulgarian poetry and for the aesthetic re-education of the Bulgarian reader.

Стихосбирката „Трепети“ (1897) на 22-годишния Кирил Христов се оказва силна провокация за хоризонта на очакване на българския читател от самия край на XIX в. Тя изразява емоции и увлечения, твърде несвойствени за тогавашния патриархален мироглед и рязко разминаващи се с обществените настроения, породени от историческия контекст. Това е и целта на сбирката. Тя е резултат от една литературна заръка, част от проекта на д-р Кръстев за утвърждаване на любовно-еротичната тема в българската поезия и за естетическо превъзпитание на българския читател.

„Песни и въздишки“: заявка за ново начало

Благоприятна предпоставка за естетическата стратегия на д-р Кръстев е бурната литературна полемика, породена от дебютната стихосбирка на младия поет – „Песни и въздишки“ (1896). В по-голямата си част тя е създадена в Триест, където, още ненавършил 20 години, Христов постъпва във Военноморската академия. В мемоарите си „Време и съвременници“, писани години по-късно, той споделя, че пълноценният живот в италианския град го дооформя като поет – „попаднал сред един хубав и пламенен народ, говорещ езика на любовта и не мислещ за нищо друго, освен за любов“ (Христов 1999: 40). К. Христов се потапя в местния колорит и жадно отваря сетивата си за нови впечатления и емоции. Горещият темперамент на италианците го провокира към вдъхновени любовни стихове, а от обаятелната атмосфера на морския град се ражда релефна и изразителна пейзажна лирика.

Със своята младежка самонадеяност и смелите си откровения стиховете от „Песни и въздишки“ дръзват да нарушат обичайната тоналност на родната поезия, да смутят сетивата на консервативната следосвобожденска публика. Във време на обществени катаклизми и преобразувания младият поет издига глас за копнежа си по любовни наслади и вакхическо опиянение. Стиховете му стъписват със самоуверения си индивидуализъм и с разкрепостения си дух, дал свободна изява на най-съкровени мисли и увлечения. „Оная душа живее, която се отдава без свян и одумки на любовни лудини“, заявява А. Теодоров-Балан в защита на тези ранни стихове. Той съзира в тях „лудите чувства и обществени нагледи на една млада и страстна душа и неуталожен, ала насочен към доброто ум“ (Теодоров 1899: 24).

Дебютната стихосбирка е посрещната едновременно с възторг и неодобрение, но и в двата случая – с нескрита изненада. Възторг – заради виртуозното стихотворство, неодобрение – заради смелите еротични откровения. Изненадата „дебне“ читателя още в посвещението, което препраща към загадъчната италианска приятелка Ерминия Фабрис. ¹

Немският българист Георг Адам приветства младия поет като възвестител на нов етап в развитието на българската литература, която след политическите борби отстъпва място за по-субективни мисли и настроения: „Кървавият меч се оставя настрана и рози почват да се заплитат в косите.“ (Адам 1898: 21). Цветан Минков вижда значимостта на сбирката в нейното наднационално, универсално звучене. Той подчертава, че Христов отключва един от изворите на живота и поезията, тъй като интимното е една от вечните, значителни, общочовешки теми на творчеството (Минков 1938: 15).

Смелата фриволност на стиховете поставя на изпитание „византийското целомъдрие“ на обществото. Никола Атанасов нарича Христов „гений на свободното самоопределение“ и „гений на индивидуалната сила“ (Атанасов 1906: 97). Д-р Кръстев оказва висока чест на младия поет, като му посвещава рецензия в елитарното сп. „Мисъл“, в която оценява високо неговите „добри, сладкозвучни и съдържателни стихове“ (Кръстев 1896: 7).

Това, за което едни го приветстват, е причина други да го обвинят в несвоевременност. Христов си позволява да не се съобрази с вкуса и очакванията на публиката, която според Н. Атанасов е „разгалена от тенденциите на по-прежните поети да ѝ угаждат“ (Атанасов 1906: 95). Критикът предлага интересни наблюдения за хоризонта на очакване на тогавашния читател, свикнал на поезия с хоров характер, която изразява масови чувства и колективни интереси: „Българската муза признаваше за господар тълпата“ (Атанасов 1906: 95). С такива нагласи на аудиторията се сблъсква „Песни и въздишки“ при своето излизане: „Изведнъж сред бойния акорд на многогласовия хор се издигна единичната мелодия на новия Орфей и вместо химн на социалните идеали се чуват анакреонтически звукове на безгрижието и веселието“ (Атанасов 1906: 95-96). Тези стихове смущават „филистерската съвест на ограничената тълпа“ и спечелват доста противници на младия лирик, които не могат да му простят гордостта и смелостта да върви по свой път (Атанасов 1906: 96).

К. Христов внася нова жизнена енергия в доста консервативната по това време българска литература. Константин Константинов сравнява новаторското му присъствие с втурването на „пролетна вихрушка, която носи весел дъжд, измива небето и оставя след себе си песните на всички птици“ (Константинов 1969: 46).

Според Цветан Минков Италия е тази, която „събудила у него чисто младежките пориви и надежди“ (Минков 1938: 15). В. „Kolnische Zeitung“ отбелязва, че тя е „тъкмо страната, която прилягаше на съществото му и мястото, където той пирува безуздно в омайната хубост на италиянската природа, която плени всецяло сърцето на младия поет“ (Рецензия 1903: 31) „Смелият жрец на удоволствието и щастието“, както го нарича Димитър Бабев, спечелва сърцата на младите „със своя пленителен, елегантен стих“ (Бабев 1912: 139, 141). В рецензията си той не премълчава възмущението, с което някои критици посрещат първите еротични песни на младия поет – „как може да се пее за любов, вино и жени, когато цял народ се намира под натиска на непосилни, граждански борби“ (Бабев 1912: 138-139). Бабев отдава тези реакции на социалния контекст, ангажиран от колективни мисли и чувства – „време на груби нрави и на груб делничен живот“ (Бабев 1912: 139) и „дни толкова бедни откъм чувства, мечти и копнежи“ (Бабев 1912: 144). Подобна е позицията и на Ант. Страшимиров, който във видинското списание „Праг“ посочва основните реципиенти на новите любовно-еротични стихове: „младата ни генерация, която под навея на външния живот ламти за окръглено и по-високо живуване, а е заварила в своята среда само мухлясали традиции“ (Страшимиров 1897: 17). Младите читатели, влезли в досег с чужди културни модели, чувстват по-осезателно нуждата от разкрепостяване на родния творчески мироглед. Появата на такава лирика запълва една отдавна назряла вътрешна необходимост от нова, освободена сетивност: „еротическият навей в нашата лирика се диктува и от нуждите на нашия живот, значи е своевременен“ (Страшимиров 1897: 18).

Много точно Цв. Минков успява да обобщи естетическия принос на младия поет: „На К. Христов принадлежи заслугата, че е отразил тази физиологична еманципация на част от нашата младеж и интелигенция през 90-те години, като бунт срещу суровите, едва ли не аскетически изисквания и гнет на народническия идеализъм и хуманност.“ (Минков 1938: 23-24).

Проектът „Трепети“

Възложил големи надежди на младия бунтар, през април 1897 г. д-р Кръстев го изпраща с литературна „мисия“ в Неапол. Христов заминава със скромното намерение „просто да види света, да живее и да работи“ (Арнаудов 1978: 219). Плановете на неговия покровител са доста по-амбициозни. Екзотичният колорит на морския град и необузданите южняшки страсти трябва да запалят неспокойната натура на Кирил Христов и да го вдъхновят за нова стихосбирка с изпепеляваща чувственост, която да помете свенливите любовни опити на предшествениците му и да отвори нов хоризонт за българската поезия. Налице са всички предпоставки за успешно реализиране на замисления проект. Самият Мих. Арнаудов не без основание отбелязва, че този път поетът заминава с вече оформен светоглед: „Заминал втори път за Италия, Христов не е вече наивният мечтател от по-рано, а дързък, самонадеян поклонник на Бакхус и Венера.“ (Арнаудов 1967: 222)

Средствата, с които разполага при отпътуването си, възлизат на 400 лв., получени авансово от редактора на сп. „Българска сбирка“ С. С. Бобчев. Срещу този хонорар Христов се ангажира да преведе поемата „Каин“ на Дж. Г. Байрон. Поетът споделя, че получава парична подкрепа и от самия д-р Кръстев, който му праща от време на време по 50-100 лв. срещу обещанието да напише нова стихосбирка (Христов 1999: 61), съдържаща „отчаяни любовни трепети“.

По време на престоя си в Неапол поетът поддържа постоянна кореспонденция с д-р Кръстев. Критикът го държи в течение на културните и на политическите събития в родината, изпраща му вестници, дава му съвети. От писмата лъха загриженост и всеотдайност, тонът им е ободряващ, често съпроводен със свежо чувство за хумор. Кръстев демонстрира фамилиарност и добронамереност, често споделя мнение по различни въпроси, доверява свои бъдещи намерения, разказва забавни преживявания.
Той го подтиква да пише, поръчва му преводи и статии, осигурява му необходимите средства под формата на хонорари. Като го подканя да побърза с превода на „Каин“, Кръстев предпазливо го укорява: „Много скоро сте възприели италианската леност! В два-три дена! Ако тъй бърже Ви обладае и италианската поезия и любовта им, Вий трябва да се считате щастлив!“ (Кръстев 1897: 11) С менторска загриженост критикът препоръчва на младия поет да се запише в университета, съветва го да чете история на Италия, „за да се свържете със страната по-яко, по-братски“ (Кръстев 1897: 11). Предмет на обсъждане е и предстоящата му сбирка, за която трябва да почерпи впечатления и вдъхновение от пътуването си. В едно от първите си писма до Неапол Кръстев му напомня: „Ще искам да ми пратите нещо хубаво, пламенно и лудо, „бясно“ (Кръстев 1897а: 9). Той държи изключително много на любовната тематика на стиховете, което е важна предпоставка за техния успех сред читателите:

Както сте видели от IV кн. на „Мисъл“, аз оставих името на сбирката „Трепети“, но повтарям съвета си да бъде ако не изключително, то преимуществено от любовни стихотворения. Инак ще лежат книгите в лавиците на книжарите! (Кръстев 1897г: 15).

Тук се прокрадва и първоначалното намерение на критика да „закове“ любовната тема още в заглавието. В друго писмо той отново подема тази идея:

Иска ми се да нарека сбирката Ви „Любовни трепети“ и може да го сторя, макар да е малко башибозушки от моя страна. Ама тогава ще трябва отчаяни любовни стихотворения да напишете, белким стоплим, разпалим, разчувстваме, тая тъпа България, за която любовта съществува само – зад вратата! (Кръстев 1897д: 43).

Фурорът и бурните реакции, предизвикани от смелото новаторство на първата му стихосбирка сякаш задължават Христов да отговори на определени читателски очаквания. Затова и д-р Кръстев се стреми да го утвърди именно като поет на сърдечните трепети. Ясно личи опитът на авторитетния литературовед да предизвика младия автор към смела и разкрепостена себеизява, която да раздвижи духовете в родното ни общество, да зададе нови вкусове и да формира нови възприемателски нагласи. На новата стихосбирка се възлага важна естетикоформираща роля – тя трябва да освободи българина от задръжките в изживяването (и изразяването) на любовното чувство, да извади на показ неговите най-съкровени преживявания и чувства, потулвани досега само в скритите кътчета на интимното домашно пространство, потискани в потайните дълбини на душата. Кръстев се опитва дипломатично да внуши замисления естетически прелом като съдбовна обща кауза и отговорност на двамата, за което свидетелстват глаголните форми в 1 л. мн. ч. М. Кирова находчиво формулира стратегията на д-р Кръстев като „културно инженерство“. Във фокуса на неговите амбиции попадат освен К. Христов, още П. Тодоров и членовете на кръга „Мисъл“, А. Константинов, както и студенти от факултета (Кирова 2017).

В споменатата кореспонденция се сблъскваме с един неочакван образ на „мъчния“ критик д-р Кръстев. Проектирането на първия български еротичен поет върви по всички комуникативни линии. Строгият и безкомпромисен учен споделя в писмата си доста фриволни възгледи и пикантни коментари, сякаш се опитва да влезе под кожата на Христов, като демонстрира сходни увлечения:

Оная нощ бях на един публичен – не дом! – а бал, и видях доста от парижки „живот“. Ничего себе, так идет… В борделите сигурно ще е малко по-прилично, поне няма да се отива до там, додето отиде една приятелка, сигурно балерина, която направи всички балетски майстории, ама с всички украшения, които произтичат от отсъствието на специялния костюм и присъствието на роклята и прочие… (Кръстев 1897в: 39).

Кръстев нескрито поощрява младия поет в любовните му авантюри и в утвърждаването на имиджа му на плейбой. В началото на цитираното писмо той му съобщава за изпращането на определена сума пари: „Пратих ти тая заран 25 л., колкото да имаш за тютюн и за бира и за… любов!“ (Кръстев 1897в: 39). Явно този подход му е бил необходим, за да обезвреди трудния характер на талантливия лирик и да го подчини на творческите си планове.

Амбицията на д-р Кръстев се простира и върху личния живот на поета, където критикът се опитва да наложи известен контрол. Типичен пример е вмешателството в отношенията му с Невяна Палашева. Един евентуален брак, д-р Кръстев си дава ясна сметка, би разколебал имиджа му на скандален любовник. А този имидж е ценна рекламна стратегия. Един пример. Разтревожен от намерението на поета да се ожени, критикът, в писмо до приятеля му Стефан Гидиков от 10 февруари 1898 г., го моли да се опита да го разубеди:

Ако Ви се повери, което сигурно ще направи, ако не от само себе си, то при изкусно настояване от Ваша страна, уверете го, че именно ако не е най-голям егоист, той трябва да остави това друго лице там, дето си е, че то ще се помири много лесно със своята съдба, че ако, както самооболщава себи си, търси неговото щастие, то най-малкото, което трябва да направи, е да почака неделя и две, за да се обистрят и подложат на изпитание техните чувства (Кръстев 2007: 453).

Кръстев демонстрира загриженост за бъдещето на тази връзка, като изтъква, че К. Христов не би могъл да направи щастлива нито една жена, а тази, на която е спрял избора си, е най-фаталната от всички. Няколко реда по-назад той излага малко по-различни съображения: „Но ми е жал за този демоничен талант и бих направил всичко, за да го спася“ (Кръстев 2007: 453). Както може да се предположи, Христов никога не успява да прости на д-р Кръстев за това писмо и то поставя началото на разрива в отношенията им.

Провокацията „Трепети“

Отново бурни и противоречиви са отзвуците от втората стихосбирка на Кирил Христов – „Трепети“. Както и при дебютната му книга, обект на възторжено одобрение са новаторството, емоционалната спонтанност и художествените достойнства на стиховете. Провокацията се открива в няколко аспекта: отвръщане от родното (и то в момент на важни обществени преобразования), еманципиране на личността от обществените тежнения, противопоставяне на патриархалната свенливост чрез смели еротични откровения. Именно тя дава повод на критиците да атакуват сбирката като несвоевременна и да обвиняват автора ѝ в еретичност.

Един от най-възторжените автори, приветстващи появата на новата стихосбирка, е Антон Страшимиров. В публикации във видинското списание „Праг“ той отрежда високо място на „Трепети“ – „сякаш не са писани думи, а песни, изляти от сърдечни трепети, доловени със струните на лира, каквато в страната на Балканите е съвсем нова“ (Страшимиров 1897b: 9). С известна предпазливост Страшимиров отделя „четиринадесет къса“ от сбирката, които имат „вакханална стихийност“. Останалите произведения характеризира без всякакво предубеждение като „бисерни лирически излияния на същинска любов“ (Страшимиров 1897a: 16).

Както в дебютната си стихосбирка, така и в „Трепети“ К. Христов остава верен на сърцето си. Без да се свени от одумки и упреци, нетърпелив и ненаситен да живее, той се сбогува с родния си край, който ограничава неговия полет и не е в състояние да утоли жаждата на младата му душа:

Прости, мрътвило, роден край, прости!
„Химн“ (Христов 1966: 137)

Прощавай, сбогом, тихичка родина, напущам те без жал!
„Прости!“ (Христов 1966: 131)

Поетът дръзва да отклони творческото си внимание от дългите и мъчителни обществени борби, от колективните стремежи и от гражданския патос, които не са актуални за младежката му чувственост, а се схващат като отживелица, „стара песен“:

Живот разумен, слава, идеали? –
Таз стара песен днес ми се не пей:
Със нея – струва ми се – днес се хвали
Тоз само, кой не знае да живей.
„Химн“ (Христов, К. 1966: 137)

Неспокойната му натура жадува за нови впечатления и преживявания, които родината не може да му предложи и той е готов да я напусне без жал и угризения. Г. Адам обяснява този порив със стремежа към пълноценно изживяване на радостите в живота – „Неговото малко отечество с простото си примитивно битие е за него твърде тясно: него е страх, „че младост ще мине преди да е живял“ (Адам 1898: 12). Той се отправя към далечни и непознати земи в търсене на любовта, щастието и красотата, „увлечен от пленителните хоризонти на чужбината, от мечтата да поживее под невидени дотогава небеса“ (Атанасов 1906: 99).

Живот, вълненйя искам аз, вълненйя!
Летете, буйни дни,
летете кат насъне вий пред мене!
Лудейте, младини!
Сърцето ми не в гроб се е родило,
Че вечен мрак да трай!
Не, мене днес не ми… не ми е мило
За теб, о роден край!
„Прости!“ (Христов 1966: 131)

В родния си край поетът се чувства като погребан. Родното пространство не е в състояние да удовлетвори необузданото му желание за буйни младежки изживявания, за наслади и вълнения. Напротив, то се намира в регистъра на мрака и тишината, лишено от поетичност и красиви емоции. Там нищо вдъхновяващо не се случва, младата душа се чувства окована и потисната от бремето на закостенели предразсъдъци и на тежки социални проблеми. Отвръщането от родното е осъзнато, но нелеко решение. М. Кирова обръща внимание на семантичната натовареност на многоточието в „Прости“, което тълкува като „мимолетна разколебаност на порива“ (Кирова 2002: 122).

В повечето от отзивите емоциите и увлеченията от „Трепети“ се свързват неизменно с престоя в Италия и с италианското влияние. М. Арнаудов обобщава приоритетите на пребиваването му: „целият въпрос при него в Италия през 1897 г. е: как ще протича животът му под знака на вихрените увлечения и какво ценно би се родило от тях за поезията му“ (Арнаудов 1967: 224). Г. Адам обяснява притегателната сила на тази страна – „там може да живее според девиза „Жени и вино, вино и жени!“ Нещо повече: „Там намира той демоническата хубост на Розалия, поради чиито черни очи бурният чужденец забравя камата на нейния завистлив съпруг; там се унася той, пред изгледа на огнения Везувий, в любовта на страстното южно чедо.“ (Адам 1898: 22). Тематичната доминанта на стиховете е израз на личните потреби на самия автор. В този дух е и констатацията на Д. Бабев за подчертано епикурейското светоусещане на младия лирик: „За поета животът няма смисъл вън от любовта към жената, вън от удоволствията и от насладите, които може да ни даде една разгулна младост“ (Бабев 1912: 141).

Стремежът към пълнокръвно живеене често напряга границите на позволеното, на нормалното: „Животът за него е игра на страсти, упражнение на млада енергия в безумство, в скитничество, в весели авантюри“ (Атанасов 1914: 97). М. Арнаудов дефинира „Пипина“ и „Черните очи“ като сънища в будно състояние, драматично-живи сцени, които притежават внушителен диалог. Критикът констатира влиянието на италианския поет Лоренцо Стекети, което определя като „несъмнено“ (Арнаудов 1967: 224). Най-вероятно се имат предвид преводите на Кирил Христов, публикувани в сп. „Мисъл“ през 1896 г. ²

Алберт Бенбасат подчертава драматизма на любовната страст в тези две творби, които нарича „христоматийни за българската любовно-еротична поезия“ (Бенбасат 1995: 44). Той намира тяхната ценност в изобразяването на любовната страст и поддържането на висока еротична температура, които поетът умело постига чрез прилагането на „композиционна хитрост“ при сексуалните внушения. Критикът вижда функцията на диалога, многоточията, удивителните и „другите графични аксесоари в качеството на имплицирани еротични жестове“ (Бенбасат 1995: 46). Тяхното предназначение е да заместят описанието на някои неблагоприлични еротични действия (Бенбасат 1995: 46).

Преобладаващите отзиви акцентуват върху новото, различното, провокативното в поезията на К. Христов на фона на родния литературен контекст. Усилията на критиците се фокусират върху бунтарския характер на лириката му, върху отклонението от традицията и излизането от калъпа на нормата. Цв. Минков прави опит да впише тази поезия в европейската традиция, като прави паралел с гордия индивидуализъм на романтическия герой: „В буйния хедонизъм на К. Христова има нещо – отдавна познато в литературата: разочарованието на Чайлд Харолда и Онегина.“ (Минков 1938: 35). Основания за подобна съпоставка той намира в личната неудовлетвореност от социалната действителност: „Обществено-психологическата основа е еднаква – живот без идеали, с сетивни наслади, дори вихрени страсти“ (Минков 1938: 35-36).

Индивидуализмът на К. Христов в „Трепети” е осъден от лявата критика в лицето на Димитър Благоев, Георги Бакалов и Димитър Димитров. Г. Бакалов с възмущение определя „Трепети“ като „победно развяното знаме на еротизма“ (Бакалов 1909: 410). Той констатира постепенно отдръпване на интелигенцията от социализма и обявява поета за знаменосец на тази тенденция с неговата стихосбирка и с призива „Вино и жени“, превърнал се в лозунг на „новоизпечената“ буржоазна младеж (Бакалов 1909: 409). В рецензия, подписана с псевдоним, той осъжда съдържанието на стихосбирката „Трепети” като „умствена пустота и гнусно сладострастие“ (Базаров 1898: 401) Критикът социалист осъжда почитателите на К. Христов като „бегълци от обществените борби и поклонници на личния култ“ (Бакалов 1909: 410). Д. Благоев заключава, че поезията в „Трепети” не е „нищо друго, освен идеологическо изражение на чувствата на загниващата буржоазия“ (Благоев 1898: 616).

Любопитно е да се проследи каква е реакцията на д-р Кръстев след реализирането на грижливо подготвяния литературен проект. А тя не закъснява и, разбира се, се появява от най-високата трибуна – сп. „Мисъл“. В рецензията си д-р Кръстев подчертава новаторство на К. Христов, непривичността на неговия емоционален регистър за българската традиционна сетивност: „Един болен от живота поет, посред един народ от здрави – като трупа, като скелета – хора!“ (Кръстев 1898: 294). Критикът приветства неговата жизнерадост, излишък на сили, неговата нова чувствителност. На читателя се обещава да намери между кориците на сбирката „една луда страстност, една клокочуща струя от непосредствен живот“, както и да прочете за първи път на своя език „нещо тъй бурно, тъй бясно-протестующо“ (Кръстев 1898: 294). Освен неутолимото желание за живот, „вторият елемент, който владее и поглъща всичко друго, е една демоническа, една стихийна жажда за любов. Тая любов е същинската тема на цялата сбирка, а начинът, по който поетът разработва своята тема, е съвършено нов и самобитен – не само в нашата литература, струва ни се“ (Кръстев 1898: 295).

Тематичната доминанта на стихосбирката – жаждата за любов, не оставя място за изява на социални чувства в нея. Те се долавят само в отделни стихотворения, които ясно демонстрират гражданската принадлежност на автора, както и „способността за мощно социално възмущение“ (Кръстев 1898: 295). Неговата крайна субективност обаче го кара да живее в „най-егоистична затвореност“ (Кръстев 1898: 295). Кръстев предупреждава, че безразличието му към „великите човешки идеи“ застрашава да лиши поезията му от „възвишен подем на духа“ и да пресити читателите му (Кръстев 1898: 296). Като произведение с най-висока художественост той посочва „Скитникът“. Прекомерната жизнерадост излиза от контрол, преминава във „вакханалия на живота“, в неукротим, стихиен афект, в неуправляем стремеж към наслади – „След молитва“, „Романс“, „Черните очи“ и особено в „Химн“. Критикът съзира опасност самозабравата от буйния „кипеж на живота“ и „вихрените наслади“ да погълне идеалите (Кръстев 1898: 297). Загрижен за бъдещото творческо развитие на Христов, той му препоръчва „да превърне своя огън в творческа, жизнетворна мощ“ (Кръстев 1898: 298).

Проектираният от д-р Кръстев провокативен имидж, съчетаващ в неделимо единство любовно-еротичния лирик и скандалния прелъстител, извиква аналогия с личността на италианския писател Габриеле д`Анунцио, популярен както с таланта си, така и със скандалната си слава на любовен и политически авантюрист. Засега не са установени писмени доказателства, които да удостоверяват, че Кръстев е преследвал подобно сходство. Факт е обаче, че Христов симпатизира на италианския автор, превежда негови творби и дори в някои аспекти му подражава (в еротичната си проза, както и при някои озаглавявания, но това е предмет на друга тема). Отделни сходства са маркирани и от наши критици, напр. Кръстю Раковски в рецензия за „Боян Магесникът“ отбелязва, че „г. Христов има един достоен за негова талант предшественик в лицето на Габриел д`Анунцио“ (Раковски 1911: 122).

Доколко е успял замисълът на „Трепети“, може да се съди от утвърдения през годините литературен имидж на Кирил Христов. Въпреки че експериментира с широк спектър от теми и жанрове, в представата на критици и читатели той присъства най-вече като „певец на любовта и на деликатните ощущения“ (Ив. Вазов), като „поет на женската плът и на чувствената любов“ (Дим. Бабев), „юноша-любимец на Аполона“ (М-н 1897: 12).

 

Цитирана литература

Адам 1898:Адам, Г. Трепети. Лирически стихотворения от Кирил Христов. – Die Gesellschaft, 1898. Цит. по: Поет и критици. София, 1914.
Арнаудов 1967:Арнаудов, М. Кирил Христов: Живот и творчество. София: Издателство на БАН, 1967.
Арнаудов 1978:Арнаудов, М. Кирил Христов. – В: Избрани произведения. Т.1. София, 1978.
Атанасов 1906:Атанасов, Н. Поетът на майските копнежи. – Периодическо списание, 1906. Цит. по: Поет и критици. София 1914.
Бабев 1912:Бабев, Д. Кирил Христов. – Мир, 1912. Цит. по: Поет и критици. София, 1914.
Базаров 1898: Базаров. Трепети. – Ново време, № 4, 1898.
Бакалов 1909: Бакалов, Г. Бягство от живота. – Съвременник, № 7, 15 март 1909.
Бенбасат 1995: Бенбасат, А. Еротиката у Кирил Христов. София: УИ, 1995.
Благоев 1898: Благоев, Д. Еротика и социализъм. – Ново време, № 6, 1898.
Кирова 2002: Кирова, М. Млад сред стари, стар сред млади… Феноменът Кирил Христов в края на 19 век. – Сезон, № 3, с. 119-133.
Кирова 2017: Кирова, М. Воля за практика: Културното инженерство на д-р Кръстев. –Езиков свят, Т. 15, № 1, 2017, с. 70-76.
Константинов 1969:Константин Константинов. – В: Кирил Христов, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов в спомените на съвременниците си. София, 1969.
Кръстев 1897а: Писмо от 10.04.1897. – ЦДА, ф. 131К, оп. 1, а.е. 517, л. 9
Кръстев 1897б: Писмо от 12.04.1897. – ЦДА, ф. 131К, оп. 1, а.е. 517, л. 11.
Кръстев 1897в: Писмо от 17.04.1897. – ЦДА, ф. 131К, оп. 1, а.е. 517, л. 39.
Кръстев 1897г: Писмо от 7.05.1897. – ЦДА, ф. 131К, оп. 1, а.е. 517, л. 15.
Кръстев 1897д: Писмо без дата. – ЦДА, ф. 131К, оп. 1, а.е. 517, л. 43.
Кръстев 1898: Кръстев, К. Кирил Христов. Трепети. – Мисъл, № 3, 1898, с. 294 – 298.
Кръстев 1896: Д-р К. Кръстев. Кирил Христов. Песни и въздишки. – сп. Мисъл, 1896. Цит. по: Поет и критици. София, 1914.
Кръстев 2007: Кръстев, Кр. Съчинения. Т. 3, София: Издателство на БАН, 2007.
М-н 1897: М-н, И. Д. Трепети, стихотворения от Кирил Христов. – Праг, 1897. Цит. по: Поет и критици. София, 1914.
Минков 1938:Минков, Цв. Кирил Христов: Живот, творчество. София: Игнатов, 1938.
Раковски 1911: Раковски, Кр. Боян Магесникът. – Напредък, 1911. Цит. по: Поет и критици. София, 1914.
Рецензия 1903: Рецензия. – Kolnische Zeitung, 1903. Цит. по: Поет и критици. София, 1914.
Страшимиров 1897a:Страшимиров, Ант. Наш лирик пред нашата критика. – Праг, 1897. Цит. по: Поет и критици. София, 1914, с. 17.
Страшимиров 1897b: Страшимиров, Ант. Трепети. Стихотворения от Кирил Христов. – Праг, 1897. Цит. по: Поет и критици. София, 1914, с. 9.
Теодоров 1899:Теодоров, А. Рецензия. – Периодическо списание, 1899. Цит. по: Поет и критици. София, 1914.
Христов 1966: Христов, К. Съчинения в пет тома. Т.1. София: Български писател, 1966.
Христов 1999: Христов, К. Време и съвременници. Т.1. София 1999.